Вървях бавно към големите порти, носейки в ръка една стара тетрадка и перо, черната ми дълга пелерина се влачеше по пода и приличаше повече като наметало отколкото на обикновена пътническа мантия. Ботушите които стигаха до коленете ми топлеха краката ми и ги предпазваха от измръзване. Дългия шал увит около вратът ми се вееше и показваше малката червена емблема на него.
 Разтворих вратите с замах и се огледах, усмихнах се съвсем леко и продължих надолу по стълбите. Тръгнах по тясната единична пътека водеща към езерото, което в момента беше покрито с дебел слой лед и приличаше на ледена пързалка. Застанах пред пейката която беше покрита с сняг, въздъхнах и извадих пръчката си от ботуша и замахнах рязко. Снегът изчезна и пейката изсъхна. Прибрах отново пръчицата и седнах на пейката. Качих краката си и поставих старата тетрадка на коленете си. Отворих шишенцето с мастило което носех в джоба си и потопих перото. Отворих тетрадката и започнах да пиша
 "26.11.16 - Поредния скучен и работен ден. Отново едно и също - уроци, контролни, домашни, оценки. Живота на учител взе да ми писва. А развлеченията ми намалят, по бързо и от запасите ми от огнено уиски. От няколко седмици не съм се виждала с Скарлет. Липсва ми адски много.. Почти толкова колкото ми липсва и Джейк.. Минаха почти 5 месеца от както то си тръгна. Без него дните ми се струват като седмици, седмиците като месеци, а месеците като години....."
 Въздъхнах отново и затворих тетрадката. Загледах се в в небето и се замечтах. Изведнъж шум от нищото прекъсна сладките ми мечти. Скочих на крака, при това движение шишето с мастило падна и се счупи оцветявайки в тъмно синьо снегът около мен, извадих пръчицата си и я насочих пръчката си към посоката на шума. Оказа се, че пред мен стоеше висок и силен мъж. Загледах се по добре в него.. Оказа се че е любовта на живота ми. Краката ми се подкосиха, в следващия момент се хвърлих на вратът му събаряйки го на земята.
- Липсваше ми. - това бяха единствените думи които успяха да излязат от устатата ми преди сълзите на бликнат като водопад от очите ми, размазвайки гримът ми и да се притисна към гърдите му.

- М-моля.
 Погледнах го, като ударена от гръм.. За първи път от няколко месеца го виждах, а той просто ми казваше че умира.
- Как? Защо?
 Започнах да оглеждам трескаво тялото му търсейки следи от всевъзможни рани, драскотини или каквото там може да го нарани или да му причини смърт. Сълзите отново започнаха да се спускат по лицето ми. Ами ако беше отровен..
- Къде беше през цялото това време? Защо ме напусна така?
 Скоро обаче се появи и гняв. Зашлевих го силно. Въпреки че ми беше липсвал адски много аз просто не бях на себе си от гняв. Бях го чакала толкова време а той дори не се беше сетил да ми каже къде го няма.
- ТИ ИЗОБЩО ПОМИСЛИ ЛИ СИ КАК ЩЕ ПОЧУВСТВАМ КАТО МЕ ИЗОСТАВИ?
 Бях на път да получа нервен срив. Стоях и го гледах едновременно ядосана и притеснена за него.

Не ми направи впечатление толкова шамарът, колкото реакцията и'. Изведнъж ми се нахвърля, а после ме пребива и ме навиква. Пфу, жени.. Почесах се зад главата и я погледнах леко засрамено.
- Да, знам, че трябваше да ти тегля една лекция къде ще ходя и какво ще правя, но трябваше да замина и нямах никакво време- изведнъж наострих уши и я дръпнах към себе си. Обърнах се назад и и' дадох знак, че трябва да тръгвам, но я задърпах със себе си. Бързо се предвижвахме покрай дърветата. Блъснах я и може би тя се зачуди защо, но след около половин секунди дървото пред нас се пръсна на парчета и падна.
Усетих отново снегът. Погледнах Аф в очите. Беше толкова красива.
- Трябва да тръгваме- казах и двамата станахме мигновено. Замахнах с пръчката си и тъмнозелена светлина излезе от нея. Изправи се огромна зелена стена и тя щеше да ни предпази. Видях пред себе си една планина в далечината. Трябваше да стигнем до там, но не можехме да се магипортираме. Дръпнах Аф към себе си и я целунах страстно.
- Трябва да се разделим тук. Ще се срещнем след  няколко часа при планината. На изток има една пещера и мисля, че там ще е по-безопасно.
И след това я оставих сред дърветата, тръгвайки към мястото.

