По коридорите

Заглавие: Re: По коридорите Пет Авг 30, 2013 10:34 pm

Не обичах напрежението, вече пета година, а не можех да свикна с всичките тези предмети, преподаватели, директори, отговорници, префекти, главата ме заболяваше. Дори не знаех в какво се забърквам като се навих да уча тук, но измъкване нямаше. Вечерта бе спокойна, годината започваше след...да, дори не знаех кога, не че ме интересуваше особено, важното в момента оставаше това, че коридорите бяха пусти и ако се вяснеше някой и друг дух бих казала,че е претъпкано. Бях сложила защитния си медальон поради незнайно каква причина, а с него в комплект вървеше и мрачната ми физиономия, която повечето първокурсници се опитваха да избягнат. Рядко някой ме спираше да си побъбрим, а точно сега ако по някаква случайност зайците решаха да ме дарят с реплика от сорта "Извинете, къде е тоалетната?" ....е, с една дума, нямаше да я търсят след отговора ми. Не се славех с много приятели, но така си ми беше добре, мразех да разкривам себе си пред друг освен кучето и котката си, която както винаги бе оставила ноктите си в кожата на ръката ми и приличах по-скоро на ухапана от върколак. Въздъхнах тежко след като с разочарование забелязах,че луната не е пълна. Нощта бе спокойна и тиха...не по вкуса ми. Вятъра едва навлизаше през един от открехнатите прозорци в коридора. Тези хора или бяха ужасно зиморничави или просто мразеха чистия въздух. Честно, бих приела това, ако преподавателите бяха дърти откачалки със заболявания на костната система, но напротив, повечето бяха изключително секси. Понечих да отворя един от големите прозорци в западната част, когато чух скърцане. Не бях плашлива, но инстинктивно се обърнах за да проверя източника. Нямаше никого, сигурно бе просто повея. Хванах дръжката и дръпнах рязко, естествено с моя късмет, тя остана в ръката ми. Изругах по-силно от очакваното, но вместо екот, от другия край на коридора чух смях. Кипна ми. Захвърлих ръчката напред към кикота и сложих ръце на хълбоците си.

-Сега по-смешно ли ти се струва? - не знаех кой е но щом ми се хилеше като варена тиква не беше учител. Силуета се приближи. Беше по-висок от мен, около метър и осемдесет, леко присвити, кафеникави очи и добре оформена прическа от типа който си правеха само тежкарчетата в обикновените училища, но защо тук да е по-различно? Познах го щом застана на метър от мен. Кристофър вон ле Нещо си.. какво по дяволите бе това име. Да не беше някаква френска принцеса или Галски предводител на войска срещу вампирите. Отвратих се мислено и повдигнах високо вежди,когато трапчинките на момчето се показаха.

- Ти си бил.. хубаво.

Заглавие: Re: По коридорите Пет Авг 30, 2013 11:03 pm

Нощта беше една от онези, в които нямаш абсолютно нищо за вършене. То като цяло в самото училище си беше доста скучно. Учене, учене, практики, учене, изроди, първокурсници.. тъпотии отвсякъде. Трябваше да се измъкна от проклетото спално помещение. Въпреки че бях пета година тук, все още не можех да свикна с общите спални.. Какво беше това безобразие ? Вкъщи не обичах да деля стаята си с Кийън, да не говорим пък тук, където трябва да търпя още поне десетина, които са може би по - досадни и от брат ми.Станах. Нахлузих войнишките си дънки и жълти обувки и взех от стола, намиращ се пред леглото ми, черна тениска и дънковото ми яке.
Докато си вървях из така или иначе пустите коридори, успях да зърна един - два лутащи се призрака, което адски много ме изнерви, тъй като не бях особено голям фен на тези безтелесни същества. От един от далечните ъгли на коридора се чуваха стъпки. Щеше да е хубаво да срещна някоя позната физиономия, само дано да не е някой, когото ненавиждам или просто опитвам да избягвам, заради безсмисленото им съществуване.
"Майка ти .. " - псувнята беше адски силна и дойде от устата на момиче. Стана ми доста смешно. Винаги съм намирал за забавно, когато някоя 'принцеска', с които беше пълно училището, псува. Мислят си, че си придават важност..грешат. След секунди се чу шум,сякаш нещо падна на пода.
" Сега по-смешно ли ти се струва? "
- Ау,имаме си работа с бунтар. - помислих на ум и пристъпих напред. Нямах много добро зрение,така че се наложи да пристъпя доста близко до другият лутащ се из замъка. Щом застанах достатъчно близко,за да фокусирам погледа си, видях, че това е едно от момичетата от Слидерин - Алисън, която е далеч от стереотипа за 'принцеса', което беше хубаво.
" Ти си бил .. хубаво"
- Ау, да не би да очакваше някой любовник,Лис ? Може би някой дърт преподавател, с който искаш да по палуваш ? - с Алис не бяхме първи приятели, но и не се мразехме .. много. Просто винаги обичахме да правим гадно на другия - една от важните черти, които трябва да притежаваш, за да бъдеш слидеринец!

Заглавие: Re: По коридорите Пет Авг 30, 2013 11:50 pm

Някои от учениците идваха в замъка преди да започне годината, кои от скука, кои, като мен и брат ми, без избор заради припряни родителски форми на живот.Как да не ги обичаш.Като стана въпрос за Кристофър и мен, понякога се чудя дали това че сме в различни домове всъщност не е за добро.Кой знае какво можехме да направим с общата стая, имайки предвид начина, по който решаваме всеки спор помежду си.И като се сетя че клонингът ми се съгласи да идва тук "само, за да може да не е само братчето му"... Сериозно ли? По-скоро да си вее хубавите дрешки пред момичетата, които получава още откакто бяхме на три.И все пак... кръвта си е кръв.

