Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

First topic message reminder :

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп] - Page 8 6a1ae499jw1edu7dq3lwuj20c807zmyc

~ Част от миналото на Мег и Посейдон ~

Седеше на студения мраморен под и се взираше напред в нищото с празен поглед.
Правеше това доста често, отиваше в някой музей който имаше зала на тема "Гръцки митове и легенди", сядаше пред статуите на тримата големи или на някои от другите богове и просто ги гледаше. Дали очакваше нещо? Не, далеч не. Но колкото и да се опитваше нямаше как да отрече произхода си, можеше просто да го скрие.
През един от големите прозорци видя, че проблясва светкавица, а след малко чу и тътена и. Както винаги той бе недоволен, нищо ново под слънцето или бе по - удачно да каже "небето" ? Със свити устни дванадесет годишното момиче се изправи, вдигна раницата си и тръгна към изхода.
Набързо слезе по стълбите и тръгна по улиците за да стигне до сградата която в момента обитаваше. Не бе кой знае какво, изоставена стара постройка изглеждаща така сякаш всеки миг ще рухне, но нещото бе доста здравичко. С още няколко деца си деляха разходите за храна и общо взето не им бе зле. Като се изключат чудовищата тъй като всички те бяха деца на богове. А Мег им бе черешката на тортата, никога не говореше за произхода си, никой не знаеше коя е всъщност, но бе убедена, че привлича тройно повече чудовища след себе си.
Зави по една пусна улица и чу шумолене пред себе си. Вдигна поглед, а иззад една кофа излезе нещо което Мегара дори не можеше да определи. Факт беше обаче, че то изръмжа насреща и и с бързи движения се озова пред нея. Момичето побягна по обратния път като дори не знаеше къде отива. Чудовището продължава да я преследва, а тя навлезе сред група дървета в един от парковете. Той отвеждаше до по - отдалечена част на градчето, към горите. Но това се оказа грешка, още със пристъпването в по - гъстите дебри чу още по - ужасяващ рев. Не след дълго и разбра от къде идва, но бе доста късно за да се измъкне невредима. Огромен минотавър. До сега все бе успявала да се измъква на тези гадини..., но рано или късно щяха да я хванат.
Тичаше без посока и накрая краката и я изведоха до океана. Тялото и се вцепени от ужас. Тя не влизаше във водата, никога не влизаше във водата. Имаше фобия от толкова много вода на едно място, изпадаше в паника при самата мисъл да трябва да влезе в море, океан или езеро. А този път иронията бе "живота или живота". Да те убие водата, или по - скоро Посейдон, бога на моретата, или гигантски минотавър.
Е някак си първото и се стори по привлекателен вариант и погълната от ужас, молеща се за живота си Мег нагази във водата която стигна до коленете и, и се надяваше минотавъра да не я последва. Защото тогава...Бог да и е на помощ, някой от всичките...

Само от погледа и разбрах, че иска да я оставя сама, така че просто останах загледан във врата на банята. След час Мег излезе и се сви на фотьойла. Виждах как сълзите се стичат отново по лицето и и просто се изправих, за да клекна пред нея.
-Моля те любов моя, успокой се. - Изтрих няколкото капчици от лицето и. Не можех да я гледам така. Погледнах голямото легло и го посочих. - Не искам да откачаш, чуваш ли? Трябва да легнеш. - Пресегнах се и издърпах един от чаршафите, за да я наметна с него. Исках да я пренеса, но съдейки от изражението и тя дори не искаше да дишам близо до нея. Седнах на пода пред нея и внимателно сложих ръка върху нейната.
-Говори с мен. Гледай ме и казвай всяка своя мисъл на глас скъпа. - Толкова исках да я прегърна отново, но нещо ме спираше. Исках и да я убедя да се премести на леглото. Нямаше дори да сядам до нея ако не го искаше, просто исках да знам, че е добре. Мислите бошуваха в главата ми, но една част от мен бе заета да планува отмъщението ми към Итън

