Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

First topic message reminder :

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп] - Page 4 6a1ae499jw1edu7dq3lwuj20c807zmyc

~ Част от миналото на Мег и Посейдон ~

Седеше на студения мраморен под и се взираше напред в нищото с празен поглед.
Правеше това доста често, отиваше в някой музей който имаше зала на тема "Гръцки митове и легенди", сядаше пред статуите на тримата големи или на някои от другите богове и просто ги гледаше. Дали очакваше нещо? Не, далеч не. Но колкото и да се опитваше нямаше как да отрече произхода си, можеше просто да го скрие.
През един от големите прозорци видя, че проблясва светкавица, а след малко чу и тътена и. Както винаги той бе недоволен, нищо ново под слънцето или бе по - удачно да каже "небето" ? Със свити устни дванадесет годишното момиче се изправи, вдигна раницата си и тръгна към изхода.
Набързо слезе по стълбите и тръгна по улиците за да стигне до сградата която в момента обитаваше. Не бе кой знае какво, изоставена стара постройка изглеждаща така сякаш всеки миг ще рухне, но нещото бе доста здравичко. С още няколко деца си деляха разходите за храна и общо взето не им бе зле. Като се изключат чудовищата тъй като всички те бяха деца на богове. А Мег им бе черешката на тортата, никога не говореше за произхода си, никой не знаеше коя е всъщност, но бе убедена, че привлича тройно повече чудовища след себе си.
Зави по една пусна улица и чу шумолене пред себе си. Вдигна поглед, а иззад една кофа излезе нещо което Мегара дори не можеше да определи. Факт беше обаче, че то изръмжа насреща и и с бързи движения се озова пред нея. Момичето побягна по обратния път като дори не знаеше къде отива. Чудовището продължава да я преследва, а тя навлезе сред група дървета в един от парковете. Той отвеждаше до по - отдалечена част на градчето, към горите. Но това се оказа грешка, още със пристъпването в по - гъстите дебри чу още по - ужасяващ рев. Не след дълго и разбра от къде идва, но бе доста късно за да се измъкне невредима. Огромен минотавър. До сега все бе успявала да се измъква на тези гадини..., но рано или късно щяха да я хванат.
Тичаше без посока и накрая краката и я изведоха до океана. Тялото и се вцепени от ужас. Тя не влизаше във водата, никога не влизаше във водата. Имаше фобия от толкова много вода на едно място, изпадаше в паника при самата мисъл да трябва да влезе в море, океан или езеро. А този път иронията бе "живота или живота". Да те убие водата, или по - скоро Посейдон, бога на моретата, или гигантски минотавър.
Е някак си първото и се стори по привлекателен вариант и погълната от ужас, молеща се за живота си Мег нагази във водата която стигна до коленете и, и се надяваше минотавъра да не я последва. Защото тогава...Бог да и е на помощ, някой от всичките...

Огледах набързо хлапетата. Явно Мег беше сгрешила за начина, по който ще ме приемат и това ме радваше. Нямаше да се налага да се чудя още колко ще ги изтърпя. Повече деца изглеждаха прекалено малки, за да бъдат признати от родителите си и чувищата нямаше да ги надушват толкова лесно ако не стояха на толкова голяма група. Всъщност всички освен високото русо момче, което никак не харесвах. Не харесвах начина по който гледаше Мег. Бях обещал да се държа прилично, така че просто посочих към врата и излязох.
-Хайде. - Вече бях решил как най-лесно бързо и удобно за мен да стигнем до лагера. Е, на Мег нямаше да и допадне, но бях сигурен, че ще го преживее. В крайна сметка безопасното пристигане бе важно. Погледнах Мег и най-голямото момче и посочих групата.
-Гледайте някой да не се изгуби. Момче, мини отзад да ги наблюдаваш. - Наистина трябваше някой да ни пази тила. Е, съмнявах се нещо да ги доближи, докато аз бях с тях, но исках да съм сигурен. Виждах как хората по улицата ни наблюдават объркано. Странен мъж на средна възраст, без отличителни значи за възпитател предвожда група шантаво изглеждащи хлапета. Е, поне простосмъртните щяха да имат за какво да си клюкарят. Скоро стигнахме брега и аз погледнах групата. Добре, седем хлапета и аз... Махнах с ръка и повиках четири от големите си морски коне. Обърнах се към децата.
-Добре, Мег, русото момче и третия от вас който е най-голям. Вие взимате по едно дете пред вас. Аз взимам последното. - Погледнах Мег. Знаех, че няма да е очарована от водата. - За тези от вас, който не си падат по водата, ще го кажа само веднъж - конете ще се погрижат да не паднете. Дръжте се за гривите, тях няма да ги боли. А за тези, които сте смелчаци и искате да се престорите на велики - ако някой от вас доброволно скочи във водата ще го оставя да се удави. Идеята е да стигем възможно най-бързо до лагера. Не се лигавете. - Въздъхнах и помогнах на всички да се качат и да се закрепят на гърба а конете. Огледах ги за последно и размахах ръка в сигнал за тръгване.
***
Само след няколко часа видях бреговете на лагера. Помогнах им да слязат и ги преведох през магическата бариера. Знаех, че Дионис е усетил това и след броени минути го видях да върви срещу нас с намусено изражение.
-Тези от къде ги домъкна?
-Водя ти ги. Сега са твоя грижа. - Не го оставих да каже нищо повече, за да не се издаде още, че не знае какво се е случило. Погледнах за последно Мегара, махнах на Дионис и скочих във водата.

