След около година, в общата стая на Слидерин

Кръвта ми кипеше, а ушите бучаха неспокойно от високото налягане, което организма ми не можеше да изтърпи. Щях да го убия! Първо да откъсна ушите, след това да му подстрижа косата, защото си я обожаваше, щях да го издера до кокал, да го намуша с рог от еднорог и да го дам на кентаврите да го стъпчат. Господи, колко го мразех в този момент! След снощи имах чувството,че повече няма да мога да го погледна от срам, ужас и яд. Бях се измъкнала рано сутринта от леглото, като най-долната повлекана, оставяйки човека, с който бях прекарала нощта да спи а аз дори без обувки прекосих разстоянието до брат си. Навлечената рокля по-скоро приличаше на нещо като нощница или халат от средновековието, но така щях да мога хубаво да ступам АлекЗандър. Докато вървях към общата стая ругаех всичко живо под носа си, а в ума постоянно ми изникваше отвратителната картина от снощи. Преди два дни бяхме направили подсилващо заклинание, просто защото напоследък връзката ни бе започнала да избледнява, поради незнайна причина. Може би пораствахме и ...се разделяхме?! Не знам, но това беше най-лошата възможна идея, която бяхме осъществили. В редките случаи, когато намирах някой, който да не бяга като попарен от мен, все нещо трябваше да се провали. Цяла вечер усещах нещата които брат ми..... вършеше. Горкото момче, което бях довела със себе си беше помислило,че то е причината за погнусените ми изражения. Трябваше половин час да го увещавам, накрая някак си успях, но картините, които изникваха пред съзнанието ми бяха по-отвратителни от сандвич с кучешка храна. Сякаш гледах "филм за възрастни" на живо. Та, сега вървях с бойна походка към целта си.
- Ти долно нищожество! - изкрещях, влизайки в стаята и очите ми моментално се набиха на близнака ми, който седеше удобно в едно кресло и гледаше на някъде. Имаше около трима ученика, които моментално се изнизаха по-най бързия и незабележим начин, за да не си навлекът неприятности.
- Как можа?! Това беше отвратително! Няма да мръдна от тук докато не си получиш заслуженото. - виках като побъркана, а роклята ми се развяваше от внезапния вятър, навлязъл през отворения прозорец.
- Това е ЛИЧНИЯТ ми живот, какво си въобразяваш?! Знаеш ли колко унизително и отвратително е да гледам тъпата ти физиономия, докато обарваш някаква си к*чка?! Да беше само обарването, да го понеса! - не спирах дори, когато Алекс започна да вика заедно с мен.
Нямаше да го оставя да се измъкне, не и този път. Можеше поне да опита да спре проклетата "телепатия". Сякаш го правеше нарочно, което ме вбеси още повече.
- Имаш три секунди да ми обясниш какво по дяволите се опитваше да постигнеш с това снощи или ще направя така,че повече никога да нямаш подобни вечери! - погледнах надолу към слабините му и зъбите ми изскърцаха заплашително.

Бюфорд седеше кротко на дивана в общата стая на Слидерин, вперил поглед в нищото. Не бе мигнал цяла нощ. Купища мисли, чувства и картини се въртяха в главата му. Искаше да повърне, да се навре в най - затънтеното място от замъка и да остане завинаги там. Не можеше да проумее какво се бе случило. Защо? Как?
Очите му нервно обикаляха из стаята, като всеки един предмет му напомняше на нещото, на което бе станал свидетел.
- Глупава връзка.. - изруга на глас, тряскайки с юмрук по масичката до него. От удара нощната ламба падна на пода, разбивайки се на хиляди парчета, което породи спомена за огледалото, което сестра му и нейния .. приятел бяха потрошили миналата нощ в момент на страст и възбуда.
- К'во гледате?! - в стаята с него имаше още няколко съученици, които се опитваха да стоят колкото се може по - настрани, без да се бъркат и без да обръщат внимание на снощните истерични викове на Хартроу.
- Амилия, как можа?! За Бога, защо ми го причини?! - Алекзандър продължаваше да мрънка под носа си, впил ръцете една в друга, поставени внимателно пред лицето му, което започваше да придобива червени отенъци.
- Пич, добре ли си ? - един от другите възпитаници на змията се престраши, опитвайки се да спечели кървавия близнак като свой приятел, вместо да го има за свой враг.
- Такъв ще те спичосам, че ще трябва да си вадиш органите от камината - нервното потракване на крака, острия поглед и буквалното съскане накараха дружелюбното момче да остави всичко,с което се занимава и да напусне стаята.
- Ще я убия! Буквално ще навра магическата й пръчка там, където слънце не огрява. Ще я дам на драконите, на змийте, на лешоядите. Ще я разчленя! - Алек редеше закана след закана, докато дишането му все повече се зачестяваше.
Тинейджърът хвана медальона си, който бе перфектно съчетан с целия му външен вид и започна нервно да го върти.
- Ти долно нищожество! - В този момент Амилия връхлетя като някаква разярена тигрица, готова да разкъса жертвата си. Момичето беше бясно, кожата й гореше буквално, а очите й бяха придобили онзи гневен поглед, който буквално може да те изпепели.
- Ти, мр!сницо долна! - на свой ред Ей се изправи, съскайки насреща й. Двамата доста често се караха, но щом нервните им викове накараха всички от спалните помещения да се изнижат навън, това означаваше,че тази тяхна разправия ще се разяри в мощна бурия.
- Как можа! Знаеш ли какво ми беше ?
- Стенанията
- Мислите
- Чувствата
- Гнусните неща, дето вършеше
- Ще те смажа! - двамата крещяха в един глас. Нито единия, нито другия успя да чуе какво иска да каже близнака му, но не спираха да надигат глас.
- ЗАЩО НЕ ГО СПРЯ?! - Хартроу извади на секундата пръчката от задния си джоб, при което парчето дърво просветна на няколко пъти, приспособявайки се към гнева, който бе готов да избухне.
- Вцепени се! - Без въобще да мисли, Алекз замахна с пръчката към сестра си, чийто отговор бе също толкова необмислен, колкото и неговия.

