Нужната стая

Заглавие: Нужната стая Чет Авг 15, 2013 3:59 pm

Ако имате нужда от нещо,то непременно ще е тук.

Заглавие: Re: Нужната стая Вто Дек 30, 2014 11:38 am

Беше някакъв си ден от седмицата и по някое време, дълго след като закуската беше минала. Съответно часовете бяха започнали и всеки звук по коридорите беше подозрителен, защото можеше да означава избягал ученик.
Имаме сега един Николас, който бе особено ненастроен за уроци днес. През някои дни просто си крив и дори тиквеният пай на домашните духчета не може да те накара да блеснеш... Така де. Рижокоското си каза, че преподавателите на сутрешните уроци не заслужаваха да се радват на тъпата му физиономия и леееко не влезе в час. Затова пък реши, че е много умно да се разкарваш по коридорите и сега вървеше с ръце в джобовете, стърчаща коса, че да е в тон с кривото му настроение, и от време на време се оглеждаше. Все някакъв инстинкт за самосъхранение явно имаше.
Да, и аз не бих посмяла да избягам от някой предмет в Хогуортс. Опасно момче беше тоя Ашбри. Но беше непукист и му беше адски скучно. А по Билкология единственото, което успяваше да направи, е да се докара с драскотини по ръцете. Ник не обичаше белезите, затова и нямаше котка. И никога не си беше чупил нищо или наранявал сериозно. Странно, като се има предвид каква лудетина беше понякога.
Опа, някой се задаваше зад ъгъла. Вратът на язовеца светкавично се изви в същата посока, в същото време превърна съзнанието си в карта за най-близката тоалетна. Една преподавателска фигура се появи миг по-късно и втренчи подозрително очи в скитащия си Николас. Да, ама не! Петокурсникът повдигна брадичка уверено и закрачи наляво, където след минутка достигна вратата на мъжките тоалетни на етажа. Отвори вратата рязко и бързо се шмугна, още усещайки погледът на професора върху гърба си.
Веднага щом се озова в облекчителното помещение, осъзна, че не е сам. Някой подскочи леко от изненада. Ник фокусира едно момче до прозореца и по погледа му разгада, че не се надяваше на компания. Ашбри се залюля на пети, чудейки се за момент какво да направи. Слидеринецът също изглеждаше малко несигурен, но това бе само за момент, след това веднага си придаде арогантния вид на всички от този дом. Ник заключи, че май и двамата бяха някъде, където не трябваше да бъдат. Наклони глава на една страна, после се придвижи към мивките.
- Бягаме от час? - Хвърли бърз поглед към огледалото, където се отразяваше многозначителното изражение на другото момче.
- Какво ни интересува? - Отвърна на въпроса с въпрос другият след известно време.
- Защото ако е така, значи ставаме двама, което ще означава, че и двамата ще имаме по-голям избор за забавление. - Миейки ръцете си, Ник погледна през рамо слидеринеца и се подсмихна. Казвам ви аз, крив беше, а явно като беше крив, ставаше и по-разговорлив...

Заглавие: Re: Нужната стая Вто Дек 30, 2014 5:36 pm

Поредният скучен ден.
Да. Определено днес Виктор се чувстваше като мъртвец. Може би заради това, че изминалата нощ беше мигнал само за един час. Може би заради това, че го събудиха рано – рано, за да влиза в час. Не му се ставаше, искаше един ден да си остане в леглото и да си почине от всичко и всички. Последните дни всичко около него го натоварваше и му се отразяваше на държанието му към другите. Пък и какво ако пропусне няколко глупави урока. Да наблюдава глупавите лица на професорите, да чува само това което той желае, а не думите които излизат от устите им. Общо взето не му пукаше и за това дали ще отнемат някоя точка от Слидерин.
Когато най – накрая да излезе от топлото си легло забеляза, че в спалнята на момчетата нямаше никой. Само от запалената печка се чуваха дървата, заради които стаята беше като в сауна. Дрехите му, закачени до неговото легло чакаха да се наместят на тялото му – пуловера, панталоните и мантията. Не му оставаше друго освен да вземе магическата си пръчка, да отиде до Голямата зала, да си вземе препечена филийка и бекон и след това да влезе в час. Но уви, когато Стоунхел излезе от тъмните подземия и се изкачи до залата отново нямаше жива душа. А беше толкова гладен.. От празните коридори се разбра едно – започнали са часовете. Виктор помисли за кратък период от време и реши, че няма да влезе днес. Това нямаше да се случи за първи път. Много често се случваше просто ей така от нищото да му хрумне да извърши някаква щуротия, за да не влезе в часовете които отнемаха ценното време от живота му.
Нямаше идея какво да предприеме сега. За сега просто искаше да измие лицето си. Да, слидеринецът се грижеше особено много за външният си вид. Косата му винаги беше вдигната на перчем. Лицето и зъбите винаги измити, макар че това си е лична хигиена и всеки трябва да я спазва. Таолетните на момчетата не бяха далеч, но учителите в Хогуортс бяха по коридорите да следят да няма някой избягал. Затова с бърза крачка и силен трясък момчето влезе. Студени вълни обхванаха тялото му, след което настръхна. Беше доста студено тук.
Сънен отиде до чешмата и се загледа в огледалото. Злобата и непукизма му си личаха от далече. Завъртя кранчето и от него се спусна силна струя вода. С двете си шепи напръска лицето си и старателно го изми. Сега вече се чувстваше нормално. Даже много добре. След което отиде до прозореца, за да види какво е времето навън. Е, в никакъв случай нямаше да излезе от замъка. Вятърът брулеше клоните на дърветата, сякаш щеше да ги скърши. Докато гледаше през стъклената повърхност шестнадесет годишния младеж чу как вратата на таолетните се отваря, което го накара леко да подскочи. Първата мисъл, която мина през главата му бе „Хванаха ме”. Грешно предположение. Момче, облечено с мантия, която показваше от кой дом е – Хафълпаф. Най – омразният му дом, пълен с глупаци, според него. Момчето беше слабо, с рижава коса, вероятно избягал от някой час. По погледа на слидеринеца не личеше приятелско отношение.
Язовеца се придвижи към мивките и зададе въпрос, който издразни Стоунхел – „Бягаме от час”. Най – мразеше да се бъркат в неговите работи, какво прави, с кой е, къде ще ходи и т.н. След което момчето се предложи като за компания.
- Да се забавлявам с такъв като теб ? – изсмя се подигравателно. – По – добре влизай в час, а не ми пречи на спокойствието.
Рижекосият нямаше време да отговори на заядливото му държание, защото от малко настъпилата тишина, се чуха стъпките на някой отвън. Ясно е, че беше преподавател. Погледите и на двамата се срещнаха за момент, докато Виктор не хвана за ръката другото момче. Ясно е, че се чудеше какво става в този момент.
- Побързай! – нямаше какво друго да каже. Двамата младежи тичаха из коридорите на огромния замък, докато не стигнаха до движещите се стълби. От там стигнаха направо на седмия етаж. Започнаха да вървят по – бавно, защото вече не се чуваха стъпките от преди малко. Накрая се спряха пред една огромна каменна стена. Внезапно започна да се мърда и да се преобразува в друго. За миг от каменна повърхност се беше превърнала във врата, голяма врата. Нямаше друго какво да се направи, освен да видят какво има вътре.
При влизането пред тях се разкри стая. В нея имаше толкова много неща, от странни, по – странни. Хафълпафецът започна да разглежда предметите в нея, а Вик се спогледа в нещо. С бавни стъпки пристъпи до него и забеляза, че това е Разпределителната шапка.
- Виж какво намерих. – провикна се из стаята слидеринецът, гледайки как другото момче идва към него.

Заглавие: Re: Нужната стая Вто Дек 30, 2014 11:43 pm

Не знаеше, че това е Нужната стая. Но му беше интересно - изглеждаше като таен склад на училището. Щеше да отнеме дни на човек да разгледа всичко тук. Повечето неща бяха стари и неизползваеми - разни вехтории или наистина странни предмети. Ник се изгуби някъде измежду редовете, в един момент дори забравил за присъствието на другото момче. То не беше трудно да го направи, надменният слидеринец не показваше някакво желание за разговор, но на Ашбри така или иначе му беше все едно. Безсмисленото говорене беше загуба на... тишина. И енергия. И двете липсваха бая.
Още по-интересно стана, когато тъмнокоското го повика. Ашбри се довлачи до него и фокусира шапката. Изглеждаше стара, отегчена от живота и нежива.
- Ха. - Възкликна и се ухили. - Дали говори?
Слидеринецът вдигна рамене, гледайки с превзето пренебрежение към иначе интригуващото попадение. Ник протегна ръка и хвана шапката за острия край. Нищо. Разклати я, полюшна я, но продължаваше да си стои като обикновена шапка. Премести ръката си встрани я захлупи върху главата на другото момче.
- Ей, какво си мислиш...
- ХАА! О, здравейте. – Една позната цепка се появи по средата на плата и се изкриви в нещо като усмивка.
- Баа, то говори.
- ТО, момко, е Великата Разпределителна шапка! – Размърда се въпросната, после закова „очи“ в седящия срещу нея Ник. – Нестандартно, нестандартно…
- Кое? – Повдигна въпросително вежда язовецът. Тъмнокоското на свой ред въртеше глава, тъй като шапката все още му беше нахлупена. Накрая се сети, че може да я махне от главата си и я положи на един съседен рафт.
- Двама братя от различни домове. Но във вашия случай е нормално…
- Моля?
- Каакво казахте? – Двамцата се спогледаха с изкривени в гримаси физиономии. Слидеринецът промърмори нещо под нос, май че за това, че на шапката й хлопа дъската. Не го взеха насериозно, разбира се. Сигурно се беше объркала, пустата й шапка, а и на първо място да не забравяме, че си говореха с предмет. Всъщност, Ник се заоглежда за покривало. Май не беше добра идея да я събуждат, я да си спеше там и да не бръщолевеше глупости…

