Северното крило на библиотеката

Въпреки че бе забранено да се излиза след като ламбите угаснат, Алекзандър не успя да спази това правило. Тинейджърът не може да заспи. Въртеше се, мислеше си непрекъснато за нещата, които се бяха случили на него и на сестра му. Въпроса дали, ако тези неща не се бяха случили, щяха ли да представляват това, което са сега. Може би не. Нито той, нито Амилия щяха да таят омраза, ненавист и злоба към половината свят. Останалите магьосници нямаше да дърпат децата си всеки път, щом някой от тях минаваше по улицата. Нещата щяха да се развият по много по - различен начин.
- Ох, ма*ка му! - изруга едва доловимо и дръпна завивките от себе си. Хартроу нахлузи тениска, тъй като обичаше да спи полу - гол /само по долнище сива пижама / и обу своите пантофи, които махна в последствие, тъй като издаваха твърде много шум. Тъмнокоското постави няколко възглавници под голямото покривало на леглото си, целейки да направи фигура, наподобяваща неговата, която да ползва за прикритие, докато обикаля училището. Знаеше, че могат да го спипат, но какво пък, и по - лоши неща се бяха случвали..
Докато обикаляше коридорите, търсейки подходящо място, мислите в главата му се блъскаха като побъркани. Или сестра му си правеше извратени шеги, опитвайки се да му напълни главата с излишни глупости, или просто не му бе ден. Алекзандър застана пред един от огромните прозорци и впери поглед към луната, отдавайки се на спомени. Той си спомни за безкрайните нощи, в които със сестра му все още спяха в една стая и не можеха да заспят, затова викаха родителите си да им почетат, докато се унасят в света на двойните сънища. Така наричаха сънищата, които си споделяха двамата с Мия.
- Стига, стегни се! - Хартроу младши отръска глава, разкарвайки 'ненужните спомени' , както той ги наричаше и отново започна да крачи по безлюдния коридор, който се осветяваше единствено от лунната светлина, прокрадваща се през стъклата на прозорците, които притежаваха онова величество на викторианския стил.
- Ей, внимавай! - самотния обитател на замъка се блъсна в една от картините закачени на стената, поради малката видимост, което му донесе ругатня от някакъв дебел мъж, опитващ се да спи. Алек знаеше, че може веднага да използва Лумос, за да си достави допълнително светлина, но не искаше да внася допълнително магия в ежедневието си, без да е наложително. Все пак, все още се намираше в почивка, поне той и въобще не му се нравеше да се впуска пак в някакви безкрайни магически трикове, с които да си направи живота по - лек. Не и тази вечер. Чувстваше се изморен от цялата тази мистерия и магия в живота си.
След дългото обикаляне на коридорите, слидеринеца се озова пред библиотеката, която дори не знаеше, че се намира тук. Буквално се бе оставил на 'течението' да го води.
- Какво пък .. - възпитаникът на дома, чийто животно бе змията се вмъкна като типично влечуго в огромната зала и се запъти към дъното й, където да остане сам с разпилените си мисли. Хартроу младши не обичаше особено много да чете, за разлика от сестра си. Рядко го грабваше определена книга, но в момента щеше да даде всичко нужно да се впусне в един нов свят, изпълнен с приключения. Свят, в който да може да бъде някой друг ,а не част от дуото 'кървавите близнаци' , както ги наричаше целия свят, смятайки, че са убили родителите си. Амилия и Алекзандър наистина бяха непослушни, палави и дори разглезени, но никога не биха могли да направят такова нещо. Не и на собствената си кръв.
Щом се изправи и пред последната полица с книги, 'гиганта' извади магическата си пръчка и прошепна "Лумос" , като няма и секунда след това, от върха на пръчката му се появи мека синя светлина, проблясваща в мрака, позволяваща на собственика си да си избере книга. Вълшебника се спря пред секцията с фентъзи романи и грабна една от книгите.
"Проклятието: Нормалното е скучно." - заглавието му се стори обещаващо. Знаеше, че ще му хареса. Това бе една от малкото книги, които го грабнаха още със самото си име.
Унасяйки се в четене, Алекзандър не бе усетил кога бе прочел цели 10 глави и сега предстоеше да прочете следващата "Падам и горя" , когато познатия глас го стресна:
- Знаех си, че ще те открия тук! - Амилия се усмихна на среща, след което изгаси светлината от пръчката си. Бе преценила, че твърде много светлина би привлякла нежелано присъствие на други хора.

