Вратата на малката стаичка се затвори. Тишината обзе цялото кътче след хлопването и. Всичко затихна. Чуваше се само непознато неравномерно дишане и тихите стъпки на току що излъскани, черни, мъжки обувки, обикалящи из малкото пространство напред назад. Това място не бе за нормални хора, но пък най- вероятно никой не бе нормален. И ако се питате щом никой не е нормален защо не се чуват писъци, истерични викове, а само тишината се помества понякога, правейки път на безобидни звуци, отговор най- вероятно няма да намерите, но все пак тук имаше и нормални ненормалници... кой ли се опитвам да заблудя. Всички в тази сграда бяха ненормални или още по- зле според някой – психопати.
Шумът от стъпки спря и бе последван от проскърцването на стар... или може би не, но със сигурност железен стол. Заради тишината можеше дори да се разбере само от сядането на стола, че това е мъж, едър, висок около метър, осемдесет и пет... Не малко, но не и достатъчно за масата му.
Веднага след сядането се чу леко прокашляне. Най- вероятно  означаваше, че тишината трябва да се наруши. Дори след прокашлянето никой не отвори уста, за да каже нещо. Той обичаше тишината и въпреки че никой не знаеше нищо за него ( освен за това какво бе извършил разбира се ) мъжът пред него бе притаил дъх, в очакване на нещо голямо, нещо което можеше да избухне всеки момент. Но все пак тишината продължаваше да обгръща всяка част от помещението сякаш се опитваше да го задуши с големите си ръце. Дишането, което до преди секунди бе ясно и зачестено, сега се успокои и се сля с тиктакането на открояващият се черен часовник, закачен на бялата стена.
Отново последва прокашляне дошло някъде от белите дробове на едрия мъж. Но сякаш никой не го бе чул и отпуснатата стойка на вкараният на сила в стаята не се промени. Беше полу легнал на твърдия стол, отпуснал тялото си, изпънал десният си крак под масата, така че стигаше до стола на едрия мъж, а другият бе свил, така че с двата заедно  бе заел нещо наподобяващо седнал разкрачен стоеш. Главата му стоеше отпусната, подпирайки я с лявата си ръка, сякаш чакаше да падне всеки момент, а другата бе отпусната до тялото си. Косата му както винаги не постигана и не сресана, русолява с кестеняви кичурчета тук таме, и леко чупливи краища. Погледът му бе празен, все едно никога не бе изпитвал някакви чувства или по- точно щастие. Някой хора биха казали, че това е поради тъмният им кафяв цвят – шоколадов. Всъщност изобщо не бе така. На него просто не му се живееше , вече всички го смятаха за изрод, а той бе просто един психопат...
Леко потропване по масата, най- вероятно за събуждане бе последвано от не чак толкова мъжествения глас на едрия господин:
- Може ли да кажете трите си имена?
Смях и тих, но твърд глас последваха тези думи:
- Питаш ме , сякаш някога ще ги запомниш. Знам, че аз съм поредният случай... поредният експеримент.
- Моля Ви, трите имена. – по – общиво от всякога бяха изречени тези думи.
- Тейт Кайл Уокър, но вeче всички ме наричат мъртвец...
- И защо точно така... мъртвец, а пък ти си жив както всички виждаме.
Отново последва тих смях.
- Това е сякаш да ме питате защо малките, гнусни, ужасни деца рисуват покривите на къщите в огнено червено, а пък гъбите в кошниците отровни. Нямам отговор на нито един от тези въпроси и ти знаеш това.
- А колко години да пиша в досието Ви?
-16…след месец ставам на 17 и шибаният ми късмет отново ми изневери... измъкнах се от тук. От една страна супер, а от друга най- вероятно ще се опитат да ме вкарат в някое училище. Честно казано изобщо не искам да влизам в такава сграда, прекалено много невероятни спомени изникват в главата ми, само когато се спомене тази дума.
- Ако ни съдействате лечението Ви ще мине наистина успешно и няма да се налага отново да се връщате тук. Въпреки че излизате това не означава, че сте напълно излекуван. Мисля че могат да възникнат някой проблеми...
Още не се бе изказал когато изкуственият глас отново обля стаята.
- След всичко, което ми причинихте тук на дали може да ми се случи нещо по- лошо. Още някой който ще убия ще е направо ангелско дело спряма нещата, който ми правихте тук. Как се наричаше... а да – лечение ...пускане на ток, рязане на кожа, пробиване на дупки... какво още може да си случи. Че то тук е истинския ад... аз съм същински ангел пред Вас.
Отново тишината проговори, но бързо замлъкна и се обади гласа на едрия мъж.
- Още ли виждаш измислени неща?
- Никога не съм спирал да ги виждам.
- Колко човека си убил през живота си?
- Ами ... Трудно е да се определи точно... Чакай да си припомня. Първо когато още не бях навършил 15...- прозявка последва тези думи – Може би тогава се зароди онова странно чувство в мен, онова гъделичкане в корема и най- вече в мозъкът... беше приятно, но Вие всички опърлихте мозъкът ми и сега това чувство почти изчезна, за жалост... Та да продължа. Още преди да навърша 15 всичко започна. Единайсти август- денят. Още сутринта пристъпих в онова ужасно място – училището.  Оставаше ми още година и няколко месеца, да да отида в някоя гимназия или академия... Тринайсе куршума. Два оцелели без никакви наранявания, само спомени. Един с леки драскотини, ако могат дори така да се нарекат. Деветнайсе не успяха да се измъкнат и сега лижат някъде дълбоко под студената земя. Жалка работа. Половината и повече куршуми просто отидоха на вятъра... – Тейт замлъкна, но незнайно защо една широка усмивка се появи на лицето му – За малко да забравя. Може би ден преди това или може би часове преди това, щях да разкъсам едно момиче. Не че имах някакво привличане към нея, просто и показвах какво е да бъдеш унизен, а пък и всъщност изобщо не виждах нейното лице, за мен тя бе едно чудовище. Ноктите ми бяха останали по лицето и... дали я е боляло много? – усмивката на лицето му се разшири още повече. Което накара този, който бе дошъл да го разпита отново, да напише подробно картона му и да го пусне най- вероятно, да преглътне и сърцето му подскочи на няколко километра от мястото, на което бе. Въпреки че хората се страхуваха от него всеки видял усмивката му се разтапяше, започваше да го мисли за едно малко беззащитно ангелче, но ... е всички грешеха.
