First topic message reminder :

Стоях на един стол в учителската стая и пишех поредното писмо, към някой ученик без да съм запомнела дори името му... След 50-то дете вече не обръщах много голямо внимание на имената.. Тъкмо го дописвах когато мастилото ми свърши..
- Не отново! - простенах отново и станах от стола си, зарязвайки писмото недописано.. Обикалях из стаята да търся мастило но така и не намерих.. Намръщих се, само на себе си.. - Чудесно сега трябва да търся из замъка..
  Излязох от стаята, затръшкайки вратата след себе си.. Бях сигурна, че това се е чуло из целия замък, но в момента не ми пукаше много.. Докато вървях но стълбите някои от картините ме поздравяваха а други негодуваха че съм ги събудила от съня им... Честно казано им завиждах, защото не бях спала цяла нощ за да пиша писма... Стигнах до петия етаж и тръгнах по един от коридорите... Но в която и стая да погледнех виждах само наредени чинове и столове и празна катедра пред тях... Честно казано понякога ме побиваха тръпки от този замък докато беше празен...
  Тъкмо реших да се кача до моята стая и там да видя, когато чух шум от една от класните.. тръгнах надолу по коридора следвайки шума и стигнах до стаята по Вълшебство... Подадох главата си и надникнах в стаята...
Вътре имаше красив младеж, може би с една или две години по млад от мен... Нареждаше нещо по рафтовете, присвих леко очи май бяха някакви книги...
 - Здрасти! - казах малко по силно, като се надявах да не съм го стреснала... - Аз съм Афродита
 Казах влизайки в стаята и седнах на един чин, като качих краката си на предния.. Гледайки с любопитство към новия си колега

Наведох на една страна главата си и се засмях злобно. Просто си беше толкова забавно. Тя се хващаше на въдицата и всичко беше перфектно. Афродита наистина започваше да ме мрази, но смятам знаеше, че издаде ли ме издава и Джейкъб, защото няма да отида в Азкабан сама.
Но признавам, тази кучка беше бърза. Отби пръчката ми на една страна и насочи своята, според думите била на смъртожаден. Въобще не ме интересуваше чия е. Погледнах я с презрение, но не казах нищо. Само стоях на едно място и гледах как тя се измъква бързо през една близка врата. Усмивката стоеше на лицето ми и просто бях на седмото небе. Току що развалих нечии животи за малко. Знаех, че ще се сдобрят или нещо такова, но просто си беше забавно. А и все пак трябваше да се случва по някоя по-различна случка иначе животът ще стане безинтересен като на мъгълите.
- Извини се за бога. Ти си виновна за това
- Експелиармус! Вцепени се!
Два лъча се изстреляха от пръчката, която за части от секундата се беше озовала в ръката ми. След малко той беше притиснат до стената и аз се доближих. Прибрах пръчката си и го хванах за гърлото.
- Не забравяй какво ти беше наредено. Само една сова и ти си заминаваш от този свят- промълвих студено.- Не се прави на мъж пред момичето. То ти вярва. И двамата знаем, че си нищо. Едно нищожество, чакащо да бъде поощрено от Черния лорд. Не си мисли, че ще спечелиш доверието му по този начин.
След това го пуснах и той тръгна по коридора след гаджето си.

Бях заспала свита на прозореца.. на сутринта както винаги се събудих много рано, бях сигурна че другите още спят.. Протегнах се и станах от прозореца, съблякох се и оставих дрехите на леглото.. Влязох в банята и пуснах душа.. Точно от това имах нужда - малко спокойствие.. Снощи ми се беше насъбрало много.. Бях си изпуснала нервите, а това не беше добре.. Затворих очи и просто оставих горещата пода да се спуска по тялото ми, отмивайки стреса и напрежението и оставяйки само спокойствие...
 След сигурно половин час излязох от банята, обгърната в бледо лилав халат, взех си нови дрехи от гардероба и се облякох.. Седнах пред огледалото и се заех с прическата си - сресах косата си , след което я изправих.. По принцип тя беше чуплива и я оставах така но днес исках да я изправя.. Загедах се в огледалото и реших да са направя и един небесно син кичур.. Пресегнах се и взех пръчката си, замахнах с нея към себе си и готово. Усмихнах се доволно и и станах.. Днес реших да обуя сандали с нисък ток.. Сложих си наметалото и прибрах пръчката си и излязох от стаята..
  Слязох надолу по стълбите и излязох на двора.. Както винаги изглеждаше прекрасно... Росата още беше по тревата а птичките пееха.. Красива и спокойна гледка.. Но нещо ми липсваше.. Нещо или някой.. Джейкъб.. Той ми липсваше.. Зачудих се къде ли може да е, и затова се върнах в замъка и се насочих първо към кабинета по Вълшебство надявайки се той да е там, но за моя жалост не беше.. Облегнах се на вратата и си прошепнах тихо:
- Къде ли може да е? - въздъхнах и тръгнах отново надолу по стълбите