Оставаха няколко дни до началото на годината и, както казах, все още нямаше много ученици в замъка, брояха се на пръсти.Беше толкова отегчително да се чудя по цял ден какво да правя.Писна ми да лежа по гръб, по корем, с главата надолу, прочетох всяка книга, която ми се изпречи и дори започнах да почиствам общата стая редовно.Ако майка ми можеше да ме види сега... Вероятно щеше да припадне от възторг.
Тъй като времето все още беше страшно топло, се облякох по-леко, тъй като не знаех на кого мога да се натъкна докато се разкарвам из каменните коридори, можеше да е някой преподавател или дори директорът, въпреки, че като ръководител на Рейвънклоу беше страшно свестен човек и едва ли щеше да му направи впечатление че нося раздърпана, леко окъсана по ръба, зелена тениска, която въпреки вида си е страшно удобна и къси гащи, които баща ми ми подари и за които имам подозрения че са принадлежали на неговия баща.И все пак не обичах да изглеждам неподобаващо пред никого.
Докато вървях, бях забил поглед в пода, наблюдавайки дали ходя в права линия, глупав навик, който имам откакто се помня.Замислих се над това как да се отърва от него, когато нещо ме изтръгна от мислите ми.Вдигнах бавно глава като в сцена от екшън филм и присвих устни.
"Да си имам късмета..." - изнедоволствах на ум.
Нещото, което ме разсея от въображаемата права линия на пода беше гръмкото говорене на брат ми, което бих могъл да чуя вероятно от другия край на света, въпреки че в момента сигурно се намираше на около двадесет метра.
Закрачих отново и завих наляво, като гледах право напред.Как и един път не се засякох тук с Крис, когато не се опитва да свали поредната овчица.Грешка.Тази овчица беше всъщност лъвица - Алисън МакКийни.Това момиче ми остави траен белег още откакто се возихме заедно в една лодка при първото с пристигане в Хогортс.Репутацията й тук не подминаваше ничии уши и всички момчета не смееха да я погледнат в очите, а момичетата сменяха посоката си на ходете веднага щом видеха МакКийни да крачи на десет метра пред тях.Дори от дома й не си позволяваха да я закачат за каквото и да било.
Когато ги приближих Алисън заби погледа си право в мен, а брат ми се извърна бавно, понеже беше с гръб към мен.Повдигнах насмешливо вежда и скръстих ръце.Все едно ме виждат за първи път, а може и така да е, да, дори брат ми, главоча.
-Дух ли видяхте или изглеждам толкова "добре", че да не можете и дума да обелите? - изсумтях и погледнах към Крис. - Как си, Еднакъв?

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 12:20 am

Макар да се засегнах от думите на Крис, знаех че не го мисли с лошо. Беше един от малкото, на които им позволявах да ми подхвърлят такива коментари. Показах злобно част от зъбите си в опит да се усмихна и изпуках кокалчетата на ръцете си. Евънс стоеше на три крачки разстояние и весело се хилеше, докато очакваше да измъдря поредната си хаплива реплика.

- Ами ..интересно е, че питаш, защото щом знаеш какво става по коридорите в полунощ, явно имаш опит. Коя е, или по-правилния въпрос би бил "Кой е?" От далече ти личи. Модерни дрешки, парфюм Армани, хубаво тяло, не може да си толкова сладък и същевременно хетеро. - Видях как усмивката му не падна, но леко потрепери. Нервирах го, обожавах да го нервирам. Приближих се малко и вдъхнах аромата му, направих го доста очебийно с цел.

- Знаеш ли - направих още една крачка - винаги ми е било интересно какво става в общата стая на момчетата? - Бях на десетина сантиметра от него и вече се чувствах ниска. - Прехапах устна и самодоволно дръпнах един от циповете на джобовете на дънковото му яке, но нещо друго прикова погледа ми преди да продължа с дразненето. Нещо подобно на Крис и това НЕЩО се оказа човек. Очите ми се разшириха до такава степен,че започнаха да парят встрани. Отпуснах ръка и стиснах челюст толкова силно,че можех да чуя тракането й.

- А....стига бе! - примигнах няколко пъти и пристъпих напред без да обръщам внимание на Крис.

- Боже Господи, кажи ми,че сънувам или съм пияна. Не може да има двама Крисовци и то в един и същ свят, замък, коридор и.... - повечето биха се отдръпнали назад, но моята същност не го позволи и смело се доближих до човека. - Гръм и мълнии, не си призрак - установих го след като побутнах с пръст гръдния му кош. - Напротив - смръщих се - доста по-твърд си от призрак, че дори и от Крис. - усещах ,че само аз говорех, но не ми пречеше, в момента бях прекалено заета да изучавам чертите на двойника му.

- Чудя се с какво съм съгрешила в предишния си живот,че Всевишния ме наказва така. Един мога да понеса, но двама?!. - продължавах да го пипам сякаш пред мен стоеше стена и търсех таен изход. - Моля те не ми казвай,че си същата кратуна като този там? - умолително отворих сините си очи и ги впих в отсрещните. - Някой да ме подпре, моля. - облегнах се на стената отсреща, но не изпуснах тениската на Другото Крис.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 1:13 am

" Да не би току-що да ме нарече гей ? " - Настана малко каша от нещата,който говореше Алис. Щях да й го върна тъпкано! Все още не се е родил човека, който ще ме обижда, но как бих могъл да й се сърдя. Има нещо в очите й, на които никой човек не би устоял, колкото и зла да се прави.

" Винаги ми е било интересно какво става в общата стая на момчетата " - Не усетих кога Алисън се бе довлякла до мен и бе започнала да откопчва ципа на дънковото ми яке. Стреснах се. Какво по дяволите .. ? - изсумтях и стиснах устни. След секунди слидеринката спря и се вторачи в нещо зад мен. По стъпките познах, че е човек. Не кой да е човек,а самият Кийън. Той имаше едно такова специфично предвижване, което не бих сбъркал никога. Завъртях се леко и видях как МакКийни бе впила огромните си нокти по тялото на Кийънчо.

" Блах. Вземете си стая! " - Само при мисълта потръпнах. Някак си не си ги представях заедно. Тя е прекалено инатлива и може би зла за малкото ми мило братче. Колкото и да ме изнервяше, не бих позволил на някаква малка злобарка да го съсипе.