Стоях и гледах препарирана след него. Огледах се и забелязах, че качулати фигури напускат територията на училището.. Значи смъртожадните са били тук. Имаше много трупове на земята. Явно някои от аврорите бяха умрели а другите хвърляха проклятия наляво и дясно. "Защо по дяволите още бяха тук, защо Джейкъб.. Защо той им беше мишената." - Тези и други мисли се въртяха в съзнанието ми. Тръснах глава и се обърнах към живите аврори с думите.
- Престанете да пръскате проклятия наляво и дясно, така ще се избиете и ще улучите някой невинен некадърници такива. Не само,че смъртожадните избягаха но съм и сигурна че повече няма да се върнат заради вас.
Дръпнах се от останките на дървото и извадих пръчицата си, замахнах с нея и труповете започнаха да се носят към болничното крило, беше абсурдно да стоят на сред двора. Замислих се за думите на Джейк. Знаех пещерата и щях да отида там за да го видя. Въпреки всичко се тревожих за него, но първо трябваше да се отърва от аврорите които бяха повече от досадни.
- Махайте се от територията на замъка. Дори не знам защо Кристиян ви извика.
  Изкрещях за последно и влязох в двореца. Прибрах се в стаята и зачаках да стане време да тръгна..
 Щом стана време, сложих старата си мантия невидимка и излязох от училището, незабелязано. Тръгнах към планината, трябваше да призная че беше по трудно да я изкача от колкото си спомням. Щом стигнах до върха се огледах за пещерата. Свалих мантията и я прибрах грижливо. Тръгнах бавно към пещерата. Щом я намерих и влязох се огледах.
- Джейк тук ли си? - попитах плахо и се огледах.

Придвижих се доста бързо до мястото, където щяхме да се срещнем. Огледах пещерата. Беше просторна. Реших, че са и' нужни поне обикновените магии за защита. Започнах да ги правя около входа и съвсем скоро всичко беше готово. Замахнах с пръчката и пред мен започна да гори огън. Още веднъж замахнах и се появи едно приятно кресло, на което се настаних. Помислих, че ще трябва да направя и едно за Аф и така и направих. Махах насам- натам с пръчката си и наоколо стените ставаха все по-черни и по-черни от огъня, който се рееше из помещението свободно. Видях, че Афродита беше отвън и станах бързо. Дръпнах я, защото тя не виждаше, че бях вътре, заради магиите, и се настаних на креслото.
- Моля, можеш да седнеш- измрънках си под носа и посочих креслото. - Нека първо ти изясня за какво става въпрос...
Погледнах я изпод вежди и след това продължих.
- След като тръгнах, а аз трябваше да тръгна на онова "пътешествие", бях проклет или нещо подобно. Сега знам, че ми остават само няколко дена преди да умра и знам със сигурност..Просто се чувствах празен отвътре и исках да те видя. Усещам смъртта, която диша във врата ми. Не искам да бъдеш до мен, когато умирам, защото няма да е много приятно, но реших, че трябва да знаеш за това.
Спрях малко и си поех дълбоко въздух, без да поглеждам Аф.

Стоях на креслото до него, слушайки историята му. Имах чувството че всяка една от думите е нож, които се забива в сърцето ми бавно и мъчително.
- Кой ти причини това?
 Станах бавно, застанах пред него и докоснах леко лицето му. Не ми пукаше че умира. Все още си беше красив, все още беше моя принц. Целунах нежно устните му и седнах на коленете му. Не исках да съм далеч от него, не и лед това което чух. Отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в сърцето му.
- Не искам да те оставям сам, не и след като се появи отново.
 Много исках, това да се окаже просто лоша шега.. Не исках да губя, любовта на живота си толкова скоро след като я бях намерила. Без него се чувствах празна, като мидена черупка. Като същество без душа.
- Кога се случи всичко това?
 Погледнах го, в очите му, чакайки да чуя отговора му. В момента той изглеждаше много крехък и нежен, като порцелан.

- Не знам и не искам да знам, защото не знам какво ще му сторя, ако го намеря..- отвърнах и я целунах по врата.- Сега не искам да говорим за това..
Ръцете ми я притиснаха към тялото ми. Бавно съблякох мантията и'. Тя падна и Афродита остана само по блуза, панталон и сигурно бельо. Изправих се рязко и я допрях до студената стена. Целунах я по устните, а през това време я държах. Усещах как възбудата ми растеше. Какво ли щеше да бъде, ако не умирах? Това щеше да се повтори отново и отново и отново до като не ни омръзне. Знаех, че има една малка възможност да оцелея и това беше да направя хоркрукс, но знаех, че това е ужасно дори и за мен. За това сега се откъснах от мислите си и се отдадох на момента. Захапах долната и' устна и след това и' се усмихнах:
- Липсвах ли ти?