Бръмченето не спря, дори след като три пъти чукнах по главата си, за да го разкарам. Беше като досаден комар, който няма как да изгониш от стаята си, защото докато станеш да пуснеш осветлението, той се е скрил на най-неоткриваемото място, а веднага щом се унесеш отново, нещастната гадинка каца и боде кожата ти, оставяйки отвратителен отпечатък. Да, визирах брат си. Господ ми беше свидетел,че го обичах повече от всичко, но ако по дяволите не спреше да чете или да си говори сам, не знам кое от двете правеше, щях да отида и да му напъхам току-що наболата брада в гърлото. Изръмжах гневно, от което момичето в съседното легло се обърна. Да, просто перфектно, дори тя се боеше от мен. Горката не смееше да ми каже нищо на криво, което от една страна бе хубаво, но вече взе да ми писва. Ако й кажех да се метне през прозореца, сигурно щеше да го изпълни без колебание. Потърках чело с дланта си и станах нервно, грабнах пръчката, от което отново че обля лека вълна електричество, както всеки път, щом пръстите ми докоснеха дървото. Щях да го намеря. Заслушах се в думите му.
"Ръцете и устата й бяха в кръв,а блузата й приличаше на парцал пропит с червената течност. Момичето погледна тигъра,който почти се беше свестил и раните му зарастваха сравнително бързо. – Какво направих?! – строполи се Виктория на колене,но нито една сълза не се стече по кръвясалото й лице."
Сериозно ли?! Не стига,че живота ни беше проклет кървав кошмар, но на всичко отгоре брат ми четеше нещо почти еднакво с него. Нямаше къде другаде да е освен в библиотеката. Запътих се натам, като по-скоро следвах инстинкта си, защото нямах много добра ориентация в тъмното. Леката светлина от пръчката не ми помагаше особено, но след като стигнах до една огромна дървена врата, украсена с множество абревиатури, реших че съм на правилното място. Отворих и внимателно се мушнах в съвсем малкия процеп. Обля ме аромат на стари книги и кожата ми настръхна. Обожавах да чета. Все пак да не излизаш от вкъщи четири години явно си има преимущества. Прочетох безброй романи само и само да запълвам времето и ума си и нещо друго. Високите полици и рафтове нямаха край виеха се като броеница и дори от тавана сякаш висяха енциклопедии. Една книга за живота и делото на някакъв магьосник прелетя пред лицето ми, сменявайки местоположението си с друга за билки, използвани в елексири за късмет. Явно някои ученици не бяха ги сложили на правилното място. Бях чувала,че сами си намират мястото. Въздъхнах тежко и продължих, въпреки изкушението да спра пред мъгълския отдел. Какъв срам, позор за дома. Сигурно това биха казали типичните представители на Слидерин, но ако трябваше да си призная, повечето им книги бяха наистина добри. Стиснах зъби като видях още една добре подвързана енциклопедия да прелетява над главата ми. Щеше ми се да изругая като стар каруцар, но се въздържах и погледнах косо към една приближаваща се книга, която се спря на сантиметри от лицето ми и рязко се отправи в друга посока. Господи и книгите ли се плашеха от мен?! Плеснах се по челото и обикаляйки около рафтовете съзрях светлина, идваща от пръчката на брат ми. Поколебах се дали да го изплаша, но реших,че може би щеше да изпищи като малко момиченце и да привлече вниманието на "пазачите". Направих няколко крачки към него и се почесах по ръката, от което Алекз се извъртя, явно усетил ноктите ми. Телепатията или каквото там му се викаше имаше сила и в Хогуортс.
- Знаех си,че ще те намеря тук. - изгасих светлината и се настаних на дивана до брат си. Тениската на Туити и късите панталонки искряха със жълтият си цвят,така че явно нямаше нужда да ползвам магия,че да виждам в тъмното. - Не ми даваш да спя. - погледнах го с укор и видях че по лицето му е изписано раздразнение може би от това,че го бях прекъснала, но и учудване.
- Та какво? Криеш се посред нощ в библиотеката за да четеш тайно, защото си прекалено важен? Не искаш момичетата да те видят, а? - пошегувах се, въпреки,че ако някоя посмееше да се залови с брат ми, първо трябваше да мине изпитателният тест при мен.
Огледах наоколо, колкото ми позволяваше ограниченото виждане и пак забих поглед в очите на брат си. Беше наистина красив, по свои собствен начин. Тъмните коса и очи нямаха нищо общо с моята руса грива и сините зрителни органи, но бяхме една кръв, дори близнаци, което бе странно за повечето хора. Единствено може би носът и формата на лицето бяха еднакви. Генетика...никога не съм я харесвала. Поколебах се, но все пак грабнах книгата от ръцете му и я затворих, след като прочетох едно изречение. Може би щях да я захвана някой ден, но първо трябваше да свърша с "Чарлз Бей". Влезе ми в съзнанието още от както видях рекламния постер в общинската библиотека в Лондон. Сложните семейни връзки, драмата, свръхестественото и прекрасните, забавни персонажи ме караха да се чувствам по-добре от факта,че имам само един брат.
- АлекЗ.... - погледнах го с очакване. - Мислиш ли,че съм хубава? - знаех,че почти не ме слуша и единствено с тъп въпрос щях да привлека вниманието му. Пък и ако кажеше "не" щеше да нагруби и себе си, така че оставаше само да чуя отговора му,който сигурно щеше да е някоя цветуща реплика изпълнена със сарказъм.

