Едно, две, три, четири.. Чакай,за кой път вече забравях на коя цифра съм и започвах да броя от начало? Поклатих с глава... Четири, пет, шест. Броях стъпките а дори не знаех на къде ходя. Не, всъщност имах си някаква представа. Намирах се на планетата наречена Земя, макар че и в това понякога се съмнявах. Покрай мен минаваха хора, а аз продължавах да вървя напред. А в главата ми бе празно, апсолютно празно. И ужасно замъглено, заради дима на цигарите. В това празно но все пак с някакви рамки пространство, всичкото за което си помисля се откликваше като ехо. И за да не се задълбочавам в някакви, невероятно сложни размишления бях зает с най-безсмисленото нещо на света. Единадесет, дванадесет.. Краката ми се опряха в нещо. Опитах се да съсредоточа погледа който до сега блуждаеше в нищото. А, това бе просто пейка. Най-обикновенната пейка, желязна основа покрита с дървени дъски. И как ли попаднах на още неразглобена. Заобиколих я от страни и седнах. Погледа ми се отправи право напред. Мина през тратуарчето, оградата пътя, колите и се оптправи през мрака право към светещите огънчета някъде в далечината. Вдигнах ръка към устните си и усетих така познатият вкус на цигарите. Издишах. Тръснах рулончето хартия напълнен с никотин, пепелта падна но не успя да докосне земята вятърът я подхвана и я отнесе на някъде. Облегнах главата си на пейката а погледа ми отново се изгуби някъде, уж гледах на горе но не виждах нищо..

Най- сетне ваканция.... Толкова дълго затворена в замъка. Никога не исках да се връщам в това отвратително училище... Черния лорд и всичко останало... Защо трябваше аз да бъда шпионин. Нямаше ли и други хора, които да шпионират. Може би той е знаел, че ще направя всичко за него и за това да ме е изпратил. Може би го е направил, за да ме накаже, а може би за да ме накара са се сетя, че това всъщност си е един вид награда ? Не бях излизала толкова отдавна на "чист въздух", че направо сега си беше като Нова година за мен. Не знаех къде отивах. Просто тръгвах напред и исках да ходя, докато не ме заболят краката. Поглеждах тук- таме напред, за да не се блъсна случайно в нещо и продължавах безгрижно да ходя. Най- сетне забелязах, че пред мен седеше едно отчайващо познато момче, което , разбира се, пушеше. Не намирах никакъв смисъл всеки да пуши, но това си беше тяхна работа. По- скоро да си отрежа вените отколкото да пуша безцелно.
Наклоних главата си на една страна и косата ми запада на водопади по лявото ми рамо. Само една лека къдрица се показваше от иначе правата ми руса коса. Бях облечена с палто и прилепнали дънки, а отдолу черни ботуши с малък ток. Какво?! Беше студено тези дни.
- Виж ти кой виждат очите ми- подех с подигравателен тон, но по принцип ние така си разговаряхме. Познавахме се и извън училище и за това си позволявахме да си говорим по този начин. - Самият Озера младши.... Къде е батко ти?
Подсмихнах се при последните думи и явно разбра какво намекнах.

Чух нечий невероятно познат глас. Отворих бавно очи, с поглед все още отправен към небето. Ребека, на лицето ми се разпълзя доволна усмивка. Нямаше как да не позная, този глас и тон с който ми говореше. Наклоних глава по посока - този който ми говореше.
- Госпожо.. - Изрекох тихо и с нотка удовлетворение. Малко разнообразие в обстановката нямаше да ми попречат. Пък и умирах от скука. А подигравките винаги са ме забавлявали, колкото и странно да е. Погледа ми обходи Ребека от глава до пети. - ... каква приятна изненада. - Доволната усмивка на сризаще от лицето ми. Вдигнах главата си и седнах нормално на пейката. Ръката с завитият в рулонче никотин отново се вдигна към устните ми. А след секунди, димът се отправи право по посока госпожица Ребека. Нарочно, естественно.
- Крис?.. - Изрекох недоволно и се намръщих. - Ммм, Бека, моята персона нима не ти е достатъчна? - Протегнах и се усмихнах по най-чаровният начин който можех.
- Няма да ви глезим госпожице, двама Озера ще са ви в повечко. - Поклатих с ръка в която държах цигарата. Дръпнах за последно и я изгасих в крайчето на едната от дървените дъски на пейката. Подхвърлих фаса и, уцелих точно кошчето. Бинго!