Заглавие: Re: Нужната стая Сря Дек 31, 2014 1:01 am

Просто шапка.
Така всеки би описал тази стара, изпокъсана шапка. Обаче всеки постъпил в училището за магия и вълшебство бе слагал тази прословута Разпределителна шапка. Тя разпределяше всеки един от учениците поотделно в един от четирите дома в Хогуортс, може би от преди новата ера. Поне според Виктор, който не си падаше от най – умните и ученолюбивите по История на магията, че да знае тези работи. Мислите за шапката бяха прекъснати от язовеца. Той я грабна и без дори да осъзнае слидеринецът имаше извехтяла шапка на главата си. Тъкмо да каже нещо на глупавото момче, на кафявият плат се появи нещо като уста или по – скоро цепка с формата на усмивка. Поздрави ги, а момчето срещу Вик прояви изумление че „то” говори. Шапката изреди няколко думи, които доказаха че това наистина е Разпределителната шапка, а след това повтори думата „нестандартно”. Хафълпафецът естествено трябваше да попита кое по – точно е това нестандартно нещо. Защо беше толкова любопитен, всички от този дом ли бяха толкова недоразвити до някаква степен и да разсъждават като първокурсници.
Нервите на Виктор не издържаха. Хвана шапката и я остави на най – близкия рафт, който беше покрит с много прах. Тя продължи да говори, за съжаление. Една реплика на тази вещ ги разтърси – „братя”. Нима това нещо мислеше, че Стоунхел е брат с момче като него. Двамата се спогледаха с несигурни погледи.
- Толкова стара шапка която не знае нищо ще знае повече от мен.. – промърмори си шестокурсникът. Другото момче започна да се оглежда, но за какво ли.. Това в момента не беше най – важното. Нещо отвътре караше Виктор да пита шапката за това което бе казала в този момент, искаше да разбере какво има предвид. Искаше му се дори да беше отишъл в час, а не да стои тук с „брат му”, според вече заспалия плат. Въпреки, че не издържа. С бърза скорост слидеринецът извади от джоба си магическата си пръчка и промърмори „Уингардиум Левиоса”. При което моментално шапката хвръкна и се озова върху главата на язовеца. Нека поне да са квит.
- Говори, веднага! – в тонът му се прокрадваше много голяма злоба, но и чувство за любопитност. Шапката бавно отново се събуди и каза дразнещото си „ХА”.
- Какво да ви кажа, младежи ? Освен, че вие сте братя. Имате едни и същи родители, ако не знаете какво означава думата. – заяде се за момент. – Но жалко, че са мъртви.. – последва мълчание и от двете страни. От къде можеше да знае точно за това..
- От къде знаеш ? – момчето със шапката го изпревари с този въпрос.
- Помня всеки ученик, върху който съм бил, младежи. А вашите родители бяха едни от най – трудните ми избори. Майка ви например, беше между Грифиндор и Слидерин, но тъмната страна повече я влечеше, за това отиде при змиите. Баща ви пък бе между Рейвънклоу и Грифиндор. Имаше големи амбиции, за това го изпратих при лъвовете. – двамата мълчаха и слушаха заинтересовано. – Всичко е в главите ви. Знам какво се случи с тях по – нататък, след Хогуортс. Майка ви избра грешен път, да помага на злите сили.. ако се досещате какво искам да ви кажа с това. Именно за това са се разделили двамата. Хубава двойка бяха.. Бащата остана с теб Николас, а майката теб Виктор. – поне вече си знаеха имената. – Криеха от вас дълго време, но беше време да разберете. Баща ти дълго време те лъга с мащехата ти, Ник. Ще ви дам един последен съвет преди да млъкна до следващата учебна година: пазете се един друг, злите сили дебнат.. А ти Стоунхел си се запътил към тях. – след като шапката най – накрая спря двамата бяха в шок. Не можеха да повярват на това което бяха чули. Цялата истина. Братя. Черна магьосница. Мащеха.
Дълго време Виктор и Николас се гледаха. Слидеринецът още не можеше да повярва, че момчето което му е досадно и неприятно е негов брат.
- Ти не може да си ми брат.. – едвам думите от устата на шестокурсника се изредиха в правилния ред.

