Езерото

Заглавие: Езерото Съб Авг 17, 2013 11:40 am

Това красиво и голямо езеро всяка година отвежда първокурсниците до училището.

Заглавие: Re: Езерото Съб Сеп 14, 2013 8:52 pm

Не се случваше често Теа да се събуди рано в събота. Но ето, че и това все пак беше възможно, та тази събота златокосото момиче съвсем неочаквано се събуди преди обед и реши да се излежава дотогава. И до една степен успя, но й бе толкова скучно, че се въртя всякак, само и само да има нещо интересно за гледане, но нямаше нищо такова. Затова просто стана от леглото, облече си дрехите, а върху тях и мантията. Пътят към портата на Хогуортс премина като в сън, Теа просто изведнъж се озова долу и излизаше навън в хладното време, но все пак слънчево и приятно. Точно пред училището се спря и се заоглежда наоколо.
Къде ми се ходи?, запита се момичето, но нямаше втори глас в главата си, който да й каже къде да отиде сега. Къде е Анджи, когато ти потрябва..
И в крайна сметка краката й се запътиха нанякъде. Направи нещо като полуобиколка около Хогуортс и се озова пред големи скали. Тръгна напред, хареса си една, малко на такова място, че да не бъде забелязана, ако минат хора, седна и се загледа напред. Пред нея се образуваше гледка, която ако Теа можеше да нарисува, би се върнала за скицник и моливи.
Слънцето, точно на дванадесет часа, хвърляше отблясъци в голямото езеро, по което бе дошла Теа в първи курс. Лъчите се отразяваха така, сякаш самата вода блестеше. Морските обитатели периодично се показваха на повърността, изкачаха извън водата и след това навлизаха на дълбоко отново. Толкова е прекрасно, помисли си момичето. Точно тогава чу стъпките зад себе си и разбра, че укритието й е открито.

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 7:14 pm

Слънце. Проклето слънце.
А беше краят на Август месец. Виктор обожаваше лятото поради причината, че не учеше и че не трябваше да търпи учителите, които му се караха за щяло и нещяло. Но, голямото но, не харесваше слънцето, което го изпотяваше допълнително. Това лято беше останал в Хогуортс - баба му и дядо му заминали на почивка, без него. Това беше причина, за да ги намрази. На младежа му трябваше малко, за да "подпали". В днешния слънчев ден беше решил да се разходи в околностите на училището, нямаше определно място, просто тръгна нанякъде. Подземието беше опустяло. Факлите в които имаше малки светлинки, които го осветяваха бяха изгаснали. В стаята на момчетата беше само той. Е и котката му - Скитълс. Ето, че вече се беше облякъл. Тъмни дънки, черна тениска, черни обувки и отгоре мантията му, където в дясно на нея стоеше знакът на домът му - зелено, нарисувана змия - Слидерин. Когато се сбогува с котарака и излезе от стаята момчето се засмя. В училището нямаше никой, само портретите на стените, които в същия момент бяха толкова досадни, че да ги изхвърлиш. Това му доставяше удоволствие. Харесваше му да е сам. Да остане сам със себе си и мислите си. Когато вече беше извън замъка трябваше да реши къде да отиде. Забранената гора вече му беше много позната и нямаше смисъл да ходи там. Просто да обиколи един път училището - не, искаше да седне на спокойствие. Той стъпваше бавно, очите му обикаляха наляво - надясно. Наблюдаваше и сравняваше. Сравняваше как е без Грифиндор, Рейвънклоу, Хафълпаф и някои досадни от неговия дом. Много по - добре. Всъщност той имаше приятели от "червените", което беше странно не само за него. Минутите минаваха ли, минаваха. Без да се осъзнае беше на езерото. Виктор много добре си спомняше това място. Тук всяка година първокурсници минаваха това езеро, за да започнат своето приключение. Слидеринецът се огледа и седна на земята. Хубаво чувство. Не мина дълго време и легна на тревата. Затвори очи. От много време не се е чувствал толкова спокойно. Минаха няколко минути и спокойствието му беше развалено. Усети някакви стъпки. Стана от удобната поза, която беше заел и се обърна. Недалече се задаваше някакво момиче. По мантията си личеше, че е от неговият дом. Хм, не я беше забелязал преди. Изглеждаше много ядосана и заядлива. Не повече от него, разбира се. Тя дори не го забеляза и седна на няколко педи от него.
- От всички места в Хогуортс ? Ти реши да дойдеш и да ми развалиш спокойствието, а ? - не закъсня и заяждане от страна на момчето. Последва и кискане от страна на Вик. Гледаше я много странно. Все едно беше избягала от лудницата. При тези мисли той не издържа и се разсмя на глас чакайки отговора на момичето, което освен странно беше и много красиво.

