Стоях в Голямата зала, прелиствайки лениво страниците на учебника по история на магията, така или иначе нямаше какво по-добро да правя. Коледа беше скоро, повечето ученици вече бяха заминали обратно по домовете си, за да прекарат празника със семействата си. Не и аз. Аз трябваше да остана тук, защото родителите ми щяха да пътуват. А няма никакъв начин да ме накарат да отида при брат си... Честно казано, така беше по-добре. Нямаше как да изтрая още една скучна седмица с тях. 
И ето ме, седях на ъгълчето на пейката, гризейки кракер и четейки книга. Супер гледка, а? Не бях единствената, естествено, но от Грифиндор, и по-конкретно, от моя курс, хората бяха много малко. Затова и нямаше с кого да се занимавам в онзи момент. 
Прекарах така известно време, преди да усетя, как срещу мен седна някой. Вдигнах поглед, за да видя, кой нарушаваше спокойствието ми - сигурно някой досаден слидеринец. Как не ги понасях...
Когато го видях, обаче, повдигнах вежди и се усмихнах леко. 
–Ти пък какво правиш тук? Не трябваше ли да си у дома?

Коледа наближаваше, ваканцията бе почнала и повечето ученици вече се бяха прибрали при домовете и семействата си. Обаче имаше и изключения останали в училището. Сред последните беше и Рок. Не, че и той нямаше да се прибира, но това щеше да стане на следващия ден. А в момента се намираше в момчешката спалня на шести курс и довършваше приготвянето на багажа си.
 " Готово" - отбеляза си момчето слагайки плюшеното си агънце в раницата и закопчавайки я. Приключил с подготовката се отправи към Голямата зала. Влизайки се огледа. Нямаше много грифиндорци, особено от неговия курс, а приятелите му от другите домове и курсове вече  бяха заминали.  Все пак имаше едно момиче от неговия курс и Рок се запъти към масата на Грифиндор и седна срещу нея.
 - Ти не трябваше ли да си в къщи? - попита го тя
- Ще пътувам утре - отвърна той и придърпа бурканче мед. - Ами ти?

Рок Хауърд. Мило и симпатично момче от моя курс...не го познавах много добре, но въпреки това знаех, че е свестен. А и красив...
–Ще пътувам утре. Ами ти?- отговори той на въпроса ми.
Погледнах към масата, където той дърпаше бурканче мед към себе си. О, супер, значи и той щеше да си ходи. Просто невероятно. Е, нямаше какво да направя, всеки си имаше семейство и всеки заслужаваше да бъде щастлив по празниците. И както казах, той беше приятно момче, така че ако не Рок, то кой? По тази логика и аз трябваше да се прибера, но..Свих рамене.
- Родителите ми пътуват по работа, министерството не чака...Предпочитам да остана тук, отколкото да прекарам празниците влачейки се насам-натам след тях.
И слушайки, как отново ми опяват за щяло и нещяло, допълних мислено с кисел тон, преди да се протегна за още един крекер. Оставих книгата настрана и се облегнах напред на масата.
-Е, аз ще си стоя тук, ще уча за СОВА. - леко се засмях на скучните си планове, затова реших да се пошегувам. - Като ми омръзне, може пък да се промъкна в Забранената секция за малко адреналин. Или да заформя партия с Пийвс.

Рок задържа погледа си върху Елоди Атертън, докато междувременно мажеше мед върху препечена филийка. Въпреки, че учеха в един курс не знаеше много за нея освен че е свястно момиче. Бе дочул и че във вените й тече кръв на вийла и съдейки по очевидната красота на  брюнетката това сигурно беше вярно. Тя отвърна,че родителите й пътуват по работа на министерството и ще си остане в училището.
 - Подобни пътувания вероятно са скучни - предположи момчето намазвайки извара върху филийката с мед. Отряза 2 парчета шунка и сложи едното върху изварата, а другото, по-голямото подаде на седящият до краката му Томи. - Докато промъкване в забранената секция..

Изглеждаше разсеян, докато отговаряше. Погледнах надолу към ръцето му и се загледах в това, как прави закуската си. Колко странни комбинации - мед, извара, шунка - това ме развесели леко. Когато протегна ръка под масата се озадачих малко, но лекото излайване ми подсказа, че долу е малкото му хъски. Дони..Тони...А! Томи!
Дори не ми стана ясно, дали е разбрал, че съм се шегувала, затова кимнах разсеяно. А пък можеше чисто и просто да ми се подиграва. Не беше от осбено значение, така или иначе не обишах разговорите да се въртят само около мен.
- Ами ти? Какви са ти плановете? - попитах и подадох на кучето му остатъка от крекера. -Освен, разбира се, храна на корем и много подаръци?
Когато кучето го пое, за миг се замислих, къде ли беше Тос...огледах се наоколо, но не я видях. Нямаше значение, сигурно гонеше сови някъде...
Вместо това погледнах нагоре към Рок и се усмихнах, чакайки отговора му.

Малкото хъски излапа парчето шунка, а  след това и подаденият му от Елъди крекер, а пък Рок използва момента, за да отхапе от филията си и се запита къде ли е нейната черна котка. Как й беше името? А да, Тос. Предположи, че е по нейни си котешки работи като лов на мишки или преследване на совите.
 - Плановете ми - отвърна момчето на въпроса на съученичката му - Да се видя с някои приятели мъгъли и може би да отида на баскетболен мач.
 Отхапа още веднъж от филията.

Задавих се със сока, когато той отговори на въпроса ми. Леле!
- Чакай, сериозен ли си?!- той има приятели мъгъли...наистина ли? Не съм знаела. Замислих се отново, не беше ли Рок със смесена кръв? Може би това обясняваше приятелството му с хора от немагичен тип. И въпреки това, повечето като него предпочитаха да странят от нормалния свят и да се придържат към магията. - Имаш приятели мъгъли?!
Дали той знаеше, че се възхищавах на тези същества? Че винаги съм искала да знам, как живеят без маги? Че се измъквах от дома си, за да ги следя? 
После се наведох обратно в мястото си. Сигурно приличах на откачалка в момента. Но не бях аз виновна, че съм от семейство на чистокръвни. Не бях аз виновна, че от малка ми повтаряха, че мъгълите едва ли не са по-низши същества, че чистокръвните са просто върхът. Глупости...
После наклоних глава, още по-объркана. 
- И какво е баскетболен мач?

- Имам - потвърди Рок и даде още едно парче шунка на кученцето си. Но тя защо се учуди? После обаче се сети, че е чистокръвна, което обясняваше изненадата й и още повече следващият й въпрос.  Все пак повечето магьосници, особено тези с чиста кръв или не бяха много запознати с обикновения свят въпреки, че проявяваха интерес или гледаха да имат колкото се може по-малко общо с него. Собственият му баща можеше да се даде като  пример за последния вид.
 - А баскетбола е мъгълски спорт, малко приличащ на куидич.  Играе се с топка като куофъл и два отбора от по 5 души. - топна пръст в собствения си сок и начерта върху масата (с няколко топвания) груба схема на баскетболно игрище докато в същото време обясняваше доколкото може правилата.

С интерес наблюдавах това, което се опитваше да ми покаже, това, което ми обясняваше за мъгълския спорт. Беше интересно. Озадачи ме и начина по който рисуваше с намокрения си от сока пръст по повърхността на масата. Мерлин, майка ми би се прекръстила, ако беше видяла подобно нещо в нашия дом. Именно затова на мен ми се стори забавно. 
Но рано или късно, той свърши с обяснението, а аз въздъхнах с усмивка. Постояхме малко така, той подаваше парченца шунка на Томи от време на време, докато не се засмях леко. 
- Знаеш ли, завиждам ти. - казах със сигурен глас, без дори да мисля, какво изричам. - Можеш да живееш по който начин си поискаш и пак да бъдеш себе си, не си в клетка като повечето тук. 
Интересен начин да гледаш на живота си, да, но така го виждах аз - клетка. Която ме ограничаваше от доста неща, които бих искала да опозная.
А Рок Хауърд...Рок Хауърд беше това, което аз копнеех да бъда. И може би точно затова посегнах към книгата и я набутах обратно в чантата си. 
- Искаш ли да се разходим наоколо и да ми разкажеш още за онзи свят?

