First topic message reminder :

Стоях в Голямата зала, прелиствайки лениво страниците на учебника по история на магията, така или иначе нямаше какво по-добро да правя. Коледа беше скоро, повечето ученици вече бяха заминали обратно по домовете си, за да прекарат празника със семействата си. Не и аз. Аз трябваше да остана тук, защото родителите ми щяха да пътуват. А няма никакъв начин да ме накарат да отида при брат си... Честно казано, така беше по-добре. Нямаше как да изтрая още една скучна седмица с тях. 
И ето ме, седях на ъгълчето на пейката, гризейки кракер и четейки книга. Супер гледка, а? Не бях единствената, естествено, но от Грифиндор, и по-конкретно, от моя курс, хората бяха много малко. Затова и нямаше с кого да се занимавам в онзи момент. 
Прекарах така известно време, преди да усетя, как срещу мен седна някой. Вдигнах поглед, за да видя, кой нарушаваше спокойствието ми - сигурно някой досаден слидеринец. Как не ги понасях...
Когато го видях, обаче, повдигнах вежди и се усмихнах леко. 
–Ти пък какво правиш тук? Не трябваше ли да си у дома?

Елоди го хвана за ръка и след малко бяха пред статуята на гърбавата вещица, откъдето започваше тунел водещ до село Хогсмийд. Тя изрече заклинание и го отвори.
 - И аз предпочитам да минавам по пряк път  - усмихна се палаво Рок. След теб.
 Влязоха в тунела, а после той затвори зад тях. Ако Филч или някой учител минеше от тук и видеше, че е отворено веднага щеше да се досети, че има измъкнали се без позволение ученици. А това съвсем не влизаше в интересите на момчето. Уверен беше, че и в нейните. Все пак на никого не  му е приятно да го наказват, нищо че на всеки или почити всеки се случва понякога.
 Двамата грифиндорци минаха през тунела и след време бяха в селцето
 - Имаш ли предпочитание от къде да започнем? - попита Рок. - Предлагам да идем до Мадам Пудифрут или до "Къщата на крясъците"

Взъщност, изобщо не се и изненадах, че знае за този тунел. Повечето от дома ни знаеха. Затова когато ме остави да мина преди него не се колебах, а направо влязох, плътно следвана от него. Тунелът не ме разочарова отново - затвори се щом и двамата бяхме вътре, за да не разберат, че се измъкваме. 
Вървяхме в тишина, нямаше какво точно да си кажем докато минавахме през тесния проход...изискваше усилия все пак. 
Не след дълго, обаче, вече бяхме в малкото село. Тогава Рок се обърна към мен и ме попита откъде дда започнем, давайки предложенията си. 
Прецених го с поглед. Питаше ме дали искам да ида в кафенето, което обикновено беше пълно само с влюбени двойки, или в мистериозната, стара, изоставена къща, за която се носеха всякакви легенди. Е, това беше лесно!
- "Къщата на крясъците'' първо, после Мадам Пудифут. Може да минем и през Зонко, защото ми свършиха торовите бомбички и самопоправящите пера...
Не дочаках отговор, а направо насочих поглед към извисяващата се на доста разстояние от селото къща. Започнахме да ходим  натам, докато бях потънала в мисли. Никога не бях ходила там, може би затова и кипях от ентусиазъм. Погледнах към Рок. 
- Никога не съм влизала вътре...ами ти? Бил ли си там?

Елъди очерта местата, които да посетят, както и редът им и двамата грифиндорци тръгнаха на обиколката си.
 - Всъщност и аз не съм влизал - призна си Рок докато наближаваха "Къщата на крясъците" - първата спирка от хогсмидския им маршрут - И като спомена Зонко мога да ти дам от моите бомбички, като се приберем, обаче и на мен ми трябват самопоправящи се  пера. Пък и пушещите и пръскащите картички също са ми свършили.
 Стигнаха до целта си, отвориха вратата на къщата и се вмъкнаха вътре. Портата се затвори зад тях и се чу протяжно скърцане. .

