Семейна изненада, пълен фарс, маските падат - тайните са разкрити ... [Tayuya & Томас Блейк]

First topic message reminder :

— Виждаш ли топката, Цербер? Искаш ли я? Седни!
Цербер я зяпна смаяно. Ние също.
Трите глави се наклониха настрани. Шест ноздри се разшириха.
— Седни! — заповяда отново Анабет.
Бях сигурен, че в следващия миг ще се превърне в най-голямата кучешка бисквитка в света.
Вместо това обаче Цербер се облиза с трите си езика, отпусна се на задните си лапи и седна, като смаза няколко мъртви, които минаваха под него към опашката АВТОМАТИЧНА СМЪРТ. С едва чуто съскане като от изпуснати гуми те се разсеяха във въздуха.
— Добро момче! — похвали го Анабет.
И му подхвърли топката.

Рейчъл бе направо потънала в книгата си, макар и да знаеше, че сега не му бе най - доброто и удобно време за четене. Трябваше да събере останалата част от нещата си и да ги прибере в куфара, но това просто нямаше как да стане. Самия факт, че книгата бе интересна и тя искаше да я завърши далеч не помагаше. Пък и Бари постоянно вадеше дрехите, които момичето слагаше разсеяно в куфара. Нищо чудно да слагаше някакви ненужни неща и затова кучето да правеше този номер.
- Рейчъл! Томас! Оправяйте се най - сетне, влака няма вас да ви чака! - заяви майка им докато им приготвяше сандвичи за по пътя.
Малкото и братче мина покрай отворената врата на стаята и. Погледна я така сякаш Таюя е паднала от Марс и после продължи нататък теглейки куфара си след себе си. Червенокоската едва се стърпя да не му се оплези...той бе толкова странен понякога..., но пък си бе нейния брат и тя го обичаше.
- Хайде Бари, помогни ми с опаковането на багажа. - и не след дълго с помощ от кучето всичко нужно бе набутано в куфара на момичето. Совата бе прибрана в кафеза си, а кучето бе ограничено - за негова жалост - от каишката. И така семейството се качи в колата и тръгнаха към гара Кинг Крос.

- Почти няма места. - заяви баща им докато паркираше. Както винаги идваха с около час по - рано. Родителите им като едни истински мъгъли постоянно трепереха за тях, макар и всъщност да бяха изключително горди с двете си магьоснически дечица. Майка и понякога правеше физиономии докато Рейчъл и разказваше за Хогуортс, но като цяло бе усмихната жена, която нямаше нищо против магията. Баща и го приемаше още по - лесно. Той дори обожаваше всички онези джунджурийки които Рейчъл и брат и купуваха от Диагон - Али. А шоколадовите жаби му бяха любимите, даже покрай децата бе започнал и своя колекция от картички с магьосници, нещо което далеч не бе в негов стил.
- Таюя... - повика я майка и докато вървяха към перона. Червенокоската се сепна и обърна. Виждаше се, че Елизабет Блекбърд имаше да казва нещо на своята дъщеря. Двете изостанаха докато Томас и баща им вървяха напред сред другите хора към перон девет и три четвърти.
- Какво има мамо? Всичко наред ли е? - притеснено попита Таюя. Майка и поклати глава.
- Ще ти кажа нещо, но ... не казвай на брат си, чу ли? - заяви майка и, от което Рейчъл настръхна. Никога не бе чувала майка си да говори така. Гласът и бе пропит с болка и ужас...в очите и се четеше притеснение и дори паника. - Чувствам се длъжна да ти го кажа...защото трябва да те предпазя от него...да не направиш тази грешка...Рейчъл...онова момче Томас Блейк за което толкова много си ми говорила...той е мой син.
Ама какво...всичко около Таюя сякаш се сгромоляса. Очите и се изцъклиха, тялото и се разтрепери. Премигваше объркано, отвори уста, но после пак я затвори. Просто не можеше да го асимилира, не можеше да го приеме.
- Хаха, много безвкусна шега мамо! А сега по същество..какво има?
- Мислиш, че се шегувам? Направих грешка Рейчъл...беше година преди да срещна баща ти! Просто като те чувам как говориш за него... нямаше как да не ти кажа истината! А сега върви напред, влака ще тръгне скоро.
И с тези думи майка и показа, че с разговора е приключено. Таюя обаче не бе никак доволна, обърна и гръб и забута куфара през перона изчезвайки в стената между девети и десети перон. Нямаше желание да се сбогува с родителите си, защото нямаше желание да вижда майка си...особено след като и бе разкрила нещо такова...това, това бе ужасно!!! Дали баща и изобщо бе наясно, че тя има друго дете? А тя самата какво си бе мислела? Миналото лято когато бе видяла Томас, каква ирония вече имаше двама братя с това име, се бе отдръпнала и си бе сложила една маска...сега Таюя разбираше защо.
- Брат...тя определено се шегува с мене... - намери едно празно купе и бутна вътре куфара си. Нали си бе дребничка нямаше как да го качи над седалките затова се опита да го набута отдолу, но това не бе далеч толкова удобно тъй като половината куфар стърчеше, но пък Бари и совата изглеждаха доволни, кучето се бе излегнало на седалките срещу нея, а кафеза на совата бе в единия ъгъл, а птицата бе скрила глава под едното си крило.
- Някои родители подаряват на децата си коли за последната или предпоследната им година в училище..дори метли в нашия случай...и на книги ще се зарадвам разбира се, но пък чак да ми подарят брат...много мило от тяхна страна..от нейна страна...
Изръмжа недоволно и извади книгата от чантата която бе наметнала през рамо, но така и не успя да се съсредоточи в нея.

