Беше от онези дни в които просто не ти се прави нищо. Монтгомъри просто се чудеше кога да легне и да си вземе една юнашка дрямка. Все пак имаше цялото време на света тъй като днес щеше да е мача между Рейвънклоу и Хафълпаф. Излегна се в своето легло и се унесе в приятен сън. Сънуваше Ади. В съня бяха само двамата в цялото училище и тя беше легнала отгоре му засипвайки го с целувки. От своя страна, слидеринецът я бе хванал през талията в обятията си и нямаше никакви намерения да я изпусне и за секунда. Всички изглеждаше толкова реално, докато не започнаха да се чуват отдалечени викове. Явно мача бе свършил и Монтгомъри имаше шанс да прекара остатъка от деня с момичето, което туко що бе в съня му. Изправи се нервно в леглото избърсвайки устни с опакото на ръката си. По възглавницата му се стичаше една блага плюнка и младият Маккой с усмивка си припомни за съня си. Стана и набързо си навлече мантията, хуквайки веднага към игрището по куидич. След миг вече беше там, като на ум си мислеше с какво да се оправдае, че не е гледал мача. Не закъсня и срещата с Ади, но тя изглеждаше съкрошена. Почти разревана се притисна в Монтгомъри. Младият Маккой отначало  се шокира, но миг по - късно вече я прегръщаше с цялата си нежност. Усещането бе невероятно. Харесваше му аромата на косата й. Събра смелост и я целуна едва забележимо по главата. Вярно тя бе претърпяла поражение, но на кой му пукаше? За момент дори целият свят бе изгубил значението си. Само за част от секундата съществуваха само тя и той. Спомена за съня му също изникна. Нима и в реалният живот можеше да усети сладникавия вкус на устните й? 
- Погледни ме! - Прошепна едва чуто Монтгомъри и в мига в който тя го погледна, момчето заби устни в нейните. За пръв път в живота си, младият Маккой се чувстваше по този начин. Все едно цял живот е бил сляп и сега за пръв път е прогледнал. Не спираше да я притиска към себе си, а Ади от своя страна лекичко го захапа по устната. За пръв път през целият си живот, слидеринецът изпитваше нещо подобно към друго човешко същество. Той копнееше за нея с всеки един атом от тялото си:
- Няма нищо, аз съм до теб! - Прошепна отново Монтгомъри с надеждата да успее да я успокои. Нямаше си и представа дали е успял, но Ади притисна тялото си още по - силно в неговото. Момчето прие това за добър сигнал и отново започна да се любува на аромата на косата й. Момент по - късно нейните устни отново затърсиха неговите и с нескрита наслада той отново усети приятният сладникав вкус на целувката...

Чудно нещо бе времето. В един момент течеше по - бързо от водопад, а в следващият застиваше на място като езеро. В компанията на Ади, времето просто спираше и Монтгомъри с удоволствие се къпеше във водите на чистата наслада. Харесваше всичко в нея и искаше да я целува навсякъде по тялото. Беше жаден за нейните ласки и за миг всичко друго изгуби своето значение. В целият широк свят бе само тя... перфектното момиче. Единственият въпрос, който можеше да се зададе как бе успял да спечели нейните ласки. Можеше да се обзаложи на всичко, че абсолютно всяко момче щеше да й падне на колене и да моли само за една прегръдка. На пук на всякаква логика, малката хафълка беше избрала него. Младият Маккой определено нямаше намерение да се впуска в ненужни разсъждения как е извадил такъв късмет. Просто щеше да граби с пълни шепи от щастието си. Нямаше да я пусне от прегръдките си дори и за секунда. Нямаше да спре да я целува дори и за секунда. Копнежа, който изпитваше към нея заглушаваше всичките му сетива. Единственото което искаше бе да усети сладникавият вкус на целувките й. Ади легна върху тревата под дървото, а Монтгомъри се подпря на лакти върху нея. Целуна я нежно по сладкото й носле, а тя му отвърна с усмивка. Миг по - късно двамата се вкопчиха един в друг жадни за целувките на другия. След известно време и младият Маккой легна върху тревата, придърпвайки своята любима към себе си. Хафълката подпря глава върху рамото му, а косата й го погъделичка закачливо по лицето. Двамата замълчаха, но думите бяха просто излишни. Цялото съзнание и тяло на слидеринецът крещяха "Обичам те" , а съдейки се по нейните реакции, то и нейното съзнание и тяло отговаряха със същото. Интересно дали можеше да събере смелост и да го кажеше пръв. Тази мисъл, обаче го изплаши. Ами ако тя не изпитваше същото? Ако просто търсеше някакво утешение... Разсъждения от този род определено плашиха и вбесяваха Монтгомъри. За щастие бе достатъчно само да я погледне и това пропъждаше всякакви подобни размишления. Та тя беше малка и нежна богиня, която се бе смилила над него и го заливаше с ласки. Нехайно бе започнал да я гали с ръката си по тялото й. За миг усети отново нежността, която тя излъчваше. Отново се преметна върху нея и потърси устните й. Двамата отново бяха обвити в изкушението на собствените си целувки. Ненадейно, слидеринецът отмести глава и прошепна в ухото й:
- Обичам те, мило мъниче! - И докато чакаше отговора започна да я целува по вратлето. Надяваше се да му отвърне със същото. Никога не бе срещал човек към който да изпитва подобно нещо, а и сам не вярваше да срещне. За момент през главата му мина мисълта за предстоящите куидични мачове. Почуства се развеселен. Все пак на кой му пукаше за куидича при положение, че се бореше за любовта на перфектното момиче?

Трябваше да признае, че времето прекарано с Ади му се услаждаше. Чувстваше се като лакомо дете в магазин за шоколад. Монтгомъри просто не можеше да й се насити. Само преди миг вече бе изрекъл немислимите думички. Определено го плашиха. Може би, защото никога преди не ги беше казвал или чувал по свой адрес. Приятна тръпка премина през тялото му. Да, наистина можеше да твърди, че я обича. Толкова малка, нежна, красива. Мечта за всеки. Дори за миг забрави за другите си мечти. Куидича изгуби своя блясък и вече кариерата на професионален състезател не изглеждаше чак толкова примамлива. Възвръщането на фамилната чест също остана на второ място. Нека Джеймс да продължава да си пие на воля. Това ще е полезно за да може Ади да разбере целият неприязън, който момчето изпитваше към родителя си. Все пак никой не харесваше пияните свине, а родителят на слидеринецът бе паднал дори и по - ниско. От тези мисли му се догади. Ами ако заприличаше на баща си? По цял ден с бутилка в едната ръка и чашка в другата. Жалко съществуване на човек без цел. Какво ли щеше да се случи тогава с любимата му? Дали щеше да остане да живее с него и да се опита да му помогне или просто щеше да избяга? Тези мисли го плашиха. Отново усети тръпка по тялото си, но този път беше неприятна. Усети тъпа болка във вътрешността на стомаха си, все едно някой дълбае път навън. По всичко личеше, че Ади е разбрала за тревогите му:
- Какво има? - В гласът й ясно се долавяше притеснение.
- Всичко е наред. - Монтгомъри се опита да звучи спокойно, но не вярваше да е заблудил дори и себе си. Отново почувства как в него се надига гняв. Можеше ли сега заради някакви неоснователни страхове да отблъсне единственото красиво създание, което се е отнасяло с нежност към него? Дояде го на самият него. Бъдещето нямаше значение. Все пак пророкуването беше само за хора с малко акъл, които ги е страх сами да си изковат съдбата. Имаше само тук и сега. Той беше щастлив с момичето на мечтите си и нямаше да си отвлича вниманието от нищо друго:
- Обичам те, мило мъниче! - Това си бе чистата и гола истина. Всичко останало отново отиде на заден план. Отново потърси устните й и не след дълго ги намери. Защо човек трябваше да се тревожи за някакво далечно и теоретично бъдеще, ако настоящето е толкова хубаво? Все пак вътрешно се надяваше да не е разстроена заради неизречените и неоснователни страхове. Обичаше я и толкова. Винаги щом го искаше щеше да е до нея. Щеше да се грижи за нея, както би се грижел и за самият себе си. Прегърна я силно към себе си и започна да я гъделичка по коремчето. То беше толкова мекичко и приятно на допир, че Монтгомъри се зачуди защо още от начало не го гъделичкаше. Да определено му харесваше новото занимание, а Ади се мъчеше с целувки да се освободи от гъделичкането. Да, животът понякога можеше да бъде и хубав... мислеше си Монтгомъри докато целуваше своето любимо мъниче...