Да си в лагера на нечистокръвните е едно от най - невероятните неща. Мег още помнеше как се бе появила тук преди около година. Тогава и се бе наложило да прекара часове във водата върху гърба на морски кон и макар първоначално да бе изпитала ужас, накрая се бе успокоила. А после някакъв сърдит мъж ги посрещна, като не запомни нито едно от имената и само мрънкаше. Още щом реши да си сипе вино, Мегара разбра кой е той и направо се учуди, че не се бе сетила по - рано. Но това бяха толкова далечни спомени, но не променяха факта, че сега тя и още три момчета стояха пред същия този намръщен мъж и чакаха информация за своя подвиг.
Групата им се състоеше от Мег, обитател на хижата на Хермес, един син на Дионис, един син на Хефест и един син на Хермес, онова русо момче с което преди живееха заедно всъщност. Интересна групичка бяха, определено не особено сериозна като ги погледнеше човек отстрани, но какво да се прави.
- Добре. След тридесет минути край езерото ще ви чакат морски коне и ще ви отведат към дестинацията на вашето пророчество. - каза Дионис подавайки една празна кутийка от кола на един сатир, който я пое с благодарност и веднага я загриза. - Мег, ти ще отговаряш за това.
Даде и нещо подобно на свитък. Тя повдигна вежда, но той само поклати глава. Това означаваше, че не трябва да го отварят преди да стигнат дестинацията си. След което господин Ди им махна и всеки се затича към своята хижа за да събере най - нужните си неща.
Мег сложи всичко в чантата си, като всичко какво винаги бе в някакви откачени пликове които не пропускаха вода, сложи свитъка също в такъв. Върза косата си на висока опашка с което разкри татуировката намираща се малко по - долу отстрани на вратът и, близо до плешката. Тризъбец. Доста хора в лагера знаеха за тази татуировка, но никой не питаше за значението и, а дори и да питаха тя нямаше да им отговори.
Бе обула дънки и кецове, а нагоре носеше бял потник от който леко прозираше черния и сутиен, а в ръка държеше яке. Бе готова да тръгва, а и времето и изтичаше. Метна чантата си на гръб и тръгна към езерото. Конете вече ги чакаха, помнеше ги. С такива коне бе дошла в лагера, погали единия от тях по муцуната и после се качи на гърбът му като се надяваше дори и частичка от тялото и да не докосва водата. Да, бе суха до половината пътуване. После един от конете се потопи под вода, втори го последва и Мег осъзна, че дестинацията им е не къде да е, а надолу..
- Какво по ... не! - изръмжа, но времето и стигна единствено да си поеме въздух защото не знаеше какво да очаква.

Проклетия водех дух започваше да ме изнервя. Така и не проумявах защо не се поддава на силите ми и просто не се изпарява. Бях оставил Амфитрита с Тритон да се разпореждат временно с отбраната на двореца и бях усамотил в една от кристалните стаи, за да помисля и да се опитам да намеря решение. Принудих се да изключа голяма част от сетивата си, защото усещах всяко движение на водата. От тронната зала обаче чух гласове. Амфитрита говореше с някого и аз се заслушах с надежда да разбера защо бе напуснала поста си.
-Не знам какво правите тук и защо глупавия Оракул на Аполон ви е изпратил. Щом господаря Посейдон не може да се справи с водни дух защо едни деца да го умеят.
-Господарке, ние също не зна.. - Гласа се изгуби някъде в стените и аз си наложих да се изправя. Каквото и да ставаше, явно нещо не бе наред щом споменаха Оракула на Аполон. Влязох в троната зала и заварих група полубогове и Амфитрита гледаща вбесено към тях.
-Ти не си дъщеря на съпруга ми. КАКВО Е ТОВА?
Огледах хлапетата и видях единствето лице, което можеше да ме зарадва. Мегара. Поех си дъх и стиснах устни, придавайки си гневно изражение.
-Какво става тук?! Какво правите вие тук?! - Исках просто да я прегърна, но знаех, че не мога да проявя подобна слабост.

Конете ги оставиха пред замъка на Посейдон, а Мег онемя. Това място беше...невероятно! Очите и се разшириха от изненада, просто не знаеше как е възможно нещо такова да съществува под водата.
Осъзна, че тук може да диша и, че водата не я докосва. Отдъхна си от облекчение и си пое дълбока глътка въздух. Тогава пред тях се появи и съпругата на Посейдон, Мегара определено не можеше да каже, че се чувства щастлива. Все пак той бе с нея от векове...
- Господарке, ние също не зна.. - започна синът на Хермес, но Амфитрита се разкрещя и то на Мег. Тъмнокоската я погледна учудено, а тогава при тях се появи и самият Посейдон. Сърцето и прескочи удар, искаше да го прегърне. Искаше да впие устни в неговите, но нямаше как да го направи. Погледна момчетата и след миг четиримата коленичиха.
- Името ми е Мег, непризната съм. От лагера на нечистокръвните ни изпратиха, но нямаме информация защо. Господаря Дионис ми даде свитък, който да отворя когато стигнем своята дестинация, ако позволите Господарю Посейдон.... - изрече Мег като се ядоса на себе си, че нарича Дионис "господар" особено пред Посейдон. - Господарката Амфитрита не ни позволи да обясним...това което всъщност казах току що. За информация с мен са едно дете на Хермес, едно на Хефест и едно на Дионис.
Гледаше пода докато си мислеше за онази нощ която бе прекарала в леглото му, беше толкова отдавна, искаше и сега да могат да направят нещо подобно. Но нещата бяха станали твърде сложни...