Гневните изблици не спряха, дори когато вече никой почти не разбираше другия. Нямах намерение да се откажа, почти винаги му прощавах, но не и сега. Това бе наистина най-долното и отвратително нещо, което можеше да ми причини. Какво очакваше?! Да го почерпя с пудинг като го видя ли?! Мислите ми препуснаха толкова бързо,че самата аз не можех да ги проследя. Стисках пръчката с едната си ръка, когато брат ми изрече заклинание. Мразех да ме напада с тях, защото не бях толкова добра. Предпочитах ръкопашния бой, нещо което можеше да ми послужи както в мъгълския така и в магическия свят. Това което направи ме вбеси още повече, защото по някаква нереална случайност успях да избегна заклинанието му и инстинктивно повдигнах дръвцето между пръстите си.
-Експелиармус - изкрещях срещу него и треперещата ми от гняв ръка се насочи към неговата. - Спри да използваш проклетите магии и да ми се правиш на велик. - захвърлих и своята пръчка в страни, но когато видях как Алекс се спусна към своята съжалих на момента и потърсих слепешката близнака й. Брат ми не нападна повторно, поне за сега, но от устата му се сипеше огън и жупел по мой адрес. Не исках да го слушам затова го прекъснах най-неучтиво.
- Ко*еле! Спри да се оправдаваш! - дори не знаех какво говори, но предполагах,че се защитава както винаги. - Не ми ли беше достатъчно да те пазя от онези нахални като комари хора, които искаха да ни навредят, с това ли ми се отплащаш. Мразя те! - изписках и не можах за се сдържа. Нахвърлих му се като подивяла и го бутах с всичка сила към стената, като към всеки тласък прибавях обидна дума
- Ненормалник
- Идиот
- Простак
- Извратеняк
- Толкова ли ти беше приятно да го правиш?! Да ме караш да те виждам докато си върху друга! Това е толкова...толкова... - не можех да намеря думата, която търсех. - Повръща ми се от теб! -вече го бях избутала почти до стената и рязко зашлевих един шамар. Обърнах му гръб, защото знаех,че колкото и гаден да беше, не би нападнал някого в гръб.
- Не искам да те виждам повече! - лицето ми срещна неговото и прочетох пламъците ,които горяха в очите му. Беше бесен, може би дори бесен колкото мен в момента. Идваше бурия, както тук в стаята, така и навън. Небето сякаш бе паднало и някаква сива перелина се стлееше наоколо. За миг се възцари тишина, дори не чувах пените на птиците, но може би те дори и не смееха да гъкнат. Въздъхнах дълбоко и взех една цепеница, поставена близо до камината. Извиках нервно и я запратих към огледалото отсреща. Малкото начини чрез които се успокоявах бяха викането и чупенето. Тъй като гърлото бе започнало да ме боли, се възползвах от физическата сила и адреналина, които ме споходиха.

Алекзандър дори не съумяваше да я чуе. Единственото нещо, което кънтеше в съзнанието му сега бе кръвта, която сърцето му така ускорено изтласкаше към мозъка. Погледа му се замъгли, но това не го спря. Сестра му може би бе успяла да го обезвреди за секунда, но Алек винаги е бил бърз в намирането на пръчката си. Можеше да усети присъствието както на неговата, така и на тази на русокоската. В момента Хартроу крещяха, удряха, блъскаха, викаха един срещу друг, без да осъзнават, че по този начин насъскват и пръчките си една срещу друга, които също по някаква извратена случайност бяха създадени от едно и също нещо.
- Простак
- Извратенячка
- Нещастник
- Тъпачка
- Скучубра
- Нещастник...
Двамата хвърляха огън и жупел навсякъде около тях.Обстановката се нагорещи до краен предел. Пръчките им трептяха под гнева на всеки от близнаците и от върховете им се изтрелваха всевъзможни заклинания. Амилия въпреки че не бе толкова добра, колкото брат й, знаеше отлично доста заклинания, с които можеше да го покоси по всяко време, стига да успее да улучи Алек неподготвен.
- Инкита Инфламаре - Бюфорд насочи за пореден път пръчката си към своята плът и кръв, попаднали в схватката на една ожесточена битка. Нито един от двамата не осъзнаваше, че се бият срещу собствения си брат или сестра. Искаха само да накажат другия заради случилото се снощи.
Огненото кълбо, истреляло се от десет инчовата пръчка на младежа, закачи леко рамото на Мия и се взриви в съседния диван, който избухна на мига, щом заклинанието го докосна.
- Конюктивитис, Петрификус тоталус, Редукто, Сектумсемпра , Левикорпус , Левиоса .. - заклинанията се редяха едно след друго. Толкова много, и толкова на брой.. В повечето случай някои от магиите бяха фатални, но сякаш и двамата единствени наследници на Хартроу знаеха, че не искат да нараняват близкия си и отклоняваха с няколко сантиметра парчетата дърво, за да не закачат другия.
В разгара на битката, разиграваща се в спалнята, никой не осъзна, че небето навън толкова много е потъмняло, сякаш всеки момент ще се изсипят метеори, готови да пометат всичко наоколо. Няколко светкавици проблеснаха измежду тъмните, гъсти облаци, карайки земята да се люлее от рева им.
Нито Амилия, нито Алекзандър бяха забелязали състоянието на стаята, да не говорим за пръчките, които толкова ярко блестяха и трептяха в ръцете им, погълнати изцяло от отмъщението.
- Спри! СПРИ! - Алек изкрещя, като секунда след това двете пръчки сякаш избухнаха. От върховете им се изстреля кърваво-червена светлина, която се насочи директно към небесата. Облаците придобиха червен отенък и от небето започна да се сипе дъжд в същия цвят. За няма и минута цялата земя се бе покрила с винено-червена вода, наподобяваща кръв. Всичко почервеня. Прозорците, вратите, дори небето в Главната зала бе потъмняло от ужас, отразяващо случващото се навън.
Настана тишина. Наоколо се простираше гъста мъгла, предизвикана от купищата предмети, избухнали от атаките на кървавите близнаци. Огледалото беше счупено. Диваните - разрязани на две, махагоновата масичка с изрисуван знака на Слидерин - раздробена на ситни парчета...

В организма ми се прокрадваше такава омраза,че за момент не се познах. Мразех собствената си плът и кръв, мразех..себе си. Дали наистина бихме били способни да направим, онова, в което ни бяха обвинили. Нима бихме убили родителите си? Точно в този момент, докато гледах пламъците в Алксзандър виждах непоколебимост, разруха и дори смърт. Бях сигурна,че изглеждам по същия начин, но това не ме спря дори за миг. Продължих с нападенията, които станаха още по-зловещи от предния път. След като брат ми ме зашлеви с огнено кълбо и от рамото ми започна да тече кръв, извиках, но не от болка а ярост. Исках да го убия, буквално, не знам от къде се взе злобата, но в момента вземаше надмощие над тялото ми.
- Агуаменти - струята вода, която обля брат ми право в устата бе в състояние да го удави, което обаче не ми беше достатъчно. Знаех,че няма да се предаде толкова лесно затова насочих отново пръчката си
-Диффиндо - разкъсах дрехите му, защото исках да го нараня както умствено, така и физически. А той обожаваше дрехите си.
Конюктивитис - трябваше да спра но не можех, дори това да причиняваше болка на брат ми. Това, което той ми причини, трябваше да бъде повторено върху него.
И тогава го забелязах. Дъжда, който покри прозорците, стените и таваните на замъка. Беше толкова зловещо,че тялото ми потрепери и изпуснах несъзнателно пръчката си, която издрънча на пода. Осъзнах, колко тихо бе станало за момен, защото Алекс гледаше също без да проговори. Дори не бях усетила кога стана вичко това. Не знаех дали може да бъде предотвратено, но за пръв път в живота си почувствах страх, слабост и беззащитност. Искаше ми се да се строполя върху килима и да остана така завинаги. Облизах пресъхналите си устни и погледнах към брат си. Очите му бяха широко отворени и безмълвни.
- Какво направихме. - огледах порутената стая и почувствах пареща болка в рамото. Беше червено и стоеше някак опърлено. Примигнах и тръгнах към Алекз. Зашлевих му два шамара по бузите и хванах разкъсаната му блуза.
- Никога, ама никога повече не го прави! - пуснах го злобно и отново погледнах към раната, която не болеше толкова от това,че кърви, а от това,че собственият ми брат-близнак я бе направил.

