Събитието се бе случило някъде в четвъртата учебна година на младият Маккой. Някъде из коридорите на училището пасмината от Грифиндор отново бе плъзнала на всякъде. Това страшно много дразнеше Монтгомъри и той нямаше търпение да излезе навън. Без значение къде само да е по - далеч от надутите червени. Тръгна напред и някак ненадейно успя да се озове в областта около езерото. Е, поне тук трябваше да намери малко спокойствие, но уви, точно този ден съдбата мислеше друго. Не бяха минали и се дочуха гласове. Този път бяха язовци и си говориха нещо за Мъгълознанието. Тук цялото търпение на младият Маккой се изпари. ТОй извади пръчката си и се провикна към тях:
- Или се разкарайте от тук или аз ще ви разкарам! - Отначало младежите изглеждаха стреснати, но бързо успяха да се съвземат. Двамата извадиха своите оръжия, а по - наглия от тях дори си позволи да заплашва слидеринецът:
- Май в Слидерин не ви учат да броите, ние сме двама, а ти само един!
- Един от нашият дом струва колкото десет от вашия! - Отвърна Монтгомъри и без да губи време изстреля първото заклинание. - Вцепени се! За нещастие не успя с опита си да извади от строя поне единия. Задаваше се дуел в който не можеше да победи. Е, в този момент като на шега, късметът реши да се обърне в негова полза:
- Експелиармус! Петрификус тоталус ! - Зад гърба му долетяха непознати гласове и техните заклинания улучиха точно в целта. Двамата язовци бяха беззащитни. Младият Маккой се обърна и доволно се усмихна. Две непознати девойки от Слидерин му бяха помогнали да наложат малко ред в хаоса. 
- Благодаря, дами! - Искрено изрече младежа при което леко се поклони. - Само ако може да попитам кои сте вие и какво да правим с тези двама смелчаци?

Още си спомнях втори курс, сякаш беше вчера...
 Голяма част от Грифиндор ме тормозеха, защото някак не пасвах в Слидерин. Повечето бяха по-отворени и се сприятеляваха лесно, докато аз се притеснявах да не кажа нещо лошо. Един ден, две момичета от Грифиндор ме замеряха с мастило (или поне се опитваха) докато не избягах навън, до езерото, и започнах да плача тихо. Повтаряше се всеки ден. Винаги се правех, че не ми пука, но в реалност не бе така.
 Чух гласове. Едно момче от Слидерин говореше на двама от Хафълпаф.
-Май в Слидерин не ви учат да броите, ние сме двама, а ти само един! - Беше извикал единият от тях. 
 Тук тъгата ми изчезна. Замени я омраза. Тази история достатъчно се бе повтаряла с мен.
-Експелиармус! - Извиках аз, вдигнала високо пръчката си докато някой малко повече в стани от мен, по същото време, беше извикал друго проклятие...

Онази случка бе станала преди около две години, когато бях в четвърти курс. Аз и едно друго момиче тъкмо бяхме излезнали от замъка. Разговаряхме за учителите, учебните часове, съучениците и изобщо каквото ни падне. Навсякъде беше претъпкано, все едно професор Озера е в розова пачка и сутиен и танцува Лебедово езеро в средата на двора. "Само се надявам, че не съм права, че просто не ми се мисли какво ще започнат да пишат жълтите вестници..." На нея не ѝ пречеше, затова се разделихме, всяка по пътя си. Изведнъж, дори не усетих как, стигнах до една от областите около езерото. И то не просто къде да е, а по средата (или по-скоро началото, защото борбата не бе стигнала до никъде) на битка. Между двама Хафълпавци срещу....един слидеринец. "Та този е от наще!" Дочух малка част от разговора:
- Май в Слидерин не ви учат да броите, ние сме двама, а ти само един! - каза един от хафълпавците, извадил, също като събеседника си, своята пръчка.
- Един от нашият дом струва колкото десет от вашия! - отвърна му момчето от нашия дом. Мислеше бързо, но не му се получи заклинанието... - Вцепени се! 
"Мерлин, защо вечно слидеринци...защо вечно ние трябва да се забъркваме в такива нещо...Няма значение, остава си от нашите и трябва да му помогнем." Очевидно там имаше друга слидеринка. И май мислихме еднакво. Затова и двете заедно изкрещяхме:
-Експелиармус! Петрификус тоталус!- дори не си спомням коя кое каза, важното е, че успяхме да се справим. Момчето от зеления ни дом се обърна към нас с доволна усмивка и ни заговори:
- Благодаря, дами! - той леко ни се поклони - Само ако може да попитам кои сте вие и какво да правим с тези двама смелчаци?
- Аз съм Сирена Сънсет. - "И сигурно веднага ще му светне онази статия за какво го бе сполетяло баща ми, сигурно е чистокръвен..."  - И не знам какво мислите вие двамата, но е за добро на целия ни дом да ги оставим тук. Ако не се сещате, няма как да не вземат точки от дома ни, при положение, че сме трима слидеринци срещу двама хафълпавци. Според вас на кого ще повярват, че просто сме се отбранявали? На нас или на "милите Хафълпав" ? Пък и не си заслужава наказанието. - след това просто скръстих ръце. Наистина, кой би повярвал на Слидерин пред Хафълпав? А и не ми се искаше да правя каквото и да било, все пак това бе един много дребен спор. Както казах- не си заслужава.