Алекзандър свъси вежди и погледна сестра си косо.Не обичаше да го прекъсват, когато прави нещо приятно. А за негово нещастие, Амилия винаги бе на точното време и точното място, за да развали цялото удоволствие на брат си.
- Бог да ми е на помощ, ако пак ми пернеш книгата от ръцете! - докато ръмжеше, шепнейки, Алек започна да извива с пръсти част от ръката си, като знаеше, че болката ще я почувства и сестра му.
Двамата Хартроу само се спогледаха навъсено, докато се нагласяха към станцията на близнаците. Едно от ужасните неща на това да имаш близнак, бе , че единия знае какво чувства другия, какво прави, къде се намира, как е седнал и т.н. Всичко беше изострено. Ей почувства болка в гръбнака, тъй като неговата стойка не отговаряше на позата на Мия и трябваше да промени позицията си.
- АлекЗ... мислиш ли ме за красива ? - въпроса дойде изневиделица. Слидеринеца знаеше, че сестра му не се интересува от това, дали изглежда добре, как се е облякла и какво прави на публично място. И все пак, тя винаги изглеждаше безупречно. Дори и сутрин, когато неговата коса стърчеше на петдесет хиляди страни, нейните златни коси бяха грижливо подредени и блестящи.
- Ти тъпа ли си,Мия ?! Разбира се, че си красива. Иначе нямаше да позволя да ме виждат с теб..
- И въпреки това, не си по - красива от мен. -Тъмнокоското се засмя мудно, след като усети как връзката помежду им се изключи. Хубаво бе понякога да не знаят какво чувства другия. За жалост обаче, специалните отношения, които имаха, се появяваха изневиделица. Не го контролираха, не знаеха кога може да усетят какво прави другия близнак.
- И въпреки всичко може да намалиш тея гърди. Не знам как ги носиш, но болката в гърба е ужасна! Цели планини. - Але отново се засмя, този път на по - висок тон, но русокоската красавица до него побърза да го сръга в ребрата , отчасти да го накара да млъкне, пък и да му причини болка, преди връзката отново да се 'включи' .
- Мислиш ли, че хората някога ще спрат да ни сочат с пръсти и да ни отбягват всеки път, щом влезем някъде. - в гласа на тинейджъра се усети капчица тъга. От двамата, той повече се интересуваше от мнение на околните. Липсваха му контактите с останалите, излизанията, пък и обикновените разходки из парка също бяха рядкост. Всеки път щом излезеше от вкъщи, момчето биваше моментално нападнато от зорки и остри погледи, които сякаш пробиваха тялото му с ножове. Всички се страхуваха от него, шепнеха, говореха как е извадил очите на баща си, тъй като имал като неговите. Хората бяха чудовища. Вярваха, че дванадесет годишни деца са извършили ужасното престъпление да убият родителите си, за да може да наследят богатството им.
Докато слушаше отговора на Амилия, Ей впери поглед в тавана, по който се движеха гъсти сиви облаци по помръкналото небе. Замъка имаше такъв чар, че тавана в почти всички стаи наподобяваше небето навън. Звездите грееха величествено, а луната светеше с пълна сила. Хартроу младши въздъхна тежко и се облегна на дивана. Погледа му започна да шари ту към близката полица , ту към входната врата, изучавайки нейните орнаменти. Всичко изглеждаше прекрасно. Толкова изискано, като всеки един предмет притежаваше свой собствен чар и уникалност. Жалко, че тези хубави моменти можеха да бъдат споделени само от тях двамата.
- Помниш ли, когато за седмия ни рожден ден, баща ни ни закара в парка посред нощ, за да посрещнем рождения си ден под милионите падащи звезди, което се случваше веднъж на двадесет години. - Алекс прехапа механично долната си устна и оправи бялата си тениска. Колкото и да не обичаше да си спомня, миналото доста често обикаляше съзнанието му.

Да, очаквах този отговор от страна на нарцистичния ми близнак, все пак го познавах от...е, ами от както бе безформен израстък като мен. И все пак не пропускаше възможността да каже,че е по-красив, което си беше негово мнение, мен не ме засягаше. Премина с ръка през косата си и усетих странен допир върху моята, точно миг преди връзката да прекъсне. Въздъхнах облекчено, но и някак нервно, защото точно възнамерявах да го накарам да качи крака на врата си.
- Хей, не говори така за скъпоценностите ми. Аз какво да кажа, като повечето утрини се събуждам със странно чувство там долу. Млъквай! - сръгах го в ребрата и механично погледнах към деколтето си, сякаш да се убедя, че всичко си е наред.
- Не мисля. Не и преди да станем на около тридесет, а дори тогава не е гарантирано. И аз мразя това положение, но поне тук може би ще намерим някой, който да не знае за славата ни. Знаеш. Стъпка по стъпка, човек подир човек. Накрая ще повярват, всичко ще бъде наред, обещавам - прегърнах Алек през раменете и потърках бицепса му, облягайки глава в неговата. Знаех колко зле понася той всичко това. И на мен не ми бе приятно да обирам всички погледи, но той го изживя прекалено емоционално, все пак имаше повече приятели, бе по-популярният и общителният. Тишината, която настана в библиотеката бе доста подтискаща и не действаше на умовете ни добре, но не знаех какво друго да кажа. Не исках да го лъжа, че това някога ще спре, защото не бях сигурна. Може би нямаше да се задържи още дълго или пък да го отнесем в гробовете си, просто трябваше да почакаме и да видим. А през това време се обещах да бъда до него, дори когато не искаше.
Чух думите му към края, защото се бях отнесла. Гледах през прозореца. Тъмнината, прорязана единствено от лунна светлина, чуруликането на врабчетата, които не се интересуваха от проблемите на хората, щурците, нежно свирещи своята песен и тихия полъх на вятър, развяващ клоните на близките дървета.
- Помня. - подсмихнах се дяволито при спомена за тази прекрасна нощ. - Беше реванш, защото мама имаше работа - както винаги, добавих наум. - през деня бяхме толкова вкиснати,че дори десетките подаръци не оправиха настроението ни. Но татко знаеше как да ни разведри. Не всичко се купува с пари, въпреки че е лошо да го казвам при положение,че стоя до теб. - не изпуснах повода да го избъзикам за пристрастеността ми към шопинга. - И все пак беше прекрасно. Ти опита да се качиш на липата, защото тъпият ти мозък не проумяваше,че листята ще пречат на гледката. Татко се опита да те свали и си изкълчи китката, но остана мълчалив, за да не разваля момента. На другата сутрин отиде до болницата, защото ръката му бе станала с тройни размери. Майка щеше да ни удуши със собствената си коса. - въздъхнах при спомена за дългата тъмна коса на майка ни, чиито цвят Алекз бе наследил от нея. - Хубаво е да си спомним за тях, макар че боли. - погледнах на страни, за да прикрия напиращите сълзи и облизах пресъхналите си устни, докато ръката ми продължаваше да гали Ал. - Ами когато ни заведоха на почивка в Париж и ти едва не провали едно модно ревю за отбрани персони, само защото те излъгах, че ако се осмелиш да стъпиш на подиума ще станеш звезда?

Въпреки че връзката бе прекъснала, Алек можеше да каже кога сестра му е тъжна, наранена или просто не е в настроение. Всичко се разбираше по гласа й. Треперещият тон, колкото и да се опитваше да го прикрие, винаги се усещаше.
- Ако продължаваш все така да ме пипаш, ще стане неловко и то за теб. - Алекзандър се опита да развесели Мия, добавяйки някаква извратена шега, след което получи плесник и погнусяващ писък от сестра си. Тя го перна през глава и се премести на метър от него, вдигайки крака и ръката си.
- Мразя те! Ох, Лондон! - Гиганта се изправи на крака и започна да дефилира през потъналите в прах полици, демонстрирайки прекрасните си умения и качества на модел, какъвто може би и щеше да е, ако целия свят не се страхуваше да не би да им извади мозъците през носа.
- Трътльо.. - изпъшка Амилия и скръсти ръце, прихвайки в смях, заради глупавите движения, които бе започнал да демонстрира смотания й брат.
- Ох, помня, че успях да се кача на подиума, но веднага щом сините очи на майка ни срещнаха моите, усетих как кръвта ми се вледени,а сърцето ми падна долу в гащите. - двамата започнаха да се смеят в един глас. Бяха напълно забравили, че се намират в библиотеката и то след часа за лягане. Напълно изключиха за надзирателите и префектите, кръжащи по коридорите.
Прививайки се от смях, стиснала корема си заради болката появила се от непрекъснатото съкращение на коремните мускули, мисис Хартроу избърса една току-що стекла се сълза и бутна Ей, продължавайки с историята:
- И накрая се о..озова в ъгъла, висящ с главата надолу, защо..то свали дрехата на една от моделите.
Двамата въздъхнаха. Хубаво бе да си спомнят за такива неща. Пък и колкото и строги да бяха родителите им, близнаците винаги са ги обичали. Постоянно правеха шеги на бавачките, за да може те да напуснат и баща им или майка им да се грижи за тях по цял ден. Въпреки че веднага щом една от дойките изчезнеше мистериозно, друга веднага заемаше мястото й, погвайки малките палавници с едно от онези щипещи заклинания, които прокарваха електричество през телата им.
- Помниш ли г-жа Уичбърн?
- Оо, Уичбурн! Няма да забравя, когато я заключихме в килера и я накарахме да изпее химна на мъгълите, за да я пуснем. Горката, сигурно е гадно да си затворен в тясно пространство, когато страдаш от клаустрофобия. - Мия бе по - кротката от двамата, въпреки че никога не отказваше на малкото си братче, родило се дванадесет минути след нея, да се присъедини към някоя щура шега, предназначена за персонала в къщата. Стаите бяха истински минни полета за бодигардите, които се опитваха да ги събудят рано всеки ден, за да проведат сутришната си тренировка.
- Чакай, коя от прислужниците излетя през вратата крещейки "Те са чудовища! Не издържам! " , докато цялата й глава бе покрита с изпражнения от кучето ни - Сапфирените очи на Ей Джей пробляснаха под лунната светлина, вторачили се в тези на Слидеринеца. В този момент, двамата усетиха връзката помежду си, а чувствата на радост, обич и щастие, покраднали се през ледената им същност, ги накара да се прегърнат.