Намръщих се когато чух проклетото проскърцване. Не бях уплашена, в никакъв случай...Добре де, може би малко.....ъх, кого заблуждавам....да си в Грифиндор не значи да се само смел, а и доблестен и справедлив, нали? Е, явно съм от вторите. Затова и се приближих по-близо до Рок и прошепнах.
- Какво беше това?
Беше глупаво - къщата беше стара и порутена, нищо чудно че имаше скърцания. Нямаше да се учуда и ако пропаднехме през прогнилия под. Той, обаче, засега се държеше. И слава богу. И тогава нещо отново проскърца от някъде пред нас, което ме накара да настръхна отново. Затова се съсредоточих върху какво ми беше говорил Рок допреди малко. За да разсея мислите си, сещате се.
- Явно не само аз опитвам да преписвам по трансфигурация, а? - огледах наоколо и въздъхнах. Да вървим в тъмните коридорчета, докато аз се страхувах, че нещо може да ни нападне не беше най-умната идея,а? Все пак, в страшните филми нещата изскашаха от тъмното, а ако не беше тъмно то тогава бяхме в безопасност. - Лумос!
Светлината озари целия тесен коридор, който изглеждаше още по-зле така. Тапетите бяха разпокъсани, все едно от нокти на куче, имаше мухъл по ъглите, беше прашно и мръсно....
- Чаровно местенце, а? - измърморих саркастично. - Е, не знам за теб, но аз се нанасям тук. Не само обзавеждане по последна мода, ами и прекрасна акустика...
И къщата на крясъците, за да потвърди казаното от мен, изскърца в съгласие.

- Явно не само аз опитвам да преписвам по трансфигурация, а?
- И по отвари -  допълни  Рок, а през това време се озърна разглеждайки. Последва примера й и  призова светлина от върха на своята пръчка. Къщата си личеше, че е запусната, приличаше на бойно поле.и  определено звучеше страшничко. Все пак тази запуснатост й придаваше някакво обаяние  А, впрочем ако си мислите, че един грифиндорец не се бои от нищо дълбоко грешите. Такива хора просто не съществуват. Е добре де съществуват напълно безстрашни или поне не им личи, че се страхуват. Наричат се бебета и малки деца. Така, че нашият герой случайно приближи съученичката си.
 - Може от време на време да правиш партита тук - подсмихна се той отваряйки една врата. Не беше напълно сигурен дали се шегува, както предположи, но реши да се включи. - Само трябват  светлинни ефекти.
От горния етаж нещо изтрополя.

Дали да продължат изследването на къщата или да си тръгнат? Ето го важният въпрос за момента. Елъди остави избора на Рок
 " От една страна наистина изглежда опасно" - набързо претегли той в ума си двата варианта - "Да си тръгнем. От друга не върви грифиндорец, а в случая двама да отстъпи при първата опасност. Пък и двамата сме магьосници, сигурно бихме могли да се справим. А може и нищо да няма. Значи продължаваме. Даже и да няма друго" - продължи претеглянето - "възможността за счупени греди или стъпала и да пропаднем си я има, а излишния риск често е глупост. Само, че не винаги, дори рядко е видно в началото кой риск е излишен, кой направо глупав и кой оправдан. Освен това ми е любопитно, струва ми се и на Елъди"
 - Инвестицията може би не е добра идея - докато говореше Рок извади от един от джобовете си платнена торбичка с дупки, сложи Томи в нея и я преметна на гърба си. Така главата и предните лапички на кученцето се подаваха над рамото му. - Но така и така сме тук защо да не доразгледаме - избра да продължат.