Бързо изтрих сълзите от лицето си и се усмихнах бегло.
-Кристина Мейфайър - отвърнах аз. -Мисля, че Сирена е права. Да не си търсим проблемите, те имат навика сами да ни намират.

Е, интересен начин да се запознаеш със съодомниците си, нямаше спор. Победи слабите и отхвърлените, а след това си се представете един на друг. Типично по слидерински. Само нещо не му допадна идеята да пуснат безнаказано жалките язовци. Вярно малко трудно беше някой да повярва, че двама от Хафълпаф са налетели на бой на трима от Слидерин, но така щяха да затвърдят репутацията си. За нещастие бе непосилно да спори със Сирена. Всеки опит да я убеди да накажат жертвите си завършваше с тирада от нейна страна защо не бива да го правят. Настрани малката Кристина ги наблюдаваше с интерес и лека усмивка грейна по лицето й. Очевидно намираше малкият им спор за забавен, но не след дълго Монтгомъри отстъпи. От една страна не беше възпитано да се спори с дама, а от друго Сирена правеше впечатление на твърде интелигентно момиче. Все пак нямаше да остави нещата така. Беше наясно с дарбата си на зиеустието и сега изглеждаше перфектен момент да я използва. Все пак никой не можеше да обвини някоя симпатична змия, че е нападнала беззащитни момченца, които са се разхождали където не им е мястото, нали? След като кимна отвърдително на Сирена, че той няма да наказва язовците, двете дами тръгнаха забързано към училището. В този момент Монтгомъри се приведе и започна да шепти нещо на змийски език. От някъде изпълзя доста дебел смок, който откликна на зова:
- Виждаш ли ги тези двама младежи, бих желал малко да ги постреснеш! - Заяви господарски младежът.
- Но как да ги накажа, господарю? - Явно тази змия не бе от най - умните, но какво да се прави. Не всички можеха да са умни като пепелянки.
- Просто се излегни върху тях и им съскай това ще е достатъчно! - Монтгомъри бе започнал да губи търпение с цялото това обясняване на глупавият смок. След още малко доуточняване, животното най - накрая изпълни заръката на момчето и сложи огромното си тяло върху двамата безпомощни младежи от Хафълпаф. Доволен, че справедливостта възтържествува, младият Маккой настигна двете си спасителки:
- Доста се забави, надявам се глупчовците от Хафълпаф да са добре! - Веднага го подхвана Сирена.
- Дори с пръст не съм ги докосвал. - Отвърна младежът и й се усмихна. - Е, дами да се поразходим в околностите? - Запита на свой ред слидеринецът...