- Защо го направи? – попита едрия мъж. Какъв глупак беше само. Как така защо го е направил? Той да не би да не знаеше защо човек би направил всичко. Разбира се, че не знаеше. Той никога ли не бе изпитвал това чувство, което някога бе изпитвал Тейт... а може би дори още го изпитваше, но се опитваше да го притъпи. Усмивката му се скри от лицето... буря...
- Защо изобщо ти е нужно да знаеш, защо съм го направил, след като дори да ти кажа няма да ме разбереш. Може да съм едно чудовище, но не съм машина като вас... – бе ясно, че господинът нямаше лесно да получи желания отговор. Отново погледна към Тейт, но с някакъв страх, сякаш се страхуваше да го погледне в очите и да разбере какъв всъщност е той.
- Дори и да не те разбера си длъжен да ми кажеш. – най- вероятно и този господин щеше да си намери място под земята. Бил длъжен... не, Тейт не бе длъжен на никой, на никой ... освен на нея.
- Някога обичал ли си така, че да те интересува повече за чувствата на другия отколкото за твоите чувства? Някога изпитвал ли си такава омраза към света? Някога искал ли си да умреш само защото си загубил някой, който е бил до теб и в най- лошите моменти? Не нали. – думите се изплъзнаха бързо от устата на момчето, но бяха казани с толкова чувство и толкова тъга, че най- вероятно дори и на най- закоравелите престъпници щеше да им се разтопи сърцето. – Тя беше всичко за мен.
- Коя е тя?
- Не мислиш ли, че задаваш прекалено много въпроси, за един обикновен, нормален човек. Знаеш, че нормалните хора ме плашат, а нещата, които ме плашат умират. – отново всичко бе обляно за секунди от тишината. Тейт се облегна спокойно на стола си, а устните му се извиха в едно лека усмивка, въпреки че по очите му се четеше, че не е толкава голям щастливец. –  Тя винаги бе до мен. Правехме всичко заедно. Подкрепяше ме. Можех да говоря нормално с нея. Не беше като останалите. Не беше еднаква.
- И заради едно момиче се побърка. – грешен ход... много грешен ход.
Тейт стана рязко от стола си и го бутна назад, така че се чу едно силно издрънчаване, последвано от силен удар по масата, която почти подскочи.
- Тя не беше просто едно момиче. Тя беше специална. И не смей дори да говориш за нея.... разбра ли? – силните викове на Тейт се разнесоха из стаята. Мъжът отново преглътна,  а изражението му рязко се промени. – И не съм луд.... аз просто не съм като вас.
- Спокойно... Тейт. Просто попитах. Няма да говоря за нея...  Просто искам да знам какво е станало, че се е отключила тази... не човешка страна, както ти я наричаш, в теб. Моля те, успокой се, иначе няма да можем да те пуснем.  
- Тя си тръгна. Вече я няма и никога  повече няма да я има. Ще бъде просто един спомен за мен и  винаги ще живее някъде дълбоко в сърцето ми, така че никой да не може да я изтръгне от там. Винаги ще бъде тази, която ме спаси. – момчето въздъхна и клекна на земята. Не искаше да сяда отново. Трябваше му малко време... дори може би повече.
- Какво и е станало.? Защо си е тръгнала? – въпросите на мъжът продължаваха да засипват Тейт. Онази неспокойна, изнервена част от  него започваше да кипва бавно. Вече едвам издържаше.
- Просто си отиде от всички нас. Отиде, там горе, високо на небето.
- Забелязах че всички други за Вас са някъде дълбоко под земята, а Тя е там горе високо на небето. Защо? – Глупак. Как пък всичко забелязваше, никой не можеше да разбере.
Тейт се изправи и направи няколко крачки напред назад, докато от устните му излизаха поредните безполезни думи.
- Тя беше ангел... няма как да бъде дълбоко под земята. – за  момчето това момиче преди години беше всичко, а сега, когато я нямаше той бе нищо. Направи още няколко крачки, колкото му позволяваше пространството.
- Ами приличащитите на татуировки неща. Кой бе нарисувал цялото Ви лице, цялото Ви тяло. Беше доста добра работа. Професионална. Дори някои мислеха, че са истински, докато не трябваше да се изкъпете.
- Аз... Аз направих всичко. Никой не ми е помагал за каквото и да е. Аз бях този, който избра какъв да бъде.
Отново мълчание. Мъжът не знаеше какво да каже. Бе удивен от всичко направено от Тейт. Умът му не можеше да побере постъпките му... беше го страх, но някъде дълбоко в него възхитата изгаряше душата му. Никой не знаеше, че това бе магия и Тейт я владееше доста изкусно.
- Нали знаете колко много пари пръснаха родителите Ви за Вас?
- Те вече не са ми родители... дори не знам защо са го направили. Сякаш искат да съм на свобода. Те най- много искаха да съм тук, за да си правите експериментите с мен, за да се отърват от мен. – сплете ръце над главата си и ги дръпна рязко нагоре, сякаш се опитваше да изпука цялото си тяло. Знаеше, че искаха да го накажат. Въпреки, че и те не харесваха мъгълите, не можеха да позволят на сина си да се държи така все още.
- Не знам, но ако искаш мога да Ви дам преди да излезете от тук... това, което са писали някой ваши познати за Вас. За това какъв сте бил и какъв сте станал. – мъжът подаде една малка зелена папка към момчето и остана неподвижен, докато той разлистваше листите вътре, в който пишеше: 


