- Имаш посетител. - гласът беше монотонен и открито изразяваше своето неодобрение, макар да знаеше, че това вероятно щеше да повлияе на заплатата му, Роб не прикриваше лесно емоциите си.
Ето сега стоеше на прага и неодобрително гледаше своя работодател, който между впрочем, бе до такава степен затрупан с документи, че едвам се забелязваше фигура зад бюрото. Фигура, която не пожела да обърне внимание на нарушителя. Блондинката бе потънала в неделните си задължения, които включваха преразглеждане на стари дела, обмисляне на присъди и тем подобни въпроси, които бяха впримчили здраво вниманието ѝ.
- Госпожице? - тъмнокосият господин прочисти гърлото си, след като отново не получи отговор и си приближи, като бавно се надвеси над купчината с листи. - Чакат да се срещнат с теб.
- Роб, кажи ми колко пъти съм ти казвала да спреш да ме занимаваш с твоите глупости докато работя? Малко задължения ли съм ти дала, че идваш да ми висиш на главата и да ме занимаваш с проблеми, които ти трябва да разрешиш. Пределно ти е ясно, че в неделя НЕ приемам посетители и НЕ обсъждам нищо с никого. Наясно ли си с това, или да си търся нов асистент, който си разбира от работата и знае, че не трябва да ме безпокои? - тонът ѝ бе обезпокоителен. Не викаше. О, не. Всъщност мудния поглед, който му отправи и очите, които бяха изпълнени с презрение и отвращение, бяха комбинирани с един равен глас, който в една по - нормална обстановка щяха да доведат някого до мисълта, че тази жена е просто преуморена. Истината бе, че Фрейя бе бясна, но както всяка себеуважаваща се дама, тя държеше нервите си под контрол и умееше да разтреперва само с поглед.
Можете да си представите какво се случи с горкия Роб.
Въпреки фамилиарниченето, което си позволяваше, той изпитваше респект към тази особа. Вървеше стриктно по стъпките ѝ и изпълняваше всяка прищявка, защото първо плащаше добре и второ ... когато бе щастлива плащаше двойно. В подобни моменти обаче му се искаше да избяга и да не се върне повече. Пребледня и помълча около минута, докато му дойдат думи в устата.
- Съжалявам. - измърмори тихо и преглътна унижението, което изтърпя и когато съдията реши, че може да се върне към задълженията си, той отново я прекъсна. - От "онези" е и каза, че не търпи отлагане.
- Кажи му да влезе. - светкавичния отговор за момент стъписа асистента, както и промяната в жената. Гневът, който пробягваше по лицето ѝ изчезна, все едно никога не е съществувал, а на негово място се намести тънка загадъчна усмивка.