Както вече стана дума много чистокръвни магьосници отказваха да имат каквото и да е било общо със света на мъгълите. Но други нямаха нищо против и се интересуваха от него. Елъди спадаше към вторите. И донякъде  беше права. Рок наистина можеше да избира дали да живее много повече като магьосник или като обикновен човек. А би могъл също, както досега и както  възнамеряваше да продължи съчетае двата свята балансирайки между тях. Тери и Анди, т.е приемните му баща и чичо, които също бяха магьосници живееха по този начин. Тя предложи да се разходят и той да й разкаже още нещо за живота на мъгълите.
- Добре - прие Рок дояждайки втората си филия с мед, извара и шунка и ставайки от масата. - Не мога да кажа, че знам всичко, но колкото мога..

Станах от масата, когато той се съгласи, и се запътих към изхода. Погледнах встрани към масата на Слидерин, е, там имаше доста останали ученици, затова може би щеше да е по-добре да излезем от тук, преди да продължа да го разпитвам за мъгълите. Не исках да започнат да се подиграват или да оплюват когото и да било.
Замислих се, какво ли щеше да бъде, ако и аз бях със зелена яка и сребърна змия на гърдите си, вместо с червената вратовръзка и лъва. Дали и аз щях да съм с напълно промит мозък, дали щях да се отвращавам от мътнородите и от нечистокръвните? Едва ли. 
Погледнах към другия край на залата и видях нещо черно да се придвижва. Присвих очи и изсумтях тихо. Тос беше там, гледаше ме с големите си жълти очи. И тъкмо когато реших, че ще ме догони, тя извърна глава към кучето на Рок - Томи, изсъска и избяга. Въздъхнах. Глупава котка - Томи нямаше да я нарани...мисля...не и когато собственикът му беше тук. Не и когато аз бях тук! 
Поклатих глава с тиха въздишка, решена да продължа разговора, за да не създавам неудобни моменти на тишина. 
 - Е, Рок, защо не ми разкажеш първо за себе си? Така или иначе прекарваш с тях доста време, значи животът ти определено е бил интересен... 
Замислих се за момент, дали не нахалствах прекалено много. Най-вероятно да, но ако той сметнеше, че е така, щеше просто да ми каже, нали? Затова се обърнах леко и му се усмихнах, дочаквайки да ме настигне.

Докато отиваха към един от изходите на Голямата зала черната котка на Елъди се появи в другия край обаче, сигурно изплашена от Томи пак изчезна. Честно казано не беше нужно, кученцето нямаше да я нападне. Но за всеки случай  собственикът му го взе в ръце.
 - Ами като начало майка ми беше мъгълка, а биологичният ми баща, не го признавам за такъв магьосник обаче не съм сигурен чистокръвен или смесена. При всички случаи черен маг. Но не заради това не го приемам за баща. Когато на теста шапката ме разпитваше й казах, че според мен не името на заклинанието го прави черно или бяло, а за какво го ползваме - довери тъмнокоското. - Казах й  също, че мисля Авада Кедавра за по-леко от Круциатус или целувка на диментор. - не уточни защо смята така. - Двамата умряха когато бях на 8 тя от болест, а той - прокара пръст край гърлото си показвайки причината. - После убиецът му ме прие като син и сега ми е настойник и приемен баща. Той и брат му също са магьосници, обаче никога не са ме спирали да общувам с обикновените хора. Даже ме обучиха и на бойни изкуства. Това са  мъгълски форми на борба и дуел - уточни в случай, че събеседничката му не знаеше. - Освен това обичам да чета и да се разхождам из природата. Засега толкова.