Винаги е имало нещо ненормално в него. Въпреки че беше добро момче и никога не правеше проблеми, всички знаехме, че не е един от нас. По погледът му се познаваше, че иска свобода и че му трябва някой, който да му помогне. Преди да тръгне с Нея беше още по- зле. Имаше само малка група от приятели, с който рядко излизаше, не говореше много. Учеше. Беше стабилен и не много забавен тип. Но когато той попадна на неточното място, в неточното време всичко се случи. Спаси я от някакви типове и от там започна всичко между тях. Бяха еднакви, само че тя не беше толкова скучна. Постоянно бяха заедно, виждаше се, че се обичаха, но когато тя почина всичко се промени. Сякаш нещо се отключи в съзнанието му и искаше да убие всички. Никога не съм могъл да го разбера.


Той беше един от малкото ми приятели. Разбираше ме, но нещо вътре в него ме притесняваше. Исках да му помогна но не  можех. Обичаше да чете, да пее когато е сам, да слуша музика, да играе на карти, да разказва разни истории, да се смее. Но рядко показваш всичко на околните хора. Пазеше всичките си добри черти за себе си и някак си имах чувството, че мисли, че ги пази само за специални хора. Чувствах се добре с него, но не можех да се отпусна достатъчно. Погледът му ме изпиваше, караше ме да се чувствам уморен и изтощен. Сякаш взимаше цялата ми енергия. Беше странно.