"Тази Ребека...Само разваля всичко!"-помислих си и тръгнах след Афродита, но не знаех на къде да вървя. Тя беше точно пред мен, но изчезна. Не знаех къде е стаята и'. Проверих в кабинета и', но не беше там. Сега трябваше да се прибера в стаята си. Нямаше смисъл да вися и да чакам напразно в някой коридор, защото тя се беше прибрала. Погледнах луната през един близък прозорец и се прибрах. Много трудно заспах и имах нещо като кошмар. След това се събудих много рано. Към 8 часа, а си бях легнал някъде към 5. Не можех да спя. Просто всичко ми дойде в повече тази вечер. Реших, че ще изляза на въздух. Не ми се вярваше тя да е в учителската или в нейния кабинет толкова рано. Потеглих към езерото на нашата пейка. Седнах на нея и се загледах пред себе си. Навън си беше студеничко и не много приятно, но на мен ми харесваше. Изведнъж нещо шавна зад мен.
- Ти си като хлебарка. Никога не умира напълно. Или по-точно като муха- досажда постоянно. Защо си тук?- попитах.

Сега животът ми беше прекрасен. Настина животът ми се увеличи с някоя годинка. Положителните емоции в мен бяха на максимум. Усещах гъдел в крайчеца на пръстите си. Наистина всичко си беше прекрасно. Да вземем например денят-беше студен и леко облачен, но щеше да се оправи.
Вечерта не спах, защото за мен нямаше смисъл да си легна и после да стана след няколко часа. Не можех да спя през деня, за това си имаше нощ като слънце. Минах през стаята си и се преоблякох. Взех си душ и реших да си накъдря косата. Днес беше един прекрасен ден. Просто не спирах да се усмихвам на чуждото нещастие. Оправих си косата, след това си сложих една черна мантия, а отгоре взех едно сиво-черно палто. Пръчката ми се намираше в ръкава. Така можех да изненадам хората по-бързо. Обух си обувки с малко по-висок ток и излязох." Къде ли да отида? Може би да подосаждам на Джейкъб? Или да съсипя още няколко живота. Може би избирам Джейкъб."- мислех си и вървях към езерото. Знаех, че ще е там. Усещах го. Опитах се да го изненадам откъм гърба, но и той ме усети.
- Наистина ли? Муха?- погледнах го недоумяващо. Седнах до него и облегнах глава на рамото му.- Знаеш ли.. Тук е много красиво.
Подсмихнах се. Ако сега дойдеше Афродита, още няколко мозъчни клетки в русата и главица щяха да умрат. Толкова се наслаждавах на това, което съм. Безчувствена и корава.
- Мислех си къде ли е твоята любов?

Щом осъзнах че няма начин да намеря Джейк в замъка, излязох навън.. Тръгнах към езерото, исках да остана малко на спокойствие там и да помисля.. Надявах се, че и той ще е там седнал на пейката.. Усмихнах се при тази мисъл..
 Щом приближих езерото забелязах два силуета да стоят на пейката.. Единия беше висок с силно и мускулесто тяло а другия дребен и слаб с руса коса.. Намръщих се.. Защо винаги разваляше всичко.. Въздъхнах и си поех дълбоко въздух казвайки си на ум "Този път няма да се подаваш и няма да отвръщаш на заплахите й".. Продължих към с езерото с спокойна крачка, но щом се приближих видях че Ребека се беше облегнала на него.. Идваше ми да я удуша с косата й... Наложи се да стисна зъби за да не го направя, вместо това продъжих да вървя и скоро се озовах зад тях, поздравявайки ги:
- Добро утро.. - усмихнах се фалшиво и седнах от другата страна на Джейк, погалих лицето му и го обърнах внимателно към себе си целувайки го.. - Наспа ли се?
 Усмихнах се доволно като видях физиономията на Ребека, обърнах се към нея и я погледнах с светнали очи.. Бях доволна от действията си..
- Ами ти Ребека? Наспа ли се?

Не мога да повярвам. Идваше тук и се правеше на грррр.... Какво си въобразяваше?Какво въобще?! Тя сънуваше или бълнуваше. Никой не я искаше тук и я мислеше за боклук, който трябва да бъде изхвърлен преди да е потекъл наоколо и да се разсмърдял, но вече беше късно, защото всичко беше в доматения сос от спагетите, готвени преди две-три седмици. Не стига това, а и се облягаше на мен. Просто застанах като статуя и се престорих, че не е до мен. Можеше да си говори и какво ли още не, но аз щях да кимам и да отговарям с "Да".
- Ребека...какво те касае? Не, наистина, какво?! Просто не мога да повярвам, как още не си се отказала.- отвърнах и я погледнах на криво. Мислеше си, че може да прави каквото си иска. Най-сетне дойде красавицата ми. Погледнах я и веднага настроението ми се покачи и почувствах силата в мен. Избутах леко Ребека и целунах Афродита със страстна целувка. Ръката ми се плъзна по нейната и двете се преплетоха.
- Не..Защото ти не беше до мен- отвърнах на въпроса и' и отново я целунах. Ребека сигурно си умираше от яд.

Тези двамата ми лазеха по нервите. Обърнах очи и се дръпнах от Джейкъб. Погледнах пред себе си. Тази ....! Ще я видим нея. Ръката ми се плъзна по ръката на Джейкъб и пръстите ни се преплетоха. Това го накара да се обърне към мен. Естествено, Афродита се обърна и тя недоволна. С моята запазена усмивка казах:
- О...Каза ли нещо, Аф? Не те чух... Нещо ми грухтеше в ухото. Нещо грозно и приличащо на теб.- засмях се и пуснах Джейкъб. Станах от пейката и ги погледнах. Трябваше да измисля нещо. Ставаше ми скучно и не знаех какво да правя. Извадих пръчката си и започнах да я премятам между пръстите си. Те започнаха поредната целувка. Точно това чаках и аз. Замахнах силно и ги отблъснах и двамата. След това промърморих нещо и насочих пръчката към Джейкъб. Черен лъч светлина се насочи към гърдите на гаджето на Афродита. Ако го бях уцелил, щеше да се просне на земята и може би нямаше да се събуди скоро, но той отби проклятието и то разби на хиляди парченца пейката. Замахнах към директорката, казвайки:
- Сектумсемпра!

Болка... Голяма и нестихваща болка... ТОва изпитах когато заклинанието на смъртожадната ме порази право в гърдите.. Усетих как падам на колене а от тялото и лицето ми започваше да се стича кръв... Много кръв и не спираше... Усещах как силите ме напускат но нямаше да се предавам толкова лесно.. Все още имах сили за едно последно заклинание.. Докато тя се смееше и ме гледаше видях как очите й светеха от радост и наслада.. Бръкнах в джоба на наметалото си и извадих пръчката си и казах тихо:
- Инкарцерус..
 В мига в който го казах, се строполих на земята.. Зрението ми беше размазано но видях как около Ребека се увиха здрави и дебели въжета.. Едно от тях мина по лицето й.. Подсмихнах се щеше да й остане огромен белег.. Още държах пръчката в ръката си и гледах кака въжетата се обвиват и обвиват около нея.. Знаех че няма да я убият.. Все още усещах как кръвта се стича от мен, но нямах сили да кажа контра проклятието..

Просто се чувствах ужасно. Всичко стана за секунди. както двете жени се хапеха, така нещо стана и аз бях изхвърлен от настоящето си положение, което беше на пейката, слят с Афродита. Буквално усетих вкуса на тревата и земята. Станах и се изтупах. Черен лъч се беше запътил точно към гърдите ми. Отбих го и погледнах към Аф.
- Сектумсемпра!- изкрещя Ребека и гласът и' раздра деня и тишината. Не помня много след това. Чувствата ми бяха все едно изключени и виждах само как тези двете се дуелираха. По-скоро Ребека се дуелираше с любимата ми. В момента, когато думите на Ребека излязоха от устните и' знаех какво ще стане.
- НЕ!- извиках, но беше късно. Твърде могъща и твърде черна магия. Надявах се с цялото си сърце да отбие проклятието, но Бека беше прекалено бърза. Афродита не остана по-назад и завърза Ребека, но това не беше достатъчно. Чу се лек съсък и смъртожадната буквално се просмука през въжетата. Трябваше да бъда бърз.
- Вцепени се! Круцио! КРУЦИО!- крещях, но тя си беше класа. Отблъскваше всичко.- Конфундос! Аква Ерукто!
Най-сетне. Успях да я запратя някъде на средата на езерото. Това беше шансът ми.
- Вулнера Сенентур!- започнах бавно да лекувам раните на Афродита.- Аф?!

