Гидиън се завърна към мястото,което най-много обичаше.А това именно беше повод да се радва,но причината го безпокоеше.
Преди известно време беше разбрал от майка си,че сестрата,за която знаеше от малка,че бе мъртва,всъщност бе жива.И това му дойде предостатъчна причина,за да се ядоса на родителите си и да ги обиди.Не си представяше защо някй бе постъпил така,бяха изоставили дъщеричката си!За това бе виновен баща му.Какво всъщност би го накарало да постъпи така?Гидиън смяташе да разбере.
Сега нито следобедното слънце,нито познатия въздух,нито замъка който се извисяваше величествено не изглеждаше толкова впечатляващо,колкото преди.
Бе наел частен детектив,който да издири момичето.С магъосническите методи не се оказа толкова трудно,заради което се ядоса още повече.Значи родителите му лесно биха разбрали коя е тя,да се поинтересуват.
Преди да пристигне тук,беше пратил сова до един от състава на училището за да поиска разрешение да бъде допуснат тук,но му беше много трудно да напише защо-искаше да види сестра си,която не знаеше че има.
Гидиън обикаляше нервно из парка и наблюдаваше учениците.Явно им се струваше странно някое външно лице,облечен в скъп костюм да се мотае около училището им.
И точно тогава се появи тя...Хана.Облечена в хафълпафска униформа,вървеше след един от професорите си.Изглеждаше адски объркана.Закрачих решително към нея и още преди някой да каже нещо,каза:
-Здравей,Хана.Аз съм Гидиън Мист...брат ти...-загледа се в красивото й лице,и зачака да види реакцията си,а професора се отдалечи без да се натрапва.

Бях събудена от настойчивото потропване на вратата. Кой беше решил да ме събуди толкова рано, макар че когато погледнах часовникът, разбрах че е малко късничко всъщност, но обичах да спя до късно.
Облякох се възможно най-бързо като дори използвах и магия, защото щях да се мотая известно време. Мразех да ме събуждат!
Отворих вратата и забелязах един от професорите. Усмихнах му се и го поздравих с "Добро утро", макар че май вече беше обед или следобед. Професорът ми каза, че някой ме чака, което ме озадачи, защото никой не се интересуваше от мен и това, че не знаех какво точно се случва ме объркваше и се чувствах изплашена.
Излязохме на двора и се огледах набързо, като продължих да ходя зад професора вместо да хукна в незнайна посока. Какво се случваше? Какво бях направила пак? И тогава погледа ми се заби в мъж с костюм, който закрачи смело към нас и от нищото ми подхвърли "Аз съм Гидиън Мист...брат ти". Опулих се насреща му и се засмях. Това не можеше да бъде истина. Аз нямах брат. Нямах родители.
Това е жестока шега. Кой би направил подобно нещо? Да се шегува с мен? "Дръж се Хана! Не показвай слабост!" крещеше вътрешното ми аз и се усмихнах фалшиво на непознатия.
- Добра шегичка, господин Мист. Как не ви е срам, да се шегувате така с момиче, отхвърляно от всички? - попитах моментално аз и усещах как очите ми се навлажняват, но нямаше да позволя на проклетите сълзи да се търкулнат по лицето ми. Нямаше да се показвам слабачка.

Той се радваше да я види,съвсем нормално момиче,но искренно се надяваше професора направо да не я е измъкнал от стаята й,без да обясни защо.Опитваше се да влезе в положението й да разбере как се чувства,но Гидиън за разлика от нея бе отгледан от родителите си,докато тя беше лишена от това и можеше само да си представя какво й е.
-Не се шегувам,Хана.Мога само да предполагам какво ти е,но в своя защита,дори не знаех,че съществуваш.Можеш да ме нападаш колкото искаш,но лично аз искам първо да сме приятели,не мога да искам, (въпреки че с цялото си сърце се надяваше) да ме възприемеш като брат.Поне не още.
Гидиън трябваше да бъде силен.Не можеше да започне да мърмори,колко всъщност съжалява,как мрази родителите си за това,да моли за прошката й.Всъщност той искренно се надяваше да влязат в добри отношения и тя да знае,че може да разчита на него.Ако не го мразеше...за нещо,което той нямаше никакво знание.
А тя...направо сега изглеждаше бясна.Мист се надяваше поне да му забие едно кроше или да го повали с магия,само за да не го гледа така.