Едно от готините момчета в училище. Винаги изглеждаше добре, но някак си бе толкова срамежлив и не се отпускаше. Докато разбира се онази не го взе за себе си. Тогава стана някак си по- уверен. Пазеше я. Не искаше нищо да и се случи. За него тя беше много скъпа. Не знам какво толкова намираше в това момиче. Тя беше отпаднала, винаги ходеше с раздърпани дрехи. Но когато тръгна с нея разбрахме какъв всъщност е. Оказа се дори и че пуши. Но честно казано не беше лошо момче. Ако аз имах някой, който да ме обича толкова много определено никога нямаше до го пусна. Не че тя го пусна де... просто съдбата и беше такава. Но си имаха и техните моменти на караници. Според мен той си беше психопат още преди тя да почине.


Не знам какво да кажа за него. Беше невероятно дете, но не знам какво му стана. Най- вероятно още от началото имаше тези заченаци на лудост, въпреки че не искахме да си признаем. Помагаше ни, пишеше си домашните, учеше уроците си, но сега изобщо не е такъв. Сега е като друг човек или може би просто е същият, но нещо допълнително в него се е отключило.




След като прочете няколко неща, който всички бяха написали за него, затвори папката, но не я остави на масата, където беше преди.
- Никой не знае нищо за мен. – прошепна след което погледна към мъжът,  който продължаваше да стой неподвижно. – Готов съм.
Мъжът стана, мушна картона на Тейт в малкото си куфърче, затвори го и направи няколко крачки, докато стигна до вратата. Отвори я бавно и посочи с ръка към нея.
- Е... честито господин Уокър. Свободен сте... лечението Ви приключи. Знам че това което правят е грешно и могат да възникнат проблеми с вас, но съм длъжен при получената сума да Ви пусна. Няма какво друго да кажа. – и той знаеше, че нищо не е приключило, но не можеше да направи нищо. Харесваше му.
Гордо вдигнал глава, с твърда походка Тейт излезе от стаята. Запъти се към изхода на сградата. Всички го гледаха, някой от възхита, други от страх, трети от любопитство. Отвори тежката желязна врата. Вятърът се блъсна в лицето му. Затвори очи за секунда. Свободата го очакваше и той нямаше да я пропилее. Щеше да започне от там, от където всичко бе свършило. От нея. Бъдещето в Хогуортс го очакваше. Почти издалият се чистокръвен магьосник бе наказан от мъгълите и сега щеше да понесе още едно наказание от магьосниците. Но него това не го касаеше. Искаше само да бъде свободен.

Обобщение ( Допълнително ):
- Родителите му са го вкарали в лудницата за наказание, по- скоро заради това, че е щял да се издаде, че е магьосник, отколкото заради убийството на 12те мъгъла. Сега те са в Азкаба поради подобни причини.
- Защото е израснал в прочуто магьосническо семейство от малък е обучаван за магьосник.
- Преминава през много труден период.
- Мрази целият свят.
- Има пръстен с две змии, който носи винаги на палеца си, откакто е убил 12те.


Краката ми бяха подгизнали. Диагон- али. Можех да съм тук още преди години ако не бяха родителите ми. А се водеха чистокръвнимагьосници, безпощадни и самостоятелни. Затвориха ме в онова чудо. И се подчиняваха на министерството на магиите, и още повече на отдел защита на мъгълите. Не знаеха, че вече можех много повече от тях, бях много по- могъщ и щяха да си отидат също като онези мръсни мъгъли.
Не предполагах, че за да отидеш в Хогуортс ти трябват толкова неща. Понеже родителите ми излежаваха присъдата си в Азкабан, аз можех да правя каквото си поискам.
Взех достатъчно галеона, за да мога да купя всичко, което ми трябваше без да се налага отново да ходя в Гринготс и да се разправям с отвратителните същества отново. Тези същества не заслужаваха нищо.
Първото място, на което трябваше да отида бе за учебници. Не беше трудно да се намерят всички неща в Диагон- али, особено по това време на годината. Най- вероятно никои не пазаруваше по това време. Точно затова ми беше лесно да си купя пълният комплект учебници без бутаници и с намаление, което дори не бях поискал.
Черните роби, ръкавици и всякакви други одежди ми бяха най-малкият проблем. Всъщност ми харесваше идеята да се разхождам с някаква дълга черна роба напред- назад из училището, всякакви страх в хората около мен.
Единственото нещо, от което се притеснявах бе купуването на пръчката. Понеже предишната ми бе отнета от глупавите ми родители и сега най- вероятно гореше някъде, сега ми се наложи отново да говоря с Оливандър.
Още с влизането старецът ахна.
- Господин Уокър, от кога не сме се виждали. Още помня първият път, когато прекрачихте този праг. – великата реплика. Имах чувството, че казва това на всички. Сякаш му беше зададено време през, което да изрича това едно изречение. Или може би бе така омагьосан.
Въздъхнах и направих няколко крачки напред.
- Трябва ми нова пръчка, знам че ще ми дадеш, това, което трябва да имам.
Оливандър се усмихна отново. Не можех да разбера как зъбите още се държът в устата му. Беше някак си странно. И всъщност кой точно Оливандър бе това? Оливандър 10ти?
Старецът все една кутия и ми я подаде бавно, сякаш се страхуваше да не и навреди с някое по- рязко движение.


