Замисляли ли сте се, колко досадно и в същото време успокояващо звучеше тиктакането на часовника в стая погълната изцяло в тишина?
„Тик-так, тик-так...“ повтаряше си мислено Мелани докато стоеше в празната стая. Дишането ѝ беше повече от спокойно. Може би всичко се дължеше на хладнокръвието, което бе придобила в последните няколко седмици. Празният ѝ поглед довършваше цялостната картина, която малкото ѝ тяло облечено в бяло, създаваше.  Една невидима точка в пространството, олавяше шоколадовите ѝ очи и я правеше да изглежда точно като психично болна, въпреки че дрехите и обстановката също си вършеха работата. Розовите ѝ устни бяха напукани и по-сухи от всеки друг път, леко разтворени и подути, с някоя друга рана по-тях.  Бузите ѝ бяха бели. Необичайно бели, ако трябва да бъдем честни. Дори изглеждаше така сякаш всеки момент ще припадне. Но дори и да се случеше това, никой нямаше да обърне внимание, защото реално никой не даваше и пукната пара за нея. Черната ѝ коса се спускаше някак трагично по страните ѝ, обримчваше лицето ѝ и я правеше да изглежда сякаш е нещо, с което си е играло малко котенце, след това е захвърлило на някъде. Животът беше това котенце.
Познатото тракане на токчета отекна в ушите на момичето, но то не помръдна. Нищо в спокойната ѝ и отпусната стойка не се промени. Ръцете ѝ все още стояха отпуснати в скута, с преплетени пръсти и изгризани до кръв нокти. Аромат на женски парфюм се добра до ноздрите на девойката и това за миг я накара да затвори очи, връщайки спомени за парфюма на майка ѝ, който някога слагаше и на себе си. След този що-годе приятен спомен, последва и другият, който не беше чак толкова приятен – един удър, два, три...наказание, за позволената волност.
- Мелани-Ан Куин. – чу името си от познатият студен глас. Дори не си направи труда да извърне погледа си, защото знаеше какво ще види. Противната нагла физиономия на психиатърката, заради която се намираше в тази празна стая, стояща на този неудобен железен стол. С перфектната си яркочервена коса и добре изпипан грим, с изгладения до съвършенство костюм и високи токчета, доктор Грифин си мислеше, че е богиня в сферата на психоанализата и психиатриата. Но грешеше. Мислеше си, че като тикне пациентите си в тази клиника и ги кара да стоят сами в чистобяла стая, само с един прозорец, през който ги наблюдават, всичко ще се оправи и отново ще бъде наградена с поредния медал, поредната диплома, признаваща нейните умения и вдигаща егото ѝ на съвсем по-различно ниво.
- Надявам се, че след предишният ни... – последва леко прокашляни - ...разговор, реши да ни съдействаш и да ми споделиш, защо уби тези хора и как го направи?
Погледът на Ан се заби право в очите на психиатърката. Изпиващ и изпълнен с омраза и малко самодоволство, определено каращ кръвта да се смрази. Не мислеше да ѝ дава отговорите толкова бързо. Не и след всичко, което ѝ причиниха, за да ги получат. „Разговорът“, който визираше Грифин се проведе на стол, с електричество и доста дълъг камшик, който бе оставил белег на лицето на момичето. След подобен разговор, нищо нямаше да е както трябва и двете знаеха това. Но беше нелепо по какъв начин се справяха в тези психиатрични клиники с „пациентите“ си, които обвиняваха в убийство. Бяха изключително жестоки с тях, без дори да знаят причината за деянието им.
- Убих ги, защото исках да го направя. Убих ги и бих ги убила пак, ако имах тази възможност, убих ги и не съжалявам за това, убих ги, защото ми достави удоволствие да ги гледам как страдат, да виждам болката в очите им и да видя как живота изчезва от телата им и слага край на жалкото им съществуване. – през зъби каза чернокоската, в погледа ѝ имаше малко пламъче, което до някъде доказваше истинността на думите ѝ, макар  и да не беше пълната истина. Мел се бе навела към докторката, подпряла лакти о коленете си и я гледаше право в очите. Шамар. Главата на чернокоската се извърна настрани от силата на удъра. Усещаше ръката на лекарката върху бузата си. Болка, изтръпване, парене. Нито едно от тези чувства, не предизвика лекото насълзяване в очите ѝ. Гнева беше.
Изправи се рязко и хвана ръката на Грифин. Бутна я силно и червенокосата падна на земята със стола.
- Не знаете... – ритник - ...какво преживях – последва още един -...заради тези копелета... – наведе се и хвана психиатърката за врата и започна да я души - ...и родителите ми! – две ръце се овиха около кръста и ръцете на Мел и започнаха да я дърпат назад. Съпротивата от нейна страна беше огромна. Мяташе се. Пищеше. Мястото ѝ не бе тук. Тя не бе луда. Или поне така смяташе. Те я направиха такава с хапчетата, които ѝ даваха и течностите, които вливаха в тялото ѝ. Успокоителни. Но тя нямаше нужда нито от тях, нито от нищо. Искаше просто да се прибере у дома. Проблем беше единствено, че не знаеше, кое точно нарича свой дом.
Къщата в която бе израснала? Майка ѝ и баща ѝ винаги бяха твърде заети, за да ѝ обърнат внимание, но винаги бяха свободни, за да я пребият почти до смърт. Това бяха хората, от които имаше най-голям страх. Имаше толкова белези от техните нападения. Ненавиждаше ги. Мразеше ги. Винаги бе искала просто да изчезнат. А те? Те просто направиха немислимото. Моралът беше това, което им попречи да се отърват от нея собственоръчно, за това платиха на няколко момчета да свършат мръсната работа. И това бе случката, която преобърна живота ѝ.


Тези момчета бяха първите ѝ жертви, защото тя беше тяхната. Цяла вечер се гавриха с тялото ѝ. Отнеха всичко чисто и свято от душата и сърцето ѝ. Беше едва на 15, а те се държаха с нея, сякаш беше кукла. Сякаш не бе човешко същество. След което просто я захвърлиха в ъгъла на стаята и това беше всичко. Но не и за нея. На следващия ден, когато се върнаха, за да се осигурят, че не е жива, Мелани беше върнала всичките си сили напук на тях. Беше събрала смелост да им се опълчи и го направи. Уби ги без да ѝ мигне окото. Бяха трима, но на нея ѝ се сториха малко. Толкова гняв и болка бяха събрани в нея, че не можеше да се понася. Мразеше и себе си и това бе най-лошото последствие.
След убийството я тикнаха в психиатричната клиника. Беше същинска развалина. Съвестта ѝ не я оставяше намира, но с времето всичко се промени. Вече не бе слабото беззащитно момиче, което всички тъпчат и нараняват. Беше се превърнала в силна личност с цената на достойнството си, с цената на здравето и името си. Понякога мразеше човека в който се бе превърнала, но нищо не бе същото...

Тест: