Ирис не знаеше какво ѝ се прави. Часовете бяха приключили, половината ученици бяха някъде из замъка, а останалата част се бе натикала по общите стаи. И тя самата се намираше в тази на Рейвънклоу, но бе твърде задушно и претъпкано, за да остане там. А и, пак оставаше дилемата- какво да прави? Не бе от хората, способни просто да седят и да зяпат в пространството. Да се види с някого? Единствения, когото познаваше в истинския смисъл на думата бе Клаус, но не знаеше къде е, а и за да е честна- не бе способна просто да отиде и да завърже разговор. Да учи? Нямаше какво. И все пак, това че е рейвънклоука не значи, че би учила допълнително в свободното си време. Да чете? С радост би го направила, но, уви, бе в онези ужасяващи фази в които не знае какво да чете, а дори и да се сети за нещо то ѝ писва на стотната страница. "Пълна отврат." помисли си тя. Полуирландката в крайна сметка взе решение. Щеше да отиде на езерото. Можеше и да порисува, ако ѝ дойдеше нещо наум.
   Взе си чантата и грабна набързо всичко необходимо: няколко молива, скицника, пръчката ѝ и (фаза не фаза, нямаше как да ги остави) няколко книги. След като провери дали е взела всичко три пъти (както ѝ бе препоръчал префекта още в първи курс) тя излезе и отиде при езерото. Застана под голямото дърво намиращо се накрая на водния пояс. Почти никой не ходеше там- точно като за нея. Покатери се и се настани на типичното за нея място, което я скриваше от всички погледи, освен ако не си под самото растение. Извади скицника и започна да рисува езерото. Беше красиво. Наистина красиво. Слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че се пречупваха и изглеждаха така, сякаш гледаш гигантски кристал првъплащаващ самото Слънце. По лицето на Ирис се разля усмивка, а очите ѝ искряха по онзи специален начин, запазен за книгите и невероятните неща, способни да я изумят.
- Дано успея да го нарисувам, такива гледките не се срещат често. - каза си тя.

- Следващия път опитай да кажеш заклинанието с повече чувство.
Даниел се намираше в общата стая на Рейвънклоу и отчаяно се опитваше да помогне на едно дете. То, от своя страна, очевидно не се справяше особено добре с повечето неща. Пръчката му дори беше счупена. Може би затова нямаше успех с простичките заклинания. Даниел му обеща, че ще му намери здрава пръчка, а след това остави детето да си почива. И без това имаше страшно много да учи по останалите предмети. Утре щеше да се погрижи повече за него. Уошингтън седна на дивана в общата стая, когато две деца се сбиха точно пред очите му.
- Хей, хей, хей! За какво се карате, хм? Каквото и да е, искам да се изясните като магьосници, а не като мъгъли. Имайте малко уважение към себе си. И под "като магьосници" имам предвид с думи, а не с пръчките си.
И за да е напълно сигурен, че няма да предизвика дуел, Даниел взе пръчките на двамата и ги сложи в един шкаф, който заключи с магия. Възнамеряваше да им ги даде по - късно, но само след като покажат, че са се разбрали и няма да се карат повече. Цялото това напрежение натовари Дани, който от своя страна излезе от стаята и започна да се лута из коридорите. Искаше да прочисти мозъка си. Понякога децата го натоварваха, но не му пречеше. Можеше да прави много неща на един път. И докато си ходеше, без да се усеща, излезе от училището и се насочи в неизвестна посока. Спря се, когато стигна до едно дърво, което щеше да е перфектното място за малко писане. Седна под дървото и материализира пергамент, перо и мастило.
"Във вътрешния свят на човека винаги са съществували две сили. Двете страни на душата му: добра и лоша, светлина и тъмнина. През целия си живот той криволичи по тънката граница между двете, залитайки ту към едната, ту към другата.  Сякаш търсим, а всъщност просто избираме.  Избираме минало, настояще, определяме какво да бъде бъдещето."
- Не!
Задраска всичко написано и смачка листа. Усети някакво гъделичкане по главата. Сякаш някой дърпаше всеки косъм от косата му. Опипа главата си, за да види какво има и напипа молив. Изненадан, Даниел Уошингтън, вдигна глава.