Усмихнах се самодоволно. Винаги се наслаждавах, когато някой ми правеше комплименти и особено ако е момче. Разбира се, че в повечето случаи е момче, защото жените като ми правеха комплименти в повечето случаи криеха нещо в думите си, което сто процента беше негативно.
- Наистина си прав Алекс.. Винаги съм те намирала за по- забавния Озера...- малко комплименти и от мен. Наистина си беше така. В мислите се набута думичката " госпожо". Изведнъж изпитах неприятното чувство, че дъм някоя лелка на 50. Направих отвратена гримаса и след това без покана се настаних до господина, като закачливо го бутнах.
- Е, какво правите тук сам? - попитах уж заинтересовано и докато го чаках започнах да си играя с един кичур от косата ми. - Не съм ви виждала скоро из училище... Да не би да ме отбягвате? Защото ако е така , ще се чувствам доста засегната.
Тонът ми от тих и нежен премина в застрашителен нюанс на ехидството.

Погледнах Ребека с поглед казващ "Сериозно ли?!". Като чели усилията ми не бяха напразни. По-забавен, хм. Ако тя смяташе за забавно любовта ми да се забърквам нарочно в неприятности, да отсъствам от училище. И да противореча на повечето от правилата на семейството Озера..Тази госпожа определено ми харесваше! Чесно да си кажем, като чели дори не и бе мястото в училище. Не ми преличаше на учител, ама съвсем. Особенно с държанието си...извън училище поне.
- Скучно си почивам. - Повдигнах рамене, но какво правех точно тук и сам не знаех. Нямах си дори представа как стигнах до..тази пейка. Отново отправих поглед напред към светлинките, беше забавно да ги наблюдаваш. Толкова малки, как изгасват и се появяват пак и бяха безброй. Точно като тези над главата ми.. Вечерта беше нещо прекрасно. Последва още един въпрос.
- Да ви отбягвам? - Повдигнах вежди и върнах погледа си обратно към Ребека. - В никакъв случай, госпожо! Не и вас.. - Усмихнах се доволно и продължих. - Но в училището понякога е такава скука..- и естественно не бих пропуснал варианта да изкарам извън нерви някоя част от семейството си.
- Ами вие, какво прави една красива дама. При това сама, тук?

Съвсем скоро щеше да ме накара да се изчервя. Този тип просто знаеше кога да каже нещо и то точно това, което някой иска да чуе. Може би вече десет минути усмивката ми не слизаше от лицето, защото нямах никакъв повод да я свалям. Наведох се назад и се загледах в небето. Замислих се и изведнъж леко подскочих , като той продължи разговора.
- Тогава защо не влизаш в часовете ми? Знаеш, че ти си специален и аз имам само и единствено специално отношение към теб, скъпи ми Господин Озера. И на мен ми е скучно, но без теб е направо отчайващо там. - наистина си беше така. Ако не бяха срещите с Иън, може би досега да бях убила половината домашни духчета само за забавление, а другите бих ги накарала да нападнат нечии кабинет. Беше скучно. Погледнах Алекс и се загледах в очите му. Трябваше да превъртя лентата назад, за да чуя какво ми беше казал, защото нагледно го слушах с огромен интерес, но всъщност се реех някъде в пространството.
- Реших да си потърся малко забавление през ваканцията и ето на, инстинктът ми ме доведе до теб... Пък и мисля, че на онези в замъка не им е приятно да седя там, ако ме разбираш- обясних и му се усмихнах.

Облегнах се назад на пейката и тръснах с глава. Специално отношение? Беззвучно се засмях.
- "Скъпи"? Недейте госпожо, започвате да ме глезите. - Усмихнах се. А глезенето никога не се е отразявало добре, върху никого. Включително и мен. Пък и свикнах не да ме глезят, а май по-скоро да ми казват как ни мога нищо. Колко съм не сериозен и как трябва да взимам пример от по големите ми братя. Май с това съм свикнал повече. А може-би не исках останалите да стоят в сянка но моето величие? Ама че съм самовлюбен. А тази госпожа не спираше да ме изненадва. Не, сериозно. Сигурна ли е че нейното призвание е педагогика? Протегнах ръка и докоснах брадичката и с пръсти, по този начин карайки я да погледне към мен.
- Госпожице Бека, ще ме накарате да преосмисля отсъствието ми в часовете. - Усмихнах се. Е, може и да не бях толкова самовлюбен колкото понякога ми се искаше да съм. Като чели се грижех сега за някого. Обричайки в повечето случайи часа на провал, но с нея се разбирахме. Май.
- Инстинктът ви, не ви е подвел. - Подсмихнах се. Или е? Не се знае каква идея ще ми хрумне, а по малко кой ще е жертвата. Отпуснах се на пейката а едната ми ръка се оказа в и без това раздърпаната ми коса.