Заглавие: Re: Нужната стая Сря Дек 31, 2014 2:41 pm

Това беше абсурдно. Ник си имаше майка – Ерлинда, с нейните буйни кафяви коси като тези на Ник и топла усмивка… От бебе беше израстнал с нея. Но наистина баща му винаги бе реагирал остро, когато се споменаваха черни магьосници. Беше малък, разбира се, когато родителите му още бяха живи, но си спомняше ярко лицата на майка си и баща си. Баща му… бяха близки. Горе-долу. Този човек не беше лъжец. Как може да лъжеш децата си в продължение на години? Защо? Хах, това бяха глупости.
Главата го заболя изведнъж. Не знаеше какво да мисли за Шапката. Уж беше мъдра като света, стара като училището. Ами сестра му? За нея какво? Всъщност… Ник и тя не си приличаха много. Трябваше да се напъне, за да си спомни детското й личице. Но сега в съзнанието си не виждаше нищо познато в нея. Впери поглед в новия си познат. Той сякаш се бореше с това да го гледа в очите и местеше нервно поглед насам-натам. Ник се втренчи в брадичката му и разтърка с пръст своята. Имаха едни и същи брадички, окей. И носове. И двамата имаха лъскави, гъсти коси. И бяха красавцци, но какво от това? Добре де, имаше прилика и то голяма, дори в начина, по който извършваха действията си с плавни и уверени движения. Мамка му. Честно ли? Какво ли щеше да се окаже, ако по-често пропускаше часове и решаваше да се разкара, може би щеше да намери пророчество за спасяването на света или да открие свръхмагическите си способности. Я, стига.
Засмя се. В отговор на думите на Виктор се засмя, гръмко и болезнено и звукът отекна малко режещо в стаята.
- Искам да пуша… - Промърмори слидеринецът и нервно зашава с ръце по мантията си.
- Благодаря ти за очевидното умозаключение. – Подсмихна се кисело, игнорирайки последното казано. Виктор му се озъби, Ашбри само отклони поглед и пъхна ръце в джобовете си. – На колко си години?
- Шестнайсет.
- Хм. – Отвърна само и продължи да гледа настрани.
- А ти? – Раздразнено попита на свой ред другото момче и язовецът можеше да долови скърцането на зъбите му.
- Петнайсет…
- Това на нищо не отговаря.
Ник вдигна рамене. Пак се вгледаха един в друг. Колкото и да отричаха и двамата виждаха приликата си, личеше си в очите им.
- И к‘во, мама е била черна магьосница? – Най-после каза Николас и изречението му увисна във въздуха по гаден, лепкав начин. Нямаше смисъл да отричат, любопитството на рижокоското беше по-силно от гордостта му.
- Явно. И аз не знаех, мислех, че просто е луда.
Ник повдигна вежда. Прекрасно. Да си сирак, живеещ в сиропиталище, и да осъзнаеш, че май домът за сираци е по-добро място от вкъщи. Стисна устни. Ако наистина бяха братя… Значи повече нямаше да се налага да се връща в сиропиталището. Сърцето му пропусна едно „туп“.
- Къде живееш? – Зададе поредният въпрос Ник, раздразнението в гласа на слидеринеца режеще въздуха вече.
- Какво те интересува? Да не мислиш, че сега като казаха, че сме братя, и ще заживеем заедно? – Виктор се изсмя. Ашбри въздъхна и взе да се движи измежду купищата боклуци в стаята.
- Няма да имаме избор, ако е истина. Живея в сиропиталище, в момента, в който открият, че сме роднини, ще м пратят при тях.
- Е, няма да им казваме. - Николас го погледна рязко. – Щом досега не са знаели, значи тъпата шапка е единствената, която знае истината.
Петокурсникът хвана една стъклена чаша от редиците и се заигра с нея.
- Не си ли самотен? – Попита изведнъж, със замислен поглед и присви очи леко. Не че се опитваше да вкара някаква драма. Но се замисли – едва ли Виктор имаше някакви други братя или сестри, щом родителите му бяха мъртви… Имаше чувството, че и той беше сам също като Николас. Омръзваше да си самичък в продължение на толкова много години. Новооткритата истина предоставяше много възможности и за двамата. Може да имаше още много неразкрити тайни. Майка черна магьосница? Луда? Баща лъжец? Какво още… И това, което каза шапката – че наближавали зли сили и Виктор вървял към тях… Мешаница. Как да се „пазят“ при положение, че не можеха да се търпят? А и ако реално тоя смотаняк се бе запътил към черните сили, нямаше да го спира, да се погубва там.
Главата му продължаваше да пулсира. В съзнанието му се въртяха и препускаха адски много мисли и въпроси, всичките необясними и по-заплетени от предишните. Ама че побъркано училище беше Хогуортс.
Чашата в пръстите му се пръсна от неволното стискане.