Затворих очи и се вслушах в думите му. Нещо вътре в мен ме човъркаше да му повярвам, но от къде да знам, че не е някоя шега. Мразех подобните шеги. В първи курс се шегуваха с мен по този начин и точно заради това спрях да бъда онова мило същество.
Погледа ми се впери отново в "брат" ми и мисля, че го преценявах и докато се усетих мъжът срещу мен имаше отпечатък на бузата си от дланта ми.
Щях да се примиря с някои неща, но не и с това, че бях изоставена, а той си е живял като крал. Това никога нямаше да го забравя и дори и да го приемех като брат щеше да ми бъде трудно ... и то доста.
- Да кажем, че ти вярвам. Защо реши да ме потърсиш? - попита най-накрая тя, като ясно си личеше, че се бори с това, гласът ѝ да не се разтрепери. Първо - великото събуждане, а сега и това. На къде отиваше светът?
Макар че усещах, че съм различна от останалите, защото имах чувството че в мен се води война между доброто и злото се удържах. Преди беше страшно, защото най-малкото заяждане от друг или когато се чувствах тъжна или нещо започваше да лети във въздуха и да се вдига вихрушка или имаше леко земетресение.
- Не ти ли беше по-добре без малкото чудовище? - попитах отново като имах чувството, че всеки момент ще рухна, а той ме гледаше с учудване.

Гидиън я гледаше право в очите,опитвайки се да запомни всички нейни черти.Не очакваше да и се довери веднага,това растеше бавно през времето,но искаше да узнае за нея.Къде е отраснала,кои са я отгледали,как са се държали с нея.Изобщо не беше честна цялата тая работа,за това си пое шамара без да му мигне окото.Заслужаваше си го.
-Ти заслужаваш повече,Хана.Заслужаваш всичко.Да кажем просто че се радвам да видя малката си сестричка...цял живот си мислех,че теб те няма.И повярвай ми знам,че вероятно трудно се доверяваш на хората.Но можеш да се довериш на мен.
Гидиън задърпа нервно сакото си и се огледа в преминаващите ученици.Видя в тях себе си,Хогуортс винаги му беше дом,за разлика от истинския,той си обичаше училището.Какво не му бе за харесване?!
-А какво беше накрая?Не,няма как да ми е било добре без теб,бъди сигурна,а и не си чудовище.-Гидиън се зачуди защо ли тя ще нарече себе си така.-Тук открих дом,какъвто никога не съм имал при нашите.Те винаги искаха от мен най-доброто,подтикваха ме да следвам тяхните цели.Да стана като татко..-тук Гидиън задържа дъха си.Не искаше да плаши Хана,като казва че баща им е Черен магъосник.А и злините,които беше извършил..
Но с всяка секунда която прекарваше с момичето,той виждаше все повече колко всъщност силна бе тя.Сигурно животът я бе направил такава.
-Искам да се грижа за теб,Хана.Ако ми позволиш.Моят дом,винаги ще бъде и твой дом.-прииска му се да я прегърне,да я целуне по челото,да я успокои.Той не лъжеше,но усещаше някак си,че тя още не му вярва.Но не знаеше как ще реагира.-Искам да знам всичко за теб,моля те разкажи ми.Ще съм тук,само докато ти го искаш.Няма да те притискам.

Защо не можех да бъда по-твърда? Защо сега трябваше да се показвам слаба пред някой напълно непознат за мен, който се представяше за мой брат. Последното нещо, което бях направила след като бях затворила очи, бе да се озова в прегръдките на големият, докато отвътре пък исках да го зашлевя или да го замразя до свършека на света.
Гидиън не ме познаваше и аз не го познавах, но имах чувството, че никога няма да се пуснем, което поне малко ме успокояваше и ме караше да се чувствам ... обичана?
Може би го разбирах, защо чувстваше това място като дом, но той е бил насилван да бъде като тях, които и да бяха те, докато аз бях това, което съм.
Не знаех какво да кажа, нито пък исках, но все някога някой от нас двамата трябваше да каже нещо.
- И все пак защо ме потърси? - бе един от многото въпроси, въртящи се в ума ми.
- Не ти ли се иска спокоен живот, без сестра, която постоянно да те тормози и да ти е в тежест? - вторият ми въпрос. Не очаквах да каже много, но кой пък знае?
Засмях се съвсем леко, макар че не исках, като си представих каква странна гледка сме от страни, но трябваше да стана сериозна. Отделих се от прегръдката и го погледнах сериозно.