Извърнах се на другата страна въпреки волята си. Отново се усмихнах и този път невинната усмивка се превърна в смях. Не можех да се контролирам и не исках. Пред него бях като отворена книга и той можеше да ме разгръща колкото ви иска в преносен смисъл. Исках да отидем някъде в някакво помещение, защото въпреки че имах палто, ми беше студено и започнах едва доловимо да треперя. Не трябваше да се отпускам пред него.
- Радвам се, че мислиш да се върнеш в часовете ми- наклоних глава отново към него с предизвикателно изражение на лицето ми. - Иначе няма кой да нарушава правилата на скъпия ти батко. Все пак правилата са създадени, за да се нарушават, нали така ?
Сините ми очи го пронизаха и след това отново се отправиха към небето. Изтръпнах и леко потръпнах, надявайки се той да не забележи това.

Повдигнах вежди. Тази госпожа.. Не, не можех да я наричам така. Не и с контекста на човек който ми вкарва акъл в главата. Най-малкото не я приемах като за такава. Не и след тези думи. Нима нормална госпожа ще каже, че правилата са създадени за да се нарушават. Не и нормална госпожа в моите представи. Е не че за летене трябваше много мозък, но в началото изискваше много концентрация. Както в същност и в последствие. А куидича трябаваше поне малко инстинкт за само съхранение за да не лежиш в болницата след всеки мач. Обърнах се към нея, със все така учудено изражение.
- Или съвсем не ставаш за учител, или много добре се преструваш, или си най готиният учител който съм виждал! - Отбелязах. Всъщност тези мисли са ми се въртяли отдавна в главата, но след тези нейни думи нямаше как да не споделя. Протегнах се, като след дълъг зимен сън и скочих на крака. Имах нужда да се раздвижа, а и прохладният вятър не щадеше никого.
- Мадам, ще ми направите ли една услуга. Да поизгубите още малко време с моята персона? Дори ви давам пълното право да избирате пътя. - Поклоних се както беше прието преди някои двадесет или тридесет години, и подадох ръка на Бека за да може да се изправи. Не че без това нямаше да успее, но нали бях Озера, поне някакви обноски на уж джентълмен трябваше да имам.

Начинът по който се предвижвахме не беше точно такъв какъвто си представях или не точно такъв за който си мислех когато предложих да се поразходим до някъде. И май не беше толкова зле, като изключим факта, че замалко да ми извади очите. И ми изкара акъла когато извика. Иначе се чуствах като след лееко пиянска вечер. И защо нямах още никотин в някой джоб. След като освети наоколо разбрах защо беше тази шумотевица. Да, ако нямаше да го направи имаше вероятност да се окажа там долу. А това бъдеще никак не ми харесваше. Бека ме дръпна и аз седнах. Огледах се, а тук не беше толкова лошо. Имахме наистина странни учители и започвах да се убеждавам в това все повече и повече. Но поне местата които посещаваха, бяха интересни. Щеше да е идеално, като за усамотяване. Последният въпрос на Ребека, да си призная ме заинтригува. И какво трябваше да помисля след един такъв въпрос зададен от учител? А от учител на име Ребека? От тази определено можеше да се очаква всичко, да въпроса с влизането в часовете и трябваше хубаво да го прегледам, можехме да си сътрудничаме, я. Погледнах към нея и се ухилих.
- А, кога това е било от значение? - прошепнах доближавайки устните си до ухото и.

