Забранената гора. Защо не? Достатъчно забранено място за да го посетя. Вобще имах чуството че към всичко започващо или завършващо на забранено имах слабост. Не можех да го подмина и задължително трябваше да потърся там неприятности. Излезнах на място освещавано от слънце. Тук имаше и езеро. Брей не било толкова страшно значи. Ама кой знае какво имаше вътре в езерото. Огледах се, а беше хубаво. Колкото повече се оказвах на такива места, толкова повече разбирах, че са много по-интересни от не-забранените. То всъщност, винаги беше така. Нали за това и ги криеха;забраняваха? Доближих ръка до устните си и вдишах, този познат вкус на никотин се разля по тялото ми. Превъзходно. Опрях се на първият попаднал се под ръка камък. Идеално място. Започнах да изпускам дима от цигарата на кръгчета и да наблюдавам как се разсейват.

Все така облегнат на камъка, през стената дим наблюдавах природата. Хубаво място, като да поседиш сам да си помислиш на спокойствие. Потънал така в своята Утопия, чух някъде да изрича името ми. От една страна беше лошо, а от друга хубаво. Лошо, не все пак по скоро беше хубаво нали не беше учител. Поех нова порция никотин в дробовете си и се обърнах по посока - глас. Издишах го, а когато се развея и пред полгеда ми стана ясно устните ми се разшириха в усмивка. Определено хубаво. Та дори знаех кой е! Поне до толкова имах ясна представа от заобикалящи ме личности. Пък и тя беше моят курс и моят дом, нямаше как да не я зная. Не стига, че на хубави момичета няма и как да не им обърнеш внимание. Следващите идуми ме развеселиха, честно и то доста. Значи се получаваше, че тя не ме знае кой съм. Честито ми.
- За съжаление. - Подсмихнах се. Понякога цялото училище да те знае кой си беше потискащо. От друга страна ако нямаше да е така мисълта, че семейство Озера са се провалили с визпитанието ми нямаше да е толкова срадка. Брат на директора и един от най-непослушните из училището и как още не са ме изключили. Но петно за фамилията ни, как.. Закасих остатъка от цигарата в камъка на който се бях облегнал и пуснах фаса на земята. Ето така пазех природата, ама не в джоба да си го прибера нали? А на забранени места кошчета не се предполагаха.
- Това като покана за "Мисля, че седя вече достатъчно тук и ти е време да тръгваш!" ли беше? А Неси? - Усмихнах се когато отново я погледнах.