Почувствах се жива изведнъж. Не знаех къде се намирам. Дали не бях мъртва и това бяха някакви сънища? Не, това определено бях аз. Намирах се на място, където тънеше задушаваща тишина и сякаш тази тишина убиваше живота тук. Исках да се изправя, но не можех. Какво беше станало? Дали всичките ми крайници бяха тук, при мен? Да, знам... Този въпрос звучеше странно, но беше много верен, защото когато не можеш да се изправиш, се чудиш- защо? Но в този миг не можех да си завъртя дори главата. Опитах се да говоря, а не можех. Изведнъж нещо ярко озари всичко. Можете да си представите какво чувство изпитах, когато може би бях седяла в мрака от един, може би от два или пък три часа без да виждам светлина. Също така беше възможно да съм стояла без тези галещи лъчи от месец дори година. Така ми се струваше, че е минало всичко. Съвсем скоро можех да различавам отделните лъчи, които падаха върху мен. И, о, ето, вече забелязвах свещта, която се намираше над мен, затворена в нещо, наподобяващо прозрачен фенер. Опитах се да се размърдам и този път успях. Надигнах глава и попитах:
- Има ли някой?
Гласът ми отекна наоколо и се заудря в стените, като продължаваше да създава ехото "..якой". Погледнах към дрехите си- нямаше ги. Изпитах онова странно чувство, че трябва да се покрия с нещо, трябва да си сложа нещо. Но преди това започнах да разглеждам наоколо. Изглежда се намирах в някоя стара сграда- много стара, дори древна, ако мога така да се изразя. Стените бяха напукани от времето. Сините ми очи пронизаха мястото, където до преди малко лежах, а сега се намирах в седнало положение. Беше маса- каменна и ,подобно на стените, много лета бяха изминали откакто беше създадена. Плъзнах се по края и' и се намерих върху мраморен под. Забелязах до себе си някакви дрехи. Бяха сложени като куп.Поразрових се и намерих някаква работна мантия. Подуших я, за да се уверя, че не е мръсна или отровена или не. Какво? Все пак можеше да е опасно. Уви, никакъв аромат не достигна до мен. Сигурно това беше някакъв номер, трик на онази добричката.Е, няма да го бъде. Планът ми, доколкото си спомням, се беше получил и бях единствена господарка на тялото. Сега, какво трябва да направим първо. Може би да се измъкна? Погледнах и съзрях, колкото и невероятно да ми се стори, пръчката ми. Моята единствена пръчка. Намираше се до купа. Взех я и я сложих в джоба на мантията. След това тръгнах към голямата дървена обкована с железни рамки врата. Бутнах я силно и всичко се завъртя. След това пореден поглед из стаята и се намерих в тъмно помещение. Погледнах зад себе си- вратата беше изчезнала. Как се бях озовала тук? Стаята беше огромна- като в църква, но дори това беше малко. Единствената светлина беше хвърлена от малките топчици, които мъждукаха и издаваха сребристобяло сияние. Някои бяха прашни, а други- не. Обърнах се рязко. Нямаше никой. Дали някой не ме следеше? Чух шум, а веднага след това на момента и светкавично пратих смъртоносно проклятие по посоката на шумоленето.Беше отбито, разбира се, и скоро след това някаква фигура излезе.
- Кой си ти?- попитах грубо, но и предизвикателно мъжа.