"Боже Господи, кажи ми, че сънувам... Не може да има двама Крисовци.." - Всички винаги повтарят колко много сме си приличали. Само аз ли не го виждам? Да,наистина си приличаме външно, но сме напълно различни. Мразех го! Мразех да ни сравняват сякаш ние нямаме собствени самоличности!

- Не се впрягай,Лис .. Ще ти се образуват бръчки. - Направих лек коментар относно държанието ми, което въобще не ми се нравеше и завъртях поглед към брат си, който изглеждаше леко стреснат от всичкото докосване.

- Здравей,братле.. Радвам се да те видя. - С Кийън никога не сме седели в един вагон във влака. Никога не сме общували както преди. Никога не сме се застоявали в едно помещение за повече от десетина минути,с изключение на голямата зала, когато закусваме, но тогава сме на различни маси, така че не е проблем. Дали това, че сме в различни домове не ни раздели още повече? Или пък е за добро ? Може би щяхме да се състезаваме кой е по - добър и бихме се избили в общите спални помещение. И все пак.. винаги ще се стремя да бъда по-добрия.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 1:50 am

Стегнах се инстинктивно когато Алис се докопа до мен, бързо като змия и започна да опипва тялото ми.Оцъклих се на коментара й за "двамата Крисчовци".Изведнъж ме напуши смях, че в момента някакво момиче душеше около мен, сякаш бях някаква скъпа чанта, а Крис стоеше отстрани и гледаше тъпо като теле.
-И аз се радвам да те видя, Криси... - Просто не се сдържах да го нарека така.Знаех че си пъхам главата в торбата с това, но просто не се сдържах. - Извинявай. - Хванах момичето за раменете и направих крачка назад. - Аз съм Кийън. - Подадох ръка и се усмихнах дружелюбно. - Другото Крис. - завъртях очи, защото това звучеше просто ужасно. - А ти си Алисън... - прекъснах я преди да отвърне.
Въздъхнах тежко, защото очаквах да ми избоде очите или нещо такова, не знам защо, но просто имах такова предчувствие около нея.Леденосините й очи можеха да те метнат в небесата и в същото време да те смъкнат на колене.
Някаква странна тръпка премина по гръбнака ми и леко помръднах, все едно седях на неудобен стол.Мразех да съм център на внимание, а в момента и двамата гледаха право в мен.Всъщност Крис обръщаше повече внимание на гърба на Алисън, но все пак мяташе по някой друг поглед към "братчето" си.
-Еднакъв, Алис... - погледнах първо към брат си и после към МакКийни. - ...колкото и да ми е приятно да съм в компанията ви, мисля да си продължа по пътя, защото не бих си простил да ви преча на... каквото и да е това.
"И защото не бих издържал дълго, на хапливите реплики, които още не бяхме започнали да си разменяме, Крис." довърших мислено и пъхнах ръце в джобовете си.
-та, ако ме извините... - Заобиколих бавно момичето и когато стигнах до Кристофър се спрях и погледнах към него. - А, да. Замалко да забравя. Майка прати писмо, което гласеше, че ако се издъниш по някой предмет ще ти резне галеоните, за неопределен период от време.Свиквай с дрехите на гърба си.
Ухилих се лукаво и метнах поглед на Алисън.Още не можех да повярвам че брат ми се е сдружил с нея.С нея? Колкото и да ме дразнеше, трябваше да му призная тази постъпка.Извадих лявата си ръка от джоба и помахах на Алис, след което се завъртях на пети и... след това още веднъж, като застанах отново в същото положение.
-Всъщност, Алис, ако мога така да те наричам, вярно ли е че миналата година си докарала първокурсник до подмокряне? - знаех че сам мога да си навлека нещо подобно, но любопитството ми надделя.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 2:16 am

Имаше интересно име, прекалено интересно дори. Звучеше някак екзотично и приятно за изговаряне. Повторих го няколко пъти на ум за да го запомня, а и да му се насладя напълно. За разлика от Крис, който трябваше да призная,че си имаше своите добри страни, брат му беше по-поносим от страна на финансовото си положение. Не сдържах смеха си при оцъклените очи на Кристофър при споменаването на ограничената парична стипендия. Нещо в мен се надигаше от радост когато той страдаше. Интересното в този случай бе,че изпитвах такива чувства само към близки, каквито определено не бяхме с Евънс.. всъщност не знаех как да го наричам сега, тоест не можех да използвам фамилията както преди. Станаха двама, което беше ужасно като се замислех. Как щях да ги различавам?! Че дори и гласовете им бяха почти еднакви. Лесно можеха да преметнат мен и дори някой друг. Трябваше да бележа някой от тях. Може би пентаграм на челото? Свих ръце пред гърдите си, когато Кийън се отдалечи и се подготвих за схватка с близнака му. Заслужаваше ли си въобще да го правя. Не намирах смисъл, а личното удоволствие изчезна още щом видях потрепването на усмивката му, която така отчаяно се стараеше да задържи. Бях готова да последвам примера на другия Евънс, когато той се обърна и ме попита нещо. Помълчах за неизвестен период от време, което май го стресира, защото очите му леко се разшириха от притеснение. Добре, не разбирах какво толкова плашещо имаше в мен. Един пиърсинг, малко кичури, леко злобна усмивка, странен стил на обличане, честа употреба на псувни, някой и друг шип вместо гривни на ръката, но какво повече? Нима беше страшно,явно да. Преглътнах и се постарах да не засрамвам петнадесет годишен тийнейджър пред чудовищното изчадие - брат му.

- Да - отговорих просто. - Но не съм виновна,че има слаб пикочен мехур. - тръгнах към двамата клонинги. - Би ли се уплашил от това, например? - Хванах лицето на Крис и макар,че височината ме затрудни, врязах поглед в неговия без да казвам нищо. Привсих очи и притиснах бузите му с показалеца и палеца си. След секунда съзерцаване в озадачените очи на Кристофър, осъзнах,че силата ми не действа. Не знам какво стана, но дори аз не почувствах силата, която иначе минаваше през вените ми. С удоволствие можех да отбележа,че успях да го сплаша, но не и до такава степен каквато бих искала, нещо ме разсейваше, отнемаше енергията ми. Примигнах няколко пъти и очите ми конвулсивно се навлажниха. Никаква идея защо. Преглътнах и изгледах Кийън от глава до пети.