Погледа ми стана доста скептичен. Имах доста ярък спомен от едно пътуване с този автобус и определено това не беше едно от нещата, които исках да повторя.
-Среднощния рицар? На това не се качвам. Никога. - Поизправих се и седнах до нея. - Всъщност да, мога да се магипортирам... Но все още предпочитам да не го правя, а със сигурност не мога да те взема с мен. Не ми се рискува. - Облегнах се на дивана зад гърба ми. Бях почти сигурен, че ще мога да се закарам до Лондон, но предпочитах да избегна вероятността да се окаже пред някой глупав служител на министерството. А и баща ми щеше да ме убие.
-Знаеш ли, мисля че баща ми дори не знае коя си. Носиш фамилията на баща си предполагам? - Дори и да носеше фамилията на майка си, съмнявах се баща ми да направи връзката. Не бях сигурен дали изобщо е знаел името на жената, която ме е родила. Само се учудвах, че така и не и е отмъстил, за това, че ме е изоставила. - Ако имаш снимки на семейството си, вземи ги нас, ще го олесним да я види и да откачи... А отностно това как ще стигнем до там... Мога да тичам до някъде.. - Гласа ми заглъхна. Дори и като вълк нямаше да успея да изтичам разтоянието до Лондон. Дори не знам дали щях да успея да стигна до някое населено място. А нямаше да е забавно да се окажем сами в дивата пустош, не че нямаше да се справя с всичко, което можеше да ни заплаши, но не исках да излагам Рейчъл на един напълно излишен риск. И без това щяхме да си имаме неприятности, че сме духнали от училището без да се обадим на абсолютно никой.
-Можем да летим. С метлата ще се справя. - Усмихнах се. - Можем да вземем и кучетата ако искаш, преди време с баща ми направихме специален кош, който може да се привърже към метлата, без да и тежи. Можем да тръгнем веднага? Бен ще се погрижи за багажа... - Кучето ми знаеше какво да прави. - Може да вземе и твоя. Мога да говоря с него. - Не знаех дали и бях казал за странната комуникация между мен и кучетата и особено с Бен.

