-Шарлът Дюеър, веднага престани!-възрастната жена не преставаше да тормози малкото русоляво момиченце.

Спомням си , че беше мрачен ден , очертаваше да има будя.И,да.Малкото момиченце бях аз.Всъщност това не беше доста отдавна,но искам да запомня точно така този отрязък от спомените:бавачката, която ми се караше , че ям прекалено много шоколадова торта и че няма да мога да вечерям след това; аз как и се плезя и тичам към кабинета на баща ми,а той леко ме потупва по главичката и ме целува по челото.Всичко изглежда чудесно,нали?От личен опит разбрах , че хубавите неща не траят вечно и винаги се намираше по едно лошо нещо,което да засенчи тези моменти,но в труден момент винаги си спомнях вкуса на тази торта, устните на баща ми , които галеха главата ми нежно.Майка ми беше починала още при раждането ми, за това не я помнех, за това не ми липсваше.Имах само него.Той ме караше да се чувствам сигурна и на място.

Това приключи трагично в автомобилна катастрофа,а аз отидох при леля ми.Неговата сестра.

Тогава не излизах от малката стая , която трябваше уж да е моя, но не я чувствах по този начин.А леля Нан се опитваше да ме утеши като ми казваше баналните неща:Той те гледа,той те обича и затова трябва да продължиш.

Но,Нан, не мога.Загубих всичко.

Листата на дърветата вече бяха покрили студената земя, когато на врата ми се почука.

Просто седях и я гледах.Писмо ли?От кой?Имах толкова въпроси.Може би беше от баща ми,но не смеех да попитам.Просто кимах и седях втренчено към него.

Свих устни и обърнах главата си към прозореца.Опитвах се да избягам от този изпитателен поглед,който ме следеше като сянка.

-Майка ти беше вещица.Добре де ,не е точната дума това,но за да можеш да ме разбереш така се изразявам.
Не можех да повярвам,че тази жена говореше така.Майка ми вещица.Идиотка.След това ми показа една кутия , която баща ми беше оставил за мен.Вътре имаше пръчка,дневник,снимка на нея и някакви момичета, които държаха метли.

Изпуснах кутията.А писмото беше от училището ,където беше учила