Ето един от Фред и Джордж
-Всички ни мислят за глупави, защото не си знаем иманата, но ние не сме тъпи, знаем че се казваме Дред и Фордж

А и един от 5тата
-Е как беше - Пита Рон
-Мокро-отвърна Хари
-Толкова ли си зле с целуването
-Рзбира се че не е- Намеси се Хърмаяни
-Ти пък от къде знаеш -ядоса се Рон

-Весела... хъ-ъ-к... Коледа! Парола? - исхълца рицарят.
-Жалко псе! - изрече Рон.
-Досущ като вас, сър! - отвърна сър Кадоган, докато картината се отместваше да минат.

-Как се пише Войнствен?-попита Рон,който вече вторачил в пергамента-Със сигурност не започва с "В-Ъ-Й"
-Не,не започва-увери го Хърмаяни и придърпа съчинението му.-И "предсказание" не започва с "П-Р-Ъ-Ц".С какво перо пишеш???
-С едно от самопоправящите се на Фред и Джордж...но магията май вече не действа.
-Очевидно-съгласи се Хърмаяни и посочи заглавието-защото са ни дали да пишем за диментори,а не за "дриндондери" ,а пък и не помня да си се преименувал на "Рунил Уозлиб"

— Тогава кого се надява да заблуди тая Максим! — размишляваше на глас Хари, като видя, че Мадам Максим седи сама на масата на съдиите с много мрачен вид. — Щом Хагрид е полу великан, няма как да не е и тя. Едър кокал… Единственият, който има по- едри кокали от нея, е динозавърът!

Г-жа Уизли: "А вие двамата... да се държите добре тази година. Ако получа още една сова със съобщение, че сте... че сте вдигнали във въздуха някоя тоалетна или..."
1-ви близнак: "Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!"
2-ри близнак: "Но идеята е чудесна! Благодаря, мамо!"

Вие-знаете-кой" може и да е в чужбина, може и да не е; истината обаче е, че стига да поиска той се придвижва по-бързо и от Сивиръс Снейп при вида на шампоан

- Насаме....с вас? - каза Хари
Бъра-бъра-бъра ....
- На какво ще ме учите, сър?
- О, на малко от това, на малко от онова, - каза Дъмбълдор

Хари пое бележката от Рон : "Да го направим нощес"

сър кадоган и рон
-парола?(сър кадоган)
-жалко псе.(рон)
-досъщ като вас сър.(сър кадоган)

Внимавай Колин да не срещне Джини, че двамата ще вземат да си основат фен-клуб Хари Потър..

Ако Волдемор разбере, че отношениеята ни са по-близки от тези на обикновен учител и ученик..

— Странен начин да отидеш в магьосническо училище… с влак. Да не би на всички летящи килимчета да са им счупени крилете?

— Не съм Фред, а съм Джордж — рече момчето. — Жено, чудя се как може да се наричаш наша майка? Не можеш ли да различиш, че съм Джордж?
— Извинявай, Джордж, миличък!
— Само се пошегувах, аз съм Фред — каза момчето и тръгна.

— Извинете! — обърна се Хари към пълната жена.
— Здравей, моето момче! — откликна тя. — За пръв път ли отиваш в „Хогуортс“? Рон също е нов.
Тя посочи последния, най-малкия от своите синове. Беше висок и слаб като върлина, с лунички, големи ръце и крака и дълъг нос.
— Да — отговори Хари — Работата е там, че не знам как да…
— Как да стигнеш до перона? — каза тя благо и Хари кимна. — Не се тревожи — добави жената. — Трябва просто да тръгнеш право срещу бариерата между пероните девет и десет. Не спирай и не се страхувай, че ще се блъснеш в нея… това е много важно. Най-добре е да го направиш бегом, ако се притесняваш. Хайде, тръгни сега преди Рон.
— Ъъъ… добре — отговори Хари.

— Дай да погледнем, Лий, хайде!
Момчето вдигна капака на една кутия, която държеше в ръцете си, и хората около него писнаха и се развикаха, когато отвътре се подаде дълъг космат крак. (и явно не съм единствен който при това изречение му хрумва "На Снейп" )

— Искаш ли помощ? — Оказа се един от близнаците, след които бе минал през билетното гише.
— Да, моля — изпъшка Хари.
— Ей, Фред! Я ела да помогнеш!
С помощта на близнаците куфарът на Хари най-после бе сврян в единия ъгъл на купето.

