Да отидеш да си купиш учебниците за новата учебна година би трябвало да е лесно и да не предизвиква много вълнуващи емоции. Така е, стига книжарницата, където е възможно това, да не е пълна със спомени. "Флориш и Блотс" бе за Анеля Денвърли една малка кутийка, която щом я отвореше разпръскваше из въздуха онова силно чувство на носталгия, тъга и щастие, което трудно можеше да се опише.
Момичето се измъкна от леглото, стараейки се да мисли за всекидневни неща по-усилено, защото днес не бе просто ден. Е, поне хипотетично нея я очакваше важна среща. Среща с миналото. И няколко учебника, които щяха да й напомнят за нея през цялата учебна година.
Въздъхна и бързо се приготви за излизане. Надяна любимите си черни дънки, синята тениска с щампа, която много обичаше и дънковото си яке с кожените ръкави. После с прехапани устни извади от облицованата с розова коприна кутийка за бижута, която стоеше до прозореца, медальон, който бе получила като подарък в пети курс. Идеален за случая. Взе галеоните, които й бяха нужни и излезе навън. Пътят до книжарницата й се стори дълъг, а сърцето й думкаше в гърдите по-силно, отколкото беше нормално.
Когато най-сетне хвана дръжката, Ан усети, че е в някакво мечтателно настроение. Вълнението се беше стопирало и сега тя бе приела всичко това, което я караше да потрепва, като една мечта, един сън и той се разиграваше в главата й пак и пак, когато тя пристъпи прага на книжарницата.
Разумът й се помъчи да й заяви твърдо, че не е хубаво да се връща и вманиачава пак по отдавна отминали неща и това са просто спомени за нещо, което окончателно е приключило и няма как да се върне. Тя го игнорира и допусна единствено гласчето, шепнещо тъжно, че до вчера си беше добре с настоящия в настоящето, да стигне до мозъка й.
С тихи стъпки тя се шмугна между рафтовете, докосвайки нежно и разсеяно някой книги покрай нея.
Постоя две минути при книгите по трансфигурация, докато намери учебника за седми курс, после се зачете в една книга, която разказваше приключенията на велика магьосница от миналия век и щом реши, че може да си купи и нея напусна този коридор между етажерките и зави наляво.
Закова се на място, а думата, която тъкмо се отрони от устните на високото тъмнокосо момче, което още не я бе забелязало, сякаш впи нокти в сърцето й и го завъртя на сто и осемдесет градуса.
-Завинаги... - бе промърморил той.
После забеляза Анеля, главно защото тя се паникьоса, опита се да завие и да се върне обратно, но се блъсна в края на рафта, ударът на старото дърво бе понесен право от лакътя и тя, след няколко неприлични думички, вдигна ръка да стисне удареното място, при което изпусна книгата за магьосницата и едва задържа учебника. Секунди по-късно тя улови погледа на момчето, което бе нейн съученик, от дом Слидерин. Познаваше го от няколко години. Преди определено беше част от живота й. Толкова важна част. Но нещата загрубяха и се прецакаха. За съжаление, такъв е животът, така стоят нещата. Осъзна, че стой в края на лавицата, с книга в краката си, пулсиращ лакът, застинала неподвижно с широко отворени очи и такова изражение, каквото само някой, който има пряка среща с хиляди спомени може да направи.
Стоя така поне половин минута, а очите й говореха ясно с тези на Александър, който бе вдигнал глава от книгата. Изражението му наподобяваше нейното.
Тази книжарница връщаше времето назад.
Анеля внезапно осъзна, че не могат да стоят така вечно, игнорира въпроса срещу това твърдение "Ама защо не?" и се облегна странично на рафта, плъзгайки погледа си наоколо, преди пак да го спре на момчето. Вдигна ръка и помаха леко, след което каза с възможно най-непринуден глас:
-Здрасти, Алекс.
Наричаше го Алекс тогава. Може би сега, когато нещата бяха толкова различни, трябваше да е по-учтива и сдържана и да го нарича Александър, но щеше да й е трудно да го изрече, защото би й напомнило как стоят нещата сега.
Сети се, че изпусна книгата, възкликна тихо и се завъртя леко и наведе, за да я вдигне. Хвана двете книги в една ръка и направи няколко крачки напред, оглеждайки книгите. Спря се на няколко крачки от Алекс и запреглежда заглавията. Не че осъзнаваше какво чете. Това бе една от малкото ситуации, в която книгите не можеха да задържат вниманието й. Съвсем нормално, отсъди тя, като усети как силно бие сърцето й. Дано изглеждаше поне малко спокойна, а не толкова развълнувана, колкото всъщност беше.
-Как си? Не сме се срещали от... - Тя млъкна насред изречението. Откакто се разделихме, беше продължението, но не го изрече. Нямаше защо да го казва. Той знаеше всички тези неща. Стига толкова допълнителна болка. - Ъм, как върви, какво става? - запита тя, сменяйки темата.
Заразглежда някаква книга и усещайки погледа му върху себе си, вдигна глава и очите й пак срещнаха неговите. Той толкова пъти бе предизвиквал усмивката й, че тя му дължеше поне една топла и истинска. Усмихна му се и усети как топлината от миналото стига до сърцето й.