Усещаше, че го притеснява. Но не можеше да се каже, че е добре. Дали бе в шок? Може би.
Искаше и се да го послуша, искаше да отиде до леглото и да легне там само зареди него, но тялото и не я слушаше. Мег просто го погледна и се усмихна тъжно.
- Обичам те...съжалявам. - единствено за това мислеше. Е мислеше и за други неща, които просто не искаше да изрича на глас, защото вместо думи от устата и сигурно би излязъл просто писък.
С усилие тя се надигна от фотьойла и отиде на леглото като се си при възглавниците, придърпа крака към гърдите си и се заигра с завивките под себе си. Нощта навън в лагера сега изглеждаше толкова спокойна, сякаш нищо не се бе случило...
- Аз съм слаба... - тя поклати глава. - Ако не бях такава лигла, това можеше и да не се случи...
Единствено и само тя с и бе виновна, тези мисли заеха съзнанието и, но не пропъдиха изцяло спомените за това какво бе направил Итън, дори Посейдон не си бе позволил това...макар, че сигурно при първата им среща би го направил. На Мег и трябваше поне година за да възприеме първата им среща и да се насили да не се страхува точно от това. Дори и да го обичаше онази тяхна първа среща я ужасяваше..., а за Итън нямаше думи, надали щеше да преживее така лесно всичко.

Усмихнах се бегло, когато все пак легна. Изглеждаше толкова малка и ранима. Отново клекнах край леглото, така че да мога да я гледам в очите.
-Предстани да се извиняваш любов моя. Моля те... - Погалих нежно косата и. Не исках да я напрягам, но просто не можех да не я докосвам. Не можех да стоя далеч от нея, макар да знаех, че трябва да и дам пространство.
-Мегара... Ти си силна. Ти си най-невероятното момиче, което познавам. Силна, борбена, смела... - Замълчах. Вярвах във всяка една дума от това, което казвах. Тя наистина бе най-изключителното нещо, което бях виждал. Протегнах се и леко повдигнах брадичката и.
-Никога недей да смяташ, че ти си виновна за това, което се е случило. Ти нямаш никаква вина, виновен е единствено онзи труп. - Не можех да понеса да се самообвинява. - И продължаваш да премълчаваш нещо? Мег, вижда се в очите ти... Просто говори. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко.

Очите и отново срещнаха неговите. Синьото което по принцип бе жизнено сега бе някак умъртвено. Мег бе като празна черупка, като тяло чиято душа го е изоставила.
- Страх ме е... - призна тихо. Прехапа устната си и се сви още повече. - Знаеш ли, че ми трябваше година за да не се будя с кошмари от онази наша първа среща? Както и от удавянето на втората? Не искам да знам какво ще бъде сега...дори ти не си позволи това...
Тя поклати глава и усети как поредните сълзи се стичат по бузите и, преглътна тежко буцата която се бе появила в гърлото и след което потрепери. Чувстваше хлад и топлина едновременно, чувстваше как не я свърта на едно място и как в същото време не може и не иска да помръдне.
- Не искам дори да си помислям за това което реши да направи той... никога не съм мислела, че е способен на нещо такова... - затвори очи за миг, а после пак го погледна.- Няма да издържа...няма да издържа да сънувам това нещо нощ след нощ...

-Аз... - Аз не знаех какво да и кажа. За пореден път оставах без думи пред нея. Не можех да си представя какво преживява. Отново. И отново заради мен. Поизправих се и леко е прегърнах. Исках да отнема от нея цялата болка, която бе изживяла.
-Мегара... Той никога повече няма да те погледне дори, няма да го позволя. Ще оставам до теб всяка нощ... Няма да позволя да сънуваш кошмари. - Може би можех да се опитам да убедя Морфей да не и изпраща сънища известно време. Все можех да ми предложа нещо, което искаше.
-Няма да позволя да се страхуваш от нещо, чуваш ли? От сега нататък ще бъда винаги до теб, никой и нищо няма да те нарани повече... - Възнамерявах да изпълня това. Тя бе моето момиче и не можех да понеса мисълта, че може да бъде наранена отново. Нямаше да допусна отново да видя сълзи в очите и.
-Всичко ще бъде наред...