Попивах всяка дума, която изричаше...както и предполагах, животът му звучеше доста интересен. Когато обаче спомена, че живее с убиеца на баща си малко се озадачих. Тоест, не малко, ами доста. 
- Съжалявам за майка ти. - пророних, после поклатих глава. Сметнах за по-удачно да не го споменавам. Достатъчно нахалствах с това да ми разказва за себе си, нямах право да се ровя още по-надълбоко в личния му живот. Вместо това се съсредоточих на друга част от коментара му. - Страхотно е, че те оставят да правиш каквото поискаш! И...не знаех, че мъгълите провеждат дуели. Интересни ли са? Ти участвал ли си в такива дуели? 
Огледах се в празния коридор, по който се движехме. Беше някак приятно да не си заобиколен от орди ученици, а да можеш да проведеш спокоен и тих разговор. Погледнах обратно към Рок. Наистина беше симпатично момче, започваше да ми харесва все повече и повече. Да, малко особен, но по добър начин. 
- И аз обичам да чета и да се разхождам. Някой път ще се разходим заедно навън, когато е по-топло. Фикс идея сега ми е да не замръзвам. - отбелязах с иронична усмивка. Нямаше как да не усетиш студа между каменните стени на замъка през зимата. После се намръщих.- Чакай, смяташ, че е по-добре да убиеш човек, отколкото да...да...
Осъзнах, че беше прав. Просто не намерих сили да довърша. Догади ми се от идеята, ужасно беше. Магията беше нещо красиво. И според мен тя трябваше да се ползва за добри цели, а не за това да нападаш хора, да ги изтезаваш и да ги убиваш. Не го намирах за правилно. Вместо това увих мантията по-близо до тялото с и продължих да се движа редом до Рок.

- Провеждат - потвърди Рок, че и мъгълите се дуелират. - По различни правилници, някой доста брутални. - Тук спомена, че  имат и доста други спортове освен баскетбола. -  И да участвал съм  - призна си, както и резултатите и по-точно три победи и една загуба.  - Впрочем някой от тези правилници вече не се провеждат освен може би тайно и незаконно - допълни. - Ще ми бъде приятно - последните му думи се отнасяха някой път, когато се стопли отново да се разходят двамата. Все пак тя наистина се очертаваше все повече и повече като свястно момиче.
 - А за другото и да и не - продължи Рок. - Да се убива не е хубаво, но понякога се налага.  Просто едно е да проявиш известна милост и да го направиш бързо и безболезнено - е да при Авада Кедавра само жертвите му знаеха дали и колко е безболезнено, а те нямаше как да изкажат мнението си - и друго бавно и мъчително или да ти изсмучат душата.

Когато спомена, че е печелил три мъгълски турнира, и е губил едва един, го погледнах от глава до пети, опитвайки се да бъда дискретна. Рок беше здраво момче, може би точно защото беше споменал, че тренира през свободното си време. И ако мъгълските дуели представляваха онова, което си представях, а именно боеве с юмруци и шамари и ритници (защото, нека сме честни, без магия те няма как иначе да се бият), то тогава Рок наистина щеше да е добър. 
Предположих, че тайните дуели, за които спомена бяха нещо подобно на нашите дуели, които се провеждаха до смърт, което пък ме накара да се замисля над последните му думи. 
- Предполагам, че си прав. Наистина би било хубаво да умреш бързо и безболезнено. И все пак, може би не е най-хубавото нещо за обсъждане. - подсмихнах се, а после отново го погледнах, преценявайки го с поглед. Рок едва ли щеше да отиде да разгласи всичко, за което сме си говорили, затова реших да продължа, малко по-тихо. и без това не бях сигурна, дали ще ме разбере. - Знаеш ли, мога да виждам тестролите, които теглят каретите. 

Рок поклати глава в знак на съгласие
 - Не е - съгласи се той. - И съжалявам особено ако си го/я познавала - промълви, когато тя спомена тестеролите. Те, както знаете могат да бъдат видени само от хора гледали смъртта. Тоест, които са виждали как някой умира. А това, въпреки че с времето малко или много (при хора работещи например като аврори или мъгълският им еквивалент, т.е полицаи или лекари много) се свиква не е приятна гледка. Да, разбира се зависи и от характера на индивида  -  И ще си остане между нас - обеща й, след което смени темата с друга.
 - А вярно ли е - попита - , че имаш кръв на вийла?