Гидиън искренно се зарадва на прегръдката на Хана,въпреки че го учуди,но той също я прегърна силно и за момент нищо друго нямаше значение.Не знаеше какво да каже и когато се пуснаха,затова само се усмихна и отговори:
-Ти си ми сестра,Хана и сега,като знам че те има не бих допуснал нищо да ти се случи.Веднага след като разбрах за теб,исках да дойда.А и никога не съм си падал особенно по спокойния живот,никога не съм го имал.Нека да кажа,че обичам да се забърквам в неприятности.
Той се раздразни,когато група ученици започнаха да го сочат и коментират.Дори говореха високо и нямаше как да не ги чуе: "Това е Гидиън Мист,гончията.Хайде пич,трябва да си поговорим с него." Голямо нахалство.Добре,че двамата се отдалечиха преди да видят лошата страна на Мист,ако го прекъснеха.
-Хана,кажи ми къде отрасна,къде живееш сега?Добре ли се грижеха за теб?Можеш да ми кажеш всичко.-той отмести кичур от косата й,за да вижда очите й.

Заслушах се в думите на момчетата, които говореха нещо за Гидиън, което ме ядоса и нямаше да им се размине. Понякога оставях земетресенията и вихрушките да се случва, а дори за това се чудех. Може би магията ми се влияеше и от емоциите ми и не след дълго онези литнаха във въздуха като се озоваха доста по-далеч от колкото всъщост си мислех.
- Всъщност това е домът ми. Тук живея. Да кажем, че осиновителите ми не бяха свикнали на летящи предмети из къщата, след като започнах да сънувам какво ли не и способностите ми се проявиха и ме върнаха отново. Радвах се, че стана бързо защото после се озовах тук. - отговорих на въпроса му.
"Гончията", това беше смешно. Какъв беше този прякор, ако изобщо беше такъв? На мен ми приличаше на някакъв бозав опит за измисляне на прякор.
Загрижеността на Мист ми идваше малко в повече, защото никой преди не беше правил това и ме караше да се чувствам странно. 
Това че погледите на повечето ученици, които бяха навън бяха залепени към нас не ме притесняваше, защото нямаше какво да крия, а ако бяха решили да ни правят "звездната двойка" щеше да се наложи да им се затворят устите.
- Гончията? - попитах, подсмихвайки се и повдигайки едната си вежда.

Момчетата се издигнаха във въздуха и се приземиха на няколко метра по-надалеч.На Гидиън му стана смешно,после се позамисли и се надяваше никой възрастен да не е видял това,защото Хана можеше да получи наказание.И последното което му мина през ума-той не забеляза Хана да използва магическата си пръчка,а ето че се беше случило земетресение.Дали всъщност тя го бе причинила?Така изглеждаше..
-Да,всъщност се занимавам професионално с куидич..чакай,Хана,ти ли направи това?Но как...-стори му се странно,въпреки че целият магъоснически свят бе такъв.Но дори той без пръчката си правеше само дребни магии,както и другите магъосници,но чак земетресения..
Гидиън прибра ръце в джобовете си и напипа нещо.Малката кутийка,която беше приготвил за сестричката си.Извади я и я отвори-малка сребърна верижка с медалион,на който беше издълбано със златни букви името й.
-Това е за теб,щях да забравя..-той се усмихна и застана до нея,докато тя вдигаше косата си.

- Нека кажем, че това си е като мое малко приятелче. - отвърнах на въпроса му и едва ли не се засмях. Да, случваха се такива неща, но гледах да го крия от всеки, а дори не знаех какво се случваше и защо се случваше.
- Благодаря Ви ... ти много, но нямаше нужда от това. - проговорих след като повдигнах косата си, за да му помогна.
Огледах се и нямаше никой, който да ни гледа или поне така на мен ми се струваше. Е така или иначе не получих отговор за прякорът му, но както повечето хора казваха "Всичко с времето си".
Поех си дълбоко въздух и внимателно премислих това, което щях да го попитам сега.
- Ще ми разкажеш ли за тях? - попитах най-накрая, като се надявах, че ще се досети за кой имам предвид.
Не забелязах пейка, но това не ми пречеше да седна на земята и да гледам нагоре, забила поглед в него. Имах чувството, че няма да иска да седне и да си нацапа костюма, но сигурно щеше да си направи някой стол. Надявах се да не пита за вихрушката или земетресението, защото не можех да си го обясня и не само аз.
Забих поглед в него заслушвайки се в думите му внимателно.