Подсмихнах се. Дали да му кажа всичко или да си замълча? Мисля, че трябваше да му кажа. Обърнах главата си към него. Обмислях да го заведа в една близка пещера. Любимото ми място- там никой не беше влизал освен мен. Просто бях поставила защитни заклинания там и никой не можеше да влезе. Усмихнах му се сладко и след това се приближих на свой ред до неговото ухо и прошепнах тихо:
- Ще видиш, Озера- усмивката ми не слизаше от устните. Вдигнах пръчката си и замахнах леко. Светлината тръгна надясно. Хванах Алекс за ръката и тръгнах надолу. Беше ми малко трудно да ходя с тези ботуши, но не знаех, че ще ходя на скално катерене. Бавно и внимателно слизахме и след половин час пристигнахме. Спряхме на брега, който половината беше залят от водата и тръгнахме. Изведнъж чух шум и насочих пръчката си към близките храсти. В този момент си помислих " Нокс " и светлината запада към брега и изчезна. Всичко потъна в мрак. Изведнъж усетих как отчаянието и студа превзимат тялото ми. Не можех да призова покровител, защото ни наблюдаваха. Знаех, че са около десет човека и знаех, че знаеха за мястото ми, но не за мен бяха дошли, а за момчето. Бяха смъртожадни. Не можех да оставя момчето да бъде хванато и още по- малко да го оставя на дименторите. Дръпнах го бързо, а през няколко секунди се обръщах и махах с пръчката си да залича стъпките. Скоро след това влязохме в пещерата.
- Ребека Майкълсън! - промълвих леко задъхано, но ясно. Усетих топлина. Влязахме в огромна зала с огромно легло и камина, но и ставаше течение. Все пак си беше пещера.
- Това бяха смъртожадни, Алекс! Сега сме в безопастност! Ела- заведох го до леглото и му показах дясната страна- Ти ще спиш от тази страна, а аз от другата. Можеш да останеш с дрехите си или да се съблечеш. Аз нямам нищо против.
Подсмихнах се и се обърнах. Видях приближаването на неестествена мъгла, но тя спря отвън, сякаш се блъсна в невидима бариера. Нямаше начин нито едно същество да прекрачи прага ми , ако не изглежда като мен и няма същия глас като мен. Погледнах към Алекс и му се усмихнах. След това завъртях пръчката си и в камината лумна пламък. Премахнах палтото си и останах по блуза, която също беше свалена. Сега бях само по потник, дънки и бельо. Настаних се до момчето.
- Може да не е нещо особено, но е моето местенце...- промълвих тихо- Ако се нуждаеш от нещо, казвай.
Премахнах и дънките и се мушнах под завивките. Измърках тихо и се обърнах към Алекс. След това затворих очи и се заслушах в пукането на огъня.

Тоест преди малко, за малко да ме убие, след това ме спаси, а сега се оказва, че най-вероятно тази нощ ще я прекараме в пещера? Доста интересно развитие на събитията. Покрай тази госпожица беше опасно горещо, поне останах жив. Макар че всички щяха да и кажат мерси ако щеше да стане точно обратното. Огледах се, интересно местенце си е намерила за почивчица. Само, че тук леко духаше. Ребека не мислеше за здравето си, тук имаше голям шанс да се разболее. И какво щяхме да правим в такъв случай без красивата си госпожа по куидич? С заместник нямаше да е толкова интересно и имаше опастност да не се явя дори и в тези часове. Имаше си двойни последствия тази история.
Та значи дясната страна била за мен, щом така. Бавно легнах на леглото, на празното място до Бека. Обърнах се към нея и подпрях главата си с ръка. Гледах я, как лежи с затворени очи. Но това беше достатъчно за да забележа че се наслаждава на нещо, нещо не ясно за мен. Което я караше да се отпусне. Или само така ми се струваше.
- Какво ли ще кажат хората, ако разберат че сме спали заедно? - Подсмихнах се гледайки Ребека. Исках да я накарам да отвори очи, да ме погледне. Нямаше шанс да и дам скоро да спя. Беше ранничко още. - Та, ето какво си имала в предвид когато пита за пълнолетие. - Ухилих се. Имаше странни представи за забавление. Всеки със своето кукуриго, нали.