Лека усмивка се появява на устните на Таюя. После обаче тя прехапва долната, едва се сдържа да не го целуне отново. Вместо това пръстите и се заиграват с неговите докато обмисля плана му. Все пак трябваше да решат всичко, за да бъде съвършено.
- С метла ще е най - добре. - кимва накрая. - Иначе...може да вземем снимки, но ... всички казват, че съм копие на майка си. Кой знае...току виж заприличам на нея и пред баща ти. Ако изобщо я помни.
Усмивката и става гримаса, а после тъжно изражение. Не и харесваше факта, че майка и го бе оставила, но нямаше и как да не е доволна от това. Защото тогава щеше да го има варианта тя и малкия Томи изобщо да не съществуваха и Рейчъл да не изпитваше нищичко към Том.
- Иначе щом може да вземем и кучетата, супер! Моя Бари не обича да стои много, много време без мен. - замисли се над това "мога да говоря с него". Явно не само тя имаше странни способности. Но само го дари с лъчезарна усмивка и целувка по бузата. Нямаше да коментира. През цялото и детско хората, които научеха за дарбата - проклятие , която имаше само и се присмиваха или се плашеха от нея. Но тя нямаше нищо против неговата дарба, но наистина започваше да мрази своята. - Та значи можеш да говориш с животни? Или поне с кучета? Това е страхотно! Иска ми се и аз да можех, но ... ами за жалост съм една идея по - откачена. Чувствата на хората са сложно нещо, побъркват ме на моменти!

-Не познавам майка ти, не мога да кажа... - Замислих се за баща ми, дали щеше да ми каже истината, когато види Рейчъл или ще замълчи. Бях сигурен, че ще е доста притеснен, но щеше ли да вземе връзката за сериозна или щеше да реши, че това е просто случайно момиче. Да, първото момиче, което им представях, но все пак... Въздъхнах тихо, когато заговори за дарбата ми. На никой не бях споделял подробности, баща ми имаше бегла представа, но просто вдигаше рамене и не можеше да ми обесни нищо.
-Ами... Мога да общувам с всички животни, с някой повече - с други по-малко. Но всички ме разбират, както и аз тях. Просто поняго е малко по-трудно. С домашни любимци е най-лесно, защото те по-принцип разбират част от човешката реч, мен обаче ме разбират изцяло. А с Бен... Ами там е различно. Мога да комуникирам с него дори, когато е на хиляди километри разтояние. С всяко друго животно, трябва да сме заедно, смисъл да е пред мен... С Бен сякаш просто имаме мислена връзка, която можем да включваме и изключваме по наше желание. Мисля, че има нещо общо с това, че съм зоомаг... - Не знаех колко е разбрала от обяснението ми, защото и самия аз е можех да разбера нещата до край. - Не съм споменавал това за дарбата ми и за факта, че съм зоомаг почти на никой. И предпочитам да не го споделяш с други хора... - Имах и доверие и смятах, че се е досетила, че искам това да си остане тайна, но бях по-спокоен след като го казах. - Можем да тръгнем утре. Можем да тръгнем и сега. Мога да се погрижа за всичко точно за двайсет минути, какво ще кажеш? А можем и да останем де... Разкажи ми за дарбата си. - Не исках да я пришпорвам да тръгва, макар че аз лично нямах търпение.

Таюя сведе поглед към пода. Неговата дарба бе толкова интересна, а нейната? Едното нищо, което те кара да полудяваш и да се мусиш на моменти. Пък когато бяха щастливи хората си го показваха, не и трябваше дарба за да го разбира. Но я имаше.
- Явно майка ни е побърканата в случая. - подсмихва се Рейчъл. - Ти говориш с животни, аз усещам чувствата, а Томи...е той си е леко странен.
Пуска ръката му и вперва поглед в пламъците в камината. Как само и се искаше и тя да може да говори с животните, това бе нещо невероятно.
- Моята дарба е нещо...като нож с две остриета. И не е овладяна напълно. Ако искам в момента да разбера чувствата ти не е сигурно, че ще успея. По - скоро ще си докарам главоболие. - Рейчъл се намръщва, но после въздиша тежко. - В повечето случай чувствата на хората сами си идват при мен. Главно когато са тъжни, отчаяни, наранени..., а тяхната болка ме убива. Защото съм имала наистина болезнени преживявания от тази дарба...не ми се говори много за нея. Иначе нека тръгнем утре. Май ще е добре да поспим малко?
Дарява го с тъжна усмивка. В умът и се бе загнездил спомена за нея и майка и, когато Елизабет Блакбърд и бе разкрила, че Том е нейно дете. В този момент Таюя бе усетила чувствата на майка си, независимо, че нейните собствени бяха заплашвали да я изпепелят.
- Не знам дали е възможно...да я мразя...