Премигнах се секунда. Момичето стоящо пред мен нямаше нищо общо с това, което бях срещнал преди година. Не можех да повярвам, че Мег може да се държи така. Толкова... Почтитено. За първи път ме наричаше "господарю" без това ми навее различна асоциация, но когато нарече Дионис така ми идеше на изкърцам със зъби. Излушах търпеливо триадата и докато обмислях всичко, Амфритрита проговори.
-Прекрасно. И Дионис реши да ви изтърси тук, сякаш си нямаме достатъчно проблеми. Да наглеждаме и вас. Нали това му е работата на онова пиянде. Защо...
-Замълчи. - Вдигнах ръка и съпругата ми ме погледна гневно, но млъкна. - Децата не са виновни. Свитъка е от Делфийския Оракул. А това е нещо, което всички богове уважаваме. - Тръгнах към кристалния си трон и се стоварих отгоре. Не ми харесваше Мег да е тук, точно когато имаме проблеми с глупавия воден дух.
-Отворете свитъка. Нека чуем защо сте изпратени тук. - Погледнах ги с очакване, а Амфритрита ме хвърли гневен поглед.
-И все пак малката не ми обесни защо има така татуировка. Искам да знам. Веднага.

Самоконтрола и бе на границата, усети ръката на някое от момчетата върху себе си. Пое си дълбоко дъх, изправи се колкото да свали раницата си и да извади свитъка.
- Просто прищявка. - уточни Мегара и след миг извади свитъка. Погледна го и се смръщи. - Изпращат ни за да ви помогнем във войната с водния дух.
Веждата и се повдигна, а момчетата се размърдаха около нея. Какво щяха да правят те на война с нещо което дори Посейдон не можеше да се справи? При самата мисъл, че нещо се опъва на нейния бог тя се подразни, това не бе редно. Но не бе и редно тя да е тук и да е заобиколена от толкова много вода.
- Господарке... - започна Мег, но злобния поглед на жената я накара да млъкне за миг и внимателно да обмисли думите си. - Не сме искали да се натрапваме във вашите земи и тези на господаря Посейдон. Тук сме за да ви помогнем. Може да изглеждаме като деца, но ние сме обучавани за битки с чудовища, макар и тук да говорим за нещо много по - голямо.
Не и харесваше да коленичи пред тази жена, най - малкото защото бе много по - висша от нея. А и искаше да е с Посейдон, искаше да поговори с него, да го прегърне. Не го бе докосвала близо година, но чувствата и не се бяха променили и татуировката и доказваше това.
- И не мога да разбера...какво против имате татуировката ми? - просто не издържа, думите се изплъзнаха от устата и. Тя прехапа устна и сложи свободната си ръка пред устата. - Моля да бъда извинена, господарке, господарю.

Погледнах шокирано към Мег. Да ни помогнат с... Какво? Какво си мислеше глупавия Оракул. Преди да успея да кажа нещо чух как Мег се обръща съм съпругата ми. Амфритрита тръгна към младото момиче.
-Как смееш да ми говориш така?! - Видях гнева и дръпнах ръката и.
-Недей, щом ги изпраща Оракула значи ще има полза от тях. Ако я убиеш няма как да се случи. - Огледах полубоговете и отново се обърнах към съпругата си. - Аз ще се оправя с момичето. Ще махне татуировката ако те дразни толкова, ти отведи синовете на Дионис и Хермес при Тритон. Нека той види дали могат да помогнат. А на сина на Хефест предполагам ще му е интересно да види пещите на циклопите? А, и се погрижи да им намерят някаква храна. - Погледнах момчето и повиках един от слугите си, който да го придружи. Върнах се обратно на трона и погледнах с очакване съпругата си. Знаех, че ще протестира за това, но за сега просто кимна и се отдалечи. Изчаках врата да се затвори зад нея и погледнах Мег. Не ме интересуваше, че някой може да върне, просто се спунах и я прегърнах.
-Имаме няколко минути и трябва да те отведа долу при сина си. - Целунах я нежно. - Какво правиш във водата?

Да махнат татуировката и? Само през трупът и! Ако искаха да направят нещо такова, то тя щеше да се бие и нямаше да позволи да го направят доброволно. Изобщо нямаше да позволи да го направят докато е жива. Но за жалост на нейно величество, Посейдон командваше тук и раздаде набързо заповеди, които им дадоха няколко минути насаме.
Тя се сгуши в него и отвърна на целувката му. Чак сега осъзнаваше какъв кошмар е било времето без него, колко много и е липсвал той, макар и преди да се присъедини към лагера да бяха прекарали много малко време заедно.
- Липсваше ми. - каза тя и леко се усмихна, после поклати глава. - Не знам...нямаше как да откажа. Дионис настояваше да прати мен на всяка цена..., а и не мислех, че дестинацията ни ще е надолу, докато конете не започнаха да се потапят...аз..съжалявам...нали няма да махнеш татуировката ми? Защото..няма да го позволя. Може до сега да се държах...така, но не мога да го обещая за в бъдеще, ако съпругата ти продължи по този начин...
Изплю последните думи, хич не и харесваше факта да го дели с някоя, с която и да е. Той бе единствено и само неин. Затова и тя отново се притисна към него, като го целуна страстно.
- Ти си само мой! - заяви му гласно.