Сигурно ми беше сърдита... Не можех да я намеря никъде...
Затова реших да проверя на едно място на което я бях проследил...
Когато стигнах на входа на пещерата ме пресрещнаха десетима смъртожадни... Те веднага насочиха пръчките си срещу мен. Попитаха ме кой съм...
В този момент аз леко и предпазливо свалих качулката си... Те веднага ме разпознаха. Все пак не случайно бях най-младият превърнал се в смъртожаден.
Казах им:
-Русокоската е за мен. Може да си вървите.
Когато единият се обади:
-Момичето не е само. Младият Озера е с нея.
-Озера ли... Алекс.. - отвърнах аз.
Смъртожадният кимна.
-Ясно. И все пак може да си тръгвате.
Не знам какво стана навън, защото влязох в пещерата и я видях. Видях я... Ребека лежеше. Беше си затворила очите. А онова шибано копеле... Озера, лежеше до нея и и говореше, а тя се кискаше...
В този момент исках да го докопам... Да го убия с голи ръце... Без магия... Но защо? Защо наистина? Защо да си хабя силите с този глупак.
Клекнах тихомълком и се скрих... Исках да чуя какво си говорят. обаче бях прекалено далеч.
Излязох от скривалището си. Насочих пръчката си към Озера и извиках:
-Суктусемпра!
Той се свлече на пода. Кръвта течеше по тялото му. А Ребека пищейки застана до него...

Видях сълзите в очите и... Знаех, че е разочарована от мен, както и че ми е много бясна... Затова започнах да крещя с пълен глас:
-Значи, избираш Озера.
Посочих копелето, което ме гледаше.
-Щеше да си с него в момента ако не бях тук.
Чу се повторно глухият звук на шамар... Отново залепен ми от Ребека, но на мен не ми пукаше за това. Исках само нея...
-Ще го унищожа... - казах така че само Ребека да успее да ме чуе.
-Ще го унищожа - изръмжах отново...
В момента исках само едно... Едно нещо... Да убия Алекс Озера... Чувството ми на смъртожаден отново се върна...

- На репутацията ми? О, да. На моята репутация това ще повлияе, при това доста положително. - Ухилих се. - Не всеки е спал с учителката си все пак. - На лицето ми се появи широка самодоволна усмивка. Да предизвиквам хората май се оказваше едното от най-любимите ми неща. Тъй като между спали заедно и спали заедно има разлика. И естественно повече ще си помислят за спали заедно и не само. След като Бека се засмя на лицето ми отново се появи усмивка, но този път по искрена от когато и да било. Харесвах хората да се смеят. Това беззаботно и приятно състояние.
- Много лесно. Мога да те науча. Изключваш мозъка и даваш свобода на сигналите от космоса. - Кимнах няколко пъти одобрително. Вдигнах ръката си и допрях един от пръстите си до слепоочието, след което няколко пъти го завъртях. Да, пълен идиот. След думите и за пълнолетието се приближих още повече към нея.
- Така ли? - Повдигнах вежди... И абсолютно всичко сигурно щеше да се развие по по-приятен и деликатен начин, ако нямаше да е нов опит за убийство. Кой да знае че просто учителка по куидич можеше да има толкова проблеми.. Но развиващото се на татък, ставаше по бързо от колкото съм можел и да си помисля. Ребека, за втори път днес ме спаси. Честно, започвах да се чуствам беззащитен след тези спасявания. А и сега когато специално пое удара. Стига бе, аз достойнство някакво нямах ли си? Не май. Така или иначе, Бека отново се беше погрижила за всичко. Щит а и успя да объзоръжи смъртната ни присъда. Когато Бека не беше особенно в състояние и помогнах да съблече и горната си дреха. Е, поне за бавачка ставах. Във всеки случай в този и вид, без горни дрехи тоест, щях да предпочета да я видя без странични наблюдатели. Ама май не е съдба. Когато нападателя се оказа обезоръжен, Ребека се приближи към него и аз различих мой съученик. Целият този свят отиваше по дяволите, щом ученици нападат учителите и съучениците си. Гледах разигралата се сценка между двамата като поразен от мълния и с всяко движение, всяка дума започвах да разбирам за какво ставаше въпрос. Тъкмо да съм се отпуснал и ето отново трябваше да слагам между себе си и околният свят тази стена от цигарен дим. Макар и да нямах никотин със себе си в момента, това никога не е пречело. След думите на Лий, нали така се казваше?.. за избирането на Озера. Започва да ме разтърсва смях, та и до такава степен че в крайна сметка не се сдържах. Щеше да е в момента с мен, та тя си и беше с мен. Толкова лошо ли беше Учителка и Ученик да си поговорят.
- И знаеш ли, много я разбирам. Кой ще прави компания на ненормален опитващ се да убие учителката и съучениците си? - Погледнах към момчето с недоволна физиономия. Някой май трябаше да се яви на психолог. Не че беше моя работа да съдя, но това нямаше да го докара до добро. Съвсем, пък и определено беше разстроил Бека по някъв начин. Доближих се до нея и сложих ръката си върху рамото и. Все пак някакъв мъж но бях и нямаше да позволя да се нараняват жени на колкото години и да бяха, в моето присъствие. Все пак кръвта на Озера течеше във вените ми. Да не казвам и какво може да се случи ако случайно се разбере за всичко това. Май щях да го изкарам извън рамките на нервите му, още повече. О, да май забравих да добавя че това беше хобито ми.
- Бека, има ли нещо с което мога да ти помогна? - Изключвайки напълно нападателя се обърнах към утилеката си. Изглеждаше ми странно уязвима в този момент. Макар че и бе забранено, пръчката винаги беше под ръка. Така, че от толкова изненади днес, за следващата все щях да съм готов.

