Тишина. Така приятна, ала тъй пагубна. Носеше зрънце спокойствие в себе си, но също и студенина, неприветливост. Приличаше на топъл летен дъжд, галещ всичките ни сетива, обаче способен да прерасне в опустошителна буря. Обгръщаше ни с ръце преди да впие острите си нокти в кожата ни. Виковете остават нечути, а болката нетърпима. И въпреки това, затваряме очи, отпускаме глава и просто се потопяваме в тишината. Пристрастяваме се към нея, така както изпитваме зависимост от самотата. Когато усетим, че ни напуска, бързаме да си я върнем, защото губим смисъл, причина да продължим.
На София й харесваше да живее в тишина. Нямаше какво да каже, така че съжителството с нея бе най-добрият избор, който бе направила. Не й бяха нужни лицемерните думи и усмивки на околните. Бе спокойна, смирена, щастлива. Е, поне така си мислеше.
Едва доловимото жужене на волфрамовата жичка на лампата кънтеше в главата на блондинката. Движеше се в ритъм със звука на сърцето й. Наподобяваща статуя, Софи стоеше неподвижно, ала погледът й играеше. Тюркоазените очи на момичето бягаха ту на ляво, ту на дясно. После нагоре и надолу, но никога не се спираха върху тъмния силует до прозореца. Избягваха го упорито, уплашени от възможните последствия. Щеше да е лъжа, ако кажа, че поне веднъж не се опита да го съзре, но девойчето просто не успя да се насили. Разчиташе само на периферното си зрение, с което честно казано не постигаше почти нищо. Опитваше се да изглежда безразлична, отегчена. Онзи пламък, който заплашваше да се превърне в неугасим пожар продължаваше да трепти и това я притесняваше. Имаше чувството, че е твърде късно да го заличи. Непознатият бе дал началото на нещо, над което русокосата нямаше контрол. Бе си позволил да я предизвика, което никога не водеше до нeщо хубаво за госпожица Августин.
В следващия миг обаче, петокурсничката рязко дръпна стола, върху който се бе настанила, и изправи тялото си. Вдигна леко брадичка, показвайки ясно, че не е някоя лигла, която би позволила, на някого да си играе с нея. Студените й ириси за първи път се стрелнаха устремено към мъжа, наподобявайки стрели пуснати в полет, преди устните й плавно да се разтворят и тя да заговори.
- Вече знаете какво желая от вас, господине. Мисля че е редно да ме осведомите каква ще бъде моята роля в сделката ни, ако разбира се, получа съгласието ви. - и в този момент тя се замисли как точно се стигна до тук...

*

Спалното помещение бе обвито в мрак и тишина. Завесите бяха прилежно прибрани, позволявайки на лунните лъчи, които бяха единствената светлина проправяща си път в стаята, да достигнат до нейното легло. Леглото, което се намираше някъде по средата и, върху което лежеше София Августин. Момичето бе присвило леко крака и свободно разположило ръце на леглото. В дясната си ръка държеше малка книжка, която стискаше здраво. Косите й се стелеха по покривката, а пъстрия й поглед гледаше безцелно в белия и остарял таван. Носталгията отново бе налегнала душата и сърцето на ученичката. За пореден път се бе върнала няколко години назад, в една също толкова студена нощ, ала за разлика от преди, сега не усещаше толкова силно това така ужасяващо чувство. Може би защото твърде дълго бе живяла в собствения си свят, а може би спомените бяха твърде болезнени и бяха притъпили всякакви други емоции и чувства, които евентуално Софи би могла да изпита. Никой не знаеше, дори тя.
За секунда присви ръце и допря твърдите корици на книгата до гърдите си. Притисна я силно към себе си и за миг затвори очи. Припомни си посланието изписано на първата страница. Послание, което баща й бе оставил последната зима, което прекара с него. Послание, което щеше да помни вечно. Младата Августин много добре знаеше какво трябва да стори. Ала не бе сигурна до колко ще успее. И въпреки всичко реши да опита. Боеше се, че това ще е единствената й възможност и ако я изпусне вероятно или по-скоро със сигурност щеше да съжалява цял живот. Затова и побърза да се надигне от меката постеля. Огледа празната стая внимателно преди да направи няколко крачки напред към вече определена за нея цел.