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 8:10 pm

След всичко, което се случи през през последните няколко дни имах намерението да си изгарам гнева на всичко, което дишаше. Не обичах да удрям с юмрук в стените, защото първо беше безмислено, а и второ- по-добре бе да слушаш пищенето на отсрещния индивид. За мое разочарование обаче Хогуортст беше по-пуст от плаж през зимата. Изругах нялокло пъти, докато бързо крачех по коридорите. Проклетата мантия толкова ме дразнеше и плата й гъделичкаше врата ми, че ми идваше да я подпаля с пръчката. Изскърцах със минавайки покрай един от малкото останали ученици, безда забелязвам от кой дом е. В момента щях да изпепеля дори преподавател. Брат ми бе някъде из околията или пиеше с новата си приятелка в леглото. Като си представих картинката за Алекз с най-големия ми враг, в гърлото усетих горчилка, готова да излезе. Запътих се към първото място, което ми дойде на ума. Езерото изглеждаше най-спокойното и тихо нещо, което може би щеше да ме успокои малко. Приятния полъх на топлия вятър, сега ми се струваше като хиляди карфици, забождащи се в кожата ми. Мразех топлината. Мразех всичко свързано с лятото. От проклетите комари, които започнаха да ме хапят, още щом стъпих на пътеката към езерото, до гадната звезда, която излъчваше неописуема топлина, на която повечето момичета се радваха, защото можеха да изпекат бледитеси кожи по естествен начин. Да, но аз си обичах прозначната пелерина, покриваща костите ми, не исках нищо и никакво си Слънце да ме пържи като наденичка на скара. През носа ми метафорично излизаше пламък, но ако станаше по-топло, може би щеше да бъде и буквално. Изолирах всичко и всички и се вглъбих в съзнанието си, сядайки на брега на езерото. Бях започнала да чувствам прохладния бриз и разтутяното ми сърце бе започнало да се успокоява. Но всичко хубаво си иваше край, явно това беше моят. Гласчето на момчето, което някак си се бе озовало почти домен... или аз до него, не знам, проби дупка в мозъка ми. Врата се извъртя толкова бързо и рязко, че получих схващане, а сините ми очи сигурно бяха червени от гняв.
- Я да млъкваш, дребосък такъв. - изсъсках срещу него и изпуках кокълчетата на пръстите си. - Ако ти е мил живота по-добре си стягай парцалките около кръста и бягай преди да съм те превърнала в пръстта върху която се е настанил крехкия ти задник. - понякога се радвах,че с брат ми имахме славата на "Кървавите близнаци". По-лесно можех да се отърва от досадните индивиди.
- Какво чакаш?! Да дойдат еднорозите за да направя дъга по която да си тръгнеш ли?! -заплашително подпрях длани на земята и приближих лицето си до неговото. Не ме интересуваше кой е, какъв е, дали е по-малък или голям от мен. По дяволите, дори да беше проклет преподавател, не ми пукаше точно в момента.