Всичко утихна. Само ромоленето на дъжда прекъсваше мъртвешката тишина. Алекзандър преглътна тежко и чак тогава съзря в пространството раната на сестра си и обстановката, която не наподобяваше нещо по - различно от разрушена стая, превърната от наркоманите в секс бърлога. Хартроу не проумяваше какво бе направил. Опитваше се да намери думи, с които да опише съжалението, което разяждаше душата му отвътре, но устата му сякаш остана запечатана. Връзката между близнаците бе изчезнала, а в погледа и на двамата се четеше желанието да знаят как се чувства другия. Дали бяха толкова жестоки, че да се нападнат един друг ?! Наистина ли бяха причинили всичко това? Нищо. Амилия пристъпи няколко крачки напред, изправяйки се пред малкото си братче.
- Никога, ама никога повече не го прави!- момичето сграбчи разпокъсаната дреха на тъмнокоското, придърпвайки го към себе си. Алек просто стоеше и не каза нищо. Тялото му се разтрепери. В погледа му се четеше една празнота, сякаш душата му бе изсмукана. Все още не проумяваше какво се бе случило. Чувстваше ръцете си чужди и толкова омърсени. Отвращаваше се от себе си. Захвата на пръстите му се отпусна и парчето дърво падна на земята, отеквайки в пространството. Искаше да заплаче. Буквално. Искаше да падне в коленете на сестра си и да моли за прошка. Напълно бе изключил за случилото се снощи и за нещата, които бе видял. Ей беше готов да прости абсолютно всичко. Тялото му започна да вибрира след двата шамара, които накараха лицето му да пламне.
- Аз .. съ..съжалявам .. - промърмори слидеринеца, навеждайки глава надолу. Не можеше да погледне кака си в очите. Гласа му бе несигурен и нотката на притеснение изненада Мия. Тя никога не бе виждала брат си да плаче, нито пък бе чувала гласа му толкова разстроен.
- Аз.. не исках.. - продължи шестнадесет годишното момче, което не успя да сдържи сълзите, насъбрали се в очите му. Парещите капки започнаха една по една да се стичат по пламналото му лице, разбивайки се върху дървените дъски, които на места се бяха пропукали, дори липсваха, унищожени от бурията, тлееща до преди малко.

Сърцето ми почти буквално се разби на хиляди късчета, които бавно се сронваха в краката. Чувствах тялото си отпаднало, изтощено и единственото, което исках да направя бе да се отпусна в прегръдките на брат си, който да ми каже,че всичко ще бъде наред. Винаги го правеше, особено като бяхме по-малки, но сега и той беше същата емоционална развалина като мен. Видях сълзите, които прикри неумело. Вече не чувствах нищо негово, но сякаш установих някакъв минимален контакт и гърлото ми се схвана в желязната хватка на емоциите. Лицето му беше толкова измъчено, толкова бледо и нереално,че ми се прииска да го прегърна и да замръзна на мястото като статуя. Не знаех с какъв ум го направих. Ако не бях дошла тук, ако не бях започнала да го нападам, нямаше да се стигне до такава разруха. За всичко бях виновна аз, а сега когато видях малкото си братче да плаче ми се прииска да забода пръчката в сърцето си, може би това щеше да бъде по-малко болезнено.
- Недей.- сложих ръка върху рамото му и въздъхнах, за да не се разрева като бебе. - Не тук. Да вървим. Не можем да рискуваме да ни хванат. - хванах дланта на брат си и някаква неописуема тръпка премина по тялото ми. Чувствах го толкова близо,че сякаш бяхме едно цяло. Издърпах го през коридора, където като по чудо нямаше никого. Качихме се на първия етаж и от там хукнахме към двора, стараейки се да не привличаме много внимание. Студеният сутрешен въздух обля лицето ми и помогна на сълзите да спрат. Да, бях заплакала, тичах и плачех, но сега по-важното бе да се махнем от там.
- Не трябва да разбират, защото рискуваме още черни точки. - прошепнах по-скоро сама на себе си и видях една от порутените бараки,в които се съхраняваше непотребния багаж и старите, непотребни вещи. Алекз мина пред мен и отвори ръждясалата врата с един ритник, след което се вмъкнахме вътре и мириса на влага и мухъл пропи в костите ни.
- Да го спрем. Нереално е, а ако ни хванат...Господи, вече имат на разположение доказателства на какво сме способни, ами ако видят пораженията и решат,че сме били ние? Ами ако.. - започнах да се паникьосвам, а това не беше хубаво. Клекнах на земята, и прашната повърхност направи бялата ми рокля отвратителна. Едва сега забелязах,че по цялата й повърхност и по тялото ми се стичаха капки, червени капки, досущ като кръв. Алекс бе същата гледка, а разкъсаната му тениска го правеше още по-зловещ. Изстенах и отпуснах тялото си, напипвайки пръчката. Трябваше да събера сили и да помогна на брат си да премахнем, това което бяхме направили.

Сълзите продължаваха да се стичат по бледото лице на младежа. Очите му пламнаха, а устата му пресъхна. Той преглътна тежко и миг след това хукна, хванат в ръка с Амилия. Двамата прекосиха цялото подземие, където стъпките им отекваха в нищото. Никой нямаше. Всички от Слидерин бяха в часовете, които посещаваха. Само картините, закачени по огромния, дълъг коридор шушукаха подире им.
- Какво направихте?! Ще умрем! - един от дебелите магьосници, господин Макс О'Донъл, ако правилно бе запомнил Алек, допринасяше допълнителна паника към ситуацията. Стареца крещеше, викаше, ругаеше по техен адрес, обвинявайки ги, че не може да се движи из картините, в страх, че ще попадне в обсега на дъжда, който би го убил. Нищо, че той вече бе мъртъв.
Всичко изглеждаше като на филм. Коридора нямаше край. Мия говореше нещо по пътя, но Алек така и не успя да чуе и думичка, заради бученето в главата му. Усещаше как сърцето му бие забързано, но кръвта така и не достигаше до мозъка. Ушите му заглъхнаха, допускайки само звука от отекващите им стъпки.
Щом отвориха огромната стоманена порта, студения сутрешен въздух вледени лицата им. Хартроу бе забелязал няколко сълзи, които бавно се стичаха по румените бузи на сестра му. Вятъра започна да щипе лицата им, а кървавата течност, която не спираше да пада така заплашително, напои белите им дрехи. Ей бе останал с полу-разкъсана блуза, която изваждаше на показ по - голямата част от тялото му, вече напоено с парещия дъжд. Слидеринеца понечи да извади пръчката си, в опит да спре нещото, но сестра му го спря навреме:
- Не тук.. - проговори тихо тя и задърпа малкото си братче към бараката, която се намираше в непосредствена близост до гъстата гора.
Постройката изглеждаше доста нестабилна. Целият й блясък и стил бе изхабен от протърканите дъски и желязната врата, която бе поставена, колкото да не влезне някое животно. Тук-там липсваха по някоя керемида, а прозорците бяха изработени от здрав метал, за да може котката на един от професорите да не се вмъкне вътре при отровните растения. Да, тук държаха по - голямата част от билките, които притежаваха най - различни действия. От халюцинации до бавна смърт.
Желязната врата, която бе захваната само с една верижка, хлопна от ритника на кървавия близнак. Докато влезнаха вътре, дъжда бе проникнал по целите им тела. Косата на Ей Джей от руса бе придобила онзи пламенен цвят, а бялата й рокля се сля с прахта по пода и червената боя, образувайки странни фигури. Сълзите на Алекз се бяха слели със странната течност, заличавайки следите им по лицето му.
- Да го спрем. ...Ами ако.. - сапфирните очи на красивата шестокурсничка издаваха неспокойствие и паника. Не бе нужно да има връзка между близнаците, за да се види това. И въпреки всичко, двамата не усещаха близостта между тях. Всичко бе станало тихо, изолирано и някак страшно. Дали връзката бе прекъснала ? Може би това щеше да им дойде като дар от Бог или като проклятие от Дявола ?
- Ще.. ще се справим! Ела тук! - Бюфорд приклекна до положението на сестра си, поставяйки ръцете си на раменете й . Прегърна я. Искаше да я успокои. Дори и каза, че всичко ще е наред, колкото и да не му се вярваше. Не мислеше, че след тази случка някой би им простил, ако разбира се, се разбереше, че са те. Но кого другиго?! За Бога, от небето валеше кръв! Кой друг може да е !
Алекзандър придърпа сестра си за ръка и двамата се изправиха обратно на крака, като дъските под краката им пропукаха.
- Да се махаме, преди да сме докоснали някое от растенията. - младежа огледа набързо бараката и видя в ъгъла зад сестра му купчинката отровни растения, които бяха покрити с найлон. Това щеше да ги предпази от особените им действия, стига обаче да стоят на разстоянието от тях.
Близнаците извадиха едновременно пръчките си и започнаха да редят заклинания, с които да прекъснат кърватата баня , но сякаш пръчките им бяха отказали. Вместо да спрат това навън, те вмъкнаха ужаса вътре при тях.

Заклинанията не помагаха, сякаш някой бе заменил магическите ни пръчки с обикновени дръвца, откъснати от някоя мъгълска гора в най-задръстения град в света. Почувствах се толкова безсилна, че яростно размахах пръчката с надеждата да канализирам гнева си и да я задействам, но това не стана. Държах нещо безполезно в ръцете си, а бурята вече пробиваше покрива и сякаш навън спря да вали, а в колибата се напълни с обилно количество от отвратителната червена течност, приличаща на кръв. Двамата с брат ми викахме с цяло гърло, без особен успех. Дъжда падаше върху найлоните с растения, върху старите куфари, изтърканите дъски и най-вече върху нас. Приличахме буквално на кървавите близнаци. Чудех се как по дяволите ще се измъкнем сега, когато по всичко личеше кои са виновниците за този безпорядък. Бяхме правили какви ли не глупости през годините. Правихме залепващи магии за столовете на преподавателите, превръщахме предмети в мишки, карайки по-чувствителните госпожи да изпищят главите си, но това премина границата. И защо?! Защото това бяхме ние. Мразехме се, обичахме се, но накрая всичко минаваше просто ей така, а сега не бях сигурна какво ще стане. Вече дори бях забравила защо се скарахме, съзнанието ми бе така замъглено от заклинанията, които бълваха през устните ни, че когато на края вече започнахме на повтаряме някои, гърлото ми се стегна в жестока хватка. Страхувах се,че няма да можем да го спрем, а кървавата вода вече бе стигнала до коленете. По нея сякаш преминаваше ток, който ни удряше в сърцата или може би беше от притеснението,че няма да се справим. Този път оплескахме нещата и никой нямаше да ни спаси. Бяхме сами, тук, в тази барака, където пороя се усилваше вместо да спре. Някои от отровните растения, които бяха по земята плуваха около нас и правеха използването на изгубилите магията си пръчки още по-трудно.
- Няма смисъл! Нищо вече няма смисъл! Не става! -хванах Алекс за ръката, опитвайки се да го откажа от безмисленото бълване на заклинания. - Недей, само се хабиш. Не можем да излезем. - прошепнах до колкото бе възможно да се шепти в тази бурия. Един от огромните куфари бе препречил пътя ни, заковавайки се до вратата, а алената течност вече бе стигнала до под гърдите ни. След още пет минути, ако продължаваше да вали със същото темпо щяхме да се превърнем буквално във трупове.
- Алекс.... извинявай за всичко! - избухнах и се вкопчих в брат си, докато от косата ми капеше "кръв". Бях се присмивала на хората по филмите, които се сбогуват с близките си, когато усетят,че края наближава, но явно кармата си го връщаше. - Наистина съжалявам.- сложих глава на рамото му, очаквайки пороя да ни завземе.