Пп: Страстно, гласно ;д

Повдигнах вежди.
-И ти ми липстваше. Толкова много... И нищо няма да махаме разбира се. - Е, освен дрехите и по-късно. - Остави я да лае, не се връзвай. - Докоснах бавно татуировката. - Много е красива. Също както и момичето, на чието тяло е изрисувана. - Притиснах я леко към мен и я целунах. Бях забравил как ухае косата и, колко мека е кожата и, колко мъничка е тя в ръцете ми. Пуснах я за миг, но само за да хвана кръста и и да я повдига във въздуха.
-Дионис е глупак. Абсолютен глупак. - Не знаех защо е изпратил нея, той знаеше чия дъщеря е, както и знаеше, че ще умре от ужас във водата. - Надявам се не си се паникьосала във водата? - Не знаех защо и говоря всички тези неща. Исках да и кажа само четири думи всъщност. След това да я отведа някъде далеч, някъде където няма да има кой да ни прекъсва и ще мога да я прегърщам на спокойствие.
-Дръж се прилично със жена ми. Моля те. Имам достатъчно проблеми, не искам да трябва постоянно да се оглеждам Амфритрита да не те убие. - Погледнах я в очите, когато силен тътен разтресе стените на замъка. - Времето ни свършва. Обещай ми да се държиш добре и да не се отделяш от другите полубогове докато си тук.

Тя му се усмихна леко, обви ръцете си около вратът му и го целуна. Не искаше да го дели с никого, искаше да останат насаме и да си говорят, да се прегръщат, целуват...искаше толкова много неща. Искаше него.
- Аз...да, добре. - изрече тихо, но се виждаше, че не и е приятно. Преди му бе казала, че не е създадена да се кланя на богове, все още го мислеше. Какво можеше да се говори пък за създания като съпругата му. - И все пак...щом види, че стоя и не правя нищо докато ме напада с думи...ще продължи.
Целуна го леко по вратът и затвори очи за миг, като се сви в него за да вдъхне аромата му. Отдавна не го бе усещала, искаше и се да останат така вечно. Но трябваше да вървят, той я пусна и тръгна към вратата, а тя остана на място.
- Обичаш ли ме? - попита съвсем тихо. Думите сякаш се изгубиха в морето, но тя знаеше, че той я е чул.

-Съпругата ми по принцип не е такава. Малко е напрегната от факта, че не можем да се оправим с обикновен воден дух. - Само при мисълта за това ми идеше за счупя нещо. Аз самият бях бесен от този факт. - А и ако не беше видяла татуировката щеше да се успокои по-бързо. По принцип не мрази тоолкова много полубоговете. - Вдигнах рамене. - Е, освен моите деца. На останалите не е фен, но щеше да ви изслуша и да уважи пророчеството на Оракула. - Това бе едно от малкото неща, които всички Богове уважавахме. Делфийския оракул се бе доказал неколкократно през вековете и никой не успорваше волята му.
-Знам, че ще ти е трудно да се държиш прилично, все пак те познавам. - Засмях се тихо. - Но все пак, както казах - трябва ми спокойствие, достатъчно напрегнат ще бъда докато знам, че ти си тук, искам да знам, че поне от нея няма да се наложи да те пазя. - Пореден тътен огласи двореца и аз погледнах към врата. - Трябва да тръгваме, имат нужда от мен. - Тръгнах към изхода и сложих ръка на дръжката.
-Мегара... Попита ме дали те обичам? Нима все още се съмняваш в това? - Наведох се и нежно я целунах. - Обичам те. - Сложих ръка на рамото и и я поведох през двореца. Исках да и покажа толкова много неща, но знаех, че нямаме време, както и че приятелите и вероятно се тревожат за нея, оставена сама с големия лош Бог. Все пак по пътя се опитвах да обеснявам разни неща.
-Онова там е кристалната стая... Нагоре по тези стълби са спалните... Отляво е изхода към морката ни градина... - Неусетно стигнахме до командния център. Отворих вратата и въведох Мег. Всички замълчаха и ме посрещнаха с поклон. Махнах с ръка, не ми бе до това в момента. Полубоговете ядяха на една от масите и аз посочих един от столовете на Мег.
-Добре дошла. Сядай. Това е сина ми - Тритон, а генерала ми Делфин. - Седнах на тамошния ми трон и се погледнах хлапетата. - Били сте изпратени тук, за да ни помогнете. Щом Оракула го е предсказала, значи има защо. Искам предложения.
-Да ни бяха изпратили Ловджийките. - Амфритрира погледна първо мен, после и Мег и видях как очите и се спряха отново на татуировката. - Те поне щяха да знаят как се държат. - Тя отново впи поглед в момичето ми, а аз се засмях.
-Е, щяхме да ги научим и на други неща. - Погледа ми стана перверзен. Просто обожавах да я побърквам.