Тя го погледна и го целуна леко.
- Обичам те нали знаеш? - след което погледна през прозореца. Все още бе тъмно, колко ли обаче бе часът? Не, че имаше желание да спи, но се чувстваше безкрайно изморена. Знаеше, че Посейдон няма да я нарани, но не можеше да се отпусне. Въпреки, че той бе готов да убие сигурно всеки решил да прекрачи прага на тази стая. Мег хвана ръката му и се заигра с пръстите му. Той не бе помислил за нещо, нямаше как да стои край нея всяка вечер. Щеше да е подозрително, че тя не спи в хижата на Хермес, в която той нямаше право да стъпва както и тя в тази на Посейдон защото всички малки рибки там щяха да я изгледат на криво, но не му го каза. Той сигурно щеше да измисли нещо, винаги го правеше и то зареди нея.
- Наистина ли ще го убиеш? - попита тихо и осъзна, че изобщо не и пука какво ще се случи с Итън. Приятелството им бе минало, сега той бе просто човек когото тя не харесваше по ред причини.
Отпусна се на леглото, но зае почти ембриона поза, дрехите и все още лежаха край вратата, а тя някак си нямаше желание да ги облича. Погледна ги и се намръщи, тези дрехи се бяха докоснали до кожата и след като той и бе причинил това. И изведнъж тя отново отчаяно закопня да започне да търка кожата си и да измие тази невидима полепнала по нея мръсотия.

-Ще го убия. - Бях напълно сериозен. Това момче в момента изживяваше последната си нощ. Нямаше да допусна да диша един и същи въздух на Мег. Замълчах и се загледах в очите. След малко Мег просто потъна в сън и се надявах, че поне тази нощ няма да има кошмари. Аз от своя страна, дори не можех да си помисля да заспя. Изправих се и леко измъкнах завивката изпод нея, след което внимателно я завих и легнах на леглото. Обвих ръце около Мег, надявайки се, че няма да откачи, когато се събуди.
Лежах загледан в тавана и си представях всички възможни начини по които мога да убия Итън. Погледнах спящото момиче.
-Обичам те.
*****
Първите утринни лъчи огряха стаята и усетих как Мег леко се размърда до мен. Побързах да дръпна ръцете си и да увелича разтоянието между нас. Не исках да изпадне в ужас от допира ми. Очите и потрепнаха и аз се усмихнах нежно.
-Добро утро.

- Здравей. - Мег се насили да му се усмихне. Бе усетила, че е в прегръдките му зареди аромата му, който сега бе пропил в косата и кожата и. От това бе по - доволна от колкото да чувства всяко докосване на Итън. Потръпна при мисълта и се надигна леко. Хавлията беше оставена настрана, а Мегара бе гола под завивките, леко се изчерви независимо, че Посейдон бе виждал всяка част от нея, но нещо дълбоко в нея трепна стреснато, а тя се опита да се успокои, не..нейния мъж не би я наранил. - Колко е часа? И...как ще обясним присъствието ми тук в къщата?
Както винаги трябваше да помисли за всичко друго, не искаше да му създава проблеми, но осъзнаваше, че не може да мисли трезво защото още не можеше да се отърси от случилото се снощи. Той се бе дръпнал от нея, а тя припълзя до него и се сви в обятията му.
- Имам нужда да усещам, че си до мен. - промълви тихо тя. Така се чувстваше сигурна и в безопасност, вдиша аромата му и плъзна показалеца си по гърдите му.- Благодаря ти..., че си до мен.
В умът и се появи една думичка, която бе на върхът на езикът и. "Сега", защото него наистина го нямаше през по - голямата част от времето, но вчера можеше и да няма късмет...и онова момче за което Посейдон се представяше да бе просто един обикновен син на бога на моретата и дори и да помолеше баща си да се яви... Посейдон можеше да реши да не го направи. Но тя имаше късмет.
Целуна го по бузата, но не се отдръпна веднага, усети как няколко сълзи се стичат по бузите и.
- Мислиш ли...мислиш ли, че има начин да забравя...онова от снощи?

Обвих ръце около нея.
-От тук нататък винаги ще бъда до теб. Винаги. - Нямаше да я пусна никога повече. Само от мисълта за това ме болеше. Ръката ми заигра по гърба и, просто не можех да стоя мирен. Не ми пукаше как ще обесним, че е тук с мен. Всеки можеше да си мисли каквото си иска.
-Ще забравиш... Ще намерим начин любов моя. - Най-малкото, когато той се окажеше мъртъв, щеше да има едно нещо по-малко, което да и напомня за случилото се. Изтрих няколко сълзи от лицето и.
-Просто... Просто трябва да говориш с някого за това. Да разкажеш на някой... Представи си го като... като отрова, която те убива. Просто трябва да го изкараш навън. - Всъщност исках аз да съм този някой, но се съмнявах тя да се съгласи. Можех просто да и предложа психотерапевт. При тях ходеха смъртните... Но не си представях да се отдели от мен дори и за час.
-А за къщата просто не мисли. Ще измисля какво да им кажа. Ще им кажа, че си се наранила снощи и ти правя компания. Хиро така или иначе предполага за нас, сега просто лагерниците ще решат, че ходим. Не е кой знае какво.