Кървавата буря се премести от вън навътре. Всичко в полу-порутената барака заприлича на огромно езеро, в което близнаците бяха потънали, без капчица надежда за изход. Всичко се случваше толкова бързо. По - леките предмети започнаха да се клатушкат, докато не се отделиха от дъбовите дъски и заплуваха наоколо сякаш акули плуват около жертвите си, дебнейки ги да направят една единствена крачка, преди да разрежат плътта им с острите си зъби.
- Нищо не се получава, ма@ка му! - Алекзандър изпсува като дърт каруцар и изрита един от куфарите, който се удари във вратата, заклещвайки се в зеещата на пода дупка, където щеше да заклещи крака си на влизане. Покритите растения започнаха да скъсяват дистанцията си , приближавайки се с всеки сантиметър към целта си - последните Хартроу.
Слидеринците правеха всевъзможни заклинания в опит да прекъснат пороя, който така нахално превръщаше всяка част от телата им в касапница. Дрехите, косите, обувките... всичко беше в кръв. Алената течност продължаваше да повишава нивото си, достигайки до колената им.
"Това е. Ето как ще умрем." - злочестната мисъл събуди уплаха и тревога в душата на Алек. Той знаеше, че няма да успеят да се измъкнат и ще умрат по начина, по който ги виждаше целия свят, а именно в образа на кървави близнаци. Дали пък това наистина не бе и 'мисията им на Земята?" Да покажат, че вдействителност си това, което виждат другите в теб.
- Алекс ... извинявай за всичко! Наистина съжалявам! - мекият и треперещ глас на Амилия прогърмя в старата съборетина като гръм, разтърсил небесата. Наистина беше края. Е, поне щеше да посрещнат смъртта си заедно, точно както се появиха на този свят.
- Всичко ще бъде наред! Обещавам! - въпреки че въобще не го мислеше, Але прегърна сестричката си, обгърна силно тялото й с ръцете си и я стисна, сякаш това бе последната им прегръдка. Сякаш това щеше да е последния път, в който се виждаха. Толкова много емоции започнаха да играят футбол в същността му. Толкова много искаше да каже на кака си за всичките моменти, в които е желал да й изкрещи, че я обича, но не го е направил, страхувайки се , че ще му се изсмее.
Тялото му потрепна под надигащата се вода, която почти бе достигнала гърдите им. Нямаше спасеие. Всичко щеше да свърши след няколко минути.
- Обичам те, Амилия.. - Ей приведе глава до положението на сестра си и просто прошепна тихо в ухото й. Обичтта бе искрена, чувствена. Нещо, което рядко се случваше между двамата. Жалко, че на самия им край разбраха, колко всъщност обичат ближния си.

Не вярвах на думите на АлекЗандър,че всичко ще бъде наред. Усещах го в костите си, имах чувството,че се задушавам. Водата вече стигаше почти до брадичката ми, а гърдите на брат ми бяха почти под вода. Не можех да плувам. Преди години го излъгах и използвах просто заклинание за повдигане, само и само да не ми се присмее, защото със сигурност щеше да го направи, но сега, когато сълзите ми буквално се сливаха с водата, достигаща до устните ми, осъзнах,че няма смисъл да отричам повече. Точно когато понечих да отворя уста за да призная пред брат си, сякаш това беше от полза, усетих прегръдката му. Бих се заклела пред всичко свято,че почувствах неописуема топлина, преминаваща по тялото ми. Опитах да въздъхна, но водата някак си притискаше дробовете и едва успях да се усмихна почти незабележимо.
- Обичам те повече от всичко, Алекз! - повдигнах се на пръсти и водата, която ме понесе, позволи на лицето ми да се изравни с това на близнака ми. Сложих глава на рамото му и усетих противния червен дъжд върху устните си. Обвих едната си ръка около врата му, а с другата хванех неговата.
- Заедно, завинаги, нали помниш? - проплаках, припомняйки си как след убийството на родителите ни си обещахме това. Направихме си ритуал и от тогава връзката по между ни се засили многократно, връзката заради която сега бяхме тук, на прага на смъртта. Някой подозираше какво бяхме извършили през нощта, онази отвратителна вечер, в която луната светеше с пълна сила. Преглътнах горчилката от спомена и със затворени очи изчаках неизбежното да се случи. Дали някой щеше да ни помогне? Наистина ли това беше края? Не бяхме попадали в такава ситуация никога до сега и трябваше да стъпим на краката си, да бъдем силни и да не позволяваме на страха да ни завземе, но нямаше как при положение,че краката ни буквално нямаха здрава опора под себе си. Когато след минута престанах да мисля и черните сцени се изпариха от главата ми, осъзнах че кървавия порой е спрял. Бяхме ли загинали? Това ли беше смъртта? Не усещах болка, сякаш всичко бе прекъснало. Отделих глава от рамото на Алекс и бавно го погледнах в очите. Лицето му бе набраздено с червени линии, заради противната течност, а устните му леко потрепваха. Все още не исках да го пускам, боях се че ако ръката ми се отдели от неговата може повече да не го видя.
- Какво стана? - огледах наоколо, където някои по-леки предмети се носеха около телата ни. - Спря. - прошепнах сама на себе си и махнах един досаден кичур, залепил се за бузата ми.

Всичко утихна. Бурята, вихреща се до преди секунди в бараката изчезна в нищото, а гъстата течност, която покриваше половината пространство се носеше спокойно в пространството. Предметите, цветята, някоя друга откъртена дъска, както и близнаците, се люлееха безтегловно наоколо, движени от магията, пропита в дъжда.
- И все пак, оживяхме... - процеди,навъсил вежди слидеринеца, видимо недоволен от резултата.
- За жалост на света .. - добавяйки, момчето впери погледа си към тавана, който бе на не повече от няколко сантиметра над главите им.
Опитвайки се да измъкне магическата си пръчка изпод дрехите си, Хартроу пусна ръката на сестра си, като връзката между тях се пречупи и избухна, отделяйки леко топлинно поле, което ги отдалечи на няколко метра един от друг.
- Уоу, усети ли това?! - оглеждайки тялото си, потънало в гъстата настилка, стигаща до устните й, Амилия започна да движи тялото си едва-едва, чрез леко движения на крайниците, в опит да се добере отново до близнака си, но внимавайки да не покаже страха, които я ужасяваше от това, че всеки момент може да потъне .
- et misit aquam in praeterito hirundo - Алек вдигна високо парчето дърво, завъртя го няколко пъти, което от своя започна да свети на пресекулки, като накрая от върха й се извиси огромен син лъч, който погълна цялата барака, оставяйки думите на тинейджъра да отекват.

Преди няколко години. Деня, в който родителите им умират:
- Какво, по дяволите стана?
- Не запалихме ли вилата след смъртта на нашите ?! - Израженията и на двамата предвещаваха ужас и обърканост. Къщата изглеждаше както някога. Стария, античен, почти на двадесет тогавашни години, полюлей, целия украсен с най - различни орнаменти и с всичките му двеста мали ламби, грееше приказно в златист цвят, достигайки до всички кътчета в огромната трапезария. Под него, точно в центъра на стаята , стоеше една малка стъклена масичка със ваза,изработена от същия материал, напълната с орхидеи - любимите цветя на майка им. В дъното пък се простираше огромно стълбище с над двадесет стъпала, извисяващо се нагоре, достигайки до половината на сградата, раздвоявайки се на две различни крила. Парапета блестеше все така, идеално полиран, почитен и пребоядисан от иконома на семейството. Дъбовата му сърцевина придаваше онзи уют и топлота всеки път, щом малките тогавашни малчугани, подхващаха старата, любима игра на гоненица, която изискваше спускането им по него, гонейки се един друг.
От двете страни на огромната приветстваща гостна, имаше свод за още три отделни зали, също толкова големи, колкото и тази. Кремавите цветове, с които бяха боядисани стените, идеално пасваха на картините с тъмно-кафяви рамки, закачени до огромното огледало в дясната страна.
От вида на старото им имение, което все още не бе превърнато в местопрестъпление, опетнено от полицията и изследователите, близнаците усетиха онова носталгично чувство, което породи сълзи в очите им. Всичко изглеждаше перфектно. Точно както някога. С изключение обаче на кървавите им дрехи и коси, пропити с гъстата алена течност.

Ушите ми бяха заглъхнали и едва успях да си поема дъх, докато не напипах ръката на брат си. Затворих очи за да се предпазя от удавяне, но когато най-после се престраших и погледнах с едното, забелязах,че от порутената барака в гората нямаше и следа. Намирахме се във вилата, в която бяха убили родителите ни. Но как?! Примигнах, мислейки си,че сме мъртви и това е чистилището, все пак толкова много неща ни свърваха с това място. Игрите, забавленията, празненствата, които нашите организираха по Коледа или Деня на благодарността. Дори тъжните спомени - за пръв път тук с Алекс претърпяхме първото си наказание, защото бяхме излезли в гората след полунощ, за да викаме духове със спиритическа дъска. Е, в крайна сметка се оказахме прекалено навътре в гъсталака и вдигнахме всички на крака за двадесет и четири часа. През тази тераса бях скочила, последствията от което носех като белег на лявата си ръка. Предизвикателството, което Алекз бе отправил към девет годишния ми мозък, бе за се приземя в басейна, но тялото ми реши да се вкочани и се разбих с гръм и трясък върху плочките. Потръпнах при спомена и потърках рамото си. Александър изяде отровна гъба точно от поляната зад вилата и прекара рождения ни ден в болницата, след което по невнимание подпалихме къщичката на дървото и беладжииските ни пръсти скъсаха любимата блуза на мама, защото като за пръв път искахме да помогнем с прането. Скарахме се кой да й отнесе пуловера...е, отнесохме й го, разкъсан на две. Толкова много спомени преминаха през съзнанието ми като на лента,че едва се опомних. Стояхме в началото на антрето, прекрасното антре, което ни предлагаше хиляди места за криене. Не се беше променило ни най-малко.
- Мамо? - прошепнах, търсейки родителите ни. Щом бяхме тук, явно имаше причина. Нямаше да изпусна момента да прегърна майка си отново. Хванах Алекс за лакътя и го поведох към всекидневната. Беше празно, тъмнината поглъщеше мебелите, а тишината бавно накара костите ми да се разтреперят. Нима бяха мъртви?! Наистина ли се бяхме върнали в миналото без последен шанс за сбогуване?! Гръмотевица отекна в далечината, карайки брат ми да сложи ръка върху раменете ми. От малки се плашехме от буриите, защото точно в такава загинаха нашите.
- Чакай... това... - преглътнах, виждайки как една кола паркира пред входа на вилата. Черната Тойота последен модел заби спирачки в чакълестата пътека и от нея излезе строен мъж на около тридесет и осем, който вдигна яката на шлифера си. Отвори тъмния чадър се затича да отвори вратата на пътника до него.
- Татко?! - изпищях и понечих да тръгна към родителите ни, но Алекс ме спря.
- Не бива да се месим в миналото. Може да объркаме много неща. - каза той и макар,че видимо искаше да се втурне в прегръдките на майка ни, остана спокоен и понечи да запали камината, за да се стоплим, чакайки родителите си. Явно плана му бе да се държим естествено с тях. Не знаех как щеше да стане това, имайки предвид факта,че бяхме на по шестнадесет години, а не дванадесет, както се очакваше от нас. Огънят бързо обгърна дървата, които започнаха за пращят все по-силно . Оранжево-жълтият пламък се издигаше нагоре към циментовият комин, оставяйки леки черни отпечатъци, които се наслагваха върху своите по-рано направени събратя. Кой бе предполагал,че ще се наложи да пускаме камината по това време на годината? Дъждът не спираше да блъска по уплатнените прозорци, докато светкавиците озаряваха небето, карайки го да изглежда по-светло от сутрешното. Всекидневната потъваше в меки цветове и нюанси на бежово и червено, уютното диванче с двата меки стола отстрани създаваше усещане за комфорт и закрила на човека седящ в средата. Картините по стените изобразяваха извънградските пейзажи на Лондон, полята покрити с кърваво червени рози, напъпили черешови дървета и милиони безгрижни пеперуди, пърхащи с криле над красивата природа. Върху камината бе поставен плазмен телевизор, не много голям, около 26 инча, до него бяха наредени малки сувенирчета и няколко керамични слончета, обърнати със задни части към вратата за късмет. Две големи арки водеха към коридорите съответно за банята на долния етаж и кухнята. Килимите постлани на пода се сливаха с обстановката в стаята заради пурпурния си цвят, а белите калии във вази стил Луи IX вдъхваха спокойствие и аромат. Не можех да си седя просто така, обиколих диваните поне три пъти и бях в състоянеи да оскубя всеки косъм от косата си преди нашите да влязат в къщата. Бяха толкава прекрасна двойка. Всички им завиждаха. Тя имаше ярки, сини очи, в които човек можеше да потъне, но понякога...дори доста често си навлечахме тъмнотата и гнева им, кестенявата й коса почти винаги бе прилежно оформена на букли, както сега, а изящните скули подчертаваха естествената й красота. Баща ни имаше малко по-строг вид, може би заради кафявите си очи и пепеляво русата коса, която бях наследила от него, заедно с леката тръпчинка на брадата. Бе по-висок от майка ни с около десетина сантиметра, а аз за жалост бях се метнала на баба ни, която със своите метър и шейсет, едва достигаше буркана със захарта в кухната. Сърцето ми заби учестено при вида им. Щяха ли да се уплашат от нас? Нямаше ли да познаят собствените си деца, макар и пораснали? Да, през повечето време бяхме поверяване на детегледачки, но ... надявах се да не е просто сън и да имаме възможност да поправим миналото, макар Алекс да каза,че не трябва да се бъркаме. Дали ни виждаха? Бяхме ли като привидения? Имах толкова много въпроси, които бяха рязко прекъснати от силна мълния, която падна точно на входа на вилата. Сякаш изпод земята изникнаха петима човека с пръчки в ръце, насочени към родителите ни.
- НЕ! - изпищяхме заедно с Алекз и се втурнахме към антрето, инстинктивно вадейки пръчките си. Не ни трябваше време да мислим, щяхме да направим всичко по силите си за да защитим своята плът и кръв. Щяхме да докажем на всички,че през изминалите години са грешали за същността ни. Изрекохме заклинания за отблъскване на онези, чиито лица на се виждаха изпод качулките и черните роби. Рязко разтърсихме пръчките си към враговете, докато родителите ни стояха вцепенени като статуи. Предполагам,че появата ни бе накарала мозъците им да работят по-бавно. Макар с размътено съзнание, видях,че нещо не е наред. Дръвцата между пръстите ни отказваха за работят, а магьосниците не чакаха втора покана. Успяхме да избегнем няколкото заклинания и когато най-после родителите ни се включиха, трима от изпратените зловещи създания се стопиха и попиха в земята заедно с дъжда. Останаха двама, което вдъхна на мен и брат ми известен оптимизъм. Може би щяхме да се справим. Преди да се усетя вече виках или по-скоро се крещях след Александър. Китката ми бе здраво заклещена между пръстите му, а крясъка, който се промъкна от устата заглуши гръмотевицата, която разтресе Лондонската гора. Сърцето биеше учестено, тялото ми бе премръзнало от дъжда, който вече влизаше и вътре в къщата, а ръката ми непокорно се влачеше след тази на брат ми. Една светкавица удари доста близо до къщата, може би на около тридесет метра източно и това причини още по-силен гръм. Затворих очи и самата аз не можах да различа дали от очите ми се стичаха сълзи или капки дъжд, но каквото и да беше, не се чувствах приятно от факта.
- Заедно! - чух гласа на родителите ни и събрах кураж. Затворих очи, виждайки,че и Алекс прави същото. Не знаех какво стана, но след миг всичко сякаш утихна. Не исках да ги отварям. Ами ако нашите все пак бяха мъртви? Какво щяхме да правим? Да понесем смъртта им отново?! Останах така още известно време, докато АлекЗандър не проплака с високия си тембър. Трябваше да погледна. Там пред очите ми бяха те. Родителите ни - мъртви, а нашите пръчки бяха насочени към тях. Какво по дяволите бе станало?! Исках ли да знам? Разклатих невярващо глава, отричайки факта,че там, на няколко сантиметра от краката ми лежи мъртва майката, която бе родила мен и брат ми, а до нея с отворени, изцъклени от ужас очи, бе мъжа, работил усърдно през целия си живот, за да ни създаде уют. Стиснах зъби и коленичих, защото краката ми не издържаха на гледката.
- Ние....ние сме ги... - изстенах и едва успях да се сдържа да не припадна. - Алекс! - извиках през плач и пълзейки се довлякох до брат ми, който седеше край баща ни, опитвайки се да напипа пулса му. - Моля те, кажи ми,че не са мъртви! Не мога! Не искам да го повярвам! - плачех неудържимо, докато проклетата, недействаща пръчка се изплъзваше измежду изтръпналите ми пръсти.