Смехът ни огласяваше библиотеката и вероятно коридорите също, но това не ни попречи да продължим с безценните спомени, които се рееха от устните ни като порой. Превивах се от смях, а спазмите в корема ставаха все по-продължителни и силни. Заедно с това, чувствах и тези на брат ми.Ако загинех в библиотеката, щеше да е толкова иронично, че може би щях да възкръсна. Облизах пресъхналите си устни и изтрих сълзите от смях. Никога нямаше да мога да забравя прислужницата с изпражнения на главата, една която имаше фойерверк в задните части и пищеше сякаш щеше да експлодира, да не забравяме и иконома, чиито костюм приличаше на шарка на пингвин, затова бяхме нарисували с неизтриваем маркер един на лицето му докато спеше. Такива неща оставаха запечатани в съзнанието на децата, дори да бяха на невръстна възраст.
- Чанинг! - отговори ми през смях Алекс и се присъедини към мен. Не се сдържах, не обичах да изразявам любовта си към него с прегръдки, защото това щеше да означава да не се отделям от тялото му, но прилива на емоции и спомени ме заля и обвих ръце около брат си.
- Обичам те, никога не го забравяй - прошепнах близо до него и оставих една сълза да се стече по бузата ми към дрехите. - Ама сега не се размеквай и ти,че ще трябва да плуваме до стаите си. - пуснах го толкова бързо, колкото го и бях прегърнала. - А онова за неловкия момент .. - приближих се до ухото му и зашепнах - помни,че съм с теб дори в най-най-най неловките моменти. Затова се постарай да изключваш "радиото" докато се къпеш или мляскаш с някоя, защото на сестра ти и писна от неловки топли вълни. - изсмях се толкова близо до ухото му,че можех да се закълна,че чух как тъпанчето му пропуква.
- А сега, кажи на кака си защо седиш в библиотеката и четеш...дори не знаех,че можеш. - продължих да се шегувам с него, дори след като ме удостои със смразяващ поглед. - Да не си обърнал резбата,а? - ощипах бузата му и станах от дивана, защото знаех,че ако остана щеше да ме накара да съжалявам, а така поне ако тръгнеше да ме гони щях да имам предимство във всяка едно отношение.

Демонстрацията на любов един към друг въобще не бе в стила на близнаците. Предпочитаха да се псуват, бият и дори да се самонараняват, за да накарат другия да страда. И въпреки това, моменти като този се случваха, макар и доста рядко. Прегръдката, която си споделиха, прокара огромно количество зареден заряд от чувства по телата на слидеринците, че сълзите в очите им напираха да се стекат, заплашвайки целия замък да се превърне в един огромен океан.
- Да, направо изнасилвам всичко живо в радиус на пет километра от границите на училището, но имам своите изисквания! Трябва да са мъже, брадати, космати и ако е възможно над четиридесет годишна възраст. Тези са ми просто любими! - Алек започна да се обяснява на дълго и на широко, засягайки се леко от коментара на сестра си. Наистина не обичаше много да чете и дори не знаеше къде се намира библиотеката. до скоро, но винаги е държал по една-две книги под матрака на леглото си, за да може, когато му се отдаде възможност, да се впусне в един съвсем различен свят. Не напразно почти всяка сутрин не можеше да стане на време, тъй като през нощите се унасяше в четене. Една от последните книги, които продължаваше да предизвиква в него онова чувство на живот, бе именно "Проклятието: Нормалното е скучно" . Книгата наистина беше страхотна! Разказваше се за едно напълно нормално момиче, което след загубата на майка си, отключва пълния потенциал на проклятието, теглещо над нея - способността да се превръща в различни животни. Тя обаче, за разлика от Ей, имаше подкрепата и обичта на купища нейни приятели. Един от любимите персонажи на възпитаника на змията, бе един от мъжките герои, който носеше неговото име, само дето той не бе със З, а със С. Младежът се чувстваше изключително свързан с русия мъж от страниците. Усещаше го някак близък. Знаеше, че и двамата ги свързваха толкова много неща. Сякаш четеше за себе си.
- Я ми кажи, успяваш ли да завържеш някой друг контакт с учениците? Или продължаваш все така да ги гледаш налудничаво, докато не започнат да крещят или треперят от страх, че ще им прережеш езиците ? - Алекзандър блъсна закачливо Амилия по рамото, завъртайки се с лице към нея, кръстосвайки крака по турски.
- Нали знаеш, ти беше прерязала езиците на родителите ни, а аз пък съм им извадил очите. Трябва да се придържаме към историята!

Контакти?! Контакти?! Боже! Идваше ми да избухна в смях. През изминалите години не можах да си намеря нормална съквартирантка, която да не зъзне от страх щом я погледна, камоли приятелка, да не говорим за други отношения. Но реших да се направя на ударена с мокър парцал и погледнах брат си с недоумяваща физиономия.
- Контакт? Ко е туй чудо? Разклонители, контакти, за какви щепсели ми говориш? - разсмях се от австралийския акцент, който успях да извадя. Всеки път щом се шегувах с нещо това беше най-добрия начин, защото звучеше най-смешно.
- Стига Алекзандърчо, недей да се шегуваш със старата си сестра. - поклатих отчаяно глава, но след секунди отново гласа ми прогърмя в тихата библиотека. Определено щяхме да си навлечем гнева на някой префект.
Колкото и брутална да беше историята около родителите ни, всеки път щом я чуех звучеше по различен начин. Първо се започна като обикновено нападение и убийство, после прерязани гърла, след това извадени очи и езици, оставаше да измислят и разфасоване.. дори не исках да си спомням ужаса. Не ни дадоха да се сбогуваме с тях, не можахме да ги видим за последно, въпреки че според описанията на пресата, на която нямах особено доверие, де, родителите ни не били приятна гледка. Въздъхнах леко напрегнато и облизах кучешкия си зъб.
- Да. - простичкия отговор отново ме върна в миналото, но успях да се отърся за минута.
- Искаш ли да ми прочетеш приказка за лека нощ. - запърхах с мигли към брат си, който само свъси вежди и така жестоко ме избута от дивана,че тялото ми тупна на земята. - Ку*ка! - изкрещях и се метнах с един отскок върху Алекс, чиито реакции бяха да сложи ръце върху скъпоценностите си, за да не ги смачкам с колене.
Боричкахме се близо десет минути, стигайки до пълно и тотално изтощение. Дишахме дълбоко, поемайки от прашния въздух.
- На този диван никой ли не е сядал от векове?! - възмутих се, докато изкашлях три пъти от замърсения въздух. Огледах библиотеката, защото ми се стори прекалено тиха. Зад един от рафтовете в дясната част ми се стори,че видях нещо, но не му обърнах внимание. Разсеях поглед другаде, но когато отново очите си се забиха в онова нещо, едва не изпищях от ужас. Сграбчих ръката на брат си и се сгуших до него.
- Там има нещо! Свети!- изписках, стискайки все по-силно
-Свети ти главата.. - отяде ми се той, но го ощипах толкова силно,че най-после мързеливия му задник стана от дивана - Иди да видиш какво е! - заповядах му и настоятелно кимнах с глава към книгите.

- Ти нормална ли си, Амилиьо?
- Тук няма нищо! - Алекзандър бе претърсил почти цялата библиотека в търсене на нещото, което сестра му се предполагаше, че е видяла.
- Наистина ми се стори, че видях нещо! - заоправдава се Мия, докато брат й се връщаше обратно към нея. Може и наистина да е имало нещо, но Алек бе твърде мързелив да провери цялата библиотека, пък и не вярваше по принцип ослепялата му сестра, която не различаваше дори него в тъмното, да успее да види каквото и да е на разстояние на повече от десетина метра.
И въпреки това, в библиотеката наистина имаше нещо, по - скоро някого. Едно момче, с черна, гарванова коса и сини очи се бе шмугнало през вратата, правейки се на смелчага. С останалите от дома му се бяха обзаложили кой ще успее да изплаши кървавите близнаци. И ето, че куражлията, чието име въпреки това не бе известно на половината му съученици, готвеше да направи своя ход. Не трябваше да се проваля. Репутацията му зависеше от това. Пък и тази случка щеше да е още един шанс за грифиндорците да покажат, че са по - добри от змиявидните си опоненти. В главата на третокурсика препускаха купища заклинания, които биха му били сега от полза. Двуомеше се дали да насъска всички книги в залата да нападнат близнаците, дали да предизвика земетресение, с което рафтовете да паднат, препречвайки им пътя, или пък да пробва нещо по - простичко, но ефективно.
- Мия, мислиш ли, че ... - унесени в приказки, без да осъзнават и дори подозират, че някой ги наблюдава, привикнали към този начин на живот, Хартроу не усетиха от къде им дойде...
Прозорците рязко се отвориха, а студения вятър нахлу за секунди. Големите дъбови рамки се блъснаха в съседните греди на стените, карайки Ей Джей да изпадне в панически писъци. Сигурно й се ще да не бе чела ужасяващите истории за възкръсналите мъртви, които се пробудили точно на време, преди да бъдат погребани. След миг, осмисляйки какво се случва, Алек също се присъедини към викането. Припомняйки си един от моментите от книгата, в който приятелите на Виктория се бяха втурнали да я спасяват, връхлитайки през прозореца, момчето сякаш очакваше нещо подобно да се случи. За жалост, не успя да види какво става, тък като сестра му да го грабна за ръката и по същия начин, се запремятаха през огромните дупки по стените, право към задния двор на замъка.
- Ето сега вече загазихме...