- Разбира се. Всеки миг без теб беше истинско мъчение за мен.
 Отвърнах му и се притиснах силно към него. Съблякох блузата му и започнах да целувам бавно вратът и гърдите му.. Тялото му, допират му.. Всичко в него ми липсваше толкова много. Продължих да галя нежно тялото му, целувайки го.
- Лисваше ми много.А аз липсвах ли ти?

 Целунах го отново този път плъзнах езика си по устните му облизвайки ги леко, молейки за позволение да влезе. Продължих да го целувам, забивах леко ноктите си в гърба му, стенейки от удоволствие. Усмихнах се срещу устните му, хванах едната му ръка и преплетох пръстите ни.
- Обичам те много. Сега и завинаги

Усмихнах се тъжно, но успешно прикрих това. Оставаше ми много малко време итрябваше да го запълня някак. Трябваше да знам, че Аф ще е щастлива без мен, но също така не исках никой друг да я докосва. Тя беше само и единствено моя и дори да трябваше да се върна като дух, нямаше да позволя това тяло да бъде осквернено от нещо нечисто и нещо неизвестно, но така мразено от моята душа. Бяхме вече голи и Афродита беше в ръцете ми. Приникнах в нея и започнах с плавни движения, постепенно забързващи се, да я правя моя. Кожата и' мека като коприна, гласът и меден като най- прекрасното звънче, ароматът и' незабравим като първата целувка.... Ах, как исках да продължа да съществувам, как исках да бъда до нея без да ме преследват постъпките ми, без да се чувствам гузен заради миналите престъпления. Господи, моля те... Помогни ми.
Свърших в нея прекалено бързо, защото бях преизпълнен с удоволствие.
- Омъжи се за мен.... Още утре- от устните ми думите звучаха кухо, но в мозъка ми бяха под прожекторите. Дали щеше да приеме?

Думите на Джейк, влязоха в съзнанието ми като мощен ураган. Бушува дълго време преди да успее да ги осмисля. Да се омъжа да за него.. Това беше просто приказно предложение. Усмихнах се широко, обвих ръцете си около шията му и се притиснах още по силно към него.
- Да!
 Целунах го нежно и продължително. Никога нямаше да забравя този прекрасен момент, както и всички останали моменти заедно с него. Гледах го влюбено и мърках тихо и доволно от факта че той е отново при мен.
- А къде ще се оженим?
 Гледах го и галех нежно гърба му. Съвсем леко, го дерях с ноктите си, но не толкова силно че да го нараня или заболи.
- Знаеш ли това е като сбъдната мечта!

Усмихнах се. Започнах бавно да се обличам и започнах да се чудя къде. Може би на някое магьосническо място, но там министерството лесно можеше да ме приклещи и да ме хване. Трябваше да е на накое мъгълско място, което е лесно достъпно и лесно мога да се изпаря при нужда. Замислих се и подходящото място веднага изникна в съзнанието ми. Седнах на един от измахьосаните футьойли и сложих Афродита в скута ми. В размислите ми не се сетих да си сложа блузата и сега бях гол от кръста нагоре, но нямах нищо против. Целунах Аф дълго и продължително по устните.
- Искаш ли да се оженим в катедралата Сейнт Паул? В Лондон.. Ще поканим всеки, който искаш, стига да не се опита да ме убие....

- Съгласна съм. Може би братовчедка ми Скарлет и Лукас.
 Сви се в ръцете му и продължих да му отвръщам. Загледах се в тялото му, беше просто божествен. Идеалния мъж. Беше опасен за всички, а за мен беше невероятен. Целунах нежно шията му и засмуках кожата, оставяйки малко лилаво петънце. Усмихнах се, доволна от постигнатото. Взех ризата му и я облякох, оставих я разкопчана и отпуснах глава на гърдите му, слушайки сърцето му.
- Все още не мога да повярвам, че ще се женим. Обичам те много.
 Обви крака около кръста му, не исках никога ама никога да го пускам, дори и за малко. Гледах го мило и невинно. Протегнах се за пръчката си и замахнах, над главите ни се появи огромно дантелено було, което падна на главите ни и покри телата ни от части. Целунах го страстно, притискайки тялото си към неговото.