Какво можеше да направиш ако цял живот си научен да мразиш, а започнеш да обичаш някой повече от себе си? Труден въпрос с който се бореше младият слидеринец. Нима толкова беше удавен от своята омраза, че можеше да пропъди и нежното момиче, което му подари сърцето си? Какво направи той с този прекрасен дар, строши го на малки парченца, наранявайки и себе си също толкова жестоко, както бе наранил и нея. Всъщност той нямаше значение, единствено Ади внасяше някакъв смисъл в цялото му съществуване и без нея дори и времето бе спряло. Единственото, което усещаше бе тъпа болка право в гърдите. Опита се с пиянство да я притъпи, но резултата беше повече от жалък. Често пиян до припадък ревеше и крещеше пред огледалото. Е, поне осъзна една грозна истина, че без нея всичко губи своето значение за него. Толкова простичко, а толкова болезнено. Не издържаше в замъка, умираше за порция никотин за белите си дробове. Излезе почти на бегом от общата стая на Слидерин. Нямаше представа накъде отива, просто трябваше да е навън. Стените бяха започнали да го задушават. Изведнъж се озова насред бялата пустош в която се бе превърнал парка. Там насред беседката бе застанала позната фигура, подобно на статуя. Приближавайки се към нея я разпозна. Самата Ади. Тя беше сама застинала с книга в ръка. Трябваше да поговори с нея, сам не знаеше какво да каже, но просто трябваше. За негово съжаление, красавицата също го бе разпознала и веднага се опита да избегне срещата с него. Трябваше да я спре. Побягна към нея и само след миг вече бе пред нея. Видя цялото й лице плувнало в сълзи и само той беше виновен за това:
- Махни се от мен! - Изкрещя Ади, след което започна да го удря. Това малко го успокои, все още не й беше безразличен. Имаше шанс за борба, имаше шанс да поправи грешката... имаше шанс да й докаже, че я обича. 
- Спри! Моля те, само искам да поговорим! - Едвам чуто изрече слидеринецът, след което й падна на колене. Сълзите напираха и в неговите очи. Не искаше да се покаже слаб пред нея и я прегърна през кръста, забивайки глава в коремчето й. Успя за момент да преглътне сълзите си и се изправи. Погледна право в очите, които обичаше и едвам успя да промълви:
- Съжалявам! Обичам те! - При което заби устни в нейните. Тя не се отдръпна, просто стоеше неподвижно и продължаваше да ридае. Болката в гърдите се върна като я видя така. Наистина я обичаше и искаше шанс да й го покаже. Вече нямаше значение, кой е мъгълокръвен и кой не, щом не можеше да се наслаждава на нейните целувки. Изведнъж неизвестно от къде изникнаха две непознати фигури. Не приличаха на преподаватели, нито на ученици. Само един миг бе достатъчен на Монтгомъри да разбере кои са. Това бяха тъмни магьосници. Въпроса бе какво правят тук, посред ден в училището... Струваше си да се помисли върху този въпрос, но не и сега. Сега Ади можеше да е в опасност и младият Маккой трябваше да я защити. С ловко движение извади пръчката си и я насочи към непознатите.
- Застани зад мен и бъди готова да бягаш и за нищо не се обръщай назад! - изрече заповеднически към Ади. Посегна пак към устните и успя да си открадне още една целувка...

Това наистина ли се случваше или бе просто гаден кошмар? Ади, прекрасната Ади застана до него готова да се жертва. Чудно как бе готова да си даде живота за някой, който я бе наранил. Наистина тя беше малка богиня, която неясно как се беше озовала на земята и бе влязла дълбоко в живота на Монтгомъри. Слидеринецът затаи дъх в очакване, докато фигурите продължаваха бавно да ги доближават. За част от секундата му се искаше просто да сграбчи Ади в обятията си и да я целува до припадък. Тя отново му бе позволила да се бори за сърцето й и този път нямаше намерение да се проваля. Все пак в случая трябваше меко казано да внимава, защото непознатите вече бяха само на няколко крачки от тях.  Жената ги погледна и се обърна към слидеринецът:
- Виж ти, представител на фамилия Маккой. - Гласът й беше равен и спокоен. - Виждам, че след Джеймс и още един представител е поел по такъв път. Не е ли тъжно, ученик с такова родословно дърво да се мотае с представител на Хафълпаф или може би алкохола е унищожил всякаква мисловна дейност в теб? - Не сваляше и за миг погледа си от момчето. Как можеше да знае, че самият той подобно на баща си пие? Все пак тя нямаше как да знае за болката му. Имаше нужда от всяка една глътка, иначе просто щеше да сложи край на живота си. Всъщност коя беше тази жена? Защо се интересуваше от него? Може би искаше да бъде унижен допълнително преди да го убие:
- Е, скъпи ми Монтгомъри, ще ти дам шанс, или убиваш малката и идваш с нас или ние убиваме и двамата. - Гласът продължаваше да излиза равномерно. Това трябваше да е тя, самата водачка на тъмните сили в двора на училището. Младият Маккой почувства как губи почва под краката си.  Не можеше да повярва на нищо от това което се случваше. Нима наистина имаше някой, който да очаква от него да нарани своята Ади. Нежната богиня, която застана смело до него. Това чисто и просто невъзможно. Как можеше да я спаси, не можеше просто да произнесе някакво произволно проклятие, защото непознатите не ги изтърваха от поглед и докато замахне с пръчката щеше вече да е мъртъв. Малко случайно успяха да извадят късмет, отнякъде се появиха малки съчковки и успяха да отвлекат вниманието от децата. Монтгомъри стисна здраво ръката на Ади и побягна с всичка сила. Трябваше колкото се може по - бързо да отидат на оживено място, с толкова преподаватели надали щяха да се доближат отново до тях. Изведнъж съдбата им обърна гръб и слидеринецът се препъна повличайки и Ади със себе си. Двамата почнаха да пропадат по стръмен наклон някъде на долу. Това траеше само няколко минути, след което просто спряха. От челото на момчето бе потекла топла кръв, която го заслепяваше. Огледа се и видя малкото си момиче да лежи по лице върху снега. Монтгомъри веднага се хвърли върху нея слагайки я да легне върху коленете му. Започна нежно да я гали по косата, забравил за всяка опасност...