Най- после, прочутото училище за магии Хогуортс. Най- после успях да престъпя прага му. Не знам за добро или не, но аз вече бях тук. Знаех, че ще извърша велики дела и никой нямаше да може да ме спре, дори онези, които се стремяха към величието.
Бях се запътил към голямата зала, където щях да бъда разпределен. Не намирах това за нещо интересно или забавно, дори бе болезнено, нанасящо много главоболия. И онази раздърпана шапка бе по- ужасяваща дори от грифиндорец, който плюе плужеци.
Щом отворих големите врати пред мен се разкри невероятна гледка, но всъщност очаквах много повече. Все пак това бе Хогуортс – най- великото училище за магии. От него се очакваше много повече. Но... след като тук се приемаха и мътнороди най- вероятно и нивото на обучение бе рязко понижено, заради тяхното незнание и невежество.
С влизането чух името си.
- Господин Уокър, очаквахме Ви. – забързана, усмихната жена ме придърпа към разпределителната шапка. Обувките ми се влачеха по излъскания под, в който се отразяваше всяка една мъничка свещичка и въпреки това тъмнината надделяваше.
Жената продължи да ме дърпа. Говореше нещо, но бях прекалено зает да оглеждам наоколо, че да обърна някакво внимание на думите и.
Сложи ме да седна на един малък, дървен стол. Чувствах се тъпо. Сякаш съм на пет и очаквам като стоя мирно да ми дадат захарно бонбонче.
Сложеха старата шапка на главата ми. Чудех се дали я почистват, защото усещах праха, който падна от нея по носа ми.
- Да, Тайт Уокър. Отговорът на въпросът ти е да! – извика шапката с някакъв зловещ глас.
Имах чувството, че бе предназначена да убива хора, като ги плаши до смърт. На лицето ми все още стоеше онази безизразна физиономия.
- Ще трябва да ми отговориш, на няколко въпроса, Уокър. – каза шапката, отново със същия тон
- Нали знаеш всичко, защо ти е да отговарям на някакви въпроси? – попитах тихо
- Тихо, Уокър... първият въпрос е ако можеше да направиш отвара каква би била?
Шапката изреди няколко възможности. Замислих се за секунда, но след това бързо последва отговор.
- Слава. Просто имам всичко друго и не че нямам слава, но просто не ми е достатъчна.
- Добре, Уокър. Какво искаш да знаеш за историята?
Отново ми изброи няколко възможности. Не можех да разбера защо трябва да отговарям на тези въпроси. Свих рамене.
- Великите дела. – казах го сякаш очаквах да се строполя и да заспя на пода
- Какво най-много искаш да учиш в Хогуортс?
След като чух какво ми предлага шапката се засмях.
- Всички тайни на замъка. – дам. Определено беше това. Какви неща ми минаваха през главата.
- Добре, много добре. Има четири бокала пред теб. От кой ще избереш да отпиеш?
- Тайнствена черна течност,която блести като мастило и изпуска изпарения които причиняват странни видения. – другите звучаха прекалено сладникаво
- За кое същество най-много би искал да учиш?
-Гоблини. – казах го без да се замислям
- Добре, Уокър. Последен въпрос. Каква дарба бихте искали да имате?
Никоя не ме устроиваше. Не ми трябваше да говоря с животните, нито да чета мисли, а пък да съм невидим най- малко. Достатъчно ми бе силата, но при липса на друго явно трябваше да отговоря това.
- Ами... нека бъде многото сила.
- А сега ще те помоля да кажеш няколко думи за себе си.
Засмях се отново.
- Ти се майтапиш с мен. Аз съм неузнаваем. Аз съм този, който ще извърши велики дела и който ще бъде там където другите не са били. Не мисля, че тук ще имам някакви приятели, но и не ми трябват, те само пречат. Тук съм, за да покажа кой съм и да направя това, което другите не могат.

Забързаната жена свали шапката от главата ми. Станах от малкото, дървено столче.