Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

First topic message reminder :

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп] - Page 7 6a1ae499jw1edu7dq3lwuj20c807zmyc

~ Част от миналото на Мег и Посейдон ~

Седеше на студения мраморен под и се взираше напред в нищото с празен поглед.
Правеше това доста често, отиваше в някой музей който имаше зала на тема "Гръцки митове и легенди", сядаше пред статуите на тримата големи или на някои от другите богове и просто ги гледаше. Дали очакваше нещо? Не, далеч не. Но колкото и да се опитваше нямаше как да отрече произхода си, можеше просто да го скрие.
През един от големите прозорци видя, че проблясва светкавица, а след малко чу и тътена и. Както винаги той бе недоволен, нищо ново под слънцето или бе по - удачно да каже "небето" ? Със свити устни дванадесет годишното момиче се изправи, вдигна раницата си и тръгна към изхода.
Набързо слезе по стълбите и тръгна по улиците за да стигне до сградата която в момента обитаваше. Не бе кой знае какво, изоставена стара постройка изглеждаща така сякаш всеки миг ще рухне, но нещото бе доста здравичко. С още няколко деца си деляха разходите за храна и общо взето не им бе зле. Като се изключат чудовищата тъй като всички те бяха деца на богове. А Мег им бе черешката на тортата, никога не говореше за произхода си, никой не знаеше коя е всъщност, но бе убедена, че привлича тройно повече чудовища след себе си.
Зави по една пусна улица и чу шумолене пред себе си. Вдигна поглед, а иззад една кофа излезе нещо което Мегара дори не можеше да определи. Факт беше обаче, че то изръмжа насреща и и с бързи движения се озова пред нея. Момичето побягна по обратния път като дори не знаеше къде отива. Чудовището продължава да я преследва, а тя навлезе сред група дървета в един от парковете. Той отвеждаше до по - отдалечена част на градчето, към горите. Но това се оказа грешка, още със пристъпването в по - гъстите дебри чу още по - ужасяващ рев. Не след дълго и разбра от къде идва, но бе доста късно за да се измъкне невредима. Огромен минотавър. До сега все бе успявала да се измъква на тези гадини..., но рано или късно щяха да я хванат.
Тичаше без посока и накрая краката и я изведоха до океана. Тялото и се вцепени от ужас. Тя не влизаше във водата, никога не влизаше във водата. Имаше фобия от толкова много вода на едно място, изпадаше в паника при самата мисъл да трябва да влезе в море, океан или езеро. А този път иронията бе "живота или живота". Да те убие водата, или по - скоро Посейдон, бога на моретата, или гигантски минотавър.
Е някак си първото и се стори по привлекателен вариант и погълната от ужас, молеща се за живота си Мег нагази във водата която стигна до коленете и, и се надяваше минотавъра да не я последва. Защото тогава...Бог да и е на помощ, някой от всичките...

- Какъвто бащата такъв и синът. - изръмжа тя недоволно. - ЕТО зареди това не съм му казала. Защото той ще реагира по абсолютно същия начин ще дойде тук и всички ще научат за нас, а това ще му създаде проблеми. АЗ ще му създам проблеми, защото съм един огромен проблем...проваления експеримент на боговете.
Тя се засмя иронично, а после се сви още повече и поклати глава. Май вратът започваше да я боли?! Е каквото и да бе нямаше да я спре да не му каже и дума повече. Итън реално не бе стигнал до никъде защото Мег до толкова можеше да се бие, но дори не искаше да мисли за това какво би могло да бъде, ако успееше.
- Както и да е... - искаше да се изправи, да си върви. Да напусне лагера...защо пък и да не се потопи във езерото пред себе си и не се нагълта с вода. Изведнъж тази мисъл и се стори толкова приятна, че чак я накара да стане и да се приближи до водите му. - Хей... домъкни си задника тук, ако не искаш да се удавя, м? Защото искам да вляза в тази вода, а нямам нито смелостта, нито силата, нито каквото ви е специалното на вас, дечицата на моя мъж.
И някак си тя подчерта моя, а после отметна коса настрани така, че той да види нейната татуировка.
- И мислиш ли, че ако не усещах, че връзката ми с него е нещо повече щях да направя това? Той е моят живот.