- Просто забрави, че ще говоря с някого. - заяви Мег и се изправи след миг като отиде до дрехите си. Смръщи се, но ги вдигна и се облече набързо с гръб към него. После отново с е върна на леглото и го прегърна. - Значи Хирон подозира за нас? Това не ми харесва... да не вземе да каже нещо на...ти знаеш кого. И не говоря за Волдемор.
Направи физиономия, а после го целуна. Опитваше се да забрави случилото се снощи и да се държи нормално, но истината бе, че в съзнанието и точно в момента имаше една част която беше като в клетка и крещеше от ужас. Просто Мегара не допускаше тази част да излезе наяве. И нямаше да я пусне никога.
- Ще се справя... - каза му и бе убедена в думите си. Погледна отново през прозореца, май скоро щеше да бъде време за закуска. - Май ще трябва да вървим...не ми се мисли какво ще стане със скъпоценните дъщери на Афродита, щом видят белезите по вратът ти...
И Мег го избута надолу към леглото като започна да му го хапе леко по вратът, да целува и засмуква кожата. Онази паникьосана част в нея се разкрещя още повече и започна да тресе импровизираната си клетка, а част от нея напусна съзнание и и се загнезди в сърцето и, но дъщерята на Зевс нямаше намерение да се панира пред Посейдон, защото това би го наранило. Искаше да е щастлива край него, дори малко...просто не искаше да го наранява повече по никакъв начин, не искаше да го вижда тъжен или нещо подобно. А и най - вероятно Мег днес щеше да види Итън, по нищо не трябваше да изглежда, че я е страх от него...
- Знаеш ли, че му разбих носа?

Дръпнах се лекичко. Дори не бях изненадан, че ме изпрати по дяволите.
-А ти забрави да напуснеш тази стая днес. - Беше прекалено рано да излиза. Исках да съм сигурен, че е добре, а и още не бях измислил как да убия Итън без да се отделям от нея.
Знаех, че се преструва, че е добре, когато започна да хапе врата ми. Просто го усещах, цялото и тяло бе изпънато като струна под ръцете ми. Бутнах я да легне обратно, но само се завъртях към нея, а не както по принцип се надвесвах.
-Разбила си му носа? Гордея се с моето момиче. - Исках да я целуна, но просто погалих лицето и. Все още не можех просто да се доближа до нея. Не исках да я притискам, камо ли да се почувства заплашена точно от мен. Въздъхнах дълбоко.
-Не се тревожи за Хирон, няма да каже на никой. Не му влиза в работата. Ще го помоля да ни донесе обилна закуска. Тук. - Натъртих на последната дума, макар да знаех, че ме очаква поредния спор. Реших, че така и така ще се караме, може да кажа и още нещо.
-Виж, знам, че не искаш да говориш с никой, но трябва да го направиш. Ако не искаш непознат човек просто говори с мен? Разкажи на мен. - Така и така щях да го убия бавно и мъчително...

Мег изръмжа и се намуси. Пак щяха да се скарат.
- И какво се очаква да ти кажа? Подробности? Колко му е не искаш ли да знаеш? - заяде се тя. Взе една възглавница отиде до фотьойла на който бе стояла снощи и седна гушкайки възглавницата. - Е тя поне няма да ме съди, като някои тук...
Погледна към прозореца. И какво се очакваше да прави в тази стая цял ден? Нищо чудно и утре да не я пуснеше. Сигурно щеше да я кара да се тъпче с храна, но нямаше и да я докосне. Мег просто го усещаше, а както бяха тръгнали нещата май щяха да се карат на всеки пет минути.
- Ти няма да ме докоснеш нали? Не и докато не поискам това..., но дори и да го искам ще го направиш чак когато ТИ прецениш, че съм добре... - извъртя очи. Гласът и бе станал студен, но не леден. Не можеше да му се сърди, особено като знаеше, че той просто иска най - доброто за нея. И все пак тя щеше да полудее между тези четири стени. - Така и така ще говориш с Хирон...искам други дрехи и го питай дали няма някой подвиг за мен... Или и на подвиг няма да ме пуснеш?