Поклатих леко глава.
-Не я мразиш, знаеш, че тя те обича и просто е искала да те предпази. - Е, същото не можеше да се каже за мен. Аз можех да я мразя, мен не ме обичаше и определено не беше искала да ме предпази, когато ме е захвърлила. Исках да кажа всичко това, но вероятно само щях да скапя настроението на Рейчъл. - Виж, не се ядосвай за това. Тя си е имала прични.. Нейни си прични, които едва ли ще разберем, докато не и докараме инфаркт с новината за връзката си. - Засмях се тихо. В крайна сметка очаквах точно това. Изправих се от пода и се огледах. Наистина трябваше да поспим затова сложих още едно дърво в камината и се качих на дована. Направих място до себе си и преметнах едно одеало с жест, подканящ Рейчъл да се качи при мен.
-Хайде скачай, обещавам да бъда добро момче. - Нямаше да я докосна, не и тази вечер, смятах да си изпълня обещанието и да я оставя да поспи на спокойствие. Утре сутринта щяхме да тръгнем рано, бързо щяха да разберат, че ни няма, така че беше добре да сме възможно най-далеч от замъка, когато това стане.
-Ще те събудя утре. Само ми кажи къде са ти снимките... И някое много толко яке. Повече багаж просто няма как да вземем. Но ще ти намерим дрехи де, не се притеснявай за това.

"Връзката си."
Как и се искаше реално те да имат връзка, една съвсем обикновена връзка. В която нямаше да е проблем двамата да се гушкат на публични места и дори пред родителите си. Но не...те нямаше да имат този късмет.
Леко тъжна Таюя легна до него на дивана и се сви. Вдиша аромата му и това я накара да я отпусне в прегръдките му. Но мислите и не спираха. Искаше го като нещо повече от свой брат, искаше да го има като свой, по всички параграфи. И никоя друга да не го пипа.
- Защо никога не ме погледна като всички онези момичета? - попита тихо тя. - Имам предвид защо нито веднъж не дойде при мен и не ме попита...дали искам да спя с теб? Или нещо такова...
Целуна го нежно по вратът и затвори очи. Не знаеше дали иска да знаеш отговора на този въпрос, но вече го бе задала. Нямаше избор, щеше да чуе това което има да каже той..., ако изобщо смяташе да и отговори.
- Иначе всичко е в куфара ми. Той е до леглото. Има и някои неща в шкафчето... - започваше да се унася докато му обяснява. - И не мисля, че имам топло яке...или поне не много топло.
Прозя се и се припели още повече към него. Нищо чудно скоро да почне и да бълнува неща от сорта на "Куче...ти си секси куче", тогава може би официално щеше да си получи жълтата книжка, ура!