Заглавие: Re: Нужната стая Чет Яну 01, 2015 7:11 pm

Тайните бяха разкрити.
Целият живот на шестокурника е бил една измислица. Жената с която е прекарал детството си – черна магьосница. Ето сега разбра на кой прилича по характер. Въпреки, че тя беше по – разговорлива от Виктор. Ако наистина бяха братя явно хафълпафецът е взел тази черта. Баща му – дори не си го спомняше как изглеждаше. Последният път, който беше зърнал баща си бе на три годинки – с майка му имаха сметки за уреждане.
Николас гледаше точно в слидеринеца – в части от лицето му. Вик правеше същото, колкото и да не му беше симпатичен не можеше да отрече, че иска да узнае повече за събеседника си, който му се водеше брат. Наистина приликата между тях беше голяма. Лицата им почти еднакви. Дори в тялото също си приличаха, само където другото момче бе по – слабо.
Мълчанието в тази огромна стая, пълна с тайни, се развали след като на Стоунхел му се допуши и съобщи това желание на глас, след което започна да ровичка в джобовете си. Наистина трябваше малко да се успокои. Не можеш да разбереш за няколко минути, че имаш брат и че са те лъгали. Ха, глупости.
Докато търсеше никотиновата си засита Ник го попита на колко е години. Не му оставаше друго, освен да отговори. Все пак щеше да бъде с него докато всички часовете не свършат. Колкото и да не го харесваше искаше да разбере повече за него и за неговият живот. За баща им. За това как е живял той..
Въпросът „На колко години си” беше зададен и от Вик – оказа се една година по – малък от него. Беше чувал, че в семействата с двама братя по – големият тормози по – малкият. Леко се нацупи защото не знаеше какво е да имаш истинско семейство. Какво е да кажеш „обичам те” на някой от семейството.. какво е да прегърнеш някой само защото си поискал нещо и си го получил. Обаче кривата му усмивка, същата като на Николас, се върна на лицето му защото нямаше смисъл да е тъжен за нещо минало.
Точно преди чернокосият да попита нещо брат му го изпревари. Въпроса този път не беше за него, а за майка им. Дали наистина е била черна магьосница ? Дори и той не знаеше, мислеше че е луда. Така и отговори на момчето.
Наистина майката постоянно излизаше и го оставяше сам вкъщи. Изобщо не мислеше за него – как е, какво прави, дали е гладен, жаден. Като се прибереше винаги повтаряше някакви магии, не му даваше да припарва в мазето, само защото вътре се криели „тайни” работи. Може да е измъчвала тези, които са посмяли да й кажат нещо. Нищо не се знаеше за нея.. беше много потайна, също като него.
Следващият въпрос наистина раздразни Виктор. Това „къде живееше” изобщо не вълнуваше Ник. Не трябваше да живеят заедно, който както се уреди. Язовецът започна да говори, че живеел в сиропиталище и че ако разберат за тази „връзка” между тях веднага щели да го пратят при него. О, колко тъжна история. Така би казал човек на който му пука. Дори и това сиропиталище да разберат за тях нямаше да го приеме. Може би. Замисли се за момент. А след това мисълта му се изпрати в това колко глупав може да бъде. Разбира се, че ако той не им кажеше за това което се бе случило малко по – рано нямаше как да разберат. Освен ако на шапката не и порастнат криле, отлети до там и им каже.
- Не си ли самотен ? – попита Ник. Виктор повдигна вежда и го погледна.
- Виж сега, Николас.. Живея в Годрикс Холоу в къщата на майка ми. – спря се за момент и се поправи. – Майка ни. Преди да дойда тук в Хогуортс живях при баба и дядо, но.. – замълча за момент. – ги убих преди две години, когато бях на четиринадесет. Така им беше писано, бяха досадни и глупави, ако се чудиш. Та, живея сам там. Не съм самотен, имам малко приятели, но истински. Те също живеят в това градче. Не мога да кажа и че се чувствам самотен, защото си падам непукист. Дали сам или не, все едно. – след което замълча за известно време. Не беше говорил до сега за бабата и дядото. Всъщност никой не знаеше за тази случка. Не осъзнаваше, че му е казал една от големите му тайни.
– А ти ще ми разкажеш ли малко за теб и за баща ни? И без това ще сме тук още много време. - опита да скрие любопитството си, но не се получи.
Тонът му беше малко по – спокоен от одеве. Чувстваше се спокоен, беше приел това което шапката каза. Това беше един от плюсовете от характера му – да възприема всичко без да му пука.
Докато чакаше Ник да започне да говори, Виктор отиде и взе един стол, който беше на две крачки от него, за да седне. Гледаше право в очите на другото момче, чакайки да разбере повече за неговото семейство. Дори беше забравил за цигарата, която искаше да изпуши.