Когато видях сълзите ми стана доста лошо... Чак сега разбирах, че нямаше да спи с него. А освен това осъзнах колко много съм влюбен в нея... Беше ттолкова красива, въпреки сълзите, които се стичаха по лицето и... Не исках да я виждам такава... Аз бях виновен... Аз и никой друг... Заради мен тя пострада... Не трябваше да стане така... Трябваше да и имам доверие... За миг се поколебах какво да направя... Иии... Приближих се бързо до нея... Целунах я по челото... Паднах на колене и казах:
-Съжалявам... - и започнах да плача...

Стената от дима около мен сякаш ставаше по-плътна и по-плътна. Тя всъщност и беше причина за повечето ми неприятности. Съдържаща голяма доза сърказъм, насмешки, привързанноста към нарушаване на правила. Неотделна, построявана с години част от мен. И от шест години вече, Ребека няма как да не го е забелязвала. Така, че коментара с започването не съдържаше много смисъл. Аз обикновенно се държах така и за мен това е нормално. Вобще в някои случаи май-не бях и за грифиндор, но естественно нямаше как. Репутацията на семейство Озера щеше да се срути прекалено много. Сценката между Бека и моят съученик, продължаваше. И май това бе само началото. Не ми стигаха само пуканки, но режисьора определно беше прекалил с драмата. А тези филми, не бяха за мен. Прекалено са скучни и сополиви, по мое мнение. Отдръпнах ръката си от Ребека и се отдалечих с няколко крачки от тях двамата. Ребека беше много по-силна от колкото много от така нареченият слаб пол. Беше по-добра от доста жени които някога съм срещал. А в личен живот, чак до такава степен, нямах желание да се меся. Едоно от нещата които най-много ненавиждах е да гледам как плачат жени, но тук сякаш бях безсилен. Или показваше това само или наистина с всичко може да се справи сама, все аз нямаше с какво да помогна. А филма продължаваше да се разиграва, момчето се доближи до Бека. Случилото се нататък доста ме учуди. Не, толкова сополи за тази вечер ми стигаха. Чак такъв садист нито мазохист не си падах. А и забравих да си взема 3D очилата а без тях всичко това ми беше прекалено реално. Поклатих с глава и излезнах от пещерата.

Първо излезе Озера... Реббека го последва...
Бях сигурен, че смъртожадните не са изпълнили тов, което наредих...
Трябваше да оправя нещат... Да се реванширам...
Изправих се бързо и изтрих сълзите си с ръкава на суичера... Веднага тръгнах към изхода на пещерата, за да спра Ребека и Озера да излязат... да се изложат на сигурна смърт...
Тръгнах тичешком към изхода и се развиках да спрат... Те бяха стигнали почти входа на пещерата, когато ме чуха.
-Какво искаш? - попига ме с презрение в очите Ребека...
-Просто изчакайте... иначе те ше ви убият...
Подминах ги и излязох... Както подозира, отпред веднага ме пресрешнаха смъртожадните.
-Русокоската е мъртва - заявих остро - а момчето избяга... Работата ви тук приключи...
Насочих пръчката си към небето и извиках:
-Морсморде!
Черният знак се появи... Змията излизаше от устата на черепа и съскаше...
Смъртожадните си тръгнаха... Остана само шумът на водата...