Стоеше мирно на малкото столче. Бе кръстосала прилежно двата си крака и оглеждаше внимателно лицето си. Изглеждаше бледа и някак изморен. Под очите й се забелязваха съвсем леки тъмни нюанси, а очите й бяха леко червени. За всичко това можеше преспокойно да благодари на хилядите безсънни нощи или безброй многото сълзи изплакала до сега. Девойката бавно претегна ръка към пудрата, след което нанесе тънък слой от веществото върху лицето си. Сложи си и малко спирала, след което с едно просто движение нанесе червило върху прецизно изваяните си устни. Русите къдри бе вдигнала в семпла прическа, която подчертаваше меките й черти. Когато бе готова се изправи и мина с ръце по повърхността на черната рокля. Да, определено се бе издокарала, ала поводът определено не бе Новогодишното празненство в Хогуортс. Отиваше на съвсем различно място, което според нея изискваше подобен тоалет. Или поне така бе отсъдила по писмото, което бе написано изключително красиво. Буквите, които определено бяха калиграфия, нямаше как да го обърка, бяха изписани перфектно, а черното мастило от писалка още повече навяваше,че си има работа с някой изтънчен господин или дама.
Без да чака и минута повече, светлоокото дете прибра писмото и облече черната роба. Целево вдигна качулката, за да скрие лицето си от нежелани погледи. По възможно най-бързия начин се измъкна от пределите на училището като се стараеше да остане незабелязана. Когато най-накрая излезе навън, София пое дълбоко въздух, усещайки приятно чувство на спокойствие. За миг вдигна глава и погледна към мастиленосиния небосвод. Бе обсипан с хиляди малки светила, които сякаш се опитваха да надминат месечината по блясък и разкош. И въпреки че, много добре знаеха, че не ще успеят, те продължаваха да светят силно. Снегът, който от няколко дни не спираше да вали, се спускаше плавно с грациозна валсова стъпка. Като нечии надежди, снежинките проблясваха в мрака преди да се разбият в твърдата земна повърхност, губейки своята чистота и невинност. Всичко бе така красиво, ала Августин нямаше време да му се наслади. За нея то бе лукс, който не можеше да си позволи. Поне не в този момент.

Времето, в което пътува мина неусетно. Сякаш трая секунда, колкото бе необходима на човек за да мигне. Мъжът паркира колата си пред една, меко казано, голяма къща. Напомняше й на дома, с единствената разлика, че тази сграда тук излъчваше тъмнина и празнота. Докато очите й шареха из заобикалящата я среда, шофьорът отвори вратата и й помогна да излезе. Тръгна към входа, но София остана неподвижна. Тя бе твърде заета да обръща внимание на изкусните архитектурни детайли, който красяха стените. Ту поемаше крачка напред, ту назад. Понякога се завърташе бавно, за да получи видимост от всеки възможен ъгъл на обекта.
Къщата бе във викториански стил. Бе висока и най-вероятно с много етажи. Прозорците бяха продълговати и тесни, ала това, което ги караше да изпъкнат бяха первазите, който имаха светъл цвят и невероятно изваяни форми. Мъглата, която се бе спуснала над града, ограничаваше възможността й да зърне покривът, който сякаш се губеше някъде високо в небето. Фенерът на входната врата бе единствения предмет излъчващ сноп светлина. Може би затова привлече вниманието на девойката така бързо. И тя като някоя нощна пеперуда се втурна към светилото, в търсене на топлина и уют, който тук едва ли щеше да открие.
Навлизайки в сградата, младата Августин определено бе заинтригувана от интериора. Притежателят на тази къща определено имаше стил и класа. Детето се огледа, чувствайки се някак запленена от ценните антики красящи помещенията. И въпреки блясъка, това място излъчваше студенина, неприветливост. Сякаш й напомняше, че идвайки тук се забърква в нещо опасно и нередно. Ала русокосото девойче нямаше избор. Това бе може би единствената алтернатива, която да помогне на детето да открие своя скъп старец, който не бе чак толкова стар.
Софи бе придружена до кабинета, където щеше да се състои срещата й с притежателя на този внушителен дом. Човекът, който щеше да осигури точно това, което искаше. Пресичайки прага, момичето усети лек трепет. Щеше да е лъжа, ако кажа, че не бе развълнувана, ала не по онзи начин, характерен за всички. Беше малко по-различен вероятно защото знаеше какво й предстои. И въпреки всичко пристъпваше напред някак сигурна в действията си, в себе си. Светлината в помещението бе оскъдна, което никак не й се хареса. Августин не бе особена почитателка на тъмнината. Предпочиташе да вижда ясно лицето на съществото, с което провежда разговор. Бе й много по-лесно, защото можеше да проследи всеки жест, мимика, въздишка. А това й бе достатъчно, за да разбере около половината от характера на събеседника си. Сега обаче си имаше работа с много по-опитен, което само я надъхваше да покаже най-доброто от себе си.
След като учтиво бе поканена да се настани, ученичката придърпа наличния стол и седна. Кръстоса крака и постави прилежно ръце върху им. Изпъна гърба си като струна, заемайки прилична за една млада дама стойка. Погледът й обиколи мястото за няколко секунди преди отново да бъде поканена, ала този път да говори. Петокурсничката пое необходимото количество въздух преди да разтвори устни и да позволи на кадифения си глас да се разстели наоколо.
- Дойдох тук, с надеждата, че ще ми помогнете в едно начинание, което смятам да предприема. - започна тя плахо, но след като непознатия не си направи труда да я прекъсне, тя продължи. - Трябва да открия един човек, който е част от смъртожадните като самия вас. Името му е Максим Кроу. Съмнявам се, че не сте чували за него, вероятно дори го познавате. - обясни тя и за миг престана да говори. Замисли се дали той наистина ще й помогне или просто си губи времето. Въпреки това продължи.
- Жизнено важно е да го открия, господине. Надявам се, че мога да очаквам ответност от ваша страна. - обобщи момичето. След което настъпи мълчание. Не получи отговор нито внимание, а това определено не й се хареса.

*

И ето,че стигнахме до момента, в който София Августин стоеше в очакване на някаква реакция от страна на мъжа. Тя бе търпелив човек, ала в момент като този имаше огромна опасност скъпоценното й търпение да се изчерпа. А това нямаше да завърши добре нито за единия, нито за другия.

Самотата е нещо много относително. Човек може да е сам, докато е заобиколен от много хора. А може да е сам, заключен в някоя стая, в която липсват всякакви признаци на живот от страна на околните. Имаше различни интерпретации за самотата. Всеки я виждаше различно. Художникът я изобразяваше с цвят, музикантът с тон или песен, писателят със стих. Представляваше вдъхновение, плод хранещ наранените души. Но за обикновените, тя бе просто чувство с три различни лица. За едни тя бе непознат, за други враг, а за трети приятел. Хората я виждаха така, както се бе вмъкнала в живота им.
Срещата ни с нея винаги започваше по един и същи начин. Великото търсене на щастие е приключило. Намерили сме го, грабнали сме го и го държим здраво, защото ни е страх, че ще го изпуснем. Радваме му се, възхищаваме се, най-накрая чувстваме удовлетворение. Постигнали сме най-голямата си цел в живота. И тогава идва тя - самотата. Като неканен гост, тя не чука на вратата, просто влиза. Нахално ни отнема всичко това, което сме търсили толкова усилено през всичките години. Смачква го и го захвърля някъде надалеч, като се старае никога повече да не се доберем до радостта. Настанява се удобно и ни обгръща с мъртвешки студените си ръце. Задушава ни с прегръдка, от която дори и да се опитаме не можем да се измъкнем.
Тогава идва ред на втората фаза. Разяждани от мъчителната болка ние се озлобяваме. Знаем кой е врагът, но тъй като не можем да си изкараме яда на нещо, което реално погледнато е нематериално, ние изливаме всичкия си негативизъм върху околните. Превръщаме ги в жертви на своето отчаяние и мъка. Нараняваме ги, защото не искаме да сме единствените подложени на терзанията на изолираността. Завличаме ги към трапа, в който ние сме заседнали, за да не се чувстваме толкова самотни, да има с кого да споделим агонията. Когато се провалим, просто се отказваме. Решаваме или да сложим край на силното страдание или да се смирим.
Ето че стигнахме до примирението. Обръщаме се с лице към това тягостно чувство и отвръщаме на ледената му прегръдка. Облягаме глава на рамото му, осъзнавайки, че то е единственият ни приятел. Отдаваме се напълно, оставяме го да ни завладее, защото знаем, че няма смисъл да се съпротивляваме с неизбежното. И, въпреки че, се чувстваме като в клетка, предпочитаме да останем в безопасните ласки на самотата. Прекалено дълго сме живели с нея, че ако решим да я пуснем ще загинем. Тъжно, но факт.
Онова щастие, което някога сме притежавали бива забравено. Превръща се в приказка, мит, легенда. Спираме да вярваме, че съществува. Отхвърляме идеята, че можем отново да се свържем с него, да се докоснем. Струва ни се прекалено нереално. Такива бяха хората - предаваха се, защото бе прекалено трудно. Живеят с това, което имат дори да им носи тъга. Мазохисти, да може би.
София не бе готова да посрещне самотата. Дълго бягаше от нея. Криеше се. Страхуваше се да я допусне близо до себе си, осъзнавайки пагубните последствие, който ще останат като отпечатък върху душата й, неспособно да бъде отмит. Упорито се убеждаваше, че след всичко случило се, там някъде все още има някого, за когото значи нещо. Уви, този блян бе разбит на малки парченца в мига, в който самотата я обгърна. И само за един кратък миг всичко приключи. Нейното слънце измина своя път. Момичето не живееше, а наблюдаваше. Бе като зрител. Животът прелиташе покрай нея, без дори да я докосне. Дори и да се опиташе, да се протегне и за миг да стане част от него, накрая отново се връщаше в стартово положение. През деня неуморно изграждаше, а през нощта без пощада рушеше. Вредеше си, но нямаше сили, а и както изглежда желание да промени това. Тъжно бе, да гледаш как една млада душа се е отказала от живота толкова рано. До днес.