- Знаеш ли, дори няма да ти се разсърдя,че ме попита нещо такова. Рядко споделям с когото и да е каквото и да било. И печелиш точка,че ме нарече Алис. Малоумния ти двойник използва някакво си жалко подобие на Лисица. - усмихнах се и заиграх и медальона си.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 3:03 am

Нещо не бях в настроение. Исках да се заяждам с брат си, но и не исках.. Може би просто не искам да го излагам пред момичето, към което видях, че прояви интерес. Винаги, когато си хареса някое момиче, очите му грейват някак странно. Предполагам, че само аз забелязвам това нещо, все пак сме близнаци. Имам шесто чувство, щом се отнася за него.

Докато Лисън,както от време на време я наричах, и Кийън изпаднаха в дълбоки разговори и погледи, извадих телефона от джоба си и започнах да пиша гневен смс на майка, която искаше да ми ограничи парите ! Тая жена нормална ли е ? Как смее да спира прихода ми на пари! Това беше едно от условията ни да дойда - непрекъснат приток на пари.

" Спреш ли ми джобните - ПРИБИРАМ СЕ! " - с това изречение завърших смс-а и натиснах изпрати. В следващия момент, главата ми бързо се вдигна и студените ръце на Алис обгърнаха двете ми страни. Стреснах се. Какво,по дяволите, прави тя?

" Моля те,не ме целувай! Само не ме целувай!! " - крещях на ум.

" Защо не спира да ме гледа? " - Алисън бе вперила гневен поглед в очите ми, а аз в същото време я гледах леко уплашен и доста стреснат. Какво се опитваше да направи? Може би да ме хипнотизира ? Оо,без такива! Мразя ги тези хипнотични неща! Не искам пак да си свалям панталоните пред всички на центъра, въпреки че няма от какво да се срамувам. Самодоволна усмивка се появи на лицето ми и в същото време г-ца МакКийни махна ледените си лапи от прекрасното ми лице.

Двамата с брат ми отново започнаха да си говорят.

- Ох,милите! Идеални сте един за друг! Кротко агънце /Кийън/ и властна лисица /Али/ . - изрекох със самодоволна усмивка и се наведох да вдигна iphone-а си,който бях изпуснал при сграбчването от страна на съученичката ми.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 5:32 pm

Е, не си докарах някаква беля с въпроса си, напротив, дори щях да получа пример.Алисън стисна брат ми за бузите, а аз се опитах да потисна смеха си, защото знаех колко мрази Крис да докосват лицето му.Неговото толкова "прекрасно", "безценно" личице.Когато нищо не се случи, още повече ме напуши смях, но този път заради обърканата физиономия на Алисън, която се отдръпна от Крис и ме погледна все едно аз съм виновен, че брат ми не се подмокри.Явно ние двамата бяхме имунизирани срещу ледения й поглед.
-Ууу, какво стана, Алис? - подразних я. - Да не би да си изгубила тренинг или нещо от сорта?
-Знаеш ли, дори няма да ти се разсърдя,че ме попита нещо такова.
"Леле, вече се чувствам поласкан." Усмихнах се и се загледах в бижуто, с което тя си играеше.Изглеждаше готино.
Изобщо не очаквах днес да се натъкна на някой от учениците, при това брат ми и Алис, и да издържа повече от пет минути в компанията им.Е... изглежда чудесата съществуваха?
-Не ревнувай де, Криси. - обърнах се към близнака си с възможно най-самодоволната физиономия. - Мисля че един път и аз заслужавам да получа малко внимание. Може да си звездата на фамилията, но приеми го... аз съм същия като теб.
Да дразня идентичното същество срещу мен беше най-върховното изживяване.Не можеше да се сравни почти с нищо.Още от малки шегите ми валяха върху Крис и доста честно, да не казвам винаги, той отвръщаше подобаващо, но поне беше забавно.И все още е.
-Та... Алис, какво е чувството да си в един дом с него?

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 6:25 pm

Стрелнах пренебрежителния си поглед първо към Кийън, след това Крис, който все още се туткаше за да прибере телефона си. Поклатих глава и очите ми моментално се преобърнаха отчаяно. Какви ли още подобни издънки щях да срещна тук? Наближаваше полунощ, но нямах намерение да се прибирам в общата стая, не че имаше жива душа там, но все пак...какво бях принудена да правя за да избягвам умилителните погледи на родителите си, изпълнени с обич, от която мислеха,че имам нужда след случката с брат ми. Искаше ми се да отворя дупка в земята и да се напъхам вътре само при срещата с навлажнените им очи. Защо мислех за тях? Това ме отслабваше, мразех слабостта.

" - Та...Алис, какво е чувството да си в един дом с него?"

Стрелнах Кийън с възможно най-зоркото и саркастично изражение, което притежавах.

- Ти сериозно ли? Не си ли делял една утроба с брат си,та ме питаш? Бил си практически почти залепен за него...какво по-ужасно от това? - подритнах стената с пета, свих крак и се облегнах назад, усещайки студенината. Толкова приятно, вътрешностите ми горяха от напрежение и каменното здание зад мен май малко ги поуспокои.

- Но ако настояваш да разбереш какво е... добре. Представи си,че някой бавно реже от месото ти на всеки десет минути, след което слага сол в раната и праща прегладняло куче да те довърши .- Е, добре де, не беше толкова ужасно, но защо пък да не погледам отвратената физиономия на Еванс на квадрат. Не знаех защо, но описанията ми винаги въздействаха на хората, сякаш телепатически им показвах самата картина.

Подсмихнах се насреща им и плъзнах гръб по стената, сядайки на пода със свити крака.

- А, да и още нещо. Кристофър, няма нужда да сватосваш когото и да било. Ако искаш да ми кажеш нещо, слушам те. - милата ми усмивка отдавна не се бе качвала на лицето.

