She's not like the other teachers

Идеята на професор Озера беше странна, но сигурно имаше някакъв смисъл в нея- всеки преподавател трябваше да избере по един ученик от всеки курс и да прекарат един ден заедно. Учителят и ученика можеха да си говорят, да учат нови неща и изобщо каквото реши възрастния. Е, в рамките на разумното. Не, че знам какво точно трябва да значи това, все пак само сградата е способна да ни убие, за какъв разум въобще можем да говорим. Дали директора измисли всичко, защото през същата седмица идваха хора от министерството да ни преподават, а останалите учители трябваше също нещо да правят, не знам. Не помня. Беше преди шест години все пак.
Да, бях първи курс и точно затова бях безкрайно учудена защо професор Верласкес избра мен от първокурсниците. Още си спомням, как накрая на часа по отвари ме помоли да остана за малко. Бях притеснена, реших, че съм загазила или дори по-лошо - толкова съм зле по отвари, че ще ми трябват допълнителни уроци. Не ми стигаше, че някои ме зяпаха понеже съм със смесена кръв в Слидерин или защото баща ми бе починал така, че всички да го разберат. Ако бях направила беля, която всъщност бях ( Онзи Форестър си изпроси катерицата в панталона!) , останалите нямаше да кажат кой знае какво, в сравнение с допълнително обучение... Слава на Мерлин, тя просто ми каза, че ме е избрала за "ученика" от първокурсниците. Бях учудена, но и облекчена.
В понеделник отидох до кабинета на професор Верласкес и тихо, но достатъчно, че да се чуе, почуках.

"Какво цели с тази нова глупост?"

Белокосата жена бе подпряла брадичката си и дълго стоеше в тази поза, облегната на бюрото си. Стаята беше празна, единствено някоя друга прашинка прелиташе пред лицето ѝ. Ученици липсваха поне още няколко минути и Кора се радваше на спокойствието, което бе обвило помещението. След малко щяха да се чуят смехове, крясъци, нови клюки щяха да долетят до ушите ѝ и кой знае каква нова глупост бяха измисли тези дребни създания.

Подготвяше се психически. Затворила очи, стояща напълно неподвижно, наподобяваше гипсова отливка и в първия момент човек трудно би я взел за същество, което притежава душа. Верласкес имаше редкия талант да се вглъбява в себе си до такава степен, че да изолира по всеки един възможен начин света около себе си. Страничния ефект се явяваше факта, че заприличваше на статуя, но тъй като не можеше да се види от страни, това не представляваше реален проблем за нейна милост.

"Просто избери някой. Избери го и да се приключва."

Беше оставила учениците си да работят по една сравнително проста задача, докато тя наблюдава отстрани. Разбира се, вече бе отворила очи и не бе потънала в себе си, така че да прилича на жив труп, макар че зачервените от умора сини очи сякаш причиняваха повече смут, когато са открити. Не, че някой ѝ обръщаше внимание. Всички си работиха по задачата и професорката безпрепятствено обходи няколко пъти стаята, докато не се спря на едно определено лице.

Русичка и ухилена, Сирена Сънсет се суетеше край котлето си и работеше усърдно над задачата си. По предмета се справяше добре, а и не създаваше проблеми на Кора, така че след като огледа още няколко лица, реши, че най - малкото зло ще бъде именно тази блондинка.

***

- Дано не ми създаваш проблеми. - измърмори на себе си. - Влез! - именно тази дума ознаменува началото на поставената задача. Ако това можеше да се нарече задача. Всъщност бе една прекрасна идея, която албиноската не оценяваше, а желаеше по - бързо да се отърве от нея, но както винаги не приемаше поражение, така че докато не си свършеше задължението по най - добрия възможен начин.. нямаше да миряса.

- Заповядайте, госпожице Сънсет. Ще Ви помоля да затворите вратата зад себе си и да се настаните удобно. - каза жената, като държеше гласа си тих, така че да граничи с шепот. Някой би си помислил, че има причина да го пази, вероятно за изпълнение на някоя оперета, друг пък би казал, че е свързано с умората, която излъчваше тялото ѝ, но и това не бе вярно. Истината се криеше по - дълбоко и общо взето бе свързана с мистичността, която се вихреше като тъмен облак около белокосата.

Бях нервна. О, колко нервна! През последните дни, след разговора с професорката постоянно се чудех за какво ли не- какво ще правим, защо мен ме избраха, дали наистина ми се е разминало за Форестър и катерицата... Бях споменала само на Бет и тя, както и очаквам, ми каза, че не вижда смисъл да му мисля толкова много. Права беше (нищо ново) . Както тя каза: "Просто отиди, почукай на вратата, влез, дръж се добре и след като всичко свърши си тръгни. Това е всичко, което се очаква да направиш. Останалото не те интересува." Бетани винаги е била решителна, нищо чудно, че е в Грифиндор. Въпреки думите ѝ, вечерта преди да трябва да отида в кабинета на госпожата по отвари, се хванах отново замислена за това което следва. Беше късно, всички си бяха легнали по леглата. Е, ако не броим един първокурсник, заспал на по-далечните маси. Но след като духом не беше тук, на практика бях сама. Зяпах в празното пространство, потънала в мисли. Как въобще стигнах дотук? В един момент си казвах това как ми се искаше да имах мантия Невидимка, за да отида до кухнята и да си взема нещо за ядене, а в другия- как ли изглежда офиса на професор Верласкес. Накрая просто станах, събудих дребоса, защото в противен случай така или иначе скоро щеше да се събуди, след като тупне на земята, отидох в спалните и си легнах.

~~~

- Влез!- чух женски глас отвътре. Докато отварях вратата се зачудих, дали не съм тук, защото просто не изглеждам толкова досадна като някои други мамини дечица? "Е, както и да е, ще се придържам към думите на Бет." казах си аз.

- Заповядайте, госпожице Сънсет. Ще Ви помоля да затворите вратата зад себе си и да се настаните удобно. - професора както винаги говореше с тих, можещ дори да се определи като шепот, глас. Не звучеше нито ласкателно, нито твърдо. Още не мога да намеря напълно точната дума, но предполагам, че "с лека нотка на мистичност" е добре. Може би предпочиташе тишината, затова и ни правеше забележки, когато сме твърде шумни. Или мисли, че в крещенето няма смисъл. Не знаех. Само си взех едно на ум да не говоря твърде силно. Тихичко затворих вратата зад себе си и седнах на стола поставен пред бюрото. Несъзнателно бях стиснала здраво бедрата си, сигурно от нервност. Ръцете ми стояха в скута ми, здраво стиснати една от друга, кълчещи палци. Майка ми ми бе говорила за знаците на тялото и до колкото си спомням, това си бе напълно явен признак на притеснение. Реших, че е грубо просто да стоя на едно място и да мълча като някакъв пън, затова поздравих белокосата учителка:
- Добър ден, професор Верласкес. - престраших се и съвсем лекичко се усмихнах.

Необикновено време за срещи ... или пък напълно подходящо. Много зависи от гледната точка на човека, защото бе късно и повечето ученици вече си бяха по стаите, а в това училище определено не бе практика професорите да са подстрекатели на разхождането из замъка в тези късни часове. Разбира се, Кора не бе всички, освен това бе наясно с правилата и ги спазваше с радост. Неподреденост, неточност, бунтарство - абсурд. При тази жена всичко бе въведено в ред, а следването на правилата бе причина да се превърне такъв перфекционист, а и да запази репутацията си непокътната. Имаше само един човек, който внасяше смут и хаос в живота ѝ (добре, че бе един), който на времето я караше да кривва от пътя. Иронията бе в това, че сега именно този господин бе директор.

Беше около десет часа и бе онзи период от месеца, в който имаше пълнолуние и луната хвърляше бясно сребърните си лъчи, които минаваха през прозореца на професорката и се спираха в пуснатите ѝ бели коси. Сякаш засияваха. Рядко държеше косата си пусната, но когато го правеше си заслужаваше. Колкото мразеше, толкова и обичаше тези снежни коси, защото в ден като този изглеждаха повече от невероятно и те бяха единственото нещо в нея, което изглеждаше, че има живот в него.

Уморените ѝ очи, отпуснатите рамене, ръцете които бе подпряла на бюрото си, за да поддържат главата ѝ сякаш бяха изсмукани от живот. Мумия би изглеждала по - на място, от колкото Корделиа, но мумиите бяха далеч от Хогуортс, така че трябваше да се задоволят с нейното присъствие.

- Добър вечер по - скоро, госпожице. - въздъхна жената и бавно премести центъра на тежестта си, така че да се облегне. Косите ѝ се разляха по облегалката на креслото и живота сякаш изчезна от тях, когато светлината не ги докосваше. - Предполагам знаете защо сте тук. - нова въздишка последва думите ѝ, сякаш всяко едно изречение ѝ струваше небивало усилие, докато очите ѝ бавно оглеждаха момичето. Може би ако не претоварваше така щеше да забележи притеснението у блондинката, може би щеше да осъзнае, че поведението, което ѝ представяше не я успокояваше, но както казах по - рано, госпожица Верласкес бе едно измъчено, от първите си седмици в Хогуротс, същество и въобще не ѝ хрумна, че може да предразположи Сирена.

- Разкажете ми за себе си, госпожице Сънсет. Разбира се не с големи подробности, ако обичате. - прокара кокалестите си пръсти през косата, а след това скръсти очаквателно ръце пред гърдите си и всичко това без да осъзнае колко грубо звучеше и колко безразлична изглеждаше.

Е, това не бе съвсем вярно, но трябва да ви излъжа, ако кажа, че Корделиа проявяваше голямо любопитство към задачата си.