Не останах сам за дълго. Ребека се оказа ходеща в крачка с мен след малко от както напуснах "сценатата". Милслех, че ще се задържи повечко при Лий. Тя започна да изброява думи, но не и се получаваше вразумително изречение. Гледах напред, някъде към хоризонта. Вече беше сутрин, най-вероятно около пет часа. Исках да отида сега някъде да се отпусна върху едно поло и меко легло и да заспя. И каквото ще да става, шестата световна, превземане на земята, природен апокалипсис, нищо ама абсолютно нищо нямаше да ме накара да се събудя. Бека ме дръпна, което разсея илюзиите ми за романтична среща с възглавницата и ме върна в реалността. След, което тя започна да се извинява.
- Всичко, което си ми "причинила" тази вечер, беше само хубаво. Така, че нито смятам да го забравям, нито приемам извиненията ти. - Поклатих отрицателно с глава и лека усмивка на лицето. Колкото да и покажа, че всичко беше наред. А и тъй като от смърта ми щеше да има повече смисъл и бях благодарен двойно повече. Погледнах учителката си в очите. Докоснах с опакото на ръката си още влажната и буза.
- Знаеш ли, че изглеждаш ужасно сега? Недей да плачеш повече. - И след всичко това съмнение в това колко силна е, нямах. Но случилото се пре малко повлия на външният и вид, а това не беше ли едното от най-силните оръжия с които разполагаха жените? Коварни същества... - И не, в Хогуортс нямам какво да правя. - Не ми беше за пръв път да се окажа на абсолютно непознато място, все някак съм се измъквал. Щях да го направя и отново, импровизацията винаги беше интригуваща. - Аз ще се оправя, споко. Само кажи в коя посока е града. - Подсмихнах се, нямаше да е сложно да открия едно хотелче и да отседна там докато не се наспя достатъчно.
- Не, че е моя работа, но май е по-добре да се върнеш при него. - след последните думи кимнах в посоката на местенцето на Бека" от където току що бяхме излязли. - Трябва да е имало силни уважителни причини щом ни.. - спрях се за момент. Всъщност аз бях пречката. Колко забавно. Както винаги в подходящото място в подходящото време. Честито да ти е Алекс. - Мен..щом ме е нападнал. - Поправих се. вероятно на негово място щях да се почуствам ужасно, ако така щяха да ме зарежат. И тъкмо когато си помислих за това чух гласа на момчето. Да не би киното продължаваше? Но той само ни предупреди, че щом излезнем сме мъртви. На което след днешния ден нямаше да се учудвам. След толкова случки с вариант за моя смърт бреди думите "край". Това вече не ми правеше никакво впечатление. И за заплаха не го приемах дори. Лий ни предупреди и излезна. Въздъхнах тежко, изпитвах остра нужда от сън. Облегнах се на пръвото нещо което ми се попадна под ръка в тази пещера.
- Знаеш ли за какво съжелявам? Сега няма да мога да се хваля, че съм спал с госпожата си.- Промълвих тъжно гледайки Бека.

Погледнах го невярващо на думите му. Как така ще открие град? Тук градовете бяха на около 30 километра, а пътя беше на около половината. Той нямаше как да стигне дори за ден.
- Извинявай, но икняма как да те пусна сам. Просто няма как да стане. Това са някакви си твои извращения.. Няма как да те пусна, Алекс. Разбери ме..
Започнах да мигам на парцали. Как така да се върна при Лий?Просто Озера си беше странен.
- Да не е твоя работа. С теб ли дойдох тук или с него? Искаш теб да те зарежа и да тръгна с човека, който се опита да те убие? Явно нещо ги е размътило мозъка! Това е невъзможно-отсякох и доре не обърнах внимание на Лий, който мина покрай нас.- Тргваш с мен и няма да отричаш.
Не се и засмях на поредната му шега, защото не ми беше много смешно. Искаше ми се да кажа нещо на Лий. Много бързо се отклоних от пътя и се доближих до нападателя:
- Остани тук. Ще се въна, за да поговорим- промълвих тихо и студено, а след това направих нещо, което ме изненада- надигнах се и го целунах бързо. След това се върнах при Алекс и се магипортирахме.