- Кийън, същото се отнася и за теб. Вниманието беше просто приятелски жест. - смигнах му, сплитайки пръсти пред коленете си.

- Е,момчета, какво ще бъде. Мълчанието на агнетата?

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 7:36 pm

It might be stormy now

but it can't rain forever.

Докато Кийън и Алис си общуваха и подхвърляха разни хапливи реплики по мой адрес, не спирах да мисля дали наистина ревнувах от брат си ? Все пак, той беше по - смирения,по - добрият, по - кроткият и съобразителен. Винаги съм смятал, че нашите са много по - горди с него, отколкото с мен. На мен ми дай само пари да харча, а той не би харчил безотговорно за неща, които не са му належащи. Ето още една теория за това, колко сме различни. Дори и да му завиждах, винаги ще си остане малкото ми братче, което безкрайно много обичам. Може постоянно да се караме и рядко да се търпим, но съм сигурен, че не винаги ще е така, и когато пораснем, винаги ще можем да разчитаме един на друг.
- Кристофър, няма нужда да сватосваш когото и да било. Ако искаш да ми кажеш нещо, слушам те. - гласът на Алисън прокънтя в ума ми и разтърси всички онези мисли.
- Лисчо, знаеш, че не бих хабил думите си за теб, но все пак..ако искаш да се добереш до братчето ми, първо ще трябва да минеш през мен! - изправих се и изпъчих гърди. За първи път от много време заставах на страната на Кийън. Той дори остана изненадан от действията ми. Може би се променях! "Ха-ха" - налудничавият глас в главата ми се изсмя така, сякаш бе чул най - смешната шега на годината. Дори аз не си вярвах какво говоря и мисля.
- Е,момчета, какво ще бъде. Мълчанието на агнетата? - Това някаква шега ли трябваше да е ? Никога не разбирах завъртяните думи,излизащи от лудата МакКийни.
- Все ми е тая.. - отвърнах и се подпрях на студената стена.

"Дрън.." - Няма и пет минути и камбаната започна да бие. Беше станало полунощ. Предполагаше се, че всички ученици е трябвало да са по леглата си от доста време. Скоро щяха да спрат и осветлението из коридорите. А на мен хич не ми се прибираше. Видях отегчените физиономии на брат ми и Алис,по които предположих, че и на тях не им се прибира. Какво ли щяхме да правим сега..

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 10:12 pm

-Е,момчета, какво ще бъде. Мълчанието на агнетата?
Лично аз избрах точно това - Мълчанието на агнетата.Докато брат ми не можеше да мине без някаква реплика, дори да е само едно "Все ми е тая...". Колкото и да се драчехме, не можех да понасям някой да го прави на пет стотинки пред мен, въпреки че си признавам, понякога беше доста забавно.Все пак деляхме почти всичко и се познавахме като дланта си, можехме да разберем че нещо не е наред само с един поглед и доста често сме доказвали теорията за телепатията между близнаците.
Голямата камбана заби.Беше настъпило полунощ и след малко всички източници на светлина щяха да изгаснат.Хубавото на това, че годината все още не беше почнала, беше че вечерните часове все още не ни указваха влияние и можехме да стоим до по-късно, тъй като на другия ден нямахме никакви часове, иначе в момента щях да лежа на леглото си и да препрочитам някой роман.Разбира се тази камбана беше нещо като последно предупреждение всички да си отиват по стаите, все пак да се скитаме след полунощ беше малко прекалено за управата тук.
-Окей! - възкликнах и тупнах с длани по бедрата си. - Аз лично нямам намерение да търся общата стая блъскайки се по стените в тъмното, вие поне сте двама и със сигурност един от вас вижда в тъмното или очите му светят като фенери. - Погледнах към Алис и разтеглих леко крайчетата на устните си. - Така че Алис, Еднакъв, лека нощ и гледайте да не счупите нещо.
Подсмихнах се и кимнах на брат си, което означаваше "Наистина, внимавай с нея, не искам да те събирам с метла на сутринта.". Едва се бях завъртял когато светлините премигнаха за секунда и след това бавно затихнаха и изгаснаха напълно, като във някакъв филм на ужасите.
-Идеално! - изсумтях и пристъпих назад.Чу се крясък, когато усетих нещо под крака си, определено настъпих някого.В опита си да се махна от крака на, когото и да съм настъпил залитнах и се бутнах в другия.По това че не поддаде много разбрах, че това е Крис. - Съжалявам, Алис!

Заглавие: Re: По коридорите Съб Авг 31, 2013 10:44 pm

О, ами идеално! Не стигаше това,че близнаците имаха някакъв извратен имунитет срещу обидите ми, пък сега и осветлението изчезна. Меката лунна светлина се прокрадваше през прозорците, но достигаше една до една четвърт от коридора, а по някакво странно стечение на обстоятелствата ние бяхме в другата. Кийън явно бе на моето мнение и изказа негодуванието си като започна да мърда на всички страни. Макар да виждах само силуетите на двамата Еванс, спокойно можех да различа кой се шматка като патка с откъсната глава. Понечих да се отпусна на стената като преди малко, но нещо доста силно и грубо ме настъпи по крака. Извиках несъзнателно, но наистина заболя и конвулсивно замахнах към лицето на Кийън, който за негов късмет се помести и осакати Крис. Ударих въздуха с юмрук, който изсвистя на няколко милиметра от носа на близнака.

- Само да ми паднеш! - креснах толкова силно, че сигулно бях събудила вичко живо и мъртво в радиус отдва километра. Нямаше да оставя нещата така. Знаех,че го направи от невнимание и не нарочно, но... какво ли обяснявах, просто тряваше да го пипна. Хубавото нещо в целия този ден бяха обувките ми. Позволяваха ми да бягам бързо и можех избия зъбите на всеки само с един ритник. Много женствено от моя страна, да. Засилих се към Кийън, но той дали по щастливо съвпадение или пък бързи рефлекси тръгна в другата страна. Не виждах кой знае колко добре, но яростта в гласа ми издаваше къде се намирам.