— Да не повярваш! — каза другият близнак. — Ти да не си…
— Той е — обади се първият близнак и се обърна към Хари. — Нали си ти?
— Кой? — попита Хари.
— Хари Потър — казаха близнаците в един глас.
— А, той ли! — отговори Хари. — Искам да кажа… да, аз съм.

— Рон, имаш нещо на носа си.
Най-малкото момче опита да се отдръпне, но тя го сграбчи и почна да търка върха на носа му.
— Мамо… стига! — и то успя да се изкопчи.
— Аааа, нима миличкото Роненце има нещичко на нослето си? — каза един от близнаците.

— Не мога да остана дълго, мамо — каза. — Аз съм отпред. За префектите има две купета…
— О, нима си префект, Пърси? — попита с вид на много изненадан единият близнак. — Трябваше да ни кажеш. Изобщо не знаехме.
— Я почакай, май си спомням, че той спомена нещо — намеси се другият близнак. — Веднъж…
— Или два пъти…
— Една минутка…
— Цялото лято…

Ако получа още една сова със съобщение, че сте… че сте, вдигнали във въздуха някоя тоалетна или…
— Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!
— Но идеята е чудесна! Благодаря мамо!
— Това не е смешно. И да се грижите за Рон.
— Не се тревожи. Миличкото Роненце ще е в добри ръце.

— Ей, мамо, познай… познай кого срещнахме току-що във влака!
Хари се облегна бързо назад, за да не го видят, че гледа.
— Сещаш ли се за онова чернооко момче, което беше до нас на гарата? Знаеш ли кой е?
— Кой?
— Хари Потър!
Хари чу гласа на момиченцето:
— Мамо, може ли да се кача на влака да го видя, моля ти се, мамо…
— Ти го видя вече, Джини, и бедното момче не е нещо, което да зяпаш като в зоологическата градина. Наистина ли е той, Фред? Как разбра?
— Попитах го. Видях белега му. Наистина го има… като мълния.
— Горкото, милото дете… нищо чудно, че беше само. Аз пък се чудех. Толкова възпитано се държа, когато попита как да стигне до перона.
— Това няма значение. Мислиш ли, че помни как изглежда Ти-знаеш-кой?
Изведнъж майка им стана много строга.
— Забранявам ти да го питаш, Фред. Да не си посмял! Като че ли трябва да му се припомня това още от първия учебен ден.

— Недей, Джини, ще ти пратим безброй сови.
— Ще ти пратим една хогуортска тоалетна чиния.
— Джордж!
— Само се шегувам, мамо.

— Заповядай! — подкани го Хари. — Ама в света на мъгълите хората си остават на снимките.
— Тъй ли? Как, изобщо ли не мръдват? — Рон изглеждаше смаян. — Жестоко!

— Сигурен ли си, че това е правилното заклинание? — попита момичето. — Не може да се каже, че е добро, а? Аз опитах няколко лесни заклинания, просто за да пробвам, и всичките подействаха. В моето семейство никой ни най-малко не е магьосник и беше страхотна изненада, когато получих писмото, но бях много доволна, разбира се… Искам да кажа, че доколкото съм чувала, това е най-доброто училище за магическо изкуство… Научила съм наизуст всичките учебници, разбира се, надявам се, че ще е достатъчно… Впрочем аз съм Хърмаяни Грейнджър, а вие как се казвате?

— Аз съм Рон Уизли — промърмори Рон.
— Хари Потър — каза Хари.
— Наистина ли? — възкликна Хърмаяни. — Знам всичко за теб, разбира се… Купих си няколко книги в повече за допълнителна подготовка и за теб пише в „Съвременна история на магията“, и във „Възход и падение на Черните изкуства“, и във „Велики магически събития на двайсети век“.

— Ей ти! Твоя ли е тази жаба? — попита Хагрид, който проверяваше лодките, след като всички бяха слезли от тях.
— Тревър! — извика Невил щастливо и протегна ръце.

— Всички ли са тук? Ей, ти, у теб ли е още жабата?

-Специални отстъпки в "Магийките шегобийки на братя Уизли" за ученици на Хогуортс, заклели се да използват изделията ни, за да се отърват от тоя дърт прилеп. - Джордж 

-Да, помня. - потвърди сковано Хари.
- Да, сър!
-Не е нужно да ме наричате "сър", професоре. 