Писъкът ми бе толкова силен,че стените на библиотеката извибрираха, а в съчетание с мъжкия тембър на брат ми, учудващо как не стана земетресение. Викахме около минута, след което беше време за реагиране. Хванах Алекс за ръката и моментално понечих да изляза от задната врата, когато Алек ме дръпна рязко и едва не загубих равновесие.
- Какво чакаш, ад бягаме! Бог знае какви чудовища се крият тук! - изкрещях като малоумна и отново понечих да тръгна, но това не стана. Брат ми ме придърпа към стената и сложи пръст на устата ми за да мълча. В очите му се четеше ярост и злоба към нещото, което ни накара да пищим като дечица.
- Какво? - успях да кажа преди той отново да ме нареди да пазя тишина. След като всичко утихна, а ние бяхме зад източната стена, далеч от погледите на всички, някакъв русоляв малчуган излезе иззад първия рафт с книги от към вратата и победоносно се изсмя.
Усетих как нещо ми кипна, главата ми пламна, а бузите станаха по-червени от кориците на една книга отсреща. Исках да дам урок на проклетото хлапе. Стиснах толкова силно зъби,че изпукаха от напрежение, а брат ми леко се отдръпна назад. Никога не бях избухвала пред него. Първите няколко месеца , след смъртта на родителите ни, той виждаше,че изживявам мъката спокойно,без напрежение, но всъщност едва чаках да се отдалечи на по-голямо разстояние и изпусках гнева. Не случайно три пъти в една година си купувах нови телефони и лаптопи. Удрях и чупех всичко изпречило се на пътя ми без да ми пука от нищо, но се стараех да се държа пред Алекзандър. Сега сякаш всичко отново се изля в организма ми и усилията да се сдържа, се оказаха безнадеждни. Изръмжах като диво животно и изскочих от тъмнината, последвана от брат си. Малкия третокурсник се бе обърнал с гръб и явно чакаше приятелите си, които да го понесат на ръце, но това нямаше как да стане, ако осъществях плана си. Щяха да го носят на ръце, но в ковчег.
Дишах учестено, но тихо и онзи ни забеляза едва, когато се обърна за да се увери,че ни няма.
Писъкът, изтръгнал се из устата му ме накара да се почувствам по добре. Дадох знак на брат си и мислено се разбрахме да сплашим дребното изчадие.
- Значи си мислеше,че можеш да ни уплашиш, а? - да му призная, беше успял, макар за кратко.
- Знаеш ли с кого си имаш работа? - допълни брат ми съскайки като змия
- Имаш три секунди да измислиш хиляда и едно оправдания, ако не го направиш, ще ти дам един вестник, за да прочетеш за нас и за това, което ще ти се случи - никога до сега не бях използвала клюките като заплаха, но сега сякаш не знаех какво провя и някакъв демон бе обладал тялото ми.
Погледнах към Ал и отново присвих очи към русокосия.