Изправих се и я дръпнах от водата.
-Нима искаш баща ми да я появи с гръм и трясък точно сега? - Децата ми не можеха всичко, което аз умеех, поне не и без моята благословия, а и смятах, че ако вляза в езерто тя доста бързо ще разбере кой точно съм. Издърпах я по далеч от езерето към гората.
-Няма как да ти помогна във водата, съжалявам. И смятам, че е трябва да му кажеш. Ако някой ден разбере, че си го крила толкова време ще се почуства адски предаден. - Всъщност точно така се чуствах. Нима "стой далеч от неприятности" е нещо толкова сложно за това момиче. Или да спомене в някой от разговорите ни "скъпи Итън се опита да ме изнасили, два пъти". Явно беше трудно. Можех да го убия и без да разкривам за нас. Просто инцидент.
-Не е добра идея да криеш от него. Рано или късно момчето ще успее - тогава какво ще правиш? Ако той те нарани баща ми никога няма да си го прости и ще се обвинява завинаги. Буквално. - Погледнах отново татуировката. - И все пак - хубав татус.

Тя го изгледа ядосано, но се дръпна от водата и от него самия. Защо ли и се искаше да го убие на място? Това просто...не бе възможно. Нямаше как някой да я дразни толкова много с присъствието си нали? Не бе възможно просто?
- Не мисля, че имаш правото да се месиш в неща които засягат единствено мен и него. И то главно мен. - Мегара пак се върна под дървото и се загледа напред. Скоро щеше да дойде време за вечеря и искаше или не искаше трябваше да говори с Итън относно стратегията им в играта след няколко дни. Плени знамето щеше да се играе от хижата на Хермес срещу тази на Арес, както май ставаше напоследък. Тук там понякога и Атина получаваха своя шанс да блеснат. Но другите хижи няма особено много хора и винаги трябваха да избират на чия страна да са, а в такива случай никой не ги поставяше на челни позиции.
- Ще участваш предполагам в Плени знамето? След няколко дена е. Хермес срещу Арес. - попита тихичко облизвайки устна.

Поклатих глава.
-Може и да не е моя работа, но това не засяга само теб. - Погледнах я намусено. Нямаше смисъл да споря с нея, знаех какъв ще е резултата. "Плени знамето" ли беше казала? Имах бегла идея какво е това, но така и не бях задълбавал в подробностите така, че просто вдигнах рамене.
-Не съм лагерник, а и повярвай ми ще е доста нечестно предимиство за хижата, с която съм. Но ще викам за вас. - Ухилих се. - Предполагам си дъщеря на Арес? - Знаех, че не е вярно разбира се, но първото впечатление, което правеше откакто съм тук бе точно такова. А и просто май исках да я подразня. Бях бесен заради това, което се опитваше да крие от мен и щяхме да имаме много неприятен разговор, когато и се разкриех. Тя щеше да крещи, заради това, че не съм и казал за себе си, а щях да крещя заради това, че пази тайни от мен. Забавно.

Тя се подсмихна.
- Водата май ти е размътила мозъка...казах ти ничия съм. - чу камбаната в далечината и се изправи. - Време за вечеря. Ще се радваш на синя храна.
Всъщност в лагера имаше какво ли не за ядене и за пиене. Може би времето за закуска, обяд и вечеря бяха едни от най - приятните защото тогава всички ядяха и мълчаха - в повечето случай - и нямаше кавги и тооолкова много шум. А и никой до сега не бе наръгван с вилица, това се предполагаше да е добър знак нали?
- Но все пак, ако смяташ да викаш за моята хижа...просто кажи на твоите последователи да дойдат на наша страна. Макар, че ... те май така и така не са в добри отношения с Арес, но пък и не харесват особено много мен...май имаме навика да се гледаме накриво, а понеже от доста време все аз посрещам новите май съм уплашила някои от тях. Бедните дечица. - повдигна рамене докато се вливаха в тълпата от хора запътила се към столовата.