-Ако смятате, че ще допусна шестима души да излагат на опасност живота си...
- Защото не сме го правили никога друг път. - подметна ехидно Рон.
-Всъщност, Хари, никой от нас не умира от желание да го прави- намеси се сериозно Фред.- Я си представи, че нещо се обърка и ние завинаги си останем кльощави белязани тъпанари. 

Фред и Джордж се извърнаха един към друг и възкликнаха в хор:
-Ау, приличаме си като две капки вода! (все едно и без отварата не си хД)
-Не знам, но ми се струва, че пак съм по-хубав. - добави Фред, захласнат по отражението си върху чайника.

- АКО ЗАРАДИ ТЯХ УМРЕМ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! - ревна отнякъде гласът на Рон.

- Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! О, Рон, браво на теб! Префект! Като всички в семейството!
- Ние с Фред какви сме, отрочета на съседите ли?- възмути се Джордж, но майка му само го изтика встрани и прегърна най-малкия си син. 

- Кръстник ли!- възмути се вуйчо Върнън- Ти нямаш кръстник!
- Имам- бодро заяви Хари. - Бил е най-добрият приятел на мама и татко. Осъден е за убийство, но е избягал от затвора за магьосници и сега се крие. Той обаче смята да поддържаме връзка с мен...да знае как съм...да следи дали се чувствам добре...

Сириус се поколеба за миг, сетне рече:
- По-късно ще го потърся, сигурно ще го намеря някъде да си изплаква очите за чифт стари кюлоти на майка ми. Възможно е, разбира се, да се е промъкнал в сушилнята и да е умрял...но по-добре да не храня напразни надежди.

— Шпионирах заради вас, лъжех заради вас, излагах се на смъртна опасност заради вас. И всичко уж за да защитим сина на Лили Потър. А сега ми казвате, че си го отглеждате като свиня за заколение…
— Колко трогателно, Сивиръс! — съвсем сериозно каза Дъмбълдор. — Нима накрая си се загрижил за него?
— За него? — извика Снейп. — Експекто патронум!
От върха на магическата му пръчка изскочи същата онази сребърна кошута, приземи се на пода в кабинета, препусна и после се извиси и излетя през прозореца. Дъмбълдор я загледа как се отдалечава и щом сребристото й сияние угасна, отново се обърна към Снейп с очи, плувнали в сълзи.
— След толкова много време?
— През цялото това време — каза Снейп.

— Няма да отида… не ми трябва болничното крило… не искам…
Не спираше да говори, докато се мъчеше да се отскубне от професор Тофти, който под вторачените погледи на учениците наоколо му бе помогнал да излезе във Входната зала и сега го наблюдаваше много угрижено.
— Аз… добре съм, г-господине — изпелтечи Хари и изтри потта по челото си. — Наистина… само съм заспал… сънувах кошмар…
— Напрежението от изпитите! — отсъди състрадателно старият магьосник и потупа с разтреперана ръка Хари по рамото. — Случва се, млади момко, случва се! Сега си пийни студена вода и може би ще бъдеш готов да се върнеш в Голямата зала? Изпитът всеки момент ще приключи, но вероятно ще имаш време да си допишеш отговора на последния въпрос?
— Да — рече трескаво Хари. — Искам да кажа… не… мисля, че направих каквото можах…
— Много добре, много добре — каза благо възрастният магьосник. — Ще вляза да прибера писмената ти работа, а ти иди да си полежиш.
— Непременно — закима буйно Хари. — Много ви благодаря.
В мига, когато токовете на стареца се скриха зад вратата на Голямата зала, Хари се втурна нагоре по мраморното стълбище, завтече се по коридорите толкова бързо, че портретите, които подминаваше, замърмориха с укор, изкачи още няколко етажа и накрая влетя като хала през двойната врата на болничното крило, при което Мадам Помфри се разпищя уплашено — тъкмо сипваше с лъжичка някаква яркосиня течност в устата на Монтагю.
— Какво правиш, Потър?
— Трябва да видя професор Макгонъгол — обясни запъхтян Хари, а въздухът, който си беше поел, направо раздра белите му дробове. — Незабавно… спешно е!
— Тя не е тук, Потър — отвърна тъжно Мадам Помфри. — Сутринта я преместиха в „Свети Мънго“. Четири зашеметяващи заклинания право в гърдите на нейната възраст! Истинско чудо е, че не са я умъртвили.
— Значи… я няма тук? — възкликна стъписано момчето.