- Кийън вон ле Еванс, върни се веднага тук! - гърлото ме преряза докато му скалъпя фамилията. Затичах се след него, но не го настигнах преди ръката му да пипне ръчката на врата за излизане навън. Хванах панталона му в опит да го спра, но мраморния под и обувките ми не си сътрудничеха и се подхлъзнах. Почувствах ледената повърхност долепена до бузата ми и моментално станах, но усещането,че някой ме следи се оказа правилно. Кристофър тичаше след нас, предполагам в опит да спаси братчето си. Сладури, колкото и да се парвеха на клоуни по отношение на братските си взаимоотношения, наистина се обичаха. Не бях изпуснала Кийън от поглед, и пак се устремих към него. Тичаше навън, по меката трева, заобиколен от хладния въздух на августовската нощ. Късите му панталони бяха леко смъкнати, но по тях и лунната светлина се ориентирах на къде трябва да тичам.

- Да, точно така, тичай към гората, там ще си на моя територия! - виках като луда, без да обръщам внимание на Крис, който почти ме настигна и през смях говореше нещо.

Гост

Учителят се появи със своята машина в пълния си блясък. Че как иначе, нали трябваше да направи нещо ненормално. Просто нямаше да бъде той, ако не направеше някоя щуротия. Джулиан понякога се държеше като малко дете, но това беше начин да избегне спомените си от онова ужасно място. И дементорите...Изсмукваха душата му...Причиняваха му болка, която не беше заслужил.
След като излезе от машината, той се огледа. Беше попаднал на 3тия етаж-на около два етажа разстояние от кабинета си. Е, какво пък. Той реши да се поразходи.

Заглавие: Re: По коридорите Вто Дек 03, 2013 10:37 am

Алиса бе сложила каишката на своето малко зайче - укриваше незаконно животинката в Хогуортс,но имаше чувство,че всички които я познавам знаят за него - и скиташе с него по коридорите.
Още от малко бялото сладкишче със сини очикчи бе свикнало да ходи на каишка и не му бе проблем,бе свикнало и на студа в замъка.Първоначално Алиса бе наистина уплашено за малко и нежно същество,но в крайна сметка разбра,че няма от какво да се притеснява.
Спря се насред коридора и видя един от преподавателите.Де Вил.Като Круела Девил само дето той бе мъж и името му бе мааалко по-различно.Едно място разстояние.Тя се приближи с театрална стъпка.
- Здравейтее! - изрече с детско гласче.Понякога много обичаше да си преправя гласа.На лицето и се разля ангелска усмивка. - Как сте?
Вдигна зайчето от пода и го гушна загледана в преподавателя.Някои хора бяха леко странни,той бе от тях.Но самата тя бе напълно откачена та нямаше правото да съди другите.Никак даже.

Гост

-Здравей, Алиса.-каза Де Вил, без да се обръща. Познаваше всеки свой ученик по походката му.-Като за ден без да направя някоя щуротия, всичко е наред. А ти?
Момичето беше приятно, и Джулиан често си мислеше, че те са на един акъл. Сякаш той не беше надрастнал тийнейджъра у себе си, и ВОИК го правеше дори и по-луд.Учителят често си беше предлагал наум да заведе учениците си назад във времето на древните германци за някоя...практическа задача, и учебничката срещу него беше един от кандидатите, които Де Вил обмисляше.

Заглавие: Re: По коридорите Вто Дек 03, 2013 10:56 am

Али наклони глава на една страна и почна да размишлява.Как всъщност бе?!
- Хм...ами доста...нормална. - поклати глава и направи физиономия. - Което е плашещо.Но от сутринта не съм говорила с Унеди..трезвеността не ми се отразява добре.
Тя направи едно грациозно движение и се озова от другата страна на учителя.
- Щуротия?Мога да ви помогна!Защото определено ще откача,ако не направя нещо... - и за миг си помисли,че би могла да се дегизира като директора на училището и да пусне всички в изненадваща ваканция...щеше да е страхотно.Тъй като докато почнеше тяхната имаше още...малко време.
Тя направи още един подскок с който пак промени страната си.
- Но разбира се първо да оставя моето бебче.... - тя доближи носле до това на животинката и започна да говори на тотално неразбираем бебешни...или направо на друг език.Всеки нормален който я чуеше сигурно щеше да попита от коя планета пада,тази госпожица...,но колкото и да не им се вярваше на народа си бе от нашата планета,Земята...каква трагедия за интелигентните същества които ценят единствено съвършенство и до най-малката прашинка.

Гост

-Назад, напред във времето или на тотално друга планета?-попитаучителя с широка усмивка. Да, това момиче му харесваше. Дори и щеше да я попокровителства на древни руни. Де Вил се обърна към телефонната си кабина, която хич не се висваше в пейзажа. Той беше сигурен, че скоро, в сърцето на ВОИК(контролната зала), щеше да се разрази Приближаващата буря. Доктора щеше да се развихри...И тогава тежко ти и горко!

Заглавие: Re: По коридорите Вто Дек 03, 2013 11:57 am

Али го изгледа,повдигна вежда и се усмихна блажено.
- Не мърдай от тук! - заяви тя и се врътна като тръгна на някъде или по-точно кулата на Грифиндор за да остави малкото си бебче.
След като прибра малкото сладурче в клетката му,тя по най-бързия начин се върна при учителя.Добре,че не бе късопаметна,че иначе щеше да е страшно - да стои навън докато не се появи някой знаеш паролата...,а не можеше да тръгва ей така нагоре-надолу с малкото сладурче в себе си.
- Ето ме!Тръгваме ли?Къде тръгваме?Кога?Сега?Айде! - тя подскочи радостно и запляска с ръце.

Заглавие: Re: По коридорите Съб Апр 26, 2014 10:54 pm

За толкова години в Хогуортс се очаква човек вече да е опознал коридорите както пръстите на дланта си. Но не е така. Макар и да не се губеше- това беше само първите две години, Анеля все още изучаваше този лабиринт от разклонения. Често когато имаше свободно време, което от скоро все по-рядко се случваше, тя обичаше да се разхожда. Ей така. Не безцелно, а с цел- целта беше да си почине от задълженията, да разучи замъка и да се занимава с нещо. Все още си спомняше как Разпределителната шапка я попита какво най-много иска да научи в Хогуортс и как тя с твърд глас отговори тайните на замъка. Това си беше чистата истина. Любопитството надделяваше, искаше да знае. Не знаеше дали този отговор някак не я бе пратил в Рейвънклоу, може би ако бе дала друг щеше да е в Грифиндор или пък Хафълпаф. Не че съжаляваше, напротив, обичаше Рейвънклоу. Просто размишляваше, нали затова са дългите разходки?