Той седна на пейката до нея и се замисли над думите й.Явно имаше предвид родителите им,но какво трябваше да каже?По-точно колко?Като се имаха предвид тайните им..
-За родителите ни ли питаш?
Тя кимна.Гидиън сведе поглед.
-Баща ни се казва Брадли,а майка ни-Сюзън.И са чистокръвни магъосници,така че се досещаш-малко са въздух под налягане.Брадли работи в Министерството (Гидиън винаги му казваше по име,след като порасна,не понасяше да му казва татко) и е някакъв шеф.А Сюзън работи в редакцията на едно списание.Майка е много добра...каза ми че много иска да те види,но явно нещо я спира.Може би,някой ден..но това зависи от теб.
Гидиън замълча.Честно очакваше още един шамар,но се надяваше тя поне да има връзка с него и да го възприема.Вече бе внесъл известна сума в трезора й,въпреки без нейното знание и подписа договор всеки месец от него да постъпват пари при Хана.Надяваше се само да не се ядоса,като разбере.Той го направи с най-добри желания,защото бе премислил като вариянт тя да не иска да се среща с него,но така или иначе щеше да й помага.

Явно Гидиън искаше да се увери, че говоря за родителите ни или по-точно неговите родители, при който зададен въпрос от него, аз кимнах.
Вслушах се внимателно в думите му и едно нещо ми направи впечатление. Той не говореше нещо от типа "майка" и "татко", ами ги споменаваше с имената им. Може би не бяха в добри отношения, но нямаше да науча скоро.
Със сигурност Мист очакваше да получи отново шамар, но защо щях да го удрям? Като че ли се примирих с това, но не беше ли прекалено бързо?
- Спира я? Болна ли е или съпругът й я малтретира всеки един ден? - попитах малко по-хапливо от колкото очаквах, но не се изненадах.
Няколко ученика минаха покрай нас и си шепнеха нещо, но това не ми направи огромно впечатление, защото сега имах по-важна работа, а тя беше да опозная "семейството си" или поне една малка част от него.
- И все пак се радвам, че дойде. Мислех си, че ще ме убиеш в началото, но съм сгрешила. - играех си с пръстите на ръцете докато казвах това и се засмях. Кой би искал да лежи в затвора, заради мен? Дори и някой сериен убиец, не би си изцапал ръцете с мен.

Гидиън се изуми,колко много всъщност Хана прилича на майка им.Тя също хитроумничеше,но и очите бяха същите.
-Не знам какво става в цялата история.Но не е нито болна,нито малтретирана.Така или  иначе ще разбера,защо са стигнали до това решение да те изоставят.Иначе няма да се успокоя.- той беше сериозен.Усети гняв,който го разяжда отвътре и му се прииска да унищожи нещо.
Забеляза погледа на Хана и веднага си възвърна самообладанието.
-Какво говориш,Хана?Аз не съм убиец,защо пък изобщо да имам някаква причина да нараня теб или когото и да е?
Гидиън се замисли над думите й.Отново възвърна цялото си самообладание,не биваше сега да изпуска нервите си.Можеше да реши проблема с Брадли и Сюзън по-късно.Колкото и да му се искаше да не ги вижда сега,особенно баща си,се налагаше.А баща му беше много силен магъосник,ако го ядосаше можеше и да се стигне до дуел.Вече го бяха правили няколко пъти,но нито един от двамата не го приемаше сериозно.
Гидиън погледна Хана и се зачуди защо имаше нещо мрачно около нея.Нямаше как да не го долови.

Голямото ми братче имаше проблеми с нервите или на мен така ми се струваше? Понякога, когато го погледнех чувствах, че се бори с това да не изригне всеки момент, но не знаех защо. Аз ли бях проблема или семейството ни имаше огромни проблеми с нервите?
Чудех се какво се върти в ума му, но нямаше как да се приклещя в мозъка му или нещо подобно. Колко ли силен магьосник беше? И наистина, как можах да си помисля, че би сторил нещо лошо? Защото беше заложено във всички ни?
- Какви бяха годините Ви ... ти като ученик тук? Забавляваше ли се? - реших да го попитам аз. Исках да разбера дали и той е бил като мен или е бил различен. Трябваше да свикна да му говоря на "ти", но това щеше да ми отнеме време.
Огледах се наоколо и нямаше почти никой. Явно нямаше за какво да говорят или пък лекият ветрец, който подухваше ги беше уплашил.
- Искаш ли да си направим малко съревнование? - попитах го, надявайки се да каже да. Преди много исках да си имам брат или сестра, с които да се състезаваме и да правим постоянно пакости, но той беше по-голям от мен и може би тези неща не го интересуваха.

