Бях се измъкнала за малко от училището, защото исках да остана насаме с мислите си, а и през последните няколко дни музата ми ме преследваше, така че беше време да и обърна внимание. Китарата леко тежеше на рамото ми, а и папката с текството не беше много по-лека. Бях се насочила към една от поляните, които бях открила преди няколко години. Почти никой не ходеше там, така че вероятноста да ме притесняват беше нулева. Стъпвайки на поляната обаче останах изненадана. Една съученичка стоеше там и явно бе чула стъпките ми. Пред мен стоеше Ейлийн Джоунс, слидеринка. Съдейки от полулегналата и поза, явно и аз прекъсвах нейните планове за почивка и явно и тя не очакваше, че ще се появи някой на поляната. Е, може би не беше толкова зле... За изненада на всички обаче ние с нея не се мразехме, както повече хора от домовете ни. Погледнах я и се усмихнах.
-Здрасти... Не очаквах да заваря някой тук.

Приближих се към нея и пуснах китарата на земята. Слънцето леко блестеше в очите ми и измъках калъфа на слънчевите ми очила. Обожавах слънчевото време, но очите ми изобщо не бяха на това мнение и започваха да болят броени минути след като ми се е наложило да ги напрягам заради блестенето. Разкърших врат и осъзнах, че съм адски схваната днес. Посочих земята до Ейлийн и се усмихнах.
-Имаш ли нещо против да седна при теб? Обещавам да не се натрапвам за дълго, ти беше първа тук. - Знаех колко е ужасно някой да се появи да ти провали плановете за спокойствие и не исках да и преча. Щях да намеря друго място, на което да пиша. - Аз реших да дойда да се порадвам малко на музата си, а ти? Какво те води насам? Предполагам също търсиш спокойствие.