Засмях се тихо.
-Добре де, забравих. - Тръгнахме към столовата и твърдо реших да седна при Хирон и Дионис, вместо на масата при хлапетата, които нямаше да ми дадът шанс да си взема въздух дори. Може да си бяха мои деца, но това не значеше, че съм им страхотен фен. Е, вечерта щях да се опитам да ги опозная, може би дори щях да започна да ги харесвам...
-Естествено, че ще се погрижа да бъдат на твоя страна. Предполагам, че и момичетата на Афродита мога да убедя. - Тези можех да ги накарам да направят всичко, но най-полезно щеше да е да им предложа да се обесят и да отърват света от красотата си. Не че се оплаквах от вниманието им, но те трудничко приемаха, че не си паднах по нито една от тях.
-Искаш ли ги? Е, ще се гледат в езерото, но поне Арес ще са с по-малко хора. - Дори не знаех дали това е от полза. - И защо подяволите ще имате синя храна? Мислех, че получавате каквото си поискате? - Скоро видях столовата и още от тук знаех колко неудобрително ме гледа Хирон.

- Всъщност само Посейдон имат синя храна, защото...ами те са морски човечета. Искат да дишат вода, да ядът вода и да живеят във вода...поне с това впечатление съм останала. - Мег направи физиономия и видя Хирон в далечината. Бе се намръщил, явно нямаше моркови, ряпа, целина или там каквото ядяха кентаврите. Но Мегара бе ядосана и на него, затова нямаше намерение дори да го заговаря, колкото и грубо да бе просто щеше да го подмине.
- А и за какво са ми кукли Барби? - повдигна вежда момичето като се спря и се обърна към него. - Ще извадят червилата си и ще заплашат Арес, че ще ги гримират? О моля те... знаеш ли как да удавиш дете на Афродита? Залепи огледало на дъното на басейн.
След тези думи Мег тръгна с групата на Хермес към тяхната маса където си взеха от храната, принесоха "жертви" на боговете и се настаниха за да се хранят, като от няколко маси дъщерята на Зевс чу планове за скорошната игра.

Мегара се отлечи към масата на Хермес, а аз седнах при Хирон под намусените погледни на хлапетата. Боже, на моята маса наистина имаха синя храна. Какво им ставаше на тези деца, къде изчезна нормалността. Погледнах кентавъра.
-Не ме гледай така. Не е твоя работа. - Знаех какво си мисли, а за съжаление по принцип го харесвах прекалено много, за да го убия. Гледах как лагерниците горят храна в чест на боговете и при всяко произнасяне на името ми трепвах. Половината от тях вероятно дори не ме харесваха, другата половина просто се радваха на факта, че знаят кой е баща им. Забодох вилицата в парче говеждо и се замислих отново за Мег. Беше толкова различна тук. Намерих с поглед русото момче на нейната маса и ми идеше да го изпепеля още в този миг. Мразех начина по който я гледаше. Щях да намеря начин да отмъстя за това, което и бе направил.
След вечеря децата ми се скупчиха околко мен обсипвайки ме с въпроси.
-Виждал ли си татко?
-Какво можеш да правиш?
-Къде си бил тези години?
-Как да се свържем с татко?
Подбрах ги към хижата и се заех с глупавите отговори, които искаха.

Дните минаваха, а Мег се изнервяше още повече зареди Итън, но разговорите със Скот донякъде я успокояваха. Не знаеше какво точно изпитва - раздразнение или облекчение, омраза или любов или от всичко по много.
Изстреля няколко стрели които се забиха в центъра на мишената, докато си мислеше за вчерашната игра на Плени знамето, бяха спечелили, но това някак си не я радваше. Не и като преди. Може би защото обстоятелствата в които се намираше не и бяха особено приятни. Знаеше, че трябва да каже на Посейдон за всичко което се случва в лагера, но нямаше нито силите, нито смелостта да го направи.
Размислите бяха погълнали денят и, неусетно се стигна до станалата час от ежедневието битка със Скот. Той преподаваше на лагерниците и всички го гледаха и слушаха със захлас, а Мег... Мег по - скоро го приемаше като приятел който дава добри бойни съвети и предпочиташе да се пробва в бой срещу него, макар и винаги да завършваше по един начин всичко.

Бяха изминали няколко дни от онзи първи разговор с Мег, а аз продължавах да не изпускам Итън от очи. Часовете ми най-накрая бяха влезли в ритъм и почти постоянен партньор в битките ми бе именно Мег. За сметка на това винаги, когато исках да покажа нещо ново виках Итън. При него обаче никак не бях кавалер и давах всичко от себе си, за да го нараня колкото може по-сериозно. Децата ми вече не ме дразнеха толкова и дори смятах да ги опозная и като самия себе си, в крайна сметка не бях толкова досадни, просто искаха да научат нещо повече за баща си. Не можех да си виня заради това.
Бях на арената и подготвсях следващия си урок под напористото шушукане на дъщерите на Афродита. Бяха толкова възмутени, че вместо някоя от тях винаги избирах Мег. Но това беше хубаво оправдание да я докосвам без тя да откача напълно.
Скоро всички се събраха.
-Добре, днес ще имаме упражнение по двойки и тройки. Разпределете се. - Огледах ги. - Мегара Зет, първо си с мен, а когато обикалям някъде ще се присъединиш към друга двойка.

Мег се подсмихна и отиде до Скот протягайки се леко. После зае отбранителна позиция. Тя бе мъничка и това и позволяваше да се шмугва между ръцете му понякога и да го изненадва с лакти забити в ребрата например, но сега не използва това. Той знаеше движенията и до най - малката подробност, а тя колкото и да наблюдаваше така и не бе успяла да запомни всичките негови.
Чу недоволното мрънкане на няколко Барбита, но изобщо не им обърна внимание и вдигна крак за да го изрита, но знаеше, че това е глупав ход за нещо като начало на атаката. Ако той хванеше кракът и тя щеше да се озове на земята под тялото му. Затова трябваше да мисли няколко хода напред.
- В името на Хадес...ти не си човек Скот. - заяви му тя леко задъхана след няколко минути. Той я изтощаваше за няма и десет минути, прилагаха толкова много движения и хватки, че просто не бе истина, не бе реално. - Ще ме убиеш като едното нищо..и то от умора!
Но, че и тя самата не бе в форма имаше нещо вярно. От кога не бе тренирала толкова здраво? Година? А може би две?

Избухнах в смях и и помогнах отново да стане от земята.
-Така е, не съм човек. - Вероятно трябваше да добавя, че съм полубог, но не исках да я лъжа толкова директно. Огледах другите, повечето се справяха добре, само дъщерите на Афродита бяха ужасени от факта, че може да се докоснат до земята. Въздъхнах тихо и им обърнах гръб поглждайки отново към Мег.
-Умора? Просто ви трябват повече тренировки. Може да навия Хирон да направим часа две пъти дневно. - Няколко души ме чуха и ме погледнаха ужасено. Не само Мег се изморяваше, правех всичко, за да изцедя всяка капка енергия от тях. Е, от нея просто исках малко повече.
Застанахме отново лице в лице и я погледнах. Очите и трепнаха за миг и вече знаех какво планира. Така и не бе успяла да се научи да ме изненадва. Скочих към нея и я преметнах през ръката си събаряйки я отново и натискайки я към земята.
-Трябва да си по бърза. Ако бях истински враг вече щеше да бъдеш със счупен врат. - Беше толкова хубаво да е близо до мен. Да усещам тялото и притиснато в моето. Наложих си да се стегна и се изправих подавайки я ръка.
-Да приключваме за днес или да те съборя още няколко пъти?