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 8:59 pm

Отнесена заядливка.
Така беше определил момичето, което седеше до него. Слънчевите лъчи напичаха земната повърхност, както и лицата на двамта младежи. От това нейните кристално сини очи ставаха все по - хубави. След като тя му отговори по груб, както се очакваше, начин и го заплаши, че ще го превърне в пръстта на която седи, Виктор просто се засмя и се обърна на другата страна. Какво си мислеше ? Не успя нито да го уплаши, нито да го накара да си тръгне. Не минаха повече от две минути и тя изсъска нещо, което изглеждаше като изгонване. Момчето се обърна към нея, а лицето й беше до неговото. В погледа на дамата личеше злобата, искаше да го разкъса. Или поне така си мислише той.
- Пхаха. - изсмя се подигравателно - Ако мислиш, че можеш да ме изгониш се лъжеш твърде жестоко. Да беше дошла първа тук, колкото и да искаш аз няма да се махна. - довърши Виктор като се доближи толкова близо до нея, че носовете на двамата се докосваха. В очите й освен злоба си личеше и друго - тъга. Или така му се струваше ? Нямаше как да разбре щом нито един от двамата няма да отстъпи. Лека усмивка се появи на лицето му. След което отново легна на меката трева, която галеше кожата му. Ако знаеше, че днес щеше да срещне такова досадно същество и в същия момент привлекателно. Затвори очи. Опитваше се да изключи присъствието на слидеринката. Но уви. Не успя. Чуваше дишането и. Усещаше, че някой седи до него. Изправи се.
- Добре, дори не знам коя си. Защо продължаваш да седиш тук ? Не разбираш ли, че ми пречиш ? - отново се заяде. Не всеки ден се срещаше някой с който да го прави. Доставяше му удоволствие. С дясната си ръка посегна към джоба на мантията му и изкара магическата си пръчка. Неговият и погледа на синеоката се засякоха. Виктор искаше да използва пръчката, да използва някакво заклинание, да й причини болка.. Нямаше начин, не му се занимаваше с разправиите на глупавите професори, които и без това едвам търпеше.
- Спокойно, няма да те нараня. Може би. - отново се изсмя и гледаше как злобата на момичето се увеличаваше. Като че ли по поръчка облаците се скриха. Подуха лек вятър, който в същия момент беше много, много приятен. Отпусна се и отново се излегна. Дали това беше поредният провален ден ? От едно момиче ? Хм, не..

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 9:20 pm

Тила ми настръхна от ярост и злоба към.... нещото, опитващо се да ме изнерви още повече, от колкото вече бях. Щях да го хвана за гърлото и да го треса до замъка и обратно, но точно в момента не исках неприятности. Не бих понесла някакъв старчок да ми чете конско, рискувах да избухна, помитайки половината Лондон със себе си. Не отговорих на хапливият му коментар,че няма да се изнесе. Негова воля, щеше да страда повече, когато нервите ми излезеха на показ. А това със сигурност щеше да стане. Последният път се наложи брат ми да ме връзва със заклинание, произвеждащо здраво въже, от което няма измъкване. Но този път не отговарях за последствията, не и когато имаше човек наоколо.
- Преча?! Аз?! Аз и преча?! -повторих няколко пъти, позволявайки на иначе твърдият ми глас да стане писклив. Не посегнах към пръчката.Можех да строша всичките му кокали с голи ръце. Най-много ме изнерви факта,че просто си легна отново на тревата.- Да ме нараниш? Ти?! - станах, стараейки се за изглеждам видимо спокойна. Изтупах дънките си и видях как едното око на Слидеринеца ме следи. Може би очакваше,че ще си тръгна. Тъмните ириси на лежащото момче издаваха удоволетворение и радост от факта,че беше победи. Е, нямаше да е за дълго. Свалих мантията, оставайки по изрязан потник и дълги тъмни дънки. Свих ръце пред гърдите си и го погледнах от високо. Беше красив, но това не ме вълнуваше в момента. Толкова по-жалко за прекрасното му лице.
- Виж отрепко, не ми се занимавай с теб точно сега. - приближих се и подритнах ръката му, която се намираше под главата. - Осъзнаваш ли,че си търсиш белята? Нима мислиш,че можеш да ме уплашиш с това малко дръвце, дето наричаш магическа пръчка. Е, драги, с подобна убих родителите си, така че не бих се поколебала да я използвам върху теб. - Сложих обутият си в удобен кец, десен крак между неговите разтворени бедра и приклекнах, хващайки мантията. Повдигнах главата на кафявокосото момче и впих очи в неговите. - Искаш ли крака ми да се придвижи малко по-нагоре .- прошепнах и рязко пуснах мантията му. Господи как желаех да го нараня. Исках да вика за помощ, докато от устните му не започнат да се отделят само хрипове.
Слънцето печеше, но вятъра все пак започна да се усеща. Леките вълнички по повърхността на езерото щяха да ми подействат успокояващо, ако бях сама, но явно всичко на този свят бе против волята ми.