Монтгомъри каза на Сирена, че не ги е докоснал и с пръст. Аз не му вярвах особено, но не ме и интересуваше. Те си го бяха заслужили. Не разбирах защо Сирена се застъпи толкова за тях? Не искаше да има неприятности, все пак щеше да е забавно да ги довършим с някой номер.
 След това сякаш забравих за проблемите си с Грифиндор. Аз, Монтгомъри и Сирена вървяхме покрай езерото и говорехме за всичко. Главно той и Сирена говореха, а аз, както винаги, се притеснявах да не кажа нещо лошо.
 Гледах в езерото. Мислех за неща от рода на "щеше да е хубаво да има лодки" и "езеряните били ли са някога на повърхността, ако да - какво е станало с тях...". Беше ми трудно да се впиша в разговора. Двамата бяха четвърти курс, а аз бях втори. Не учех за повечето от нещата и не познавах всички учители. Нямах и много приятели, но последното не беше чудно. За човек като мен дори имах твърде много...

Очевидно бе (не, очеизвадно, както се шегуваше баща ми) , че на Монтгомъри не му е присърце да остави хафълпавците без отмъщение. Но нямаше да се оттегля току-така. Тези, които ме познават, отлично знаят, че съм огромен инат и не понасям да става другояче освен моето. Може би една от най-горделивите ми черти е, че незнайно защо винаги мисля, че аз съм правата. Но, извинете-извинете, почти не е имало случай да греша, така че имам известно право да смятам така, нали? Както и да е. Спорихме доста време какво е правилно- да ги оставим на мира или да им направим някое "малко" (да бе, малко друг път) проклятие. Ясно обясних на Маккой, че не искам да се забърквам в наказание заради нещо толкова глупаво и съм сигурна, че в крайна сметка и той ще го осъзнае. " Но май това би станало само, ако се стигне до наказание..." Знам, че съм като, с извинение, трън в гъза, когато стане дума за спорове. Но в крайна сметка поне получавам това което искам. Все пак съм от Слидерин- това е една от чертите ни- знаем какво искаме и знаем как да го получим. Въпреки, че са ми казвали, че понякога се държа като рейвънклоука- сякаш знам всичко и няма спор, че то е правилното. Не отричам, вярно е. На няколко пъти видях, че Кристина леко се усмихва. Не я виня, и аз да бях на нейно място щях да смятам всичко това за смешно. Като толкова драматично шоу, че направо да става за смях. В крайна сметка стигнахме до някъде с момчето. Примири се, но ми се стори някак...хм, съмнително? Все пак не ми изглеждаше на човек, който лесно се примирява с каквото и да било. "Е, аз бях до тук, нататък не мога да го спра, предполагам." казах си. С Кристина тръгнахме към училището и не след малко чух писъци от мястото, където бяхме. ( "Мерлин, звучат като момичета!" ) Не звучаха като стонове от болка, по скоро писък на изненада и страх. Не минаха и десет секунди и Монтгомъри ни настигна. 
- Доста се забави, надявам се глупчовците от Хафълпаф да са добре! - мигновено го подхванах. Глупчовци са, да крещят все едно е края на света заради една змия.. (поне доколкото видях, е змия) . 
- Дори с пръст не съм ги докосвал. - "Аха, а аз съм красива червенокоска, която печели от бродуейски мюзикали" - Е, дами да се поразходим в околностите? -  в отговор двете само леко кимнахме. 
  Вървяхме покрай езерото и си говорехме за каквото ни падне. Докато не се усетих. По-скоро си говорехме само аз и Маккой. Кристина почти не се чуваше. Не, че имах нещо против Монтгомъри, но, хей, все пак сме трима! А и не ми изглежда от мълчаливите. Да не би да се срамува, защото бяхме по-големи? Или има някакъв проблем? Обърнах се към нея с лека насърчителна усмивка, която обикновено не обичам да показвам пред други слидеринци. И изобщо пред другите. Все пак дома от който съм е известен с това, че се възползва от хората. Ако не се държиш гадно, останалите те подозират. Трудно е да си приятелски настроен, когато униформата ти включва зелено-сива вратовръзка...А пред останалите от змийския дом пък е проява на слабост. Но Кристина изглежда мила, а не мисля, че Маккой би ме подценил заради това.
- Хей, Крис, всичко наред ли е? - обърнах се към нея. Винаги съм имала навика да правя прякори на околните, по-лесно ми е. Дано не ѝ е проблем.