Мег го изгледа уж ядосано, но после се усмихна. Покрай него се чувстваше...себе си. Нямаше нужда да слага безброй маски и да избира дали да е лоша, добра или зла. Бе си просто откачената Мег.
- Ще се въздържа, но благодаря за поканата. - имаше нужда от един хубав душ. Той не я само я бе накарал да даде всичко от себе си, та цялото тяло да я боли, ами бе я и мотивирал да иска да постигне повече. Мег искаше да го победи и щеше да го направи някой ден. И то скоро. Отправи се към вратата и наклони глава на една страна. - Хей, Скот...трябва да намерим нещо в което не те бива за да взема да имам една победа от всичко това..не искаме все пак мъжката ти гордост да бъде наранена за дето си ми се оставил примерно...тази гордост трябва да бъде разбита на парченца.
И си тръгна, като мина край столовата където напоследък оставяха храна за всички след тежките тренировки на Скот. Взе си една ябълка, изяде я на бързо и тръгна към конюшните тъй като бе обещала на едно момиче от лагера да и помогне с язденето на Пегас, а после реши, че ще си вземе душ.
И след така мъчителните два часа покрай пегасите, кой да предположи, че има толкова много начини да ядосаш пегас?! Та след тези два часа Мег имаше цялата нагласа да се отправи към баните, но камбаната за вечеря я прекъсна. Изстена, явно щеше да вони на пор още известно време, само дезодоранта и успя да я спаси до някъде.
И най - сетне в края на деня тя успя да се докопа до топлата вода, която започна да се стича по тялото и, да я отпуска и успокоява.

Да ме победи? Нямаше да се разберем така.
-Няма как да ме биеш хлапе. - Освободих децата и всички побързаха да се разпръснат преди да съм размислил и да ми е хрумнало нещо ново, което да пробваме. Тези деца наистина не бяха във форма щом се изморяваха толкова лесно. След като всички си тръгнаха обърнах внимание на един от синовете на Аполон, който просто не можеше да усвои една от хватките. Момчето беше свясно, беше страхотен с лъка, но ръкопашния бой просто не му бе в кръвта. Показах му още едно-две неща и се отправих към хижата на Посейдон.
Започвах да се чудя дали нямаше да е по добре да бях останал в голямата къща. Знаех, че там ме чака стая, но не исках да видя разочарованите лица на хлапетата. Преоблякох се на бързо и се проснах на едно от леглата. Хижата все още бе празна, така че можеш просто да си се насладя на тишината. Може би вече ми бе време да се прибера в океана и да ги оставя на мира. Но първо трябваше да намеря начин да премахна Итън от лагера.

Беше сигурно два през нощта когато Мег почука на вратата на хижата на Посейдон и зачака. Отвори и някакво намръщено момиче.
- Не знаеш ли колко е часа... - попита то, но Мег нямаше време за това. Изобщо нямаше нерви и сили.
- Повикай Скот, трябва да говоря с него. - изрече, а гласът и се разтрепери. Бе обвила ръце около тялото си и всеки миг щеше да заплаче, но очите и бяха безизразни, като на труп. Сякаш не чувстваше абсолютно нищо. Независимо, че и идеше да крещи. - БЪРЗО!
Бе облякла дънки и блуза с логото на лагера, общо взето първите неща които и бяха попаднали в хижата на Хермес, когато бе влетяла вътре и няма и две минути по - късно напуснала помещението. Скот бе прав, а тя...тя бе глупачка, още от самото начало трябваше да го послуша. Но тя кого ли слушаше всъщност? Никого, дори себе си.
Той се появи на вратата зад момичето, а зад гърба му се чуха недоволни мрънкания, Мег буквално се хвърли в обятията му. Макар да бе доста по - висок от нея тя обви ръце около вратът му и се разрида тихо, треперейки.

Някой започна усилено да ме бута и когато отворих очи видях едно от момчетата надвесено над мен.
-Търсят се.
-Кой по... - Намъкнах едни дънки и излязох от хижата. Мег стоеше отпред, а преди да кажа каквото и да било тя се хвърли в ръце те ми. Обвих ръце околко нея.
-Какво става? - Виждах блестящите сълзи по лицето и и с крак бутнах вратата. Мисля, че не ни трябваха свидетели на тази сцена. Опитах се да я накарам да вдигне глава, но не се получи, тя просто се притискаше в гърдите ми и плачеше неудържимо.
-Мег, какво има? Какво става? - Не я изпусках от ръцете си, но внимателно я придвижих до задната част на хижата. Лагера бе празен и знаех, че там няма да има кой да ни види. Огледах я внимателно доколкото можех и на пръв поглед нищо не можеше да обесни плачещото момиче в ръцете ми.
-Успокой се, ей. - Погалих внимателно косата и. - Дишай, добре ли си? Какво се е случило?