Сърцето и заби учестено когато чу отговора на въпроса си. Едва се сдържа да не се метне на вратът му. Може би тътенът от разбитата стена я накара да мисли трезво и да тръгне след него из замъка. Той вървеше бързо, крачките му бяха големи и тя подтичваше след него. Той и показа малка част от замъка, тази която им бе по път, а Мег оставаше без думи. Това място бе невероятно, какво ли бе да си владетел на това? Сигурно самото чувство бе невероятно.
Влязоха в командния център, там имаше няколко маси - една огромна около която се бяха събрали войните на Посейдон и няколко по - малки на една от които седяха пулобоговете и ядяха като невидяли разни морски дарове и плодове.
Мег взе една ябълка, отхапа голяма хапка и се приближи към Посейдон, Тритон и Делфин. Нещо от което явно съпругата на нейния мъж не одобри особено.
- Хм.. - огледа картата, която показваше разположението на войските. - Трябва да ги избутаме от замъка...не е задължително да е надалеч, но трябва да имаме ден почивка.
Започна да говори Мегара без да отмества поглед от това което виждаше.
- Би било хубаво да се пусне слух, че господаря Посейдон е ранен, това ще накара врага да свали гарда си дори малко. Трябва да се разделим на три. Едната част ще пази замъка, най - слабите войници...защото дори и замъка да рухне, няма да е проблем. Втората по сила войска ще трябва да ги атакува отпред, а третата в която ще сме и ние от лагера ще атакува отзад. Господаря Посейдон ще бъде с нас в третата дивизия за да успее да ни прикрие като използва водата. Същото донякъде ще прави и господаря Тритон във втората група, като ще опитва да внуши чрез водата на врага, че са много повече за да успеем да ги заблудим и да ударим отзад...
След миг замълча и се огледа, имаше чувство, че всички я гледат сякаш е луда.
- Какво?

Гледах изненадано към Мег. Явно, наистина щеше да има полза от полубоговете тук.
-Така... Като цяло плана си го бива. Само една дребна подробност - ако замъка рухне, ще имаме много по-голям проблем отколкото можеш да си представиш. - Облегнах се назад и се загледах в картата. В думите на Мег имаше перфектна логика и съдейки по израженията в стаята, не само аз бях изненадан. Огледах близките си. - Добре, Делфин, ти поемаш отбраната на замъка и ако може да се погрижиш за слуха, който спомена момичето. Събери циклопите, нямат опит, но ще се справят. - Получих леко кимване от генарала си и той побърза да излезе. - Тритон, събери цялата войска. Повечето ще са с теб, с мен и децата ще има малка удърна група. - Огледах един по един полубоговете. - И нека някой довете сина на Хефест... Ако успеете да го измъкнете от пещите. - Познавайки децата на племенника си, щеше да е трудно. Малцина от тях бяха слизали при циклопите, но повечето не се съгласяваха лесно да си тръгнат. Надявах се хлапетата да знаят в какво се забъркват. Съпругата ми ме изгледа гневно, явно още бясна заради подмятането ми какво бих правил с Ловджийките.
-И какво? Ще слушаме едно дете? Какво разбира тя от стратегии и битки?
-Моля те, просто млъкни. Иди те помогнеш на Делфин, намери си работа. - Обърнах се отново към Мег. - Някой от вас да е държал оръжие изработено от циклопи? - Изправих се и посочих вратата. - Да идем да ви намерим нещо.

Мег повдигна вежди когато той буквално изгони съпругата си. Това се хареса на тъмнокоската, но тя разбира се не каза нищо просто продължи да гледа Посейдон опитвайки се да докара сериозен, а не изключително влюбен поглед.
- Мм...съмнявам се. - призна за оръжията докато отново започна да подтичва след него. - Но мога да гарантирам, че водя с мен един от най - добрите майстори на меча от нашия лагер, а пък и синът на Хефест също ги разбира тези неща...
Мег наклони леко глава на една страна. Дали щяха да се справят наистина? Все пак това бе война и за ужас на Мегара се развиваше във водата. Тя спря по средата на коридора, пое си дълбоко дъх и после пак тръгна напред.
- За мен, ако може лък....с него се справям по - добре. - и сега осъзнаваше колко много не знаеше той за нея. Цяла една година в която бяха разделени, в която тя се бе учила на какво ли не в лагера, а той...той бе управлявал своето подземно царство. Заедно със съпругата си...да неговата съпруга, жената която се предполагаше, че обича. Изръмжа ядосано, не и харесваше това. Той бе само неин!

-Лък? Е, това не знам дали имаме. - Май беше уцелила, точно това, което циклопите на ковяха. Завъртях очи и ги повдох надолу по едно от стълбищата. Колко повече слизахме, толкова по горещо ми ставаше, така че разкопчах ризата си, а след малко я и свалих. Въведох ги в оръжейната. Каквато и жега да беше, все пак мястото си го биваше. Простиваше се под половината дворец и тук идваха както оръжия, изковани току що, така и такива предавани през вековете. Облегнах се на една от стените и подканих хлапетата да затворят ченетата си, да си избършат лигите и да си изберат, всичко. което им е необходимо.
След малко Делфин довете синът на Хефест и аз просто му кимнах навътре.
-Влизай и взимай. - След като всички приключиха ги събрах и ги огледах. - Оръжията са от божествен бронз, имат някои особени свойства, но тях ще ги разбирате в движение. Гледайте да не ги загубите някъде... Кой от вас беше майстора на меча? - Едно от момчетата вдигна ръка. - Добре, докато настъпваме към врага ти ще пазиш тила. Останалите... Един при мен. Момичето. Другите двама в двете крила. И ако сте готови да се връщаме горе?