Въпреки че Хана още викаше на Гидиън тук на "вие" или "ти",това не го притесни.Нямаше как и да се надява на голямо  вълнение при срещата им,предвид обстоятелствата.Гидиън отговори най-напред на първия й въпрос:
-Тук е истинското забавление,няма спор.Беше  вълнуващо най-накрая да поема по своя си път.Запознах се с някои страхотни хора и някои,не чак толкова.Дори едно момиче,което познавах сега е учителка тук.-той се усмихна.-Въпреки че често имам проблеми с овладяването на гнева. -имаше нещо повече в цялата история.Искаше да и сподели,колкото и да беше лудо. -Като дете съм бил урочасан.Нещо от рода на - "Той ще бъде неудържим,ще изгори цели градове.." ,но аз не го вярвам.На 26 съм и нито съм убил някой,нито нищо.
Това не беше една от най-приятните му теми за разговор.Всъщност досега тя бе 2-рия човек на когото казваше тайната си.
-Какво ще е състезанието?-попита след кратко мълчание с готовност.

Вгледах се внимателно в брат си и наблюдавах движенията му и когато заговори за годините си тук беше радостен, а когато спомена за момичето, което в момента е и учител тук на лицето му се появи усмивка. Намирисваше ми на влюбен двадесет и шест годишен мъж.
Когато чух за урочасването си помислих, че се шегува, защото изобщо не ми изглеждаше на такъв човек, а и имаше голяма вероятност аз да съм урочасаната.
- Май някой е влюбен. - казах сръчквайки го в ребрата, като после се усетих, че го направих така, все едно се познаваме от доста дълго време и се изправих.
- Предизвиквам те на дуел млади момко. Нямаш правото да ми откажеш, защото съм дама! - отговорих на въпроса му малко след това и не мислех да вадя още пръчката си. Все пак младите бяхме по-пъргави и по-лесно запомняхме отколкото старчоците, не че на 26 беше стар, но все пак.
Гидиън се учуди малко от действията ми и това си му пролича. До преди няколко минути го зашлевих, а сега го ръчках в ребрата все едно сме приятели, които не са се виждали от прекалено дълго време. Това беше странно, но и приятно. Една от многото ми мечти се беше сбъднала, а сега оставаше и това да стана велика магьосничка.

"Влюбен?!"-в главата на Гидиън настана пълна матилка.Естествено,ставаше дума за учителката по Куидич,г-ца Майкълсън,но на Хана не й трябваше да знае това.
Внезапно тя се превърна в закачливо дете,което ме върна към спомените.
-Давай първа,Хана!-каза и зачака първото й нападение,той отблъсна магията й и призова малки шарени балончета,които се пукаха сами и от тях заизкачаха пеперуди.Разбира се дуела не бе детска игра и не се съмняваше че Хана знае доста магии затова вдигна пръчката си в готовност за следващата атака и се усмихна самодоволно.Той също знаеше доста магии,но забавните му бяха специалитет-гъделичкащите,илюзиционите,дори можеше да призовава същества от всички краища на света.-Знаеш ли Хана,сетих се за прякора си-мъглата,когато бях във втори курс призовах толкова силна мъгла из целия замък за една седмица и никой не можеше да я премахне,нито да види нещо.Тогава естествено ме бяха наказали,но всички ученици бяха доволни,заради получената ваканция.-Гидиън се засмя.

На Гидиън му беше забавно и като за начало реши да ме "атакува" с балончета и пеперудки. Това беше смешно. Самодоволната усмивка намери място както на неговото, така и на моето лице, което ме накара да се замисля, колко еднакви можехме да бъдем всъщност.
Извадих пръчката си и я насочих към брат си ... е всъщност беше на страни от него, защото не исках да го вкарвам в болницата след вече направен един такъв инцидент. И тогава се сетих за магията при която хората танцуваха нещо като фокстрот.
- Тарантлалера. - не ми се наложи да го извикам, както правеха някои и това ме караше да се гордея със себе си. Брат ми започна да танцува при което ми стана смешно. Мъж на двадесет и шест години, облечен в костюм, танцуваше фокстрот.
Очаквах всеки момент да спре да танцува и да ме нападне. Отпуснах се и си поех дълбоко въздух. Беше забавно. 
Огледах се, за да видя дали някой ни наблюдава и имаше само един-двама ученика, които си говореха за нещо и не ни обръщаха внимание. Как не се набиваше на очи?