Потръпнах при отговора му, но кимнах. Честно? Една не малка част от мен се беше надявала той да откаже и просто да се обърнем и да си тръгнем. Но пък другата нададе радостен вик и ме накара да кимна. 
Насочих светлината от пръчката си към стълбището в края на стаята. Имаше паяжини навсякъде. Ужас. Толкова беше гадно тук. 
Рок извади торбичка и прибра в нея малкото си кученце, преди да го метне на рамо, като беше оставил само главата и предните му лапички да се подават. Нямаше как да не се усмихна на тази тази гледка. ТОми беше толкова сладък!
- Хайде да вървим на приключениее... - изтананиках тихо, преди да направя първата крачка към тъмното стълбище, готова да изстрелям всяко заклинание, което бях чувала през живота си. 
Качих се на първото стъпало и то изскърца противно и чумно. Толкова шумно, че сърцето ми се разтуптя. Нацупих се и продължих внимателно нагоре, опитвайки се да не заплитам косата си в паяжините, които бяха като мрежа пред мен. А стълбите продължаваха да скърцат...
-Знаеш ли, един основен ремонт и мястото просто ще за-
Не успях да довърша саркастичния си коментар, защото в този момент стъпалото поддаде под крака ми и той затъна надолу. Чух писъка си - може би от паниката, която ме беше обзела в този момент, а може би заради болката, която почувствах по крака си. Бях пропаднала, а дървото беше ожулило цялата ми кожа. И все пак, беше заради първото - заради шока. 
Стиснах зъби и се опитах да измъкна крака си от дупката, но беше заклещен. 
- Мамка му, -изругах тихо преди да се обърна към Рок и да го изгледам извинително. Боже, дори не знаех какво да му кажа...Поклатих глава и се наведох, опитвайки се да разместя счупените дъски, такаче дупката да се разшири. А нямаше никакъв начин да изполвам магия сега! Какво, да не би да исках да си отрежа крака...как не...
Въздъхнах раздразнено заради болката в прасеца си, погнусата от самата идея в какви слоеве прах беше затънал крака ми и най-вече от раздразнение, че се бях стреснала толкова много от глупавото пропадане. Та това бече стара къща! Трябваше да го очаквам...Обърнах се към момчето към мен с леко свити устни 
- Малко помощ?

Двамата ученици от Грифиндор тръгнаха да се качват по стълбата към втория етаж на къщата. Държаха в ръка магическите си пръчки готови да ги използват ако потрябват, а стъпалата зловещо скърцаха под краката им при всяка крачка. Отделно от стените и тавана висяха много паяжини и понякога се налагаше момчето да ги маха с ръка. Елъди тръгна да казва нещо за основен ремонт от какъвто мястото наистина имаше нужда, когато попаднаха на първото препятствие ако може така да се нарече. Кракът на момичето пропадна в едно от стъпалата и заседна там.
 "Любопитството рани котката" - перифразира на ум Рок известната поговорка. А на глас:
 - Веднага - в същото оглеждайки и преценявайки  как да помогне на съученичката си, т.е как да измъкне крака й. С магия не ставаше, пък и той не знаеше подходяща. Оставаше да дочупи дъската с удари.  Момчето си пое дъх и стовари стъпалото си върху дървото. Разнесе се пращене. После пак. Рок обхвана с ръце тялото на Елъди и нанесе последния удар, а веднага след това я вдигна на горното стъпало при него.
 - Как си? - попита я той - оглеждайки прасеца й.

Рок ми помогна да се изправя, обвивайки с ръцете си тялото ми, дърпайки ме нагоре. 
- Как си? - попита ме той, премествайки погледа си върху крака ми. Аз сторих същото и не успшх да спра раздразнението от това да се изпише по лицето ми. Както очаквах - прах и драскотини. 
- И по-зле съм била,- отговорих му най-накрая, спомняйки си безбройните пъти, в които се бях наранявала заради лошата ми координация. - Извинявай, Рок. 
Огледах прашното стълбище и се нацупих. 
- Знаеш ли, това е може би глупаво. Къщата е стара. Прав беше за глупавите дупки. Освен това, моье би шумът е бил от някоя счупена дъска. Ако да продължим означава да се нарани пак някой от нас, не знам дали си струва...
После погледнах отново към крака си и се усмихнах иронично - нищо ново за мен и нескопосаността ми. Погледнах нагоре към Рок и на лицето ми цъфна усмивка.
- Да знаеш случайно как да закърпваш някоя и друга рана?

- И по зле съм била - отвърна му тя.
- Май си права - съгласи се Рок, който също оглеждаше стълбите нагоре. - Има поне още едно изгнило - виждаше го -  Няма смисъл да продължаваме.
Отново погледна наранения крак на съученичката си
- Имам известна представа - потвърди той. Седна на стълбата така, че очите му да са на едно ниво с крака без да се налага да се навежда. Естествено първо провери здравината на стъпалото. - Тергео - Заклинанието изсмука праха около драскотините както и няколко капки кръв - Мисля че няма тресчици вътре. Извади от джоба на мантията си кърпа, раздра я  и превърза прасеца на момичето. - В момента мога толкова - изправи се. - Ще можеш ли да го прескочиш? - попита имайки предвид счупеното стъпало.