Мег се свлече на земята, като продължаваше да плаче. Заклати глава и се насили да се успокои, но не можеше.
- Викни го...моля те. - изрече тихичко и избърса сълзите от лицето си, но на тяхно място се появиха други. Изправи се отново на крака и застана пред него. - Ти си негов син...моля те...ще направя всичко, само го извикай тук.
Нещата бяха стигнали твърде далеч, но Мегара както винаги си бе мислела, че ще се справи сама дори и това да бе невъзможно. Дори в цялата картинка такъв изход да нямаше, тя винаги бе искала да се оправя сама за да покаже, че е силна независимо, че бе наясно , че това е грешен подход. Можеше да бъде по - силна, ако бе с приятелите си, можеше да бъде силна по много други начини, а не да е вълк единак...
- Моля те... - промълви за пореден път и отново обви ръце около тялото си. Имаше чувство, че ще се разпадне на парченца и макар и да знаеше, че ако той се появи няма да е никак щастлив, а по - скоро бесен Мег имаше нужда единствено да се сгуши в него, да намери скривалище в прегръдките му и никога да не го напусне. За да не може и никой да я докосне.

Погледнах я объркано, но след миг разбрах кого имаше предвид. Не можех да повярвам, че ще и кажа точно по този начин, но знаех, че в момента нямам друг избор. Тя просто имаше нужда от мен, не е от някой друг.
-Съжалявам Мегара... Много съжалявам. - Прехапах устни и оставих енергията да премине през мен. Миг по-късно стоях пред нея като себе си, готов за гнева и. Не исках да чувам как крещи по мен и вероятно щеше да ми каже, че ме мрази, но бе хиляди пъти по важно да разбера какво и се е случило.
-Не откачай, идеята не беше да те лъжа, а просто да прекарам малко време с теб пред всички, без те да знаят кой съм. Не знам защо не ти казах. - Не и давах възможност да вземе думата просто я притеглих към себе си и обвих ръце около нея, целувайки леко челото и. Не исках да я пускам повече.
-Ще можеш да ми крещиш след малко. Моля те кажи ми какво се е случило. - Мисълта, че нещо я е разтроило толкова много просто ме побъркваше. Тя бе моето момиче.

Не можеше да асимилира случващото се. Скот се превърна в Посейдон...Искаше и се да отстъпи невярващо назад, но после доста неща от случилото се между тях я заляха, спомени след спомени и след като бе притеглена от него в прегръдка Мег се сгуши и не искаше да го пуска. Обви ръце около него като удавник за спасението си, но в момента се чувстваше почти като удавник.
- Той... - изхлипа Мег и дори не можа да продължи. Премести ръцете си от кръста на вратът му и сега висеше единствено на силата на ръцете си, макар да усещаше, че и той я подпира. - Итън....съжалявам, съжалявам...аз...аз съм глупачка!
Прехапа долната си устна и усети вкуса на желязо в устата си, явно отново я бе разкървавила. Тези нейни устни напоследък нямаха щастливо бъдеще. Мег все ги хапеше, все ги разкървавяше и не даваше време на кожичките на поникнат пак, затова и я боляха от време на време, но не им обръщаше внимание, защото си бе глупачка...винаги правеше едни и същи грешки, зареди досадни навици.
- Съжалявам.... - заби ноктите на дясната си ръка в кожата на лявата и натисна, искаше да знае поне защо плаче, искаше да знае от какво я боли. Идеше и да си смъкне кожата, да закрещи с цяло гърло, да се моли на глупака който управлява съдбата за малко милост, бе отчаяна, бе стигнала предела си.

