Утринното слънце се прокрадва през леко открехнатите завеси. Прозорецът е леко отворен,а през него се чува как светът е вече буден,забързан ту за работа или за училище. Размърдвам се без особено желание все още да ставам. Всичко ме боли,но както винаги игнорирам малките жилещи болки,които получавам всяка сутрин заради това мое болно и изхабено сърце. Намръщвам се. Отдавна не съм ходила при Джейк.. Не виждам смисъл да го правя. Само ще се привържа още повече към него,а аз не искам това. Винаги съм привързвам и обичам без да има смисъл,а сърцето ми вече не може да понася много. Чувам ,че съквартирантката ми е станала и въздъхвам. Изправям се и се задъхвам,отново въздухът не ми достига. Поглеждам към шкафчето си и взимам бутилката с вече свършващите хапчета. Изпивам последното хапче,което ми е нужно за да изкарам и този ден,а след това захвърлям бутилката и се усмихвам. Никой не знае,че положението е толкова зле. Не съм ходила в Хогуортс от дълго време.. Сигурно се тревожат за мен. Отивам до банята и си взимам един разхлаждащ душ,така че да извеждам по-свежа,да не се забелязва,че същност нямам желание за нищо.  обличам най-хубавата си рокля. Слагам си лек грим,както винаги. Не обичам да прекалявам. Излизам. Вече не работя в онзи противен музей. Беше ми писнало от хилядите лица на невежите хора,които питаха най-глупавите въпроси. Сега работя в кафене,което е разположено в центъра на Лондон. Заплатата ми стига за да живея прекрасно,понякога изкарвам две смени наведнъж,защото  и без това не спя нощем. Стигам до кафенето,отново си слагам онази ослепителна усмивка и влизам уверено. 'Привет!' поздравявам всички,тъй като все още бе рано и имаше малко хора,все едни и същи,идващи всеки ден. Виждам обаче,че днес има ново попълнение. Попълнение което избягвах твърде дълго. Не бях ходила при него от няколко месеца. И щом той вдигна поглед към  мен аз извръщам своя поглед тъй като трябва да побързам да си сложа работните дрехи. Скривам се  в задните помещения и бързо се преобличам и тъй като всички други са заети аз трябва да ида при него. Вдишвам и издишвам бързо,взимам си тефтерчето и заставам бавно до него.
- Добро утро.. - казвам с леко потрепващ тон , гузен. Отново се насилвам за усмивка. - Какво ще обичаш? - питам така сякаш не го познавам,сякаш просто съм неговата сервитьорка и нищо повече. Чудя се дали ръката ми потрепва,както винаги става когато съм притеснена,но съм прекалено заета да  се вглеждам в сапфирните му очи за да обърна внимание и на нея.

Продължавам да се усмихвам все така заблудително,сякаш той не ме познава. Лошото е,че ме познава.  Нещо което не желаех да се случва. Когато за пръв път го срещнах ,той изглеждаше наистина уморен след дълга вечер в операционната и щом видя как нося кървавата си сестра на ръце сякаш се стъписа. Не зная защо. Той бе хирург и такива неща не биваше да достигат до него,но,имаше някакво странно разбиране помежду ни още от първата среща. Той ме разбираше. Връчих сестра му и просто му се помолих веднъж ,знаейки че е в пълното си право да откаже,да се опита да я спаси. Макар че.. дълбоко в себе си знаех,че тя вече се измъкваше от живота на живите иче щеше да се присъедини към малкото ни братче,майка и татко в онзи отвъден и прекрасен свят,които и до ден днешен за жалост все още смятам за измислен. Поглеждам към Джими. Той гледа към мен с лека усмивка. Харесва ме,но аз не отвръщам на чувствата му. Никога не съм била истински сигурна в намеренията на хората за това трудно се доверявах. Кимвам леко към него,той ми връща жеста,а аз сядам срещу Джейк,без да изпускам тази усмивка за милион долара.