Наистина ли мислеше, че той е способен да я нарани хладнокръвно и умишлено? Това го караше само още повече да се ядоса на самият себе си. Нима наистина я бе ранил толкова жестоко и тя да си помисли нещо подобно? В крайна сметка поговорката "Винаги нараняваме тези които обичаме" важеше с пълна сила. Не му оставаше нищо друго освен да я притисне силно към себе си докато се опитваше да намери правилните думи. Усещаше как тя ридае на гърдите му и прокле на ум виновниците за това двамата да са в такова положение. Просто нямаха право, не и сега:
- Хей... - Монтгомъри бе започнал да й шепти в ухото. - ... Всичко ще е наред, Ади, аз ще съм до теб, обещавам! - Това сякаш я разстрои повече, защото тя се свря още повече в него. Това го накара само още повече да я желае. Да, понякога от любовта боли, но това бе приятна болна и нямаше против, че я изпитва. Все пак момента не беше подходящ за размекване. По петите им бяха хора, които предизвикваха кошмари в главите на нормалните хора. Трябваше да се спасяват, а после кой знае... Щеше да направи всичко за един шанс с нея, дори това да означаваше да пълзи на колене като куче и да я моли. Все пак нямаше смисъл от гордостта му, щом не можеше да е с нея. Въпросът си оставаш един, а именно накъде? Намираха се в някаква бяла пустош и пред тях единствено имаше неясни очертания на сгради. Все още се намираха някъде в двора на училището, което беше хубаво. Трябваше просто да станат и да намерят помощ с която да отблъснат преследвачите си. Това трябваше да е лесно, нали? С много мъка и усилие на волята, Монтгомъри събра последните няколко капки от останалата му смелост. Бе решен да действа и да се изплъзне от тази ситуация, макар вътрешно поласкан от предложението, нищо не можеше да се сравни с усещането да бъде обичам от прекрасното сърчице на Ади. Затова си струваше борба, без значение през какво трябваше да мине. Просто я обичаше. Усещаше и как кръвта му буквално замръзваше на челото му. Е, това все пак беше хубаво, че студът поне малко не позволяваше да изкърви изцяло. Надигна леко главата на Ади и я целуна по челото:
- Можеш ли да вървиш, мила Ади? - Опита се да го каже без да му трепери гласа, но не успя. Самият той беше ужасен от ситуацията си. Е, поне ако оживееха щеше да има едно доста солидно доказателство за това колко я обича и колко иска да са заедно. Все пак имаше и други варианти да го покаже, но съдбата обичаше да се шегува с него и може би бе избрала специално този за слидеринецът. Иронията беше направо изпепеляваща. Именно хората на които се възхищаваше през целият си живот сега се опитваха да го убият заради човека, който обичаше. Изведнъж цялата караница и раздялата с нея му се сториха безсмислени. Ах, колко лесно можеше да е всичко, ако просто се беше се съгласил с нея за правата на мъгълокръвните. Сега можеше да са някъде на топло, заедно и да се забавляват, но уви...

Още малко и можеше поне да се прикрият някъде. Само още малко трябваше да стиснат зъби."Не сега, умолявам те" крещеше вътрешно Монтгомъри. Тя просто нямаше право да се предаде сега, не и когато слидеринецът най - сетне можеше да я обича. Беше дал обещание, никога да не я изоставя отново и да е до нея. Горката беше измръзнала до кости. Свали бързо връхната си дреха и я загърна с нея, искаше му се и да я целуне, но в момента просто нямаше време. Веднъж само да се измъкнат си обеща, че и за секунда няма да я пусне от обятията си. Наведе се и я вдигна в ръцете си. Почувства я лека като перце, а тя обви ръце около вратът му. Младият Маккой не се сдържа и я целуна нежно по челото. Все пак една малка целувка не е убила никой, нали? Крачейки неуверено в снежната пустош в сърце изпълено в страх, умът му не спираше да върти думите на Ади. Може би беше права за всичко, той не заслужаваше дори нейната омраза, а какво оставаше за любовта на момичето. Дали трябваше просто да се махне от живота на малката язовка, наистина ли това щеше да я направи щастлива? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше в момента бе, че я обича и беше готов да умре за да я спаси. Трябваше по - бързо да стигне до проклетата къщичка. Самият той вече усещаше умора и болка във всяка част от тялото си. Не знаеше още колко може да продължи. Стисна зъби и се опита да се концентрира върху абсолютно всичко друго, но не и напускащите го сили. Всичко изглеждаше някак безкрайно. Крачките му постепенно се скъсиха. Къде беше проклетата колиба? Трябваше да продължи, не можеше да я предаде. Пое дълбока глътка леден въздух и продължи да крачи все по - бавно. Е, поне след минути цялото вървене придоби смисъл, защото пред него се показаха очертанията на къщичката. Можеше да си позволи нова целувка по челото на Ади, като от своя страна тя още по - силно го прегърна. Все пак щеше да удържи обещанието си.  За негово щастие врата също беше отключена и влезе лесно в помещението. Навсякъде имаше прах, а обзавеждането бе от една маса, фотьойл, легло и някаква доста стара печка. Не беше луксозна вила, но беше идеално поне за кратка почивка. Положи нежно Ади върху леглото и си позволи нова целувка този път по устните. Самият той знаеше, че тя трябва да го мрази, но наистина не можеше да устиска на красотата, която притежаваше момичето. Зави я с мантията си и за миг почувства леко облекчение. Извади пръчката си и я насочи към печката:
- Инсендио! - Произнесе и от печката се разнесе приятна топлина. Дотук всичко се получи, но още не бяха в безопасност. Седна тежко на фотьойла подпирайки с ръката главата си. Трябваше да затвори очи за миг, но щом го направи усети как го унася в неспокойно дрямка. Не трябваше да го допусна. Точно в този момент това щеше да е равносилно на самоубийство. Мигом се надигна от удобното място и започна да крачи из стаята, като по навик чешеше раната си на челото. Беше длъжен да измисли нещо, но всичките му мисли се връщаха само върху Ади. Монтгомъри хвърли поглед към момичето и седна на ръба на леглото хващайки я за ръката:
- Обичам те! - Промълви едвам чуто. Вярно това нямаше да е от полза, но изпитваше желание да го повтаря. Някак си го успокояваше. Наведе се леко и отново заби устни в нейните...