В този миг исках да крещя. Просто да крещя. Не беше нужно да ми казва нищо повече, просто знаех какво се е случило. Гнева се надигна в гърдите ми, но правех всичко, за да мога просто да не му се поддам. Нямаше да и помогне да ме гледа как опустошавам лагера. Нито как обесвам Итън на червата му. Дръпнах се и хванах ръцете и в моите, целувайки ги нежно.
-Спри... - Нямаше да я гледам как се наранява. Повдигнах я внимателно и за миг се замислих дали да не я одведа някъде далеч от тук, но в крайна сметка вероятно тя искаше душ и спокойствие. Пренесох я до голямата къща, в стаята, която Хирон бе отделил за мен. Стая със собствена баня. Седнах на леглото и я взех в скута си.
-Дишай любов моя. Спокойно. - Не можех да сваля ръцете си от нея, просто я прегръщах. - Всичко е наред, спри да се извиняваш. - Вътрешно изгарях. Аз бях виновен. Ако бях убил това момче, той никога нямаше да я нарани. Целунах отново внимателно челото и и я залюлах като дете. - Обичам те. Всичко е наред, чуваш ли? Успокой се.

- Не, не е наред... - тя вдигна поглед към лицето му. Чак и сега осъзна, че са на друго място. Всичко явно и бе минало в мъгла, как той я бе пренесъл...къде бяха?
През прозореца видя лагера, сигурно бяха в голямата къща, значи не се бяха махнали надалеч. А тя толкова искаше поне за ден да напусне това място, да си поеме от въздуха на хората и да се опита да живее що годе нормален живот, но това никога нямаше да стане. Защото нейния нормален живот опиташе до живот на Олимп, живот сред хората където я преследваха чудовища и живот в лагера, където все и се искаше да убие някого.
Тя отново се сви до него и се опита да си поеме дълбоко въздух, но просто не се получаваше. Започваше да кашля веднага щом той навлезеше в дробовете и от което тялото и се разтрисаше и предизвикваше нови хлипове. Сигурно бе събудила половината, ако не и целия лагер.
- Трябваше...трябваше да ти кажа... - Мег се загледа към стената със свити устни. Защо по дяволите и той не и бе казал, че е тук? И се бе правил на...друг. А най - лошото бе, че тя дори не го бе усетила и бе казала толкова много пред него. Искаше и се да се скрие, но вече той не бе нейното убежище, искаше да се скрие и от него...един бог знаеше какво си мислеше за нея сега, като бе видял толкова много от нея. И то най - лошата и страна, ако трябва да сме честни. Просто не бе случил на хубаво време..., но това не променяше факта, че той не и бе споделил кой е!

Беше права. Трябваше да ми каже. Беше казала на принципно случаен човек, но го бе скрила от мен. И за това бях ядосан, но не му бе нито време, нито мястото да правя скандали заради това. А и тя все още не се беше разкрещяла, заради това, че не и бях казал кой съм от самото начало. Можех да сдържам гнева си, за да я успокоя, трябваше да го направя. Исках единствено да бъде добре. Да бъде спокойна.... Да бъде в безопастност. Не можех да повярвам, че бях успял да я защитя.
-Забрави за това. Трябваше да ми кажеш, но в момента има и по-важно неща за които да говорим. А и аз също скрих нещо от теб, макар да е различно. Аз също съжалявам, че те излъгах Мег, наистина нямах намерение. Когато дойдох смятах да ти кажа. После те видях толкова различна... И просто поисках да те опозная. - Започнах да галя косата и. Още исках да знам точно какво се бе случило, но вероятно щеше да откачи напълно ако я помолех да ми разкаже. Притиснах я по близо до мен.
-Всичко е наред обич моя. - Изтрих няколко сълзи стичащи се по лицето и.