- Добре.. имам мъничко време. - започвам с възможно най-спокоен тон. Сдържам радостта си от факта,че го виждам. - Какво става? - питам сякаш не знам. Може би щеше да ми се скара? Но защо му бе да го прави? Вярно,че бяхме близки,но.. не беше негово задължение да ме вкарва в правия път. Никой никога не се бе интересувал за мен ,истински и не можех да разбера какво точно си мислеше той. Дали ме смята за някакво напълно отчаяно момиче,което има нужда от проповеди за правият път,че трябва да се лекувам? Каква бях в очите му? Малко детенце? Вярно.. бях на 17,а се чувствах на 80. Сякаш бях изживяла хиляди животи,изгубила толкова много,че когато нещо ми се поднесе,нещо хубаво ,не го приемам.
- Съжалявам,че не съм идвала скоро.. и че не ти се обаждах както обещах. Просто работата е натоварена. - излъгах с леко трепващ тон. Отчасти обаче лъжата бе вярна. Не работя само тук. Нощем съм барманка в 'Рокси' ,когато не съм на двойна смяна тук. Колебая се дали да не му направя комплимент,че изглежда добре,но тогава си спомням ,че може би вече поне десет жени го бяха направили за това просто запазвам мълчание,а сините ми очи невинно се вглеждат в неговите.

Аз съм труден характер и не всички могат да  ме разберат. Не обичам да показвам чувствата си,но не защото харесвам онзи стереотип 'лошо момиче',а просто защото винаги до сега съм си патила от това. Усмивката ми започва да става малко по-искрена,а това ме притеснява. Защо той има такова влияние върху настроението ми? Поглеждам към Джими и му поръчвам едно кафе за себе си,защото последните три ,които изпих на път към това място явно не ми бяха помогнали достатъчно. Какво се случва при мен? Нещо страшно,много,много страшно. Нещо което не мога да споделя с никой. Аз съм сама. И отдавна съм сключила примирие с този факт. Какво ще разбере той от моя страх? Не,не ме бе страх от смъртта. Тя е лесна,ала живота вече бе съвсем друго нещо. Страхувах се да живея,да чувствам,защото знам че ще ми хареса ,а после когато дойде сетният ми дъх ще съм толкова тъжна и наранена,а аз не искам повече болка. - Нищо не става.. работа.. това онова. Не ходя на училище вече. Макар че.. - спирам за момент и въздъхвам. Зная,че той не обича магията. Но аз я обичам. Тя беше чудо за обикновените.. -  Ми липсва всичко.  Със сигурност вече приятелите ми са ме отписали. - не му споделям,че гаджето ми го е направило първо. Че ме изостави най-безцеремонно,защото нямал ода понесе да ме гледа как умирам,глупости! Той отдавна искаше да се отърве от мен и сега бе свободен. Джими донася кафето ми и аз отпивам от него сякаш днес не съм лизвала от тази невероятна течност. Не мога да спя нощем,защото виждам кървави сцени,само денем живея ,уж.  След това отново се заглеждам в него и не знам защо,ала потрепвам съвсем леко. Това толкова ме плаши,че просто искам да стана и да се скрия,знам че той рано или късно ще си отиде. Търпението му ще го напусне. Сърцето ми започва да бие малко по-силно от обичайното и веднага отмествам поглед от него. Осъзнавам,че съм му се любувала. Така както някой би се любувал на нещо много скъпо и свято. Доизпивам кафето си на бързо ,а след това се изправям,без да му показвам моето притеснение. Детинско притеснение. Аз съм просто едно глупаво малко дете ,което светът не желае и гледа да избута от себе си. - Имам много работа. Съжалявам. Ще кажа на някой друг да ти вземе поръчката. Забравих за едно друго задължение. Ще се видим.. - обещавам лъжливо,отново без дори да поглеждам очите му и се забързвам към задните помещение. Там изчаквам известно време и след това пращам Джоан да вземе поръчката му. Почти цялата сутрин и обед прекарвам в задните помещения ,подреждайки най-различни джунджурии,откъсната от всички. Сложила съм си слушалките и слушам Jamey Johnson - You Are My Sunshine Дори не знам колко часът е,но знам,че вече е късно. Усещам ръка,силна ръка върху рамото си и леко се стряскам. Свалям слушалките и се обръщам. Виждам Джейк и се учудвам. Преглъщам леко и спирам музиката. - Какво правиш тук? Късно е.. а и тук е само за служители. - говоря тихо,защото знам,че Джими все още е наоколо.