Усетих силната струя вода и тя ме отблъсна навътре в езерото. Замахнах бързо с пръчката си и водата се отблъскваше от мен. Започнах бавно да излизам от дълбините на езерото. Когато щях да изляза, те нямаше къде да се скрият. Потърках леко челото си. Тези въжета ме бяха наранили. Защо не бях предотвратила това. Почуках с пръчката и раната започна да зараства. Джейкъб явно наистина обичаше тази никаквица. Щеше да си плати за това. Излязох драматично от водата. Стъпих върху самата вода и тръгнах бавно. Водата течеше от носа и брадичката ми, а косата ми беше на клечки и също капеше вода от нея. Свалих палтото си и останах само по мантия. Палтото първо докосна водата, а после потъна към дълбините на езерото. Погледнах Джейкъб. Мислеше си, че няма да остане белег?! Жестоко се лъжеше. Замахнах с пръчката си и огнен език изхвърча от нея. Още един и още един. Беше бърз, признавам, но не чак толкова бърз. Започна да се защитава, но аз не спирах да го замерям с огън. Знаех, че той обича леда и това ми даваше предимство.
- И двамата знаем, Джейкъб, че ще се предадеш. Не можеш да се мериш с мен.- извиках и продължавах.- Конфринго!

Започнах да се свестявам и тогава видях огъня който ни обграждаше. Станах бавно на крака и замахнах с пръчката си.. Огъня изчезна но това беше само временно. Замахнах отново и огъня сформира висок кръг около нея..
- Ребека върви по дяволите! - изсъсках.. Знаех че тялото и лицето ми са в белези и рани.. - Такава кучка като тебе никога няма да разбере смисъла на думата любов..
Замахнах пръчката си отново и дебелите въжете отново я обвиха, този път нямаше да направя същата грешка извиках силно:
- Експелиармус! - пръчката й излетя в въздуха и аз я улових.. Хвърлих я на безопасно разстояние..
Обърнах се, и се приближих до Джейкъб, Прегърнах го, и прокарах пръсти по лицето му.. Замахнах с пръчката си и омагьосах едно сърце от лед.. Усмихнах му се и го целунах, поставяйки ледено сърце между дланите ми... Те го сгряха и го разтопиха

Браво на нас! Но не беше време за забавления. Макар и вързана и без пръчка Ребека беше опасна. Не можехме да я предадем на директора или на министерството, защото тя знаеше прекалено много. Може би трябваше да я оковем някъде в някоя килия в подземието на замъка. Но някой можеше да я намери, а, когато това станеше, тя ще убие всички. И го знам от личен опит. Веднъж аврори я бяха хванали и Ребека се измъкна. Естествено, уби цели 56 аврора.
- Не... Трябва да я вкамениш или да и' направиш кракожелиращо проклятие или нещо такова, защото тя е хитра и зла.- казах веднага, но някакво гласче в мен ме подтикна и каза " Целуни я, а след това я убий!". Добре.. Устните ни се допряха и парещата целувка ни сля в едно. Почувствах ся преизпълнен с енергия." Браво! А сега я убий". Всичко беше на птички и еднорогчета. Навсякъде виждах леприкони и феички.
- А..А..Агуаменти!- и намокрих Афродита.
- Късно е.. Тя ме държеше под проклятието Империус.
Обърнахме се  към езерото, но там имаше тяло. Какво стана?!

Не знаех, че мога това. Просто сега се чувствах като призрак. Но странно жива. Усещах силната хватка на въжетата и пръчката ми падна в дълбокото на езерото, но сега се намирах зад Джейкъб. Сега се сещам. Успях да направя заклинанието точно преди да ме залови. Значи това там е някакво фалшиво тяло. Добре. Сега ще стане интересно.
"Империо!"- помислих и направих движението. В следващия миг бях в мислите на Джейкъб.  " Целуни я, а след това я убий!"- помислих си и то се отрази към Джейк, но той успя да се удържи и вместо Авада Кедавра каза Агуаменти. Какъв глупак! Можеше да я убие, но не... Реши, че трябва да се жертва.
Засмях се на глас и изведнъж усетих още повече живота. Сякаш някаква тъмнина ме заобгръща. Беше призрачно.
- Никога няма да се научите. Просто моите заклинания са по-силни от вашите. Черният лорд ме научи на повечето. Не можете да ме убиете. Тази магия, например, ми позволи да изляза от тялото си, но каква цена. Току що пожертвах част от душата си. Никога няма да разберете.
Замахнах към Джейкъб и един черен меч се появи над него и го прониза през гърба до коремната област. Не усещах какво правя. Не бях на себе си. Това не трябваше да става. Опитах се да се освободя, но не успях. Нещо ме владееше.

- Осъзнай се Ребека и престани! - извиках и я бутнах назад.. - Върни се в тялото си преди да си умряла!
 Отивах при Джейкъб и започнах да лекувам раните му... Те бяха просто ужасни.. Бях кигурна че ще му остане поне един белег.. Притиснах парче плат към раната му и я превързах.. Огледах се, за да съм спокойна че няма никой.. Отидох до езерото и взех малко вода в шепите си, след което я изсипах върху лицето на Ребека за да се свести..
 - Дано да си си научила урока!
Дори не я погледнах, върнах се при Джейк и продължих да се суетя около раните му.. Правих различни заклинания и контра заклинания за да затворя  по бързо раните му и да премахна белезите му..
- Мило много ли те боли?

Погледнах към Афродита. Тя май не знаеше какво правят черните заклинания. Те се разрастват. Не могат да стоят на едно място. Ще продължат да се разрастват докато не те убият.
Изкрещях от болка и разкъсах дрехата си. Раната зарасна, но черни линийки, приличащи на вени, започнаха да вървят бавно и да ми причиняват адска болка.
- Моля те...Накарай го да спре! Арггггггх......
Обърнах се на другата страна и взех пръчката си. Насочих я към мозъка си и промълвих:
- Авада Кедавра!
След това изпаднах в безсъзнание. Все едно се реех някъде. Първият ми спомен беше, че бях в болничното крило.

Насочих пръчката си към Афродита и извиках:
-Вцепени се!- лъчът я удари отстрани и я отблъсна от Джейкъб.
Усмихнах се злобно. Отново бях аз. В моето тяло. Сега контролирах всичко. Те не знаеха с кого си имат работа. Видях, че Джейкъб си разкъса дрехата. Това означаваше, че...
- Експелиармус!
Току що му спасих живота. Той щеше да се самоубие. От влиянието на заклинанието той изпадна в безсъзнание. Доближих се до него и погледнах Афродита.
- Мисля, че вие би трябвало да сте си си научили урока. Защото, ако не премахна магияята, той ще умре след няколко минутки.
Клекнах и измрънках:
- Още не е време да умираш.
Прокарах пръчката през белега, където беше раната и я отворих. Усетих как той се съпротивляваше. След малко беше излекуван.
- Ще се видим по-късно.
И тръгнах към училището.

- Благодаря ти Бека.. - казах тихо след нея и заведох в болничното крило..
 Още щом влязохме, Мадам Помфри го сложи на легло и почна да го маже с различни и миризливи  мазила и билки... Стоях отстрани и го гледах как стоеше.. Станах и взех няколко марли и ги намазах с спирт.. Застанах пред едно огледало и ги прекарах през белезите си.. Въпреки че болеше и щипеше... След 15 минути ги хвърлих марлите... Върнах се при мадам Помфри и погледнах към Джейк който, беше в безсъзнание.. Погалих лицето му и се обърнах към мадам:
- Ще се оправили?
- Да! Просто ще поспи за малко.. Трябва му почивка и тишина..
- Ясно! Аз ще отида да се преоблека и ще дойда..
- Само пазете тишина..
 Излязох и отидах до стаята си.. Махнах окървавените и накъсани дрехи и влязох под душа, и оставих водата да измие кръвта.. Гледах как водата стана червена, след това розова и накрая пак безцветна.. Щом излязох от банята си облякох една лятна рокля с презрамки.. Сложих си ботушите.. Взех една малка книжка и се върнах в болничното крило..Седнах до леглото му и зачаках той да се събуди..