Тя се изсмя иронично.
- Различна? - поклати глава. - Мисля, че ти беше много по - различен. А и как се очакваше да съм себе си, когато...всичко около мен е с краката нагоре и не както трябва. Искам подвиг от шест месеца насам само и само да се махна от това място, защото просто не издържам.
Изрече всичко на един дъх, затова не и остана въздух, а тя толкова трудно се бе сдобила с него.
Облиза устна и леко се дръпна от него така, че да може да го гледа в очите през цялото време. Какво се бе случило с тях двамата? Той се появяваше тук, сритваше и задника на всяка една тренировка, разпитваше я за неща които знае и явно трябваше да се случи нещо критично за да се разкрие...
- И какво, харесва ли ти тази Мег с която се запозна? - отново погледна към стената. Точно този отговор би я наранил по някакъв начин, защото тази Мег, която властваше над това тяло последните дни винаги се е намирала там, но някъде много надълбоко и никога не е подавала глава, но отчаянието явно бе подтикнало една смяна...самата Мегара бе започнала да се плаши от себе си. - И следващия път когато решиш да се промъкваш в лагера...би ли бил така добър да ми кажеш? Поне да се възползвам от това..., а не да те ритам когато ме целуваш... Как по дяволите не се сетих по - рано...

Усмихнах се нежно.
-Мегара... Аз обичам теб. Всяка част от теб. Да, обичам и тази Мег, с която се запознах тук. Обичам те независимо как се държиш, защо не можеш да го разбереш? Не дойдох тук, за да те оценявам, исках просто да прекарам време с момичето си без да се налага да се крием... Съжалявм. - Беше се отдръпнала и завъртяла, но ръцете ми все още бяха на кръста и и нямах намерение да ги сваля от там. Беше ми бясна, личеше си, но все пак се радвах, че вече знае. Бе намесила и онази целувка, която все още смятах, че не трябваше да правя.
-Окей, нарита ме когато те целунах. Всъщност нямах намерение да го правя, просто не издържах. И ти се заклевам в река Стикс, че ако отново се преобразя ти ще знаеш истината, богиньо моя. - Лекичко се наведох с идеята да я целуна, но се отказах. След това, което и се бе случило, едва ли искаше целувки. Дори не знаех как успява да изтърпи докосванията ми.
-Наистина съжалявам, че те излъгах.. Но това, не променя факта, че те обичам. - Посочих банята. - Искаш ли да си вземеш душ? Нещо друго? Да ми разкажеш какво стана?

Тя поклати глава и се изправи като тръгна към банята. След миг изхвърли дрехите си в стаята и пусна топлата вода. Искаше цялото помещение да се задими най - малкото за да не види себе сив отражението на някое огледало, най - малкото за да усети топлината по кожата си и да си представи как гори. В момента ненавиждаше всяка една частичка от себе си.
Облегна се на студената стена и се загледа напред в нищото, докато наоколо парата се сгъстяваше. Искаше и се да влезе под тази гореща струйка и да гори като цепеница в огън, да изтърпи колкото се може болка само и само да спре да усеща ада в себе си. Тя си бе виновна, за всичко. И бе започнала да съсипва живота на онзи мъж който я чакаше в стаята. Независимо, че той твърдеше, че я обича не можеше да се промени факта, че тя му бе създала един куп проблеми, които той отричаше...защото я обичаше.
Свлече се на пода и се разплака отново, отново заби нокти в ръцете си докато не се изправи не настрои бързо водата и не хвана сапуна, започна да търка кожата си докато не почервеня. Искаше и се да свали този омърсен пласт кожа, най - малкото нейния бог не можеше да докосва нещо толкова нечисто. Нещо толкова осквернено и омърсено. Като самата нея...
След може би половин час или цяла вечност тя излезе от стаята увила една кърпа около себе си. Потръпна пред погледа му и седна на един фотьойл, този който бе най - далеч от леглото и се загледа в пода. Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да направи, искаше отново да изтича в банята и отново да започне да търка кожата си, все още усещаше Итън по себе си, искаше да го махне. Да махне миризмата му, спомена за ръцете му, устните му..за всичко. А тези мисли само я накараха а се разплаче отново и тя сложи ръка на устата си.

» Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]
» Повярвай в лъжите, които мама и татко са ти наговорили за раждането ти, и се опитай да живееш нормално. [ РП на тема "Боговете на Олимп" ]
» Въпросите бяха твърде много, а отговори нямаше. (Посейдон и Ария)

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Similar topics

Similar topics