Ставаше все по - горещо и по - горещо. На Мег и се прииска да свали белия потник дори, но не го направи, за сметка на това се наслади на мускулите на своя бог, облиза устни докато вървеше зад него, но не обели и дума. Накрая обаче се зае да си избере оръжие, взе един меч, привидно лек и доста хубав. Въртеше го с лекота, което я учуди.
- Доста добре балансирано оръжие. - не, че разбираше особено много от оръжия, но меча наистина си го биваше.
Тръгнаха обратно нагоре като този път поеха по друг коридор, който ги отведе до някаква зала, където имаше тънка пътечка от чиито страни имаше два басейна с вода. Изведнъж при тях се появи съпругата на Посейдон, бе намръщена. Приличаше на буреносен облак.
- И защо мислиш, че тя трябва да е край теб? - попита и вдига с ръка сякаш за да пропъди досадна муха от което Мег буквално полетя във въздуха за миг, а после тялото и се сблъска с водата в един от двата басейна. Моменталния ужас я заля, вода, вода и вода. Трябваше да се махне от тук, но как? Та тя можеше единствено да затъва надолу. Това, че дори не пазеше въздуха си бе в неин минус.
Усети нечии ръце да се обвиват около кръста и, след малко бе извадена на повърхността. Някой я издърпа от басейна и се озова в нечии прегръдки. Трепереше и гледаше уплашено напред. Не искаше да мисли за онова преди година, когато почти не бе умряла...не, всъщност чакай тя бе умряла, но просто Хадес дължеше услуга на нейния Бог и така бе успяла да се върне към живот.
- Мег, Мег? - бе гласът на Итън, русокосото момче което познаваше от както се помни. Погледна го леко. Бе объркана и дезориентирана, но след миг осъзна къде се намира. Премигна объркано, погледна басейна, после Амфитрита и накрая Посейдон. После и после отново се върна на Итн, той бе мокър като нея...защо той я бе извадил. - О, Мег!
След миг хвана брадичката и, и я целуна. А най - странното във всичко това бе, че Мегара му отвърна. Без дори да се замисля тя отвърна на целувката му и продължи да го прави докато той не се отдръпна от нея и не я прегърна.
- И все още ли я искаш отпред? Та тя дори не може да плува. - Амфитрита се врътна и напусна помещението с злобна усмивка на лице.

-АМФРИТРИТА! - Крясъка ми проехтя в залата. Защо винаги трябваше да прави глупави сцени. Преди да успея да реагирам русото момче скочи във водата и извади Мег. Супер. Не понасях някой да я докосва. Исках да разбия целия глупав дворец и най-голямо удоволствие бих издавил всички в залата. Преди да успя да кажа каквото и да било блондина целуна Мегара. Целуна моето момиче. А тя му отвърна. Просто му отвърна.
Усетих вкус на метал в устата си и осъзнах, че съм бесен. В този момент исках просто да удавя момчето без да ми мигне окото. Той нямаше право дори да я гледа, какво оставя да я целуне. А тя да му отвръща като кукла в ръцете му.
- И все още ли я искаш отпред? Та тя дори не може да плува. - Амфритрита напусна залата, а аз реших да се разправям с нея по-късно. Обърнах се към полубоговете. - Да не съм ви видял повече. За мен сте хлапета и ще се държите благоприлично в дома, чиито гости сте. Ако искате да се оправяте, ще го правите някъде другаде. - Хвърлих вбесен поглед на Мег. Исках да изпепеля и нея. Рязко им обърнах гръб и отново тръгнах по пътеката, връщайки се в командния център. Погледнах Тритон, който явно се бе върнал и му посочих групата.
-Момичето ще бъде в твоята част. Не ми трябват толкова много смъртни. А и предпочитам да не умират, ще трябва да водя глупави разговори с бащите им. - Погледнах отново Мегара и се надявах да види всичко в погледа ми. - Намери им стаи в които да си починат преди битката. Разкарай ги от очите ми.

Главата и се проясни, здравият и разум се възвърна точно навреме да чуе думите на Посейдон и да види очите му. Нейните се насълзиха и тя се сви леко на място. Бе глупачка, бе най - голямата глупачка на света.
Понечи да се изправи и залитна, а Итън я хвана за да не падне. Като опарена тя се дръпна от него и го погледна злобно. Направи крачка назад и изсумтя.
- Не ме докосвай! - изрече заплашително, а той просто стоеше учуден насреща и.
- Мег...какво ти става? - попита я тихо правейки крачка напред. - Мислех, че ме харесваш...
- Да, харесвах те някога много отдавна. - изсмя се грубо тя. - Но от много време насам съм влюбена в друг..и мисля, че това ти беше пределно ясно и ти имаш наглостта да ме целуваш? Ти....
Тя дори не можеше да намери дума с която да го опише. Болката в нея бе твърде силна за да се занимава точно с това сега. А това, че Тритон им даваше зор да вървят не и помагаше. Тя трябваше да тръгне след Посейдон.
- Забравих нещо в пещите... - започна Мег несигурно. Не знаеше дали ще успее да излъже малката групичка пред нея.
- Ще се оправиш ли сама до там? - попита някой от всичките, но тя вече се бе обърнала и бе тръгнала на там кимвайки в знак на потвърждение. Сви по един коридор и го видя. Не бе далеч от нея, но надали щеше да иска да говори с нея.
- Спри моля те...! - изрече думите тихо, но знаеше, че той я е чул. В гласът и се долавяше болка и отчаяние. Обичаше го повече от всичко на този свят, не искаше да го наранява по какъвто и да е начин.

