Голяма зала, огромна без прозорци. И много очи. Секта? Не, министрество. И би трябвало да се радвам, че толкова много важни особи ми обръщат внимание ако не беше причината поради която всичко това се случва. Вървейки бавно, но уверенно стигнах стола по средата в огромната зала и седнах на предназначеното за мен място, само за няколко...минути? Погледнах с недоверие към веригите спускащи се от стола, но очевидно не бех достатъчно страховит, защото ме оставиха да седя спокойно до степента която е възможно да седиш спокойно, когато си центъра на вниманието на министерския съвет и всички те решават съдбата ти.
Огледах магьосниците наредили се по местата си. Но погледа ми привлече една жена. Позната, позната от някъде но от къде? Както и всички важни не ме забелязали особи тя се бе обърнала към някого и слушаше някого седящ до нея много внимателно. Не можех да я видя достатъчно добре, макар и да седеше близо към онова изпъкващото местенце на където стоеше съдията. В мен нещо потрепна щом я видях, но бързо се осъзнах и изместих поглед.
- Кристоф Нот. - Съдията се обрна към мен и тогава като един всички погледи се устремиха, към... естественно към господин Нот - тоест мен. Ето, че ме и забелязаха.
Поех бавно въздух и се облегнах на стола,м не беше кой знае колко удобен. А уж министерство, не можаха поне малко да вдигнат класата? Да, дори и за подсъдимите. Не искам златни вериги, и около мен да насядат добри духчета и да се чудят какво да направят за да се чуствам по щастлив. Но още в миналото се е зародило да предоставят на осъденият на смърт - едно, последно желание. А сега? Последна дума... Да си правя партита в Азкабан заедно с дименторите, ще е дори по страшно от смърт, а те...последна дума. Сериозно? Ама тя и съдията беше руса така, че нищо чудто.
-...вие се намирате в съдебната зала на Министерският Съвет - Продължи тази от пред строго и сериозно. Добре, може и да беше руса но имаше нещо страховито в нея, вдъхващо някакъв респект. Особенно когато седиш тук, на един не особенно удобен стол от който висят вериги. - тук сте, защото бяхте обвинени в исползването на инферии за собственна изгода. - Подадох се малко напред вглеждайки се в непоколебимата стойка и очите на съдията. Когато тя продължаваше. - Изслушахме свидетелствата по делото ви и вашите показания. Искате ли да допълните нещо, преди да произнесем присъдата?
Изправих се гледайки право към съдията. Вдигнах лявата си ръка и им продемонстрирах подобието на длан.
- Изгубих дланта си защитавайки онези мъгъли. Какво още искате да кажа?!
- Господин Нот. - Все така равнодушно и сериозно каза русокосата жена. - Моля седнете и се успокойте.
Върнах се на мястото и тя отново подхвана с равнодушният и тон.
- А аз искам да ви напомня, че господин и госпожа Конъли, както и детето им са добре. Но когато на мястото пристигнаха агенти от министерството, те вече не помнеха нищо от произходящото. Което означава, че никой не може да подтвърди думите на обвиняемият господин Нот. Ще отбележа и липсата на свидетелите, освен самият Нот, семейство Конъли и инфериите.

Местих поглед ту върху русокосата съдия, ту върху тъмнокосата министърка на магията? Ясно тогава защо ми изглеждаше позната, нищо чудно да съм я мернал някъде и просто да се е запечатала в паметта. Беше изключително красива, особенно така от по от близо. Но защо и беше да ме защитава? Толкова беззащитен ли изглеждах? Или мислеше да ми даде правото на последно желание? Което естественно нямаше да откажа.
Не, не беше нищо от тип просто да съм я мернал от някъде. Вгледах се в министърката на магията докато обясняваше нещо на съдията и останалите. Защо усещах нещо странно. И дори... по дяволите и това не беше за пръв път. Потръпнах. Погледа ми бавно се разходи по очертанията на жената. Опитвах се да запазя същото спокойствие както до сега. Защото което не е било спокойствие, беше същиски театър. Чуствах се странно.
Преместих поглед въху лявата си ръка а след това бавно върху дясната. Стиснах дланта от дясната ръка в юмрук и отново преместих поглед върху лявата. Тук този трик нямаше шанс да стане, жалкото безжизнено подобие сгънато винаги по един и същ начин. Издишах шумно. Как ми се искаше понякога да ударя ръката си така, че да се разлети на малки парченца тази отвратителна гледка. Но осъзнавах, че нямаше смисъл. По добре така от колтото съвсем без нищо. Отпуснах ръката стисната в юмрук, на която от силното стискане бяха побеляли кокалчетата.
"Искам да поговоря със свидетеля на саме" тези думи от не толкова прекрасни мисли ме върнаха в съвсем не прекрасната реалност. Какво?! Вдигнах поглед върху съдията и министъра. Но можеше ли просто съда да приключи. От колкото да оставам с министърката на саме предпочитах да ме пратят в Азкабан. По дяволите каква е разликата, дали ще се мъча там или тук. Имам всичко което ми е нужно. Но това всичко не помага. И макар че мога да намеря всяка нужна вещ в този свят, това което е нужно на мен не мога. И продължавам и продължавам да се разяждам от вътре. Поне в Азкабан ще усетя нещо, дори и да не е това което търсех. А онова нещо излъчващо се от госпожицата министър на магията беше странно и ме плашеше, точно така плашеше. Погледнах към нея когато всички вече почти бяха излезнали. Министър на магията, министър на магията...как се казваше? И от къде ми беше толкова позната? "Толкова" недостатъчно за едно споменаване или прочитане във вестник, пък и аз такива не чета. Все с някого е трябвало да говоря за "прекрасното" министерство, и министърката...Скай, скай...Нимфадора! Вгледах се в жената.
- Нимфа.. - прошепнах едвам едвам с чуството, че въздуха не ми стига. И макар и да го казах тихо, думите ми отекнаха във вече празната зала. Онова малко 16 годишно момиче, министърка на магията?! Невъзможно! О по дяволите...пуснете ме! Пуснете ме от тук! Искам да се разкарам, някъде..само не тук. В Азкабан? Добре, нека в Азкабан. Само не тук. Препълваше ме странно чуство. Дишането ми се ускори, сякаш след дълга дистанция която тичах за време. И по същият начин се опитвах да го успокоя само, че малко по сдържано. Затворих очи и се облегнах на стола удряйки главата си на облегалката. Трябва да се държа нормално. Когато се приближи. Отворих очи. Трябва да се държа спокойно.
Отвътре някъде отвътре, ме препълваше странно, непознато, чуждо усещане...