Почувства болка в себе си от думите на Ади. Всяка дума се забиваше право в сърцето му. Беше права за всичко. Монтгомъри осъзна, че е късметлия, че просто е в една стая с нея. Истината бе простичка - той бе изгубил правото да я обича. Чувстваше се като бунтовник без кауза. Е, вече нямаше накъде повече да бяга, нямаше къде повече да се крие. Трябваше просто да застане пред нея и да се опита да разкрие чувствата си. Ах, как само ги мразеше. Те бяха причината умът му да тънеше в безпорядък. Започна да се пита какъв смисъл имаше от цялата омраза, наистина ли бе щастлив да мрази... Колко щеше да е по - лесно да нямаше чувства, просто щеше да мрази автоматично мътнородите и нямаше да го интересува, че някой го презираше заради това. За негово съжаление, беше просто човек. Лошото на това бе, че я обичаше повече може би от себе си. Може би просто трябваше да се остави тя да го убие, както му се канеше. Просто щеше да падне пред нея на колене и за миг всичко щеше да свърши. Ади щеше да го забрави и щеше да бъде щастлива. Всички печелиха в този случай, но все пак оставаше по - трудното. Трябваше някак да събере всичките си чувства и да ги изложи на показ, дължеше й го. Стана от леглото и застана до прозореца с гръб. Не искаше, милата му богиня да го вижда, че плаче като малко момиченце. Пое глътка дъх и започна да говори бавно и монотонно:
- Права си. Нямам право да те моля за нищо, защото аз съм ти длъжник. Ти ми показа неща за които дори не знаех, че съществуват. - Това от което се страхуваше се случи, сълзите вече почнаха да текат. - Майната му на Слидерин,  и на целият свят, само ти имаш значение за мен! Преди да те срещна бях раздиран само от глупава омраза, а ти ми показа красотата на това да обичаш. Права си за всичко! - Тук вече започна да плаче неудържимо. Чувстваше се жалък пред нея. Дори не го интересуваше защо го гонят смъртножадните, напротив надяваше се да го хванат и да му се види края. Не искаше да продължава съществуването си без нея. Сам не можеше да повярва какви признания бе направил пред нея. Е, може би когато си притиснат до ръба, то истината изплува и просто няма сила, която вече да може да я спре. Опита се да се успокои и да спре сълзите, защото искаше да се обърне към нея и да я види. Малката Ади на леглото, красива, прелестна... Тогава го усети в тила си. Тъпата болка, че всичко е изгубено и строшено, нищо не можеше да поправи стореното. Може би беше за добро. Тя заслужаваше пълно щастие, а той бе я наранил като хищен звяр. Събра последният си запас от сили и с вече пресипнал глас прошепна:
- Съжалявам, по - дяволите съжалявам за всичко, ти заслужаваш някой по - добър! - Отново усети как губи баланс. Имаше нужда да седне. Върна се и се отпусна на фотьойла забивайки лицето си в дланите си, плачейки неудържимо за всичко...

- В книгата "Как да спечелим сърцето на Ади" написана от Монтгомъри Джеймс Маккой се казваше как може да спечелим любовта на едно прекрасно момиче. Първа глава ни учеше, че ако искаме наистина да заинтригуваме момичето, то просто трябва да се разнежим пред нея. Не идваше реч за обикновено разнежване, като примерно гледаме малко птиче, не трябваше да се разревем да не оставим нито едно чувство прикрито. Без значение какво се случваше, момчето трябваше да покаже абсолютно всичко което таи към нея. Можеше навън да има смърножадни, да ги преследват върколаци и така нататък, ала тя трябваше да разбере всяка тайна от душата на този който се бореше за нея...

Монтгомъри почуства облекчение. Тя тъкмо беше казала това за което жадуваше. Въпреки раната, умората и страха изведнъж почуства и върховно щастие. Другото имаше ли значение за него... Не разбира се, дори тайно се молеше тъмните магьосници да ги намерят и да го убият за да може да си отиде щастлив. С удоволствие слушаше приятното гласче на момичето си. Е, май беше време да и затвори за малко красивите устни, а знаеше само един изпипан метод за това. Прегърна я нежно и я дари с една от най - страстните целувки на които беше способен. Е, оставаше само въпроса "Защо не го беше направил по - рано" ... Отговорът бе простичък, а именно защото е глупак. Навярно нямаше по - глупаво същество от него щом по негова вина трябваше да я загуби.

- Втора глава от тази тънка, но същевременно ценна книжка ни учеше как трябваше да се отнасяме към своята избраница. Авторът твърдеше, че има само един такъв начин и той е да я третираме като богиня. Е, все пак щом е с гадняр като нас, момичето наистина трябваше да има нещо божествено, защото принципно никой не харесва гадняри освен други гадняри. Все пак авторът на книгата не искаше да има връзка с друг себеподобен, защото и той не се харесваше много...

Монтгомъри не спираше да я целува. Ах, колко я обичаше. Всичко в нея беше просто перфектно:
- И ти си моя! - Изрече слидеринецът и отново я зашлеви с поредната целувка. - Аз от своя страна винаги ще съм твой, защото мисля че си принадлежим един на друг. - Е, поне той със сигурност й принадлежеше. Просто никоя не можеше да се сравнява с нея. Малката и красива Ади бе станала неговата богиня.

- Третата и последната глава от симпатичната книжка съдържаше информация за това какво трябва да направим след като спечелим момичето и покажем, че тя е нашата богиня. Това си бе чисто и просто - НЕ ЗАБРАВЯЙ ЗА РЕАЛНОСТТА! Според авторът ако наистина обичате своята Ади, то цял ден може да прекарате с нея в някоя изоставена къща насред пустошта. В това нямаше нищо лошо, но само ако нямаше смъртна опасност...

Е, по  всичко личеше, че любовта е замъглила здравият разум и на двамата. Във вратовете им дишаха хора, които биха ги убили и забравили само след минути, а Ади и слидеринецът бяха заети да показват един на друг любовта си. Трябваше да предприемат нещо. Монтгомъри огледа внимателно стаята в опит да намери нещо полезно. Разбира се нищо не му идваше на ум. Мозъкът му бе просто зациклил върху момиченцето му и всяка друга мисъл просто се разпадаше. Изведнъж Ади скочи и взе два от чаршафите върху леглото. С единия се загърна, а другият го подаде на младият Маккой. Ама разбира се, малката Ади бе гениална. С този малък камуфлаж можеше и да се разминат със смъртножадните. Все пак кой можеше да различи бяло в бялото? Да, определено малката богиня бе по - умна от него, но повечето момичета са по - умни от приятелите си, нали...