На този така обикновен ден в душата й трепна пламък, изгря надежда. Като слънчев лъч, тя си проправи път измежду черните облаци. Като звезда, тя блесна с пълна сила на тъмния небосвод. Като искра, прераснала в непотушим огън, заплашващ да обгърне цялото й тяло. Ледът в сърцето й се пропука и тя най-накрая прогледна. Не бе готова може би защото не очакваше това някога да се случи. Не предполагаше, че отново ще има възможност да зърне лицето на този така скъп човек за нея. Но ето, че пред нея стоеше мъжът, който щеше да помогне на девойката да постигне така желаната цел. Щеше да бъде нейната стълбица, нейната пътека поне за малко. Затова очите й сякаш светнаха, когато чу положителен отговор.
Тялото на младата Авустин за момент потрепна. Непознатият, който до преди малко стоеше в сянка, бе скъсил разстоянието помежду им прекалено много. София не обичаше да е твърде близо, до когото и да било. Чувстваше се като птица затворена в клетка. Искаше да избяга, ала не можеше. Но, колкото и неприятно да се почувства, поне успя да огледа човека от близо. Бе високи с добро телосложение. Имаше светла кожа и тъмни коси. Устните му изглеждаха така сякаш някой майстор ги е нарисувал - перфектни. А очите... Тези светли ириси, макар и с капка топлина в себе си, можеха да те погубят, ако се взираш прекалено дълго в тях. Наистина красив мъж, ала зад тази изящност се криеше черна душа.
- Не помня да съм казвала подобно нещо, господине. - побърза да отвърне ученичката. Бе наясно, че хора като него не се нуждаят от ничия помощ или одобрение. Правеха каквото и когато си пожелаят. Убиваха, нараняваха само защото им доставяше удоволствие. Тръпки я побиваха, знаейки че във вените й тече кръв на смъртожаден. Нима и тя щеше да се превърне в нещо толкова покварено като тях? Не! Не би го допуснала. Ала това бе тема, над която не можеше да размишлява тук и сега.
Зениците на светлокосата се разшириха. Дъхът й сепна. Присви пръсти в мига, в който усети лекия допир. И тези думи... Но какво си позволяваше той?! Нима мислеше, че с власт и пари може да има всичко, което пожелае?
Не че за първи път някой й правеше комплимент, ала тя никога не обръщаше внимание. Едни думи с повърхностно значение, които тя оставяше да минат покрай нея. Оставаха нечути, незапомнени. А тези негови на пръв поглед обикновени и невинни думи със сигурност криеха нечист замисъл. Да, София Августин бе дама с предразсъдъци, твърде много, ако трябва да бъдем честни.
Инстинктивно София пое крачка назад. Отклони поглед встрани и вплете собствените си пръсти едни в други. Дори да не го виждаше, петокурсничката можеше да усети топлината, която излъчваше. Силна и непотушима. Но в следващия миг вече я нямаше. Бе се отдалечил, което някак си я успокой. И въпреки това, тя присви очи и стрелна вледеняващия си поглед към магьосника. Проследи всяко едно негово движение, докато най-накрая той не се спря до входната врата. Облегна се спокойно на стената и се вгледа в нея. Погледите им се срещнаха за миг, а в този на момичето определено не се забелязваше никаква капка топлина още по-малко приветливост.
- Не обичам алкохол, затова най-учтиво ще отхвърля предложението ви. Относно престоя ми тук, мисля ще е добре да знаете, че нямам много време, така че да продължим по същество. Искам да знам какво сте чули за въпросния господин Кроу. - думите й бяха колкото учтиви, толкова и дръзки. Младата дама не се боеше да използва езика като оръжие, особено след като то бе възможно най-силното й притежание. Освен това, самата стойка на девойчето излъчваше непоколебима решимост и някаква доза безстрашие. Определено си личеше, че знае с какво се е захванала.
- Не искам да прозвучи грубо, но мисля че ще е добре да знам още от началото какво ще желаете от мен. Мога да ви дам отсрочка единствено до края на тази наша среща. - заяви тя преди отново да се настани на стола. Кръстоса прилежно крака и постави длани на бедрата си. Повдигна леко глава и търпеливо изчака събеседника си да заеме мястото срещу нея.
Незнайно защо, но имаше усещането, че ще бъде дълга, но интересна вечер.