Заглавие: Re: Нужната стая Съб Яну 03, 2015 12:13 am

Слидеринци. Тъпи, твърдоглави, лекомислени злобари, които си мислеха, че светът е в краката им, а като ги чуеш и ти иде... просто да се фейспалмнеш.
Ник издуха един рижав кичур от лицето си след прочувствената реч на „брат“ си. Погледна го изпод вежди и остави ирисите си дълго върху него. И к‘воя ся, тоя беше убил единствените им живи роднини? Това означаваше, че единствената му следа към родата оставаше… Ами, брат му. Изведнъж го заля тежка вълна от болка. Сякаш изживяваше загубата на семейството си отново, макар реално да не бе загубил нищо току-що. Дори спечели. Член на семейството, дори повече, брат. Кога ли щеше да го усети? И дали изобщо щеше да стане… Все още не можеше да го проумее. Ник беше рижокос, Вик – с черна коса, и в излъчванията си се различав… Ох, не беше вярно. И двамата излъчваха сладкия неподправен непукизъм на петнайсет и шестнайсет годишните бунтари. Само като се подсмихнеха целият свят знаеше, че не може да им се изпречи. Какво ли щеше да се случи, когато решат да се обединят?
Няколко мига по-късно Стоунхел зададе първия си въпрос и язовецът отклони поглед настрани. Очите му се плъзнаха разсеяно по купищата предмети, чакащи тяхното изследване. Но всичко можеше да почака. В момента нищо нямаше значение, нито уроците, нито черните сили, никой страничен шум… само думите и въпросите, които увисваха във въздуха на Нужната стая.*
Той и баща му… Ашбри се облегна на масата зад себе си с ръцете в джобовете и кръстоса единия си крак пред другия. През прозорците се процеждаха снопове мека светлина и той се втренчи в прашинките, танцуващи в нея. Когато заговори глъсът му беше дрезгав:
- Татко беше изобретателен. Имаше онзи отвеян поглед на артистите, винаги беше разсеян. Но беше обичлив. Обичаше ни, мен и сестра ми – Поясни при въпросителния поглед на Вик – Полу-сестра ми, явно. Това значи ли, че не съм шотландец?
Намръщи се. Виктор живееше в Годрикс Холоу, но нямаше как да знаят къде са родени.
- Къде ли сме родени… - Промърмори си под нос и двамата помълчаха за момент.
- Може би в различни държави. – Подсмихна се Стоунхел и Ник закима в евентуално съгласие. – Какво още?
Ашбри оценяваше усилието на слидеринеца да скрие настоятелността си.
- Беше уютно. И весело, вкъщи. Казваш, че майка ни е била луда?
- Да, влезе в лудница, когато излезе ме биеше и изтезаваше. – Стоунхел вдигна рамене, Николас – вежди.
- Много спокойно ги приемаш.
- Такъв е животът.
- Явно си много мъдър и опитен.
Мигом напрежението в стаята се надигна след саркастичното подмятане на Ник и Виктор присви очи. Хафълпафецът побърза да се направи, че разглежда, за да скрие усмивката си.
- Може и заради майка ни да са ни нападнали, знаеш ли.
- Какво нападане? – Слидеринецът повдигна брадичка. Беше застанал на едно осветявано от слънцето петно и очите му приемаха по-светъл оттенък, приличащи на тези на Николас.
- Така останах сирак, черни магьосници ни нападнаха, може да е било свързано с нея. Да е крила нещо или да е направила нещо, което да ги е накарало да я търсят или да отмъщават, кой знае.
Пак млъкнаха, ясно беше, че ги разчовърка. Николас не толкова – не се вълнуваше от неща, които изискваха усилено мозъчно действие, но все пак щеше да е интересно, ако излезеше нещо мистериозно. Кой знае, можеше това да е началото на едно голямо приключение.
Да бе.
- По-доволен ли щеше да си, ако сега се окажеше, че това е лъжа и нямаме роднинска връзка? - Не каза "братя", не можеше да го изрече. Брат наричаш някой, с който имаш здрава връзка. Това тяхното сега беше като досадно човъркане.