Погледнах я гневно. Нямаше да допусна да и се казкрещя точно сега, но наистина го исках. Изправих се и нервно закрачих из стаята. Усещах въздуха нажежен и се опитах да се успокоя. Гнева нямаше да помогне на никой от нас точно сега. Разбирах, че не иска да остава затворена, но се тревожих за нея. Поех си дъх и проговорих.
-Първо, просто исках да ти помогна като споделиш с някой. Извинявам се. Второ, ти си свободна да правиш каквото искаш. Щом искаш да си вървиш, добре. Исках просто да си далеч от него, а някак си не успях да го убия докато бях с теб. Извинявам се. И трето... Да, няма да те докосна. Не мога, не и когато знам какво е станало. Не искам да те притискам, не искам да се чувстваш заплашена. Не искам да правя нищо, за което не си готова. Извинявам се. - Казах всичко на един дъх, защото не бях сигурен дали ако спра няма да избухна. Защо винаги се вбесяваше толкова, когато просто исках да бъде добре. Толкова лошо ли беше?! Толкова трудно ли беше да поумее, че я обичам и не мога да я гледам наранена.
-А и... Никога не бих те съдил. - Седнах на леглото и се загледах в стената. Гнева ми се бе изпарил...

Мег го погледна безмълвно. Пусна възглавницата, седна зад него и обви ръце около тялото му. Затвори очи и го целуна по рамото.
- Извинявай... - изрече тихичко. - Ще кротувам обещавам.
На него сякаш му бе по - трудно от на нея. И тогава нещо в Мег просто се сви. Той винаги се обвиняваше когато нещо и се случеше, а и ако не я лъжеше паметта той сам го бе казал..., че ако Итън и направи нещо ще се чувства виновен защото не е могъл да го спре. Целуна го по бузата и седна до него.
- Знаеш, че те обичам просто... - поклати глава неразбиращо, макар да разбираше всичко, а просто да не можеше да го приеме. - Знам, че го правиш за мое добро...и наистина бих желала да ти споделя, но ... не искам да се ядосваш разбираш ли? Не искам да направиш нещо, което може да те изложи на опасност или да ти създаде проблеми...не само ти се притесняваш, във тази връзка сме двама.

Погледнах я и тихо се засмях.
-Мегара... - Обърнах се към нея и взех лицето и в ръце. - Нали знаеш, че те обичам. - Целунах я нежно, но след миг се отдръпнах. - Няма какво да ме изложи на опастност, нима смяташ, че едно хлапе може да ме надвие? А и всички ще си мислят, че Скот го е убил. Обещавам никой в лагера да не разбере кой съм. - Дръпнах я към себе си и я прегърнах. Тя наистина искаше да ме защити, каква ирония. Въпреки всичко аз нямаше да променя решението си да унищожа онова хлапе.
-Виж, трябва да ми разкажеш... Просто трябва да го оставиш да се излее от теб. А аз ще се погрижа да се махнеш за малко от глупавия лагер. - Щях да убедя Хирон да ни изпрати някъде, а и дори да не бе съгласен, винаги можех просто да я отведа далеч. Не ми трябваше нечие разрешение, а щом е с мен - на нея също. Можехме да правим каквото си поискаме.
-Знам, че сме двама. Именно за това искам просто да бъда до теб.

Мег се сви в него и задъвка долната си устна. Пое си дълбоко въздух и леко се надигна и седна така, че хем да може да го гледа в очите, ако пожелае хем да извръща поглед.
- Добре... - затвори очи и се зае да си припомня всичко от снощи, тялото и се сгърчи в ръцете му, а на лицето и се изписа болка. Но в сърцето си тя не чувстваше абсолютно нищо, бе куха. - Стана в банята...зареди всички задачи реших късно да си взема душ...той се появи изневиделица, но...трябваше да се досетя, трябваше...
Този път лицето и обаче стана безизразно, тялото и се скова и не трепна. Гласът и беше студен докато разказваше, бе почти като мумията на тавана, само дето бе една идея по - красива.
- Не знам дали имаш нужда за подробностите нататък... - Мегара го погледна. Ледено студените и очи бяха замръзнали, ококорени и немигащи. - Накара ме да направя всичко... и знаеш ли кое бе най - жалкото? Че след десетата минута изгубих вяра в себе си и му се оставих...
Очите и се отместиха към стената, а в тях вече се четеше ужас. Ужас който обаче не се отрази по нито една частица на тялото и, което остана сковано в прегръдките на мъжът.
- Сравнение с Итън дори ти си беше внимателен на първата ни среща...На всичко отгоре него не го бе грижа дали съм девствена или не...не мога да кажа, че е от най - надарените, но ... бе болезнено. Никога не бях...никога не бях поемала нещо такова в себе си. Изпаднах в паника, но вместо да викам или ритам стоях като пън...
Сведе глава надолу и огледа тялото си. Ненавиждаше се, точно в момента се ненавиждаше повече и от вчера. А Посейдон също имаше цялото право да я мрази, най - малкото тя себе оставила на друг. А сега говореше толкова спокойно за това...или по - точно спокойствието бе станало като маска за да прикрие истинския ужас, който я обземаше лека полека в този момент.
- Чак към края..., ако мога така да го нарека започнах да се осъзнавам, разбих му носа, сритах го и избягах...Стоях край езерото докато събера цялата си смелост да се върна в хижата и да взема това което ми трябва...и после дойдох при теб.