След като с ловкост премина местещите се стълби- тези неща сякаш имаха душа и с всяка част от нея искаха да я пребият, тя пое по един широк коридор, където нямаше почти никого. Сигурно всички бяха в голямата зала. Днес тя бе решила да не ходи там, без това не беше гладна, и реши да се разходи. Не търсеше компания, макар че й бе минало през ума да повика някой приятел с нея. Отхвърли тази мисъл бързо. Преди тези разходки бяха за нея и брат й, Оливър, и бяха едно от любимите й занимания, защото хем изучаваше училището, хем прекарваше време с брат си. Тя много обичаше брат си, бе най-добрият й приятел. Прекараха заедно три години в Хогуортс, но той вече беше завършил и само преди месец бе започнал работа в Министерството на магията, както искаше. Анеля много се радваше за него. Самата тя от малка искаше да е аврор и се справяше добре с ученето. Може би неслучайно бе попаднала в дома на умните и амбициозните.

Вървеше бавно с ръце в джобовете на бежевият й суитчър и обрамчваща лицето й чуплива коса. На моменти нарочно суркаше старите си кецове по пода, просто защото обичаше шантавия скърцащ звук, който издават. След като стигна следващите стълби реши да се спусне надолу. Бързо слезе по стълбите и тъкмо завиваше по коридора, когато някой едва не се заби с нея заради проклетия завой- нито той можеше да я види, нито тя него. Не беше голям фен на тези случайни срещи, бяха или твърде неловки или твърде ангажиращи, но пък бе общителна и реши да подхване разговор. Бе се сблъскала с някакво високо момче с значка на Грифиндор на гърдите. Можеше да се обзаложи, че и то досега е обикаляло безцелно- не че тя обикаляше безцелно, тя се разхождаше с цел- и изобщо не е очаквало да се сблъска така с някого. За щастие не се бяха ударили, а се бяха заковали на място секунди преди сблъсъка.

-Опс ! - възкликна тя. Гениално, Анелия, гениално. - Съжалявам. - после обърна този път истинско внимание на значката му. - Грифиндорец. Здрасти.

Добре, може и да не бе толкова добра в общуването, колкото си мислеше. Не намираше логика в думите си, но пък звучаха весело и дружелюбно, така че можеха да минат. Вдигна поглед към момчето и се усмихна леко, повдигайки едва забележимо вежда, както винаги правеше, когато чакаше.

Заглавие: Re: По коридорите Нед Апр 27, 2014 1:03 am

Преди 6 години, когато Разпределителната шапка го попита, какво най - много иска да учи в в Хогуортс Рок без много да умува бе избрал цели два от възможните отговори - "Всичко за магическите създания" и "Всички тайни на замъка". И до голяма степен искането му бе изпълнено. Грижата за магически създания беше сред любимите му предмети, а той впрочем се учеше добре, макар че не можеше да се нарече отличник още по-малко пълен. Що се отнася до тайните вече бе успял да голяма част от коридорите, стълбите или помещенията в Хогуортс, както и околностите. Естествено не всички. И разбира се подобни разходки и проучвания не винаги минаваха без проблемно, напротив понякога се забъркваше в неприятности. Но пък какво е животът без малко вълнение от време на време? И сега грифиндорецът остави раницата с учебниците си в общата стая на дома и излезе. Мислеше да се разходи и си почине от уроците, които ставаха все по-трудни и съответно намаляха свободното му време. Впрочем нещо, т.е интуицията му нашепваше, че може би няма да е само безцелна разходка. В момента се канеше да завие по коридора и се изкачи по стълбите, когато за малко да се сблъска с едно момиче, носеща значката на Рейвънклоу
- Здрасти, рейвънклоуке - рече Рок.

Заглавие: Re: По коридорите Нед Апр 27, 2014 3:48 pm

Анеля си спомни кога за първи път си навлече проблеми заради прекалената си откровеност. Беше на седем и приятелско семейство им беше на гости. Те имаха дъщеря с една година по-малка от нея, която само си съчиняваше някакви истории. Пълни безсмислици. Докато седяха на масата и момиченцето разказваше как се срещнала с някаква принцеса и благодарение на магията, която направила я спасила, Ан се ядоса и заяви, че това нямало как да се случи,всички смятали, че е напълно побъркана и трябвало най-накрая да си намери истински живот. Естествено, всички на масата бяха наясно, че това са измислици, но все пак знаеха и че това е едно малко момиченце, което просто обича да си съчинява истории. Тогава тяхната дъщеря се разплака, а Ан трябваше да довърши вечерята сама в стаята си. Какво да се прави, не понасяше измислиците и лъжите. А и защо за бога трябваше да се толерират глупостите? Щом още тогава беше против тях, сега направо не можеше да се отдели от искреноста, сърказма- който до някаква степен е искреност- и рядко се спираше.

Не знаеше защо се сети точно за този случай. Просто се чудеше какво да каже и се сети за първия проблем, който помнеше, че са и донесли думите. Можеше да се каже, че с този свой остър език често се забъркваше в драми. Но пък имаше и предимства. Например винаги щеше да намери какво да каже, като по този начин застрелваше право в сърцето неловкото мълчание, което толкова мразеше. Всъщност кой не го мразеше? Седиш заедно с някой, който току-що се срещнал, тишината ви заплашва, а мозъците ви работят на пълни обороти, мъчейки се да измислят нещо, но сякаш всички възможности преди да дойдат биват засмукани от някаква черна дупка. Нечестно е да се мъчиш така. Убиваше бавно и мъчително шансовете да се представите добре при запознанство. Затова тя бе станала върл враг на неловкото мълчание и предпочиташе да говори за времето, ако ще, макар че това бе една от най-безсмислените и ненужни теми, освен ако навън не се виеше снежна буря или пък някое торнадо, което си струва да се обсъжда. Всичко, само не и неловко мълчание. За щастие, сега май нямаше да й се наложи да се бие срещу този свой враг. Беше с трезво мислене, готова за разговор, а момчето изглеждаше приятелски настроено. Нямаше нужда от притеснения.