*Тоя форум развива поетичната ми страна хд

Заглавие: Re: Нужната стая Съб Яну 03, 2015 9:37 pm

Напрежение.
Беше из цялата стая. В погледите на момчетата. В приликата между тях. Навсякъде. Едва ли някога Виктор би си помислил, че ще открие брат си в училището което учи. Едва ли някога би си помислил, че въобще има брат. Мислите бушуваха като буря. Всичко в главата на слидеринеца бе объркано. Не можеше да повярва какво се случва. Искаше да разбере нещо повече за тях двамата. За тяхната роднинска връзка.
След въпроса за баща им Николас се облегна на масата до него и кръстоса краката си. Вик наблюдаваше всяко едно от плавните му движения и продължаваше да потвръждава колко много си приличат. Започна да говори с дрезгавия си глас. В неговият разказ спомена за някаква сестра. Полу сестра му. Радваше се, че няма още един досаден роднина за който да разбере по някакъв много странен начин. От разказът не намери прилика в баща му. Явно бе се метнал на майка си.
Започнаха въпроси след въпроси. От това къде са родени. Може би в Годрикс Холоу. След това отново се заговориха за майката. Шестокурсникът призна, че е бил изтезаван и тормозен след като тя бе излезнала от лудницата. В разговора язовецът вметна сарказъм, който вдигна напрежението в нужната стая. След което започна да говори за нападение. Нападение ? Не знаеше за какво става дума, но веднага му разясни че черни магьосници са ги нападнали и така е останал сирак.
- По-доволен ли щеше да си, ако сега се окажеше, че това е лъжа и нямаме роднинска връзка? – след този въпрос, който наистина за първи път накара Виктор да се замисли с отговора, стана от стола на който седеше и започна да се разхожда из стаята и да разглежда рафтовете и предметите в нея. Старинни и прашясали.
- Да ти кажа честно ми е все едно, но ми е интересно за тази наша връзка. – погледна го и му се усхмихна. Не от онези криви усмивки или фалшиви, колкото да замаже положението, а от истинските. В него дълбоко му се искаше да е мил с него, но не можеше. Докато мислеше това докосваше почти всеки предмет – чаши, корона, стари учебници по Отвари и защита срещу Черните изкуства. Голямо впечатление му направи нещо, което бе покрито. Не издържа и отиде пред него. Николас наблюдаваше движенията му. С право всъщност. Не се знаеше какво щеше да измисли „блестящият” му ум. Взе наметалото и го дръпна, след което то падна на земята. С крак слидеринецът го избута в страни и се загледа. Пред него и хафълпафецът имаше гардероб или беше ракла. Не мина много време докато не се сети.
- Изчезващата ракла. – възклицание, което беше придружено с изненада. Беше му позната. Много пъти когато е ходил на Мракон Али, в „Боргин и Бъркс” я е виждал. Дали това беше близначката й ? Преди Ник да каже нещо, Виктор отвори вратата и. От нея излязоха ято птици, които излетяха със скоростта на светлината. Имаше нещо останало. Слидеринецът го извади. Това беше дневник. Изпокъсан и вероятно стар. – Освен да проверим какво пише вътре?
„Дневникът принадлежи на Ашли. Отдавно завършила слидеринка. Настояща смъртожадна”. Въздишка и отворена уста последва след прочетеното. Поне от Вик. Това беше майка им. Не забрави да го съобщи на Николас, който преди това се очуди за какво беше това. Язовецът бе повикан и той да чете заедно със шестокурника. Бяха в опасна близост, както Виктор не би го допуснал при други обстоятелства.
„2 октомври. Не мога вече да търпя Виктор, създава ми огромни грижи. Глупакът с който се разведох и другият ми глупав син продължават да ме търсят и да искат отново да бъдем заедно. Не разбраха ли, че съм на тъмната страна ? Поне убийствата, които извършвам ми доставят огромно удоволствие и успокоение. Дано господарят ми е доволен от мен. Хубаво щеше да живея при него, а малкият Вик да се оправя сам. Вече беше на шест.”. . В погледът на слидеринецът се появи онова злобно – тъжно състояние. Не можеше да каже, че го е заболяло от думите, които бе написала майка им, но нещо го разтърси. Нямаше обяснение. Нямаше сили да чете целият дневник. Обърна го на последната страница.
„Преследват ме. Всичко което направих за тях е било напразно. Сега ще ме търсят под дърво и камък. Дано не наранят синовете ми. Съжалявам за всичко което съм направила. Аз съм ужасна майка.. Дано някой ден синовете ми се намерят и защитават един друг. Само това си пожелавам”.. Виктор затвори дневникът и изхвърли надалече. Стаята наистина беше много голяма. Слидеринецът се обърна срещу брат си. Лицата им бяха буквално на сантиметри едно от друго. Усмивката на змията отново се появи. Изведнъж стана нещо неочаквано. За него. За Николас. За характера му. Прегърна язовеца. Силно. По братски, както се казваше.
- Мда, можеш да дойдеш да живееш при мен, братко.. – това беше наистина странен момент. Беше го приел. Че са братя. Че трябва да се пазят. Думите на майка му не бяха причината. Те накараха Вик да я намрази още повече. Наистина понякога характерът му се обръщаше срещу него.