Кимнах отнесено, спомняйки си детството си. Родителите ми бяха чистокръвни и, естествено, бяха заобиколени от други такива. Повечето от останалите, обаче, си оставаха върли поддръжници на тъмната страна. И също толкова естествено беше, че не им пукаше какво правят пред две малки деца, когато идваха, каквото и да се опитваха да направят родителите ми. Може би поне в това отношение бяха невероятни - въпреки, че бяха обградени от толкова много лоши типове, те не се колебаеха и не се поддаваха. Поне един повод имах да се гордея с тях. 
Благодарна бях на Рок, че обеща да си остане между нас. Не беше нормално за всяко 16-годишно момиче да вижда тестроли. 
Следващия му въпрос, обаче, ме озадачи. Не, по-скоро развесели. Засмях се тихо, преди да го погледна закачливо. 
- Защо, личи ли ми? - попитах, преди да се прокашлям леко, за да отговоря на въпроса му, вече сериозно. - Да, наистина е така. Баба ми била вийла, майка ми е наполовина. И воала, аз съм четвърт. Брат ми също, но го понася доста по-тежко, ако го попиташ, ще отрече...

Тя потвърди предположението му и това, което беше дочул, а именно, че във вените й наистина тече кръв на вийла. И по - точно една четвърт идваща от баба й по майчина линия. Спомена  също, че има брат, за когото нашият герой предположи, че или вече е завършил и то преди няколко години три или четири, или още е ученик обаче в друг дом, но това някак си му се стори малко вероятно, макар че нямаше как да познава всички ученици, или че още е малък.Той обаче го приемал по тежко.
 - Всеки приема нещата по различен начин - каза Рок. - И на мен не ми е приятно да ми напомнят чий син съм нищо, че в известна степен си приличаме. - Така чух - повдигна рамене. Само, че сега не  сещаше къде нито от кого. - И да определено ти личи  - потвърди. - В смисъл красива си. - Последното донякъде му се изплъзна, но все пак беше вярно.

Да, горещината по лицето ми можеше да бъде само едно нещо. По дяволите. Изчервявах се! 
Това беше глупаво, глупаво отвъд всякакви граници. Рок просто говореше за фактите. И все пак, нарече ме красива. А аз знаех, че не съм грозна...и въпреки това. 
Преместих поглед върху каммения под, по който се движехме безцелно. Реших, че в един такъв случай най-добре би било да обърна всичко на шега. Донякъде. 
- Охо, благодаря ти! И ти не си за изхвърляне.- усмихнах се. По дяволите, не, не беше за изхвърляне! Рок беше красиво момче със стегнато тяло. все пак, беше казал, че тренира, нали? Свих устни в тънка линия, преди да продължа. - Значи хората говорят, а? Какво ги интересува пък тях? Или по-скоро, откъде, по дяволите, са научили?

" На мен ли ли се струва или някой тук е срамежлив" - помисли си Рок при вида на руменината избила по бузите на съученичката му. В интерес на истината почити всяко 16 годишно момиче дори и да не е стеснителна би се изчервило ако някой, може би най вече момче  й каже, че е красива. Освен ако вече не го е чувала твърде често.
 - И аз благодаря - усмихна се той. - Томи изяви желание да се измъкне от ръцете му и момчето го сложи на пода. - А откъде знаят..тука ли намери? - малкото хъски се бе доближило до една колона и с вдигнато краче я беше маркирало като своя територия - нямам представа

Той се усмихна и пусна малкото си хъски на земята. Грешка. Веднага щом само затиша наоколо се приближи до една колона и реши да се облекчи. Стана ми забавно, когато той му се скара. 
- Филч определено ще е много доволен, да знаеш...- подсмихнах се само при образа на бесния мъж и проклетата му котка. После свих рамене - Не знам откъде знаят, което е най-странното. Във всеки случай не съм се хвалила наляво и надясно. Няма и значение, не е важно.
Направих още няколко крачки преди да се обърна и да започна да ходя назад. Рок вървеше бавно зад мен, затова се усмихнах , може би малко объркано, но отново.
- Ъ, между другото, накъде отиваме?