Хаха,о да беше наистина забавно,когато Гидиън изпусна пръчката си и не можа да остане прав на краката си и падна по дупе,но краката продължава да играят.Всъщност,като малък това беше любимата му магия с която бе омагъосал една от професорките си.Да,беше много непослушен и заради това въпросната учителка го измъчваше постоянно с изпитвание,винаги караше той да отговаря на въпросите й,в последствие стана много добър в Трансфигурацията.
Накрая се добра до пръчката си и каза Безсловесно заклинание.Краката му спряха да играят,но той поседя още малко на земята и се смееше истински,чак се просълзи.Въобще не бяха толкова различни!
Изправи се,изтупа се малко и призова цяла група съчковци от гората.Те пристигнаха ужасно бързо,падайки направо от дърветата около тях-малки клонки с клончета за ръце и крака и черни,като грахови зърна,очи.Съчковците не бяха докачливи,освен ако не ги нападнеш.Обградиха Хана,а тя стоеше спокойно.Това бе добре,засега.

Трябваше да си призная, че си прекарвах страхотно, но май не бях единствена. Когато Гидиън падна, а краката му продължиха да танцуват той чак се просълзи от смях. Това трябваше да се заснеме някъде, но тогава той се докопа до пръчката си и извика някакви същества. Не ги бях виждала преди, а не мисля, че и бях чувала за тях.
Бях обградена от съществата, а си стоях най-кротко сякаш знаех, че няма да ми направят нищо. Нямаше да седя така и да чакам да дойде гръм от ясно небе, за да се мръднат от пътя ми.
Първото нещо, което направих бе да премахна тези същества със съответната магия, а после следваше забавната част. След това направих магията за уголемяване на зъбите. Той изглеждаше ... Добре. В този случай не можех да намеря определение, но беше смешен.
- Нещо си се отпуснал. - казах, усмихвайки се самодоволно. Ако искаше да ме сплаши, то тогава трябваше да извика Йети, а той не съществуваше.
Винаги се опитвах да бъда сериозна, защото не исках да ме мислят за някоя си лигла или прочие.

Играехме си игрички и беше забавно. Той отблъсна магията ми и и се магипортира зад мен, като взе пръчката ми. За радост, дори и да я беше изпратил на Алпите щях да го победя. Да се учиш да работиш без пръчка е като привилегия. Винаги практикувах това, кога нямаше кой да ме гледа.
Първоначално се разровичках из мантията си, но нямаше да я търся все едно животът ми зависи от това. 
- Това е бебешка работа. - отвърнах, когато ме попита дали мога да призовавам Патронус, макар че никога преди не го бях правила или ако го бях беше веднъж в часът.
Погледнах към пръчката му и се съсредоточих, като накрая тя се озова в моите ръце, а след това изчезна в мантията ми. Обичах да крия пръчките и после те се озоваваха точно пред очите на собствениците им, а те не ги виждаха. Така и направих с брат ми, само че неговата беше над главата му.
- Добре, нека започнем със сериозните магии. - отвърнах и се приготвих за неговата атака.

С Хана потренираха малко магии и си разменяха реплики по същото време.Даже не усетиха кога мина времето.Вече започваше да се стъмва и оставаше малко до започването на вечерята в замъка,а след това учениците трябваше да се прибират по стаите.
-Е,Хана,радвам се че се видяхме.Но предполагам вече трябва да се прибираш вътре.-тя кимна и се усмихна.Гидиън я прегърна.
-Да не ме забравиш!Ще ти пиша редовно,чак до втръсване.До следващата ни среща.А може и да ми погостуваш лятото.
(п.с.извинявам се че отговарям толкова късно и трябва да завърша рп-то но имам мн работа напоследък)

За жалост се стъмни токова бързо, сякаш току що се бяха запознали и вече трябваше да се разделят. Прегърнах го за последен път, като му залепих и една огромна целувка по бузата.
Когато чух да казва "писма до втръсване" и "погостуваш лятото" се усмихнах като някой пълен идиот. Не исках да влизам, но трябваше. Поне не ми оставаше особено много и когато забършех всичко щеше да се пренареди. 
Следваща среща ли? Еха, не бях сама. Някои от тези съвсем незначителни за някого думи ми стоплиха сърцето.
- Не ми се иска да ви ... те пускам но се налага, нали? - попитах аз като гледах да остана сериозна.
- Ще се видим скоро, брат ми. - казах, прегръщайки го за последно и тръгвайки към замъкът. Исках да се свърши по-бързо и всичко да е както трябва, освен ако не се разочаровам.
/п.с. Няма нищо :) /