Беше необичайно тихо.
Пръстите му свиха и отпуснаха, докато стоеше кротко облегнат на стената. Вдигна ръка и се загледа в изпочупените си нокти. Усмивката полази и разшири ъгълчетата на устните му нагоре, докато тъмнокосият мислено се рееше някъде надалеч. Незнайно къде. Всъщност нямаше значение къде. В такова време нямаше значение. Слънцето току-що беше залязло, оставяйки златните си отенъци да попият в жадните планински върхове на запад. Последните лъчи се опитваха да се наберат на зъберите им и да се спасят от пастта на мрака, но напълно безуспешно. От някъде се носеше и тихата песен на щурци, която в синхрон с тихите звуци идващи от совите, пишеше кратката симфония на здрачаването.
Обожаваше това време на деня.
Границата между деня и нощта. Имаше нещо повече от магично в този преход. Нещо необяснимо предизвикателно. Фред разтърси коси и върна ръка зад гърба си, след което се оттласна елегантно от грапавата каменна повърхност. Обичаше да идва сам тук, но тази вечер беше различно. Щеше да погледне часовника си, за да провери колко е часът, но знаеше, че тя винаги идва, дори и със закъснение. А и двамата бяха съставили планът за тази вечер, така че едва ли щеше да се лиши от славата, която щяха да придобият ако успеят да го приведат в действие. Вероятно щяха да изядат поредното наказание, но за Анеля въпросните наказания изглеждаха имаха същата тежест, каквато и за Фред - тоест никаква. Слидеринецът не беше очаквал да намери съмишленик в пакостите си толкова лесно, при това също толкова отдаден, колкото него, но ето че още първите дни на първи курс, късметът му се беше усмихнал и се натъкна на лъчезарната рейвънка. Тя беше всичко, което той напоследък беше започнал да се преструва, че е и тъмнокосият не можеше да отрече, че донякъде подражава на веселия, енергичен и безгрижен маниер на Анеля. С тази разлика, че тя наистина беше такава, а той ... е, неговото беше по-скоро игра. Но приятелството им беше искрено. Или поне така му се искаше да вярва. Дали щяха да са все така задружни ако не ги свързваше страстта към бели и шегички?
Не беше много убеден.
Фреди закрачи бавно около кръглата кула на соварника, прехвърляйки на ум детайлите от предстоящата им шега. Не искаше да пропусне нищо. Знаеше, че ще ги хванат рано или късно, но мисълта за предстоящото уважение и възхищение, което щяха да получат от съучениците си, беше достатъчно да го накарат да не се интересува от другите последствия. Че какво бяха наколко седмици или месеца прекарани в наказание в сравнение с престижа, в който щяха да се къпят следващите няколко години? Всички щяха да говорят как Фред Тинли и Анеля Денвърли са създали пълен хаос.
Унесен в мислите си, Фредерик не разбра, че идва, докато рейвънката не го потупа по рамото. Той се обърна стреснат, че са ги хванали, но вместо строгото изражение на някой учител, срещна усмихнатото лице на приятелката си:
- Можеше да не ме стряскаш! - отбеляза кисело той.
- А ти можеше да не си толкова нехаен и да се оставиш да те приближа толкова лесно. - отвърна му Анеля и се изплези по детски.
Фредерик завъртя очи. Винаги обичаше да му отговаря и да го оставя безмълвен, печелейки малките караници по между им. Явно беше свикнала да е победител.
- Е, носиш ли, каквото трябва? - той се огледа предпазливо, - Някой видя ли, че идваш тук?
Не беше излишна малко предпазливост, макар че тъкмо Фред се беше доказал като по-непредпазливия, отнасяйки се в мислите си и изключвайки света около себе си.