Семейство:
Из едно от писмата на Робърт до негова френска приятелка...

Баща ми? Какво говориш! Той бе Хари Худини на магьосническия свят. Знаеш изход от всякъде и от всичко. Неуловим. Казваха му, че е по-бърз от влакът-стрела. Работеше в училището. Да, Ел, в Хогуортс, кое друго?! Преподаваше отвари на младите поколения магьосници. Обръщаше внимание на всеки, обожаваше въпросите, но от онзи тип трудна материя, която го караше да будува с нощи в търсене на отговора. Често водеше учениците си вкъщи. Без предупреждение, разбира се. С някои се сприятелявахме. Сега като се замисля... някои от тях се оказаха черни магьосници в последствие и точно тези някои успяха да ме присъединят към обществото на тъмните изкуства...

... нямам майка, Ел. Не се чувствам и ощетен от факта, въпреки че най-вероятно би трябвало. Но ще те питам следното: как може да ти липсва нещо, което никога не си имал? Замисли се над това. За мен думата "майка" е равносилна на празен лист хартия, който никога съм нямал, а и няма да имам желанието да запълня...

Брат ми, да. Джони. Всички го наричаха така, въпреки че се казваше Джордан Фикулус Фробишър. Името на дядо ни премина на малкия ми брат, още щом изрева в родилното. Всъщност, ние не сме напълно кръвни братя. Той е син на мъгълокръвна[...]... О, и моля те, не ме питай какво се случи с него, всички го правят, но най-доброто изкараха дементорите от Азкабан. Питай ги за архивите, едва ли са чували друг по-оглушителен смях...





Външен вид: Беше извадил един от онези албуми, които в дома му винаги са носели определението  „вечно забутани вещи” и сякаш те никога не се виждаха когато ти потрябват. Но този път по някаква случайност книгата сама беше изскочила пред него. „Явно някой е чистил и я е оставил на пода.” Беше си помислил, което също беше малко вероятно. Чистене? Сериозно? Какви са тия шменти капели! Нека да се върнем на идеята, че е изпадала от нищото! С тази харесала му се мисъл той разтвори страниците на албума – вехта стара изработка, но сигурно е имал някаква сантиментална стойност, която да го е накарала да го задържи. Не беше пълен – в началото по изключителната подредба и красивото му оформление личаха ръцете на жена. После снимките прескачаха години и години докато накрая завършваха със снимката на стар кадилак.
Той го обърна отначало и бързия му поглед зашари из хартията. Имаше го като беше – малък, тъмнокос фъстък с два пръста коса и големи червени обувки. Със сигурност не негови, но кой ли пък помни! Родителите му винаги са били много колоритни хора. На следващата страница вече се виждаше 7-годишния Робърт със синьо морско костюмче и усмихнато личице. Косата му беше пораснала и се оформяха навити къдрици. Открояваха се очите му като светло сини копчета. След няколко неспорно скучни страници с разни кучета, хавлии, роднини и скариди имаше негова снимка от военното училище. Не изглеждаше щастлив – беше свил вежди и устните му излъчваха някаква чиста неприязън към снимача или може би снимачната площадка. Черните къдрици бяха по-къси и по-тъмни, които допринасяха за строгото му изражение. Дрехите му бяха груби и тъмни. Изобщо целият му образ нямаше нищо общо с момчето отпреди пет страници. По нататък нещата се оживяваха. Тук там се виждаше и по някой мускул, случайно или не, с помощта на изправително училище или не. Чертите му ставаха по-остри, но все така по детско му красиви. Или може би само той забелязваше това, тъй като бе свидетел на цялостното си развитие не виждаше някаква коренна промяна между 7-годишната и 25-годишната снимка. Беше се издължил, сложил някой килограм и заякнал, но като че ли той си беше той – и тогава, и сега.


Характер: Хитър. И то не по онзи умен начин, с когото наричаш човека интелектуалец, а лисическа коварност, комбинирана с изобретателност и няколко капки в повече лудост. Има някакви моменти на откровения, но те са толкова малки и толкова надълбоко в него, че е абсурдна самата идея за съществуването им. Не изважда вътрешните си емоции и таи всичко в себе си. Джеймс не е от хората, които се замислят за живота. Той живее ден за ден и това му се струва най-добре. Не е обременен от безразлични проблеми и приятелски изповеди. Доброто му настроение върви в ръка за ръка с непобедимия буреносен облак, наричан негов нрав. Нещастието му е познато, но не говори за това. Страни от непоносимо глупавите хора. И изобщо от повечето хора. Приятел за него е едно доста относително понятие, нуждаещо се от корекция при повечето „симпатяги”. Забавления – да, милиони, но по-сериозно обвързване с хората около него му се струва прекалено отегчително и формално.

История:
▶ Вярва в Безименното Нищо. Като цяло Отрицанието е неговата религия. Не се страхува от измислени богове, пороци, последици и адски мъки.
▶ Глух по избор [както паметта му, така и способността му да чува е избирателна, вслушва се в звуците на природата, но що се отнася до хора – предпочита да се осланя на другите си сетива --> хората ЛЪЖАТ и това за него е правило]
▶ Няма срам. Нито заложени морални норми. Не се съобразява със забрани, не защото «са създадени да се нарушават», а защото просто са прекалено скучни – човек няма цяла вечност да се справя с глупостта на другите и особено с манията им за ред. Хаосът е неговият ред.
▶ Той никога не е разказвал историята си. И дълбоко се съмнява, че някога ще го направи.
▶ обожава: истории, каквито и да е истории, живее чрез тях; ранното ставане – убеден е, че обикновено статистическия човек проспива по-голямата част от живота си и е силно против това; животни, особено папагали и маймуни; книги [това може да се счита и за негова обсесия, в жилището си няма толкова много мебели (по съвсем друга причина и вярване), но няма проблем  да подрежда кули от книги върху пода, докато стигнат собствената му височина];
▶ лошо качество: бяга от всеки, който му покаже намек за сближаване; бяга от всяко място, което му доскучее; не се връща втори път в бар, откъдето вече е събрал достатъчно истории
▶ мото: Едва когато загубим всичко сме свободни да направим каквото искаме.

Одобрен и добре дошъл