Завъртях се рязко и погледах момичето, стоящо пред мен. Очите ми блестяха гневно, нима смяташе, че с милия си тон ще ме умилостиви?! След това, което се бе случило едва ли нещо можеше да ме го направи.
-Не ми показвай неуважение момиче! Не съм някой от приятелите ти, на които можеш да говориш по този начин. - Гласа ми се извисяваше леко и кристалните стени вибрираха в отговор. - Дръж се както подобава, особено докато си гостенка в дома ми!! - Стиснах устни и изръмжах гневно. - Защо изобщо глупавия ми син те е пуснал да се разхождаш сама?! - Не исках дори да стои пред мен. Още не можех да повярвам, че онази целувка се е случила пред очите ми. Не можех да я погледна по същия начин. Гласа ми отекваше в замъка и знаех, че всички ме чуват да крещя, хубавото бе, че никой не чуваше какво точно. Това умеех само аз. Океана около нас отново бошуваше в отговор на гнева ми и аз погледнах Мегара.
-Смяташ, че можеш просто да ме последваш и всичко ще се оправи ли? Така ли смяташ? Или ме смяташ за глупак, че съм допуснал да чувствам нещо към теб? - Направих няколко заплашителни крачки към нея, така че да се ни дели половин метър. - Смяташ, че не видях колко естествена бе целувката ви? Смяташ, че ще повярвам, че се случва за първи път?? - Впих поглед в очите и. - Искаш ли да знаеш нещо? Аз не съм целувал никоя друга след ТЕБ! Дори съпругата ми. НЕ СЪМ ПОГЛЕЖДАЛ НИКОЯ ДРУГА! - Исках да се обърна и да си тръгна, но нещо по-силно ме задържаше и ме караше да остана, за да разбера какво ще ми каже.

Мег едва не се разплака. Направи крачка напред с вдигната ръка, но после спря и коленичи пред него точно като подчинен пред господаря си. Точно като по - рано през деня. Само, че този път в самата и стойка се долавяше и болката и, колко сломена бе тя всъщност и колко съжаляваше.
- Господарю...заклевам се, че през тази една година дори не съм помисляла за друг, освен вас. - започна тя гледайки пода. Очите и бяха насълзени, не искаше нищо друго освен да се свие в прегръдката му и да усети устните му върху своите, но това нямаше да стане...защото го бе наранила. Бе наранила единствения човек който обичаше на този свят. - Не мога да кажа, че това преди малко беше грешка...защото няма да ми повярвате. Не мога и да кажа, че нямам чувства към онова момче, защото ще го отречете..., но сърцето ми принадлежи единствено на вас.
Говореше му на "вие" независимо, че всяка частичка в нея крещеше името му по съвсем различен начин. Искаше да му говори на "ти", искаше да е отново в леглото му, искаше да го усети в себе си.
Надигна се без да чака позволението му, приближи се напред, вдигна глава и го погледна. Лицето и бе тъжно, но неговото бе много повече. В очите му се четяха куп емоции, а тя единствено искаше да го прегърне и успокои.
- Може би отвърнах на целувката му защото ми дойде в повече всичко това... - тя показа с ръка около себе си. - Съпругата ти, СИНЪТ ТИ, всички онези деца в лагера...които имат твоята коса, твоите очи, твоя нос, твоята усмивка...всички те ме гледат накриво и понякога злобно...,а аз виждам теб в тях и искам теб....цялата една година...ЗНАЕШ ЛИ КАК СЕ ЧУВСТВАХ!? Ти не си единствения който може да ревнува...може да не съм велика богиня, може да нямам свое царство, може да не притежавам велика сила като твоята... ,но имам чувства и те обичам повече от всичко на тази земя, повече от себе си. И ти си наясно с това! Наясно си, че и нямам намерение да те деля..., но аз винаги ще си остана момичето което просто изчука..никога няма да мога да стана нещо повече...от твоя любовница.

Бях готов да простя, когато коленичи пред мен. Бях готов да забравя. Самия факт, че бе успяла да преглътне гордостта си ми бе достатъчен, за да и повярвам, но след миг тя се изправи. И проговори.
Вече съжалявах, че съм останал, за да я изслушам. Не исках да я слушам. Не знаех дали вярвам на всичко, което казваше.
-Сина ми? Онези деца в лагера? Обвиняваш ме за неща случили се преди да проходиш дори? Това ли ми казваш? Че можеш да целуваш който си искаш защото пред n на брой години аз съм бил с някоя? - Идеше ми да избухна в смях. За миг ме бе накарала да повярвам, че е било грешка, но сега всичко отлетя. Не може да ме осъжда за неща, случи ли се преди да я срещна, та аз бях на хилядолетия... Погледнах в очите и и за миг нещо в мен трепна. Стиснах зъби и се върнах на последните и думи.
-Любовница? Просто любовница? - Повдигнах рамене и болката отново се изписа на лицето ми. Явно беше какво мислеше тя за мен. - Това поредното оправдание ли е? Смяташ, че не бих оставил жена си заради теб? - Поклатих леко глава. Вече дори не бях гневен. - Исках да ти дам време да пораснеш. Да си сигурна какво искаш. Бих избрал теб пред която и да е! - Дръпнах я рязко към себе си и впих грубо устни в нейните. - Момичето, което изчуках? Нима мислиш, че щеше да ме интересуваш сега, ако беше просто момичето което изчуках...

- Знам какво искам - теб! - заяви Мегара и го погледна в очите. Бе сериозна, в гласът и не се четеше и грам съмнение. Искаше да го целуне, но реши, че ще е по - благоразумно той да контролира нещата. - Обичам те, Посейдон.
Прехапа устна зареди залялото я желание. Тялото и потръпна в неговото. Защо тя все му бе такъв трън в очите? Знаеше, че бе сгрешила, но защо се ядосваше И сега?
- Съжалявам...не исках да ти говоря така...не съм и искала да целувам онова момче, но... - поклати глава. - Тя знаеше, че ме е страх от водата...иначе не би ме бутнала...
Сега обаче не му време за Амфитрита и нейната ревност. Сега Мег трябваше да се разбере с Посейдон.
- Моля те...гарантирам, че това което се случи няма да се повтори... - преглътна буцата появила се в гърлото и, и му прошепна на ухо. - Моля те бъди мой господар...накажи ме както пожелаеш..., но никога не ме оставай...бъди мой...знаеш, че те обичам, знаеш го...готова съм на всичко само и само за да не те изгубя...

Заплетох пръсти в косата и леко опъвайки я назад.
-Гарантираш ми? И каква гаранция ще ми дадеш? - Устните ми се плъзнаха по врата захапвайки я. Още с думата "господарю" ме бе накарала да изтръпна, но чувайки я да ме моли и да ми казва да я накажа бях готов да разкъсам дрехите на мига.
-Готова си на всичко, така ли? Нима знаеш какво значи това? - Ръцете ми се наместиха под коленете и след секунди вече я пренасях през двореца насочвайки се към личните ми покои. Не можех да чакам дори минута. Още щом влязохме почти я хвърлих на спалнята и заключих вратата зад гърба си. Една част от мен усилено крещеше да не го правя, да не и показвам тази част от себе си по този начин. Винаги, когато бях мислил как да и покажа тази страна на характера си, винаги нещата се развиваха по съвсем различен начин.
Бавно се приближих към леглото, сваляйки дрехите си в движение. Знаех, че няма да имам търпението да съблека нея и скоро от потника и дънките и имаше само няколко парчета. Сутиена и бикините ги последваха, разкъсвайки се под пръстите ми. Бях върху нея, а ръцете ми жадно се плъзгаха по тялото и без да осъзнавам, че може би съм по-груб отколкото възнамерявах в този момент. Повдигнах се леко търсейки очите, с див пламък в моите.
-Това ли искаш? Това?

Преди дори да се осъзнае се намираше в леглото му. Дрехите и бяха съдрани, а той бе върху нея. Мег леко му се усмихна, бе си мислела, че той си пада по грубите неща защото страхът го възбуждаше, може би и болката също? Е независимо какво беше тя го искаше.
- Искам теб, не ме интересува как, кога, къде и по какъв начин, ИСКАМ ТЕБ! - заяви му Мегара и леко се надигна. - Твърде дълго бях далеч от теб за да си позволя да имам претенции...
Помисли си за онзи първи път с него и как не бе могла да го побере целия в себе си. Не и се вярваше сега да е по - различно, но и се искаше.
Мег се надигна още повече и след миг го избута за да се озове отгоре му. Успя да го повали единствено зареди изненадата, защото Посейдон не го очакваше. Това и позволи да се плъзне надолу по тялото му и да поеме члена му в уста като го погледна в очите само за миг. После започна да прокарва езика си по дължината му и по главичката.
- Искам да ти доставя удоволствие... - изрече тихичко тя след което продължи със заниманието си, като дори за секунда не позволи на спомените от онази първа тяхна среща да надделеят. Тогава той я бе накарал да направи това и защото тя не се бе съгласила, той бе доста груб...,но сега тя искаше просто да го накара да се почувства добре. Той бе нейния мъж, а тя искаше той да е щастлив и спокоен...до колкото в момента това бе възможно. - Обичам те..

Бях готов да я съборя от себе си в мига, в който се оказа отгоре ми, но когато започна да поема члена ми с уста, просто се отказах. Вече дори не бях толкова гневен. Е, не бях простил, не можех да простя толкова лесно, но щях да се опитам. А сега, сега щях да се опитам да не я нараня. Все още исках да и покажа нещата по правилния начин, а този момент не беше подходящ.
Изстенах тихо и я сложих ръка на главата и.
-Ще ме гледаш в очите, докато го правиш. - Стараех се да не я притискам, още спомняйки си за първата ни среща и в последствие тихия ужас в гласа и, когато ме попита дали отново ще я накарам да го направи.
Отново изстенах тихо и я придърпах към себе си бутайки я на леглото. Бях си казал, че няма да я нараня, но не можех да бъда толкова нежен, колкото първия път. Разтворих бедрата и, но вместо просто да проникна в нея, аз плъзнах ръка между тях започвайки просто да я подготвям.
-Знаеш ли какво ще направя с теб? Какво ще ти причиня? - Опънах косата и леко и устните ми се плъзнаха по врата, по гърдите и, хапейки я леко. Беше ми казала да я накажа и аз вече знаех как ще го направя. Устните ми намериха ухото и и прошепнах.
-Ще те накарам да молиш... Да полудееш...

» Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]
» Повярвай в лъжите, които мама и татко са ти наговорили за раждането ти, и се опитай да живееш нормално. [ РП на тема "Боговете на Олимп" ]
» Въпросите бяха твърде много, а отговори нямаше. (Посейдон и Ария)

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]

Similar topics

Similar topics