Заглавие: Re: Нужната стая Нед Яну 04, 2015 12:45 am

Дафък?
Ник се остави да го прегърне (Ник и Вик, ха :D) и след моментното обърване отвърна, разбира се. Но не го стисна здраво и обичливо или както там се очакваше от него... Все още беше твърде странно, за да го приемв за нормално. Но пък беше мило - вече да имаш кого да прегърнеш, да усетиш топлина и туптенето на нечие сърце в синхрон с твоето, защото... знаеш, в един момент тези сърца ще са готови да спрат да бият за другия. Щеше да свикне, щеше да му хареса. Знаеше го.
Усмихна се. Може би без да иска, но топлина се разля по устните му и ги разтегли в усмивка и една подскачаща трапчинка.
- С удоволствие... братко. - Засмя се тихо и го стисна въпреки всичко. Здравият захват ги остави без дъх за момент, после се пуснаха и погледнаха, за да си се усмихнат криво отново. - Относно дневника... Според мен ще е хубаво да го вземем.
- Моля?! За какво ти е - да четеш още глупости, написани от лудата ни майка?! - Вик го гледаше неразбиращо и омразата пращеше през ирисите му. Ник поклати глава и пусна поглед по стаята.
- Луда, но и черна магьосница. Нали искаш да вървиш по стъпките й? Явно е криела нещо... неща. В този дневник може да има полезна информация. Откъде знаеш за този гардероб, казваш?
- Това е Изчезващата ракла. Има таква в "Боргин и...
- И Бъркс. Да, вярно. - Виктор го погледна въпросително и Ашбри вметна междудругото. В приюта имаше и още един-двама като него - магьосници. Те бая бяха кривнали към лошата страна и често се шматкаха по улиците на Мракон-али. Никога не е излишно да понаучиш едно-две неща и за мрачните местенца, току-виж ти било от позлва. - Дълга история. Щом го е скрила там, значи е искала да се отърве от него. Или някой друг го е искал, няма значение. Това може да зоначава само, че вътре има нещо, което не трябва да се узнае. Не си ли любопитен?
Стоунхел се поколеба, но в крайна сметка поклати отрицателно глава. Разбираше го, навярно и Николас не би искал да има общо с някой, извършил толкова долни неща.
- Няма да го четем сега, просто ще го съхраняваме. В мои ръце ще е в безопасност, ще ми се довериш ли?
Погледите им се преплетоха отново. Тъмните и светлите ириси, допълваха са в една перфектна завършеност на добро и зло. Виктор смръщи вежди и кимна. Язовецът притича да намери дневника в посоката, в която тъмнокоското го бе захвърлил. Междувременно се оглеждаше наляво-надясно - навсякъде се виеха високи купчини от книги, кашони, столове, маси и джунджурии. Миришеше на прах и застояло, но също и приятната миризма на стари книги. И пак на прашно.
От блеене настъпа старата книга и се наведе да я вдигне. Не можеше да повярва, че държи дневника на лудата си черна магьосница-майка. Колко бързо може да се промени цялата ти представа за света, живота и това кой си.
Извърна се и фиксира три метли, облегнати на една купчина вехтории. Петокурсникът се приближи и вдигна едната. Прокара ръка по дръжката й, метлата бе стара, но изглеждаше запазена. Сякаш е била модерна на времето си. Не разчиташе името, гравирано в края й, но пък на кого му пукаше.
- Ха, Вик, я виж.
Змията доприпка и Ник му тикна в ръцете една от другите метли.
- Надявам се не искаш да кибичим в тази стая цял ден? - Ехидна усмивка кацна на лицето на язовеца. Ах, колко бели го очакваше това училище сега, когато двете луди глави се събраха...

» Класна стая по астрономия
» Малката ми сладка стая <3
» Класната стая по алхимия
» След около година, в общата стая на Слидерин

Нужната стая

Нужната стая

Similar topics

Similar topics