- О да,  със сигурност ще се зарадва - подсмихна се Рок. Все пак безпомощният училищен пазач изпитваше, най - вероятно заради състоянието си, доста силна неприязън към учениците и много обичаше да ги наказва за всякакви провинения. Дори и за най - дребните. Късмет, че той или също толкова проклетата му котка, Госпожа Норис не се бяха появили още. И като стана дума за котката главният герой на историите, които ви разказвам веднъж вече успя да сбъдне желанието на повечето, може би на поколения възпитаници на училилището и да й тегли един ритник. Естествено не знам дали той е единственият, който някога го е правил или е имало и някои друг преди него.
 Елъди го попита накъде отиват.
- От тук можем да отидем до стаята по древни руни и ако не се лъжа - на него не му трябваше да учи този предмет, все пак беше наполовина такъв - по пътя има отклонение излизащо в близост до тази по мъгълознание. А може да минем напряко към кулата ни.

- Какво, в името на Мерлин, ще правим в празните класните стаи по древни руни и мъгълознание? - въпросът ми беше безсмислен. Много добре знаех, какво можеха да правят двама тийнейджъра в стая, в която нямаше никого и нямаше опасност който и да е да влети. Ако не броим малкия противен полтергайст Пийвс. Но нямах това предвид, а самата липса на какъвто и да е смисъл. - А освен това в замъка сега е толкова скучно! Нека направим нещо забавно,нещо...нещо лудо! От Грифиндор сме все пак, нали? 
Не можех да видя изражението му, но определено ми беше интересно да чуя мнението му по въпроса. Рок не беше непримерен, но не беше и префект, което значеше много неща, нали? Имаше си моментите, например, както когато беше изритал госпожа Норис. Да, слуховете за това се носеха - все пак много ученици копнееха да го направят, но ги беше страх от Филч. Но виж, Рок...ще трябва да му се е била качила на нервите за да направи това.
Затова, точно защото знаех, че не е светец, се надявах да приеме. Все пак, всяко шестнайсетгодишно момче търси някакви забавления, нали? Някакви приключения! Затова реших да предложа нещо, нещо, за което много малко ученици знаеха от по-големите. Аз, като момиче с брат,, който вече бе прекарал седем години тук, имах привилегията да знам малко повече от тайните на замъка отколкото останалите. 
- Хей, Рок, ходи ли ти се на малка разходка до Хогсмийд?

Тя отхвърли идеята да отидат до някоя от стаите по древни руни или мъгълознание, а и без това нямаше нищо, е почити нищо, което да правят там и предложи да сторят нещо доста характерно за един, а в случая за двама грифиндорци. Нещо щуро. Като например да се измъкнат от замъка и да си направят една разходка до Хогсмийд. А Рок може и да не спадаше към най - изявените беладжии, обаче в никой случай не беше светец. Даже папката с провиненията му бе обемиста. Освен това като повечето  шестнадесет годишни момчета обичаше приключенията. Така, че не му  отне много време да реши и да отговори. Само колкото пак да вземе Томи в ръце, а кученцето го близна.
 - Съгласен - усмихна се. - Тръгваме ли?

Рок се усмихна, когато се съгласи с предложението ми. А аз наистина се зарадвах - поне един ден щях да оползотворя като хората, преди и той да си замине за дома.
- Супер! - възкликнах въодушевено и го хванах за ръката, внимавайки да не бутна Томи, и го дръпнах рязко по коридора вдясно. Ръката му беше топла. Или пък моята беше студена. Може би, в замъка не беше особено топло. Както и да е...Ако искахме да стигнем до статуята на еднооката вещица, нямаше по-пряк път. Извадих пръчката си, за да не трябва там да се занимавам и с това, последното което исках беше Филч или някой професор да разбере, че се измъкваме от училище без надзор. после се сетих, че Рок можеше и да не знае за тайните тунели, затова забързах крачка. 
Не след дълго стояхме пред статуята, а аз вдигнах пръчката си към нея. 
- Дисендиум! - измърморих и тунелът в гърбицата на вещицата се отвори. Обърнах се към Рок с лека усмивка. - Не знам ти как стигаш до Хогсмийд, но аз обичам да минавам напряко.