Придърпах я към себе си, така че да се облегне на гърдите ми. Всичко в мен изгаряше, исках да намеря онова момче още в тази минута. Лицето на Мегара не трепваше, но аз предполагах, че вътрешно просто полудява.
-Оставила си му се? - С това бе успяла да ме изненада. Нима някакъв глупак бе успял да я пречупи. Вдигнах брадичката и и я погледнах в очите. - Не мога да повярвам, че ти го е причинил... Не мога и да повярвам, че си загубила вяра в себе си любов моя. Ти си най-невероятното момиче, което познавам. Това, което се е случило е било просто изключение... Не трябва да допускаш това да срине духа ти. - Познавах я. Нямаше да приеме лесно, че някой я бе надвил. Никак лесно. - Била си в шок, нормално е да не можеш да реагираш. Не се оставяй на това. - Прехапах устни. Просто не можех да си представя тя да загуби вярата в себе си и занапред. Не исках това да пречупи завинаги, просто трябваше да намеря начин да и помогна да го забрави. Дори бях готов да я оставя да ме победи на нещо.

-И Мег... Не те карам да ми разказваш защото просто искам да знам. Карам те, за да можеш да споделиш. Много по-лошо щеше да бъде ако го бе задържала в себе си. Надявах се, че колкото повече говориш, толкова и тежестта в гърдите ти ще намалява. Разказа ми колкото си готова, приемам го. Ако някой ден поискаш да ми разкажеш всичко, винаги ще те изслушам. - Целунах я леко и погалих косата и. - Още ли те боли?

Не го погледна, просто остана сгушена в него и обмисляше думите му. Наистина се бе предала и то твърде лесно.
- Затова и не мога да остана тук. - призна след миг. - Не трябва да му показвам, че ме е страх от него...трябва да изляза там, да го видя и да го пребия...
Въпроса бе дали наистина бе способна на това. Имаше чувство, че види ли го ще се ядоса ужасно много, но и ще се стъписа и няма да знае какво да прави. Отново започна да прокарва пръсти по тялото на Посейдон, по гърдите му, по ръцете му. Започваше да се паникьосва отново, но този път зареди тези четири стени, които вече я подлудяваха.
- Не мисля, че има какво повече да кажа... това е всичко. - имаше чувство, че скоро ще се изправи и ще започне да снове наоколо като гладен лъв в клетка. Това да стои на едно място никога не и е било приоритет, никога не и се е отдавало. Винаги е правила нещо, а сега...сега просто щеше да откачи. Трябваше да кротува, но не можеше. - Ще откача между тези четири стени, чувствам се като затворник...
Ако трябваше да са искрени един с друг то тя нямаше нищо против, но не и се вярваше кучешките муцунки да проработят в случая. А той и бе показал , че няма да я докосне, нямаше да и даде нищо повече от лека целувка и макар да и се искаше да стои в прегръдките му завинаги бездействието щеше да я убие.

Завъртях очи.
-Не искам да го вижда. Аз ще откача, когато го видя... Не искам той да те гледа. Не искам да дишате един и същи въздух. Знам, че искаш да се докажеш, но просто... просто ще полудея. И ще го убия пред всички. И за съжаление ще е прекалено бързо, за да не ме спре някой. А и ако го убия вероятно всички ще разберат кой съм. - Просто не исках да я пускам при него. Исках да остане тук с мен. Исках да я прегръщам, да я докосвам, да я целувам... Но знаех, че не мога да го направя. Бях и казал, че ще чакам тя да го поиска, не можех да направя първата крачка и да рискувам да изпадне в ужас.
-Знам... знам, че не можеш да издържаш в тази стая. Рабирам те. Просто... Малко ми е трудно да те пусна навън в момент. - Вдигнах рамене. - Малко ми е трудно и да сваля ръцете си от теб. - Прехапах устни. Биваше ме в неуместните шеги. - А и не ми отговори дали те боли? От това, което е направил... И по принцип дали нещо те боли? - Държах да знам това. Може би така щеше да се изпари желанието ми да правя глупави шеги. Умът ми още не побираше какво е направил той с нея. А факта, че не знам подробности рисуваше все по-ужасни и ужасни картини в главата ми.

Мегара направи физиономия.
- В момента нищо не ме боли, но ... тогава ме боля. Както ти казах...не бях усещала нищо такова. Едно е сама да контролирам размера в себе си като при теб, а друго е...така.
Тежка въздишка се изниза от устните и и тя ги облиза притеснено. Не и се говореше за това, не разбираше защо той толкова иска да разбере. Тя самата не бе на мнение, че ако му сподели ще и олекне или нещо такова. Обичаше го, би му споделила, но самата тя не помнеше подробностите, просто ги усещаше. Болка, паника и до тук.
- Май ще трябва да стоим тук зареди теб, а не зареди мен. - и се облегна на него сякаш бе удобен фотьойл. - Но тогава май трябва да ти напомня за разговоря ти с Хирон? Храна, дрехи, подвиг? Все пак нали знаеш колко много те обичам.
Усмихна се мило и го погледна в очите и дори го погали по лицето. Един подвиг би и се отразил много добре, да се махне от лагера, да подиша чист въздух, а може и някоя друга битка.
- Ще бъдем заедно, обещавам...просто нека не сме тук. Нека отидем в някой от градовете и да посетим...зоопарка? Аквариума? Астрономическата обсерватория? Все такива нормални места...моля те. Защото, ако трябва да сме наистина честни и аз не знам кога ще се панирам дори и да си мисля, че съм готова да е имам ... по някакъв начин..., а и реално погледнато не мисля, че скоро бих те имала по този начин... доста ме заболя вчера.
Тя сведе поглед и леко се изчерви.

-Не мисли за това. - Не ме интересуваше, че няма да можем да правим секс. Имаше далеч по-важни неща. - Няма да те притискам за абсолютно нищо, а ти също недей да се насилваш да правиш неща, за които не си сигурна. - Избутах я леко от себе си и започнах да я гъделичкам. - Ще си сложа табелка "не съм облегалка". - Пуснах я и се засмях. Беше толкова красива, когато се изчервяваше. Трябваше да говоря с Хирон. Изправих се и я погледнах.
-Няма да се отдалечавам. - Отворих врата и се подпрях на рамката извиквайки името на кентавъра. Обърнах с към Мег. - Храна и дрехи. За подвига ще си помисля. Ще бъда точно пред врата, моля те не се опитвай да се измъкнеш през прозореца. Ще трябва да скачам след теб, а не мисля, че на някой от нас ще му бъде забавно. - Излязох и затворих врата. Обесних набързо на Хирон за какво ще го помоля и макар да виждах неодобрението в погледа му той сковано кимна.
-Добре... Ще се погрижа да ви донесат всичко. За подвиг ще говоря с Оракула. Но ще вземете с вас, тези, които посочим с господин Д.
-Всеки с изключение на Итън, сина на Хермес. - Хирон отново кимна и след малко ми донесе две от моите ризи, чифт дънки за Мег, две тениски и две големи раници с всичко необходимо за един евнтуален подвиг. Донесоха поднос храна, който вече се чудех как да взема, но благодарих сковано и влязох обратно при Мег. Оставих подноса с храна на масата, раниците в ъгъла и и подадох дрехите.
-Ако искаш да се преоблечеш. Може да вземеш и някоя от моите ризи. - Бях ги метнал на фотьойла. - Имаме храна, имаш нови дрехи... - Направих драматична пауза. - Имаш и подвиг.

Докато го нямаше Мег се настани на леглото и се загледа в прозореца. Повечето деца от лагера вече бяха будни и се разхождаха наоколо по групички. Една част от нея наистина копнееше да изскочи от прозореца и да се слее с тълпата, но нямаше да го направи. Затова и кротко зачака своя мъж да се върне. Не след дълго Посейдон се появи носейки чанти, дрехи, поднос с храна. Общо взето всичко което Мег бе поискала, даже потвърди, че ще има и подвиг за нея. Това извика усмивка на лицето и, тя се изправи и се метна на вратът му.
- Обичам те, обичам те, обичам те. - изрече и го целуна набързо. - А за ризата...дори не мислех и да те питам..
Погледна го мило след което отиде до дрехите и започна да се преоблича. Определено предпочиташе ризата му, още помнеше онзи техен първи път, по - скоро онзи път когато се бе събудила в апартамента му. Тогава също бе облякла неговата риза, макар и после той да я бе свалил набързо от нея.
- И какъв ни е подвига? Кога тръгваме? - погледна го с блеснали очи докато взимаше някакъв сандвич от подноса с храната.

Седнах на леглото и се ухилих.
-На това му се вика ентузиасъм хлапе. - Устните ми още пареха от целувката. Мег бе невероятна, когато кипеше така, усмивката и ми бе липсвала. Докато се преобличаше се замислих как отново трябва да я изложа на опастност, да е щастлива. Беше ми повече от ясно, че не може да стои мирна, но все пак не горях от желание да напусне границите на лагера.
-Ще тръгнем веднага след като Хиро говори с Оракула. - Поех си дъх. Втората част може би никак нямаше да и хареса, но всеки трябваше да прави жертви. Е, поне се надявах, че няма отново да си крещим, беше ми омръзнало от безсмислено спорове. Предпочитах я усмихната.
-Има едно условие... Ще трябва да вземем още някой. Не ме питай кой, не знам все още. Такава беше уговорката с Хирон, ще ни направи подвиг, но ще вземем човек по техен избор. - Повдигнах рамене. Може би трябваше да говоря направо с Дионис, но... С Хирон нещата бяха доста по-прости. А и нямаше да се налага да търпя глупавите му подмятания. - Знам, че не си очаровано, но всяко нещо си има цена.

Мег леко се смръщи, но щеше да приеме още някой в групата им... После кимна и се усмихна като дояде сандвича.
- Е добре, това сякаш мога да го приема. - после го огледа и облиза устна. - Пък и не виждам проблем да имам другото ти тяло...по някакъв начин.
И докара възможно най - милия поглед. Това обаче не промени факта, че искаше да знае повече за подвига и човека или хората които щяха да ги придружат. Дали щеше да е някое от по - малките деца или щеше да е някой от по - големите?
Мег се загледа в Посейдон припомняйки си всичко случило се между тях до сега. Имаха щастливи и не чак толкова щастливи спомени.
- Сигурен ли си, че всичко ще е наред с царството ти докато си тук и се занимаваш с едно лигаво момиче? - попита го тя. Помнеше двореца му, тази част която бе видяла от него бе невероятна. И макар и да се страхуваше от водата, това бе нещо което желаеше да види отново. - Онова място бе наистина прекрасно...дори Олимп не ми е толкова симпатичен.

Повдигнах вежди и поклатих леко глава. Колкото и да исках това, което намекваше, знаех, че трудно ще се получи.
-Меег... Ще имаш проблем да приемеш другото ми тяло. Има неща, по които то не се различава от самия мен. - Колкото и невинно да ме гледаше, това не променяше факта, че едва ли можеше да направи както и да е. Наканих се да кажа още нещо, но на врата се почука. Отворих и се оказах пред Хирон, който отново ме гледаше намусено.
-Тръгвате когато сте готови. Надявам се да се преобразиш. Ще идете в Сан Франциско да помогнете на няколко сатири, открили голяма група полубогове. Не ви съветвам да пътувате по вода, препоръчам земния транспор. Остатъка от групата ще ви чака пред къщата.
Кимнах леко и затворих врата.
-Е, имаш си подвиг. Не звучи зле, звучи достатъчно безопасно, за да нямам против... - Засмях се и се върнах на леглото излягайки се назад. - Ще е хубаво да се преоблечеш преди да слезем. И на ми напомниш да се върна към визията на Скот, няма нужда да изкарваме акъла на целия лагер. Едва ли ще са очаровани да видят бога на моретата да се разхожда наоколо. - Хлапета вероятно щяха да получат инфаркт.

» Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]
» Повярвай в лъжите, които мама и татко са ти наговорили за раждането ти, и се опитай да живееш нормално. [ РП на тема "Боговете на Олимп" ]
» Въпросите бяха твърде много, а отговори нямаше. (Посейдон и Ария)

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Similar topics

Similar topics