Извисяващата се до небесата светлина погълна цялата им същност. Всичко се сля със синия, топъл цвят, прогарящ зениците на близнаците със силния си блясък. Старата барака, пробитият под, плаващите наоколо растения и кървавата течност, в която плаваха, за секунди изчезна в забвението.
Амилия и Алекзандър се намираха в дълбините на лондонската гора, заобиколени от великолепни, стари дървета, лекия полъх, който караше кожата им да настръхне и лунната светлина, която нежно галеше със своите лъчи лицата им. Гъстите, тъмни облаци, идващи от север, предвещаваха огромна бурия. Алекз огледа местността, като погледа му се спря пред огромното бяло имение, намиращо се в непосредствена близост до тях. Няколко заплашителни гръма проехтяха в 'мъртвата долина' , предизвиквайки неприятни спомени и у двамата. В мига, в който погледите им се срещнаха, близнаците осъзнаха, че се намират пред старото им имение. В същата онази къща, където родителите им многократно организираха купони по случаи празници като Нова Година, Деня на Благодарността, Хелоуин и рождените дни на своите отрочета.
Щом Алек пое кръглата, метална дръжка в ръцете си, усети електрическия заряд, който се прокрадна по цялото му тяло, а познатия скърцащ звук, издаващ огромната врата, накара косъмчетата на врата му да настръхнат. Щом влязоха в потъналото в мрак имение, аромата на калии започна да танцува своя грациозен танц във въздуха, домъквайки познатия спомен за уют и безопасност в слидеринците.
Спомените несъзнателно връхлетяха в съзнанията на Хартроу. Стъпките отекваха в съзнанието на Але, връщайки всички онези хубави моменти от детството му. Пред погледа му незабавно започнаха да играят сенките на отминалите дни... За миг от тавана се спускаха купища балони в най - различен цвят, камината бе перфектно декорирана с най - различни орнаменти, а в центъра, върху стъклената маса - една огромна, двуетажна торта за десетия им рожден ден. В следващия момент пък, в голямото огнище пламтеше бурен огън, огряващ и най - затънтените кътчета в стаята, заедно с останалите светлини, излизащи от процепите на тиквите, идеално издълбани и подредени по определен начин от майка им.
Момчето обърна главата си инстинктивно към голямата всекидневна, където за миг заиграха малки светлинки, редуващи се в няколко цвята, обикалящи целия величествен парапет, символизирайки навечерието на Коледа.
Всичко обаче изчезна по същия начин, както се бе появило, след проблясващата светкавица, която се разби на има - няма стотина метра от дома на сем. Хартроу. Тъмнокоското постави механично ръцете върху раменете на сестра си, знаейки, че в момента един от най - ужасяващите им страхове се превръщаше в реалност. Осъзнаваше, че се е върнал в онзи момент. Знаеше го. Нещо в него потръпна в мига, в който в стъклените му, кафеникави очи, се отрази силуета на огромната постройка.
"I wanna do bad things with you" Телефона на кървавия близнак засвири, карайки всичко в стаята да ехти. Момчето бе натиснало по грешка копчето отстрани на телефона си, което моментално пуска последната песен, която е свирела, точно там, къде е била спряна. В отговор на стряскащата мелодия, Амилия започна да налага брат си с плесници и юмруци, посинявайки ръката му. Разправията спря в момента, в който телата им бяха осветени от светлината на фаровете на тойотата,преминаваща през огромния прозорец, чийто гуми потънаха във влажната почва на няколко метра от верандата.
- Трътльо , мръдни ! - русокосата красавица изблъска брат си на пода, с цел да се скрият от огромните 'прожектори' насочени към тях. Оставяйки се на инстинктите да ги водят, тинейджърите чуха изгасването на акиумулатора, отварянето на врати и прогизващите стъпки в наводнената земя. Малките капчици започнаха да се стичат от небето, като светкавиците им придаваха определена величественост и внасяха смут във всички наоколо. Дрехите на г-жа и г-н Хартроу прогизнаха за секунди, а от откритите им крайници се стичаха малки капчици, сякаш се надпреварваха коя по - бързо ще се слее с тъмната пръст..
Амилия и Алекзандър на коленца пропълзяха до огромния,трикрилен прозорец и впериха погледа си в далечината. Зениците им се разшириха максимално, в опит да прихванат достатъчно светлина от луната, че да съзреят родителите си. Уви, виждаха само силуетите им, които се приближаваха, като с всяка крачка, която правеха , сърцата на близнаците започваха да бият все по - забързано.
- НЕ! - двамата изкрещяха и се стрелнаха към входната врата след като видяха как три черни сенки се спуснаха от небесата , точно под единственото осветено от огромната пита в небето място, сякаш да направят появяването си по - драматично.
Без да съобразяват какво в действителност правеха, кървавите буквално близнаци извадиха магическите си пръчки и започнаха да редят купища заклинания срещу своите врагове, докато родителите им стояха вцепенени, мъчещи се да усвоят случващото се. Кой би могъл да ги вини?! Сигурно не им е лесно да видят дванадесет годишните си деца, които в момента изглеждаха на почти седемнадесет, борейки се с бъдещите им убийци. Няколко от противниковите атаки успяха да намерят телата на слидеринците за свои мишени. Крака на Лекс кървеше обилно, докато се стараеше да прехвърли тежестта на тялото си върху другия, за да намали болката. Раната на Амилия пък, онази, дето бе получила от брат си по - рано в общата зала, отново бе започнала да кърви, раздразнена от заклинанието, разбило се в нея.
- Ще успеем... ще ги спасим! - думите на Алек трябваше да послужат като кураж, че наистина, може би, щяха да успеят да спасят родителите си и да премахнат всички онези глупави обвинения, които ги преследваха цял живот. Вече не го интересуваше, че ще променят миналото. Такава възможност на дали щяха да получат отново. Не трябваше да я изпускат.
Из Лондонската гора, в която единствен гост през нощта бе гъстата мъгла и тук-там някое среднощно животно, сега цареше пълен хаос. Магията, излизаща от седемте пръчки обагряше дъжда, дърветата , а също и въздуха с най - различни цветове. Изглеждаше наистина красиво, въпреки ужасяващата мощ, която се криеше в тях. Цветовете бяха топли, наситени и ярки. Сякаш бе 4ти юли. Изглеждаше прекрасно. Гръмливите звуци накараха няколко от птиците, намиращи се наблизко, да излетят от местата си, раздразнени от цялата тази суматоха.
След няколко минути, гората затихна. Черните сенки изчезнаха в мрака, оставяйки телата на възрастните хора да лежат в почвата, прогизнали от дъжда. Виковете на младите Хартроу проехтяха, като самата луна се скри зад гъстите облаци, прекалено уплашена да бъде свидетел на случващото се.
- Кажи ми, че не са мъртви! Моля те! - Амилия ридаеше, крещеше, блъскаше по почвата. Сълзите й се сливаха с капките дъжд, които успяха да измият засъхналата алена течност от лицето й..
- Моля те ...
- Те .. мъртви са .. Ние... Ние ги убих..ме . - цялата същност на Алекзандър се скова. Сърцето му за миг спря, вледенено от студените удари на пороя . Искаше да крещи... да вика.. да удари нещо. Но не можеше. Устата му бе пресъхнала, а гърлото - сковано, сякаш някой го бе хванал здраво за шията. Пред очите на момчето преминаха последните няколко сцени от деня, припомняйки си, че магическите им пръчки бяха отказали да работят. Те наистина бяха кървавите близнаци. Наистина бяха убили родителите си. - Всичко е по моя вина.. - изкрещя с всички сили, забивайки ръце в мократа почва. Слидеринеца си припомни заклинанието, което бе използвал, за да премахне течнотта от бараката. Същото това заклинание, което ги изпрати тук. Сълзите му не успяха да се сдържат за дълго в кръглите му очи и отприщиха цялата си мощ, погълвайки изстиналото му бледо лице.
Гръмотевиците гърмяха свирепо, рева на децата също. Сякаш се надпреварваха кой по - силно ще успее да изреве.
- НЕ! Не може да бъде! Направи нещо! Спаси ги! - Мия се хвърли в прегръдките на брат си, увивайки цялото му тяло с ръце. Поемайки си дълбоко въздух, сърцето на Алек сякаш започна отново да работи, осъзнавайки случващото се. Всичко му изглеждаше толкова нереално. Сякаш това бе някакъв сън, от който всеки момент ще се събудят. Той стисна силно сестра си, заравяйки глава в косите й. Не искаше да я оставя. Тя бе единствената му надежда в живота. Само заради нея живееше. Нямаше да позволи да й се случи нещо. Което му напомни, че трябваше да измислят начин да се махнат от тук, преди да бъдат заловени от някого - полицията или някой смъртожаден, а може би и някой от министерството на магията ?! Ако ги спипат в миналото, където се предполага, че трябва да са дванадесет годишни, с тях щеше да е свършено. Щяха да премахнат силите им, щяха да ги изгонят на улицата като мръсни животни, а може би и щяха да ги осъдят на смърт..
- Мия, трябва .. трябва да се махаме! Хайде ! - тинейджъра стъпи здраво на двата крака, избърса сълзите от лицето си и пое ръката на близначката си. Не можеше да отдели поглед от мъртвите тела на родителите им. Виждаше страха, изненадата и разочарованието в очите на майка си. Осъзнаваше, че те бяха точно тези, които ги убиха. Не някой от онези тримата, а точно те. Собствените им деца.
- Мия! - Алекз отново изкрещя името на сестра си, след което я дръпна рязко от студения под, но болката в крака му имаше други планове. Целия му крайник се скова за секунди, като момчето загуби контрол над тялото си и падна обратно на земята, неспособен да се изправи. Той усещаше студения порой върху раздърпаните си дрехи. Можеше да почувства пронизителните удари на студения дъжд, каращ тялото му да трепери.
В далечината проехтя поредната гръмотевица, разбивайки се в едно от дърветата в гората, разрязвайки го на две. Бурята беше в своя пик. Нямаше да спре скоро, но двамата наистина трябваше да измислят начин да се върнат там , където принадлежат. А също и да намерят начин да живеят със спомена, че те са истинските убийци.

Вледеняващият порой не спираше. Небето сякаш плачеше за погубените животи, наказвайки хората убили ги. Лицата на близнаците се сковаха от студ, телата им започнаха да потрепват под натиска на мощта му, а кръвта по дрехите им почти се бе сляла със самия плат, оставяйки спомена за този момент вечен.

» След около месец в спалните на момичетата
» Година след началото
» След една година
» След близо година и половина в Забранената гора
» След 15 години, Хогуортс, Откриването на учебната година

След около година, в общата стая на Слидерин

След около година, в общата стая на Слидерин

Similar topics

Similar topics