Алекзандър съзря яростта в малките пламъчета, пламтящи в сините очи на сестра му. Той знаеше, че Амилия няма да остави нещата просто ей така. Русолявото момче щеше да съжали, че въобще е припарил до тях, да не говорим, че успя да ги стресне. Двамата Хартроу не казаха нищо. Промъкнаха се обратно в библиотеката като същински змии, възползвайки се от вдигналия се дим прах от падането на един от задните рафтове. Близнаците не проговориха дори за миг, но сякаш вече знаеха какво щяха да направят. Връзката между тях отново се бе сформирала, образувайки огромен кръг около тях, позволявайки им освен да изпитват това, което и другия изпитва, ами мислите им вече не бяха лични. Двамата споделяха и комуникираха с умовете си. Колкото и да им беше досадно по някога, в моменти като този, дарбата им идваше като подарък от Бог. За няма и секунда, Мия и Алек бяха наобиколили третокурсника, готови да го изядат заедно с парцалките му.
- Знаеш ли с кого си имаш работа? - младият грифиндорец започна да трепери, като няколко едри капки пот избиха по челото му. Момчето знаеше за кървавите близнаци. Бе чувал страшно много истории, използвани от родителите му, за да го плашат, когато не се е държал прилично.
- Сестричке, какво предлагаш? Да му извадим ли очите или да му отрежем някоя част от тялото ? - Ей вдигна високо в пръчката си, която засия в заплашително червен цвят, след като Ей Джей каза нещо на латински. Двамата знаеха едно-две латински заклинания, с които поддържаха имиджа си на лоши бандити и серийни убийци, но само, за да правят живота си по - лесен, разкарвайки изродите, опитващи се да им навредят. В отговор на заплахата, малкия пакостник на лъва се хвана за слабините, почервенявайки. След секунда, целия му панталон придоби по -тъмен цвят и една много специфична миризма се разнесе из залата. Чу се звука на течаща вода, разливаща се по пода, при което близнаците отстъпиха няколко крачки назад, погнусени и напълно избухнали в смях от гледката, а малкия Харви,както се казваше момчето, чието име Амилия прочете от етикета на една от дрехите му, сви очи, жилите по шията му изпъкнаха и секунда след това се свлече на пода, сливайки се с нещото изтекло от него.
- Кой е там?! - дрезгавият и дебел глас на един от преподавателите накара всички книги за миг да се подредят на местата, които им бяха отредени, рафта магически се вдигна обратно, а коридора се огря в ярка жълта светлина.
- Да се махаме! - Алекзандър хвана сестра си за ръката, стахувайки се, че може да си навлечат допълнително 'черни точки' особено с припадналия грифиндорец.
- Телепортиращата пудра! - Мия извади от джоба си шепа черен прашец, който пръсна по пода под нея и брат й. В момента, в който учителя отвори вратата на огромната зала, прахта се разпръсна навсякъде по пода, където до преди секунди стояха Хартроу, проправи си път през дървените дъски и изчезна в нищото.

Обикновено всяка следваща година в едно училище, независимо дали е за магия или обикновено, дали специализирано или по-общо е по-трудна от предишната. И това е в реда на нещата. Шестата и съответно предпоследна година на Рок в Хогуортс не правеше изключение. И въпреки, че сега имаше по - малко учебни предмети, защото по два от тях го бяха скъсали(не съжаляваше особено) на изпитите за "специалист по особена вълшебническа активност" съкратено СОВА останалите не бяха станали по -лесни, а тъкмо обратното. Още повече, че му предстоеше и още една поредица от изпити - тези за ТРИТОН, което значи...е знаете, какво означава, мързи ме да го казвам цялото. Да, вярно, че до тях оставаха около 2 години, това не значеше, че може да се отпуска. Поне не много. Времето лети. Обаче, както споменах дотогава има още вода да изтече. А за момента грифиндорецът си имаше достатъчно грижи с домашните. Тъкмо заради това сега беше в библиотеката, по-точно в северното й крили. Е, помните, че на него и без това му бе интересно там, но това е друга тема. Сега му трябваше материал за домашно по история на магията и търсеше една определена книга. След известно обикаляне разбра къде е и се запъти натам. Завивайки край рафта с книги изведвъж се срещна с някого. Една седмокурсничка със синя мантия показваща принадлежността й към Рейвънклоу. Очите на Рок пробягаха по рафта, търсейки нужното му заглавие, намериха го и протегна ръка да го вземе. В точно същия момент ръка към книгите протегна и рийвънклоуката...

Оф пак трябваше да се учи,но за алост такъв е живота а ако искам да остана и да се развивам трябва много да чета и да уча.Не исках да ставам от леглото си но някак си станах.Взех си училишната си мантя и тръгнах към библютеката да взема няколко книги които се налага да ги прочета.
Тръгнах по коредорите и след минути вече се намирах в библютеката и трябваше бързи да намеря желаните книги и да се махна от тук.Все пак повечето дето седят в тази стая изглеждат ....... абе не са мой тип.
Тръгнах към един рафт и зърнах книгата която ми трябва протегнах,но имаше и друг желаещ за нея.
-Извинявай но тази книга ми трябва.-казах на непознатия.

"А така" - помисли си Рок. Оказа се, че непознатата е протегнала ръка не просто към същия рафт. А към търсената и от него и вече в ръката му книга.
- При други обстоятелства сигурно бих ти я отстъпил - отвърна грифиндорецът. Така си беше, обаче както и той каза при други обстоятелства. Т.е ако не му бе нужна. - Проблемът е, че и на мен ми трябва.
А надали щяха да търсят вътре едно и също.
- Освен ако- Рок отвори книгата, видя набързо съдържанието, а после също толкова набързо необходимите му страници. - Да ме изчакаш половин час да си препиша, което ми трябва и после е твоя - предложи.

» Библиотеката
» Забранената секция на библиотеката
» Болничното крило

Северното крило на библиотеката

Северното крило на библиотеката

Similar topics

Similar topics