Гърдите ми потрепнаха от едва сдържания смях.
-Да дойда и да те попитам дали искаш да спиш с мен? Наистина ли смяташ, че нещата се случват точно по този начин. - Никога нямаше да разбера защо момичета си мислят, че това е толкова просто. Е, понякога можеше и да се случат по този начин, това зависеше от момичето и обикновенно беше най-добре понеже и двамата осъзавахме, че правим просто секс и аз няма да и се обадя на другата сутрин, нито ще и пиши, нито изобщо ще я потърся някога отново. С мъгълките се получваше най-добре, защото не се виждахме никога повече. Имаше и учинички от училището, с които подържахме подобни отношения на принципа "полезни приятели"... Е, някои ме намразваха след като разберяха, че... връзката ни е приключила.
-Виж, ти просто... Просто не си едно от момичетата, които бих погледнал по този начин. Както споменах... Ще е трудно просто да правя секс с теб и да приключим при положение, че съм влюбен в теб от втори курс. - Въздъхнах дълбоко. Нямаше по-добър начин да обеся това и искрено се надявах, че Рейчъл ме е разбрала. Усетих, че се унася в ръцете ми и реших да се концентрирам върху връзката със Бен. Предадох му какво да вземе от стаята ми, какво да каже на Бари и къде са снимките, които трябва да ми донесе, както и кога да дойдат с Бари при нас. Накрая му споменах, че ще е хубаво да ни донесат някаква закуска и изключих връзката. Погледнах отново към Рейчъл, за да разбера дали спи и след миг се унесох.

*****

Отворих очи и се огледах. Рейчъл ми беше обърнала гръб в съня си, но въпреки всичко осъзнах, че няма по-прекрасно нещо от това да се събудя до нея. Загледах се в лъча светлина прецеждаш се от прозореца и озаряваш няколко кичура от косата на приказното момиче до мен. Явно се бях събудил точно на изгрева. Измъкнах се леко от одеалото и станах. Потърсих връзката с ума на Бен и след миг го намерих щастливо спящ пред врата на къщичката. Прерових спомените му и видях, че е взел всичко, както и че е намерил Бари. Отворих вратата и кучето ми ме погледна. Побутнах Бари и посочих и на двамата да влязат вътре. Претърсих чантата, която ми бях донесли и намерих няколко препечени филийки и шунка. Е, не беше нещо особено, но си беше закуска. В един ъгъл лежеше метлата ми и след като влязох обратно вътре се насочих към неприятната задача да събудя Рейчъл.
-Хей красавице, събуди се. Слънцето изгря и е време да тръгваме. Закуската е на масата, хапни набързо и да се махаме от тук. - Погледнах кучетата. - И виж, кой е тук.

Бързо се унесе, но сънува странен сън. Стоеше над някаква бездна. От едната и страна имаше красива зелена поляна пълна с малки бели петънца..., които всъщност бяха овце. От другата страна пък се намираше напълно унищожено и забравено от бога място. Пък Таюя стоеше на някакъв мост - или по - скоро дървена дъска, като от пиратски филм, когато искат да метнат някого зад борда - и се взираше в някакво чудовище пред нея, което настояваше тя да избере едно от двете неща, които държи. Едното бе купа със свежа салата, а другото купа с сочно месо.
- Хей красавице, събуди се. - чу глас от някъде. Обърна се и видя Адам, който пък държеше купа със спагети, но избледня след миг и Рейчъл отвори очи. Премигна объркано срещу него, а стомахът и изкъркори. От кога не бе яла всъщност? Затова и може би се изправи толкова ентусиазирано и се усмихна.
- Добро утро. - след миг към нея се насочи Бари, нейното малко момченце. Тя го погали и отиде до масата за да си вземе от препечените филийки и даде едно парче шунка на кучето си. - Ти няма ли да хапнеш?
След като набързо изяде една две филийки, които определено я заситиха за няколко...години, може би, напред Рейчъл се изправи и отиде до нещата си. Прегледа набързо какво бе взел Бари и кимна.
- Е аз съм готова..., ако и ти си готов то може да тръгваме да си подписваме смъртната присъда.

» Томас Блейк
» Преди половина година в един от тайните коридори на замъка. /Анеля & Томас/
» Tayuya.
» Къщата на сем. Блейк
» Светът е голям и пълен с красота. [Екатерина и Арабела]

Семейна изненада, пълен фарс, маските падат - тайните са разкрити ... [Tayuya & Томас Блейк]

Семейна изненада, пълен фарс, маските падат - тайните са разкрити ... [Tayuya & Томас Блейк]

Similar topics

Similar topics