Беше минал почти месец, ако не и повече, от както белокосата се бе върнала в Хогуортс, след толкова години. Разбира се, сега не минаваше по коридорите с предишния неприязън, който притежаваше докато бе ученичка. Държеше се много по - уверено и дали бе заради това, че бе по - възрастна и по - опитна от малките пакостници, които кръстосваха коридорите, или с времето бе добила малко повече самочуствие - не бе ясно. Първите дни обаче, всъщност първите две седмици, изглеждаше ужасно. Нормално. Спомени я връхлитаха навсякъде, където ѝ спираха  очите, при това все спомени, които ѝ носеха допълнителна, омраза, болка, неприязън, желание за отмъщение и други отрицателни емоции, които я разкъсваха отвътре, а като се прибавеше и желанието ѝ да си свърши по - бързо работата и да изчезне ... можете да си представите на какво приличаше.

Ако не, то ще ви помогна - на парцал.

Почти не спеше, а ако го правеше сънуваше кошмари, стараеше се да замества подобаващо професора по Отвари, а и същевременно влагаше всичките си сили да прерови колкото се може по - бързо главите на учениците, които в последствие се оказа напълно безполезно. Отначало се бе ориентирала към по - горните класове, като се надяваше да знаят по някой любопитен факт, но остана разочарована, че никой не си вреше носа там, където трябваше.

Така де, Кора научи доста нови клюки, особено щом надникнеше в някоя момичешка глава. Това от време на време я забавляваше, понеже тя никога не бе от популярните деца и рядко ѝ се случваше да бъде в центъра на събитията, не веднъж бе проявяла интерес към интригуващите случки около "известните". Още от годините, в които бе ученичка Верласкес предпочиташе да наблюдава, за да си вади изводи, докато разчита езика на тялото. Бързо осъзна, че хората казваха много повече с движенията си, от колкото изказваха с думи, а много устните плюеха лъжи и същевременно ги вменяваха за истини. Поне бе в крак с нещата и клюките. По - късно, когато се научи да използва легилимантиката всичко стана много по - лесно. 

Естествено, клюките не ѝ вършеха работа, така че попаднаха в графата "Безполезно", която бе много близо до графата "Забавно".

И ето сега, вървеше уверена по коридора, с вирната брадичка, без наметало, което да скрива тялото ѝ. Почти всички бяха привикнали с необикновено бялата ѝ кожа, мътните сини очи и каменното лице, което бе лишено от емоции. Лице, които изглеждаше доста по - добре от предните седмици, тъй като умората бе почти заличена (беше спряла да се рови така неуморно в чуждите глави). Всъщност след като бе свикнала с новото място, след като бе приела миналото си, бе започнала и да спи нощем, а това влияеше положително на външния ѝ вид. 

Със същата увереност натисна бравата и влетя в кабинета си, но секунди след това застина. Приличаше на скулптура, но гледката, която се разкри пред очите ѝ бе неочаквана и я стресна. До сега не ѝ се бе случвало да види друг човек в кабинета си, още по - малко бе очаквала това да е ученик. Не, че нещо, ама те я отбягваха и предпочитаха да говорят с нея само когато се налагаше, а и Кора не протестираше. Нямаше нужда да говори с тях, за да ги познава, така че намираше за излишно да води безполезни разговори с пакостниците.

- Добър вечер, господин Тинли. - измърмори жената, когато една от свещите в кабинета ѝ хвърли светлина върху лицето му. Имаше нещо подозрително в това момче. Знаеше го, но не го бе открила все още. Вярно, че бе надниквала в съзнанието му скоро, но не беше открила нищо интригуващо, което да ѝ прикове вниманието. Вътрешно обаче усещаше, че нещо не е наред, естествено нито един лицев мускул не помръдна, вместо това спокойно затвори вратата зад себе си и остави книгите, които бе прегърнала, на бюрото зад тъмнокосия. - С какво мога да ви помогна в този късен час? - веждите ѝ се събраха в средата, като показваше видимо съмнението, което я изпълваше, докато мътните ѝ очи изучаваха лицето му. За момент се изкуши да надникне в съзнанието му, но се въздържа и ръката, която бе посегнала за пръчката се отпусна.

За сега...