- Здрасти, рейвънклоуке. - поздрави я момчето.
Анеля го погледна и се усмихна. Поне винаги можеше да докара общителна мила усмивка. Реши да действа направо по правилата. Един обикновен разговор. Започна с името си.
-Да, здрасти. Аз съм Анеля Денвърли, приятно ми е. - протегна ръка тя. Никога не казваше Анелия, както точно бе името й. Предпочиташе Анеля. Не изчака той да се представи, а направо подхвана: - Е, какво правиш по коридорите? Скиташ се безцелно, търсиш някого..?

Заглавие: Re: По коридорите Нед Апр 27, 2014 7:26 pm

- Рок Хауърд - на свой ред се представи момчето поемайки подадената му за здрависване ръка. Някак си може би не на място, а може би да се запита нещо в ума си. По каква случайност най-хубавите момичета сред връстниците му плюс - минус една година, макар че във вторият случай имаше по - малко впечатления, т.е наблюдения се отзоваваха предимно в Рейвънклоу, на второ място се падаше собственият му дом - Грифиндор. Явно красотата и ума не винаги се конфронтираха, а понякога вървяха ръка за ръка. Друг е въпроса, че поне според Рок да си умен и да зубриш механично без да влагаш мисъл бяха две съвсем различни неща. И не, съвсем не смяташе всички рейвънклоуци за глупави зубрачи, даже имаше приятели и приятелки сред тях. Но както и да е.
- Просто се разхождам и си почивам след уроците - отвърна момчето. - Пък и винаги може да изкарам късмет и да попадна на някое неизследвано кътче от замъка. Ами ти?

Заглавие: Re: По коридорите Нед Апр 27, 2014 7:47 pm

-Рок Хауърд.- представи се той, поемайки ръката й.

След като се здрависаха- момчето имаше здрава хватка, но не прекалено, докато Анеля често минаваше от едната до другата крайност- или стискаше толкова силно подадената ръка, че чак болеше, или едва я разклащаше. Сега успя да се здрависа прилично, което се случваше само когато човекът от другата страна е уверен. Тази думичка прекалено бе твърде свързана със самата нея. Доста неща в характера й бяха прекалени. Прекалено искрена, прекалено откровена, прекалено инатлива, прекалено своенравна, но както й да е. Беше свикнала и даже харесваше това. Все пак, колкото повече, толкова повече, нали?
Пусна ръката на момчето и вдигна поглед към него. Беше по-висок от нея... всъщност почти всички бяха по-високи от нея, тя си беше дребничка, с тъмна коса и очи, обикновено симпатично момче. Тогава се сети, че тя е и прекалено влюбчива, но като по чудо този път това не беше проблем, защото тя имаше чувства към някого. Сериозни чувства и то към неин добър приятел. Не че още не се мъчеше да го пази в тайна и от себе си. Но все пак беше хубаво, това значеше, че няма вероятност да хлътне прекалено бързо- вече го беше направила отдавна, и също така, че може да срещне нов добър приятел. Както и да е, беше глупаво да мисли за това сега, докато води обикновен разговор. Грифиндорецът Рок Хауърд. Тя се разбираше добре с учениците от Грифиндор. Естествено, както и по въпроса с кръвта, така имаше и значение човек от кой дом е, но все пак не се ограничаваше и не определяше хората по това. Имаше и чистокръвни и нечистокръвни приятели, както и такива от Слидерин и Хафълпаф. Зависеше от човека. Всъщност тя се разбираше с всичките домове. Естествено, най-много ценеше Рейвънклоу и амбициозните му ученици, все пак те бяха нейното второ семейство. Освен това беше добре приета от Хафълпафци благодарение на големия й брат Оливър, който беше там и преди три години бе завършил. Всички обичаха Оливър, а той бе използвал годините, през които двамата заедно бяха ученици тук, за да им помогне да обикнат и малката му сестричка. Не че Анеля бе толкова забавна, естествена и дружелюбна като него, просто той умееше да я представя в такава по-ярка светлина. А от другите два дома също имаше приятели и уважаваше учениците им. Ето, че днес се сблъска с момче от Грифиндор и май успя да завърже разговор. Май прояви сама себе си в ярка светлина, което беше страхотно.
-Просто се разхождам и си почивам след уроците. - отвърна момчето, а Ан кимна. - Пък и винаги може да изкарам късмет и да попадна на някое неизследвано кътче от замъка. Ами ти?
Анеля се усмихна широко. И той беше от любопитните. Започна несъзнателно да се занимава с някакъв тънък кичур коса, който падаше пред лицето й, и отговори:
-Подобно. Просто обожавам да обикалям коридорите. - позамисли се за миг и осъзна, че всички тези цели, които имат тези обиколки, са безсмислени. Засмя се и продължи. - Ей така, безцелно, вървя си и размишлявам. И аз се надявам да попадна на някое тайно кътче. Би било страхотно.

Ан се замисли, преди да продължи. Всъщност разходките с компания винаги бяха по-забавни, може би защото компанията беше Оливър. Но определено й липсваше да има с кой да си говори по време на тези безсмислени обиколки. Можеше това да ги превърне в смислени. Запита се наум защо не бе поканила някой със себе си и се зачуди на това, че допреди минути е мислела по друг начин. И естествено, щом така бързо си бе променила мнението, значи това беше нещо като интуиция, импулс, и тя трябваше да я последва. Сигурно щеше да я доведе до някаква печалба. На нов приятел например. Обърна се към Рок, усмихна му се и попита, показвайки с жест огромният замък около тях:
-Е, Рок, какво ще кажеш да търсим тайните на Хогуортс заедно?