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 10:00 pm

Злоба.
Типичен слидеринец. Вятърът, по точно бризът подухваше леко. Голяма разлика имаше в напрежението между двамата младежи, което се усещаше от километри. Тя изглеждаше много злобна. Добре де.. не изглеждаше, тя си беше злобна. След нападките на младежа, момичето се вбеси още повече. Както и се очакваше. Синеоката се изправи, а той си лежеше най - нормално на тревата и с едното си око я наблюдаваше бавно как се движи, какво ще направи. Тя свали мантията си. Гледката му хареса. Потникът де. Отвори и второто си око, като лукавата усмивка се появи на лицето му. Подритна едната му ръка, но той дори и не се помръдна, остана със същата спокойна физиономия както преди. Слидеринката погледна към магическата му пръчка. Думите и след това не се сториха много приятни. Убила е родителите си. Не мина време и сложи единия си крак между бедрата му и го хвана за мантията. Прошепна му заплаха на ухото и разкара крака си.
- Психопатка. - каза с насмешка. Виктор се изправи бавно и също свали мантията си. Зави ръкавите на черната, която беше полепнала по тялото му, блуза и тръгна бавно към нея. Бризът подухваше косите и на двамата. Гледаха се в очите. Ако някой стоеше от страни и ги наблюдаваше, щеше да каже че всеки момент ще се хванат за гушите. Слидеринецът харесваше такива хора като нея - бойни, отмъстителни. Именно това запазваше спокойствието му.
- Моля те, не описвай себе си. - говореше за думата "отрепка", която беше казала на момчето. - А ти, хм, нищо не можеш да ми направиш. Добре е, че си толкова красиво момиче. Не ми пука, че си убила родителите си. А те сигурно са били утайки, точно като теб. Заслужавали са го. - не знаеше как ще се почувства тя, а и не му пукаше. Виктор пристъпваше бавно към нея, а тя даваше със същото темпо назад. Обисляше думите му. Двамата спряха да се движат, когато синеоката се "удари" в едно дърво до езерото. Той отиде точно пред нея. Погледите на двамата не се отместваха един от друг. Бяха готови да си счупят костите.
Внезапно устните на момчето бяха върху нейните. Страстна целувка, продължила само няколко секунди. Когато Вик се отдръпна, а само носът му беше до нейния нямаше какво да каже. Мълчаха. Кой би предположил, че всичко това ще се развие и то в един ден ?

Заглавие: Re: Езерото Нед Авг 31, 2014 10:32 pm

"Психопатка" Да, това беше една от думите, с които бях съгласна. Наистина понякога имах чувството,че откачам. Но макар силата, пареща организма ми, готова да излезе на показ, очите ми леко се навлажниха, докато пристъпвах плахо назад. Изведнъж всичко мина през съзнанието ми. Бурията. Отвратителната бурия, в която бяха загинали нашите. Старото имение, което ползваха за вила, аз и брат ми стояхме там, в пръчки в ръце, кръвта се стичаше по дрехите ни, а лицата не показваха нищо друго освен решителност и борбен дух. Когато хората от Министерството на магията дойдоха, завариха нас, кървавите близнаци и родителите ни с прерязани гърла. Всичко друго ми се губеше. Дори не знаех как съм се озовала там, не знаех какво правя, сякаш всичко бе заличено от съзнанието ми. Когато осъзнах,че празният ми поглед този път зяпа Слидернецът идващ към мен, се окопитих и хванах кората на дървото, на което се подпрях. Пръстите ми се вкопчиха и няколко трески проправиха път през кожата ми.
- Никога повече не говори така за родителите ми! - изкрещях срещу него. Беше на няколко сантиметра от мен, а тялото отказваше да се движи, ръцете ми бяха вкочанени, коленете парализирани, а от очите ми бяха готови да рукнат сълзи. - Долно копеле! - изписках и понечих да освободя потока от солена вода, когато треперещите ми устни бяха покорени от неговите. Някаква странна тръпка премина през организма, а тишината, която настана, след като той отдели меките възглавнички от моите, беше потресаваща и същевременно успокояваща. Ритъмът на сърцето му се ту се ускоряваше, ту забавяше. Не осъзнах какво стана. Нали до преди малко ме хулеше? Нали ...нали... изгубих ума и дума... буквално. Леко преглътнах и пуснах хватката около дървото. Наоколо всичко се въртеше, поне пред погледа ми. Една катеричка пробяга разстоянието от едното борово дърво до другото. Вятