Студ.Нямаше ли край този студ?
Джо се бе сгушила в тънкото си якенце - единственото нещо, което я предпазваше от дъжда, доколкото това беше възможно.
"Било е и по-зле" - повтаряше си безгласно, доколкото да се успокои и разсее.Бе преуморена, плачеше за сън, но дъждът отмиваше сълзите й.Дали наистина постъпи правилно когато избяга от дома за сираци?Да.Би изтърпяла всичко друго, но не и да бъде затворена в клетка до живот.А и дори да беше останала.. какво следваше след като навърши пълнолетие?Отново на улицата.Имаше ли някакво значение кога ще настъпи този момент.
Изведнъж дъждът спря да се сипе върху нея подобно на метални шипове, но тя все още го чуваше.Погледна нагоре учудено и тогава го видя.Беше висок, красив, елегантен.. излъчваше класа, която тя не бе виждала никога преди.Беше всичко онова, което тя никога нямаше да бъде.Подаваше й ръка и й се усмихваше вежливо, а думите му, колкото и простички да бяха, бяха най-милото нещо за нея.
Ноуан се огледа наоколо..В много от лицата виждаше презрение и почуда.. а и самата тя недоумяваше защо някой като него би се занимавал с човек като нея.
И все пак пое ръката му и се изправи бавно.
- К-какво желаете?Едва ли има нещо.., с което да Ви бъда.. полезна.
Гласът й трепереше и някак й се щеше това да беше повлияно от студа.. но всъщност бе от притеснение.Този мъж я правеше повече от нервна.

Никога, никога не си беше помисляла дори, че можеше да получи подобно внимание от някой напълно непознат.Меката материя на палтото я обгръщаше изцяло.. беше й голямо, но това напълно я устройваше.Сгуши се в него, усети приятния му аромат и се почувства закриляна.Да, палтото сякаш я пазеше от всичко.. беше нейният щит срещу света в момента и не можеше да му се насити.
- Аз.. не знам какво да кажа.. Благодаря Ви.
Думите излизаха плахо от устата й, но тя все повече се успокояваше в присъствието му, все повече му се доверяваше.А и какво всъщност можеше да загуби?Та тя нямаше абсолютно нищо.
- Ще дойда с Вас, но.. как смятате, че можете да ми помогнете?
Усмивката му беше топла, приканваща.. такава, на която не можеш да не се довериш, затова тя просто щеше да го последва и да се остави на съдбата да я води.Не знаеше кое беше мястото, за което й говореше, всъщност за пръв път го чуваше, но нещо в нея напираше да разбере и тя не можеше да му се противопостави.
- Аз.. винаги съм била по-различна от всички около мен.Правя странни неща и всички ме отбягват.Но как разбрахте това?

Джо оглеждаше всички наоколо.Бяха толкова.. различни от всичко, което беше виждала и в същото време толкова познати за самата нея.Усмихна се.Знаеше, че тук й беше мястото, знаеше, че тук ще бъде щастлива и тези хора нямаше да я съдят за това, което е.Или поне се надяваше.
- Аз.. нищо не искам, благодаря.Достатъчно е, че ме доведохте тук.
Тя го дари с най-щастливата усмивка, която някога се беше показвала на лицето й.Като се замислеше, през целия си живот тя никога не е била щастлива.Но сега, тук, около тези хора и Кристиан можеше да каже, че се чувства на мястото си.Дори повече, чувстваше се в безопасност.Вече не чувстваше студа от мокрите си дрехи, не трепереше..Дори беше забравила за притеснението, което този мъж предизвикваше у нея.Просто се чувстваше добре.
- Ще ме научиш ли да ги използвам?Какви всъщност са те?Как изобщо реши, че трябва да ми помогнеш?
Изстрелваше въпросите си като стрели към него.А имаше още толкова много в главата си.. Дали изобщо щеше да има време да зададе всичките?Може би трябваше да побърза.Но не искаше да го притиска, искаше да се чувства спокоен да отговори на всеки един въпрос, а и тя самата да има време да асимилира цялата нова информация.

Той все пак й поръча храна и сок.Колко беше мил и галантен.. и не искаше нищо в замяна.За сега.
Джо все една кифличка и започна по малко да яде.Искаше й се да погълна цялата храна наведнъж, толкова беше гладна, но реши, че трябва да спазва поне малкото благоприличие, на което я бяха научили в онзи дом за сираци.Всъщност там беше научила наистина малко, но основни неща, които се опитваше да спазва дори и сред мизерията, в която живееше.
"Винаги ползвай наученото по най-добрия начин."
Така казваше Грендъри, единственият й близък човек и преподавател, който й бе обръщал някакво внимание.Образът му изникваше в съзнанието й - мъж, към средата на четиридесетте си години, косата му вече беше почнала да побелява, а по лицето му се появяваха първите по-дълбоки бръчици, но погледът му изразяваше повече живот и младост, отколкото на всички деца в сиропиталището взети заедно.Той беше единственият й хубав спомен от онова място, по едно време го чувстваше като баща.
Гласът на Кристиан я върна отново в настоящето, карайки я да прикове вниманието си към него и да се заслуша във всяка негова дума.Гладът вече не я разконцентрираше и тя го слушаше внимателно.
- Ти си учител?Какво преподаваш?
Някак си тези думи бяха грабнали вниманието й повече от всичко друго, въпреки, че беше логично да е обратното.И все пак изгаряше от любопитство да разбере къде преподава, какво.. а може би наистина щеше да научи и нея на нещо.Въпреки, че й изглеждаше млад за толкова много знания.
- О!Аз.. благодаря!
Тя пое цветята, с сърцето запърха в гърдите й от чудото, което току-що беше видяла.Бяха повече от красиви.. всъщност не си спомняше да беше виждала нещо по-красиво от случилото се преди малко.
- Значи.. и аз ще мога да правя това един ден?

Слушаше го с интерес и попиваше всяка една дума.Искаше да запомни всичко още сега, на момента.И като се замислеше с нейната памет нямаше да е толкова трудно колкото изглежда.
- А може ли да се разбере какви са били моите родители?
Стана й тъжно.Осъзна, че към списъка с неща, които не знаеше за родителите си се прибавяше и това, че си няма идея дали са хора или магьосници.Колко обнадеждаващо.А ако беше първата в семейството си?Това означаваше ли, че и тук щеше да бъде най-слабата?От тези мисли я побиваха тръпки, сякаш студен вятър преминаваше през кожата й.Сякаш отново беше на улицата.Тя изобщо не обичаше да е слаба.
- Господи.. това е толкова красиво..- присегна се към бокала, но осъзна, че дори не беше попитала - Може ли.. може ли да го разгледам?
Усещаше как изражението й ставаше все по-срамежливо и виновно.Чувстваше как започва да се възползва от добрината на мъжа пред нея, а това не беше в нейн стил.
- Аз.. магия?Не, не.. не мисля.Ще объркам всичко, повярвай ми.
Момичето заклати енергично глава за по-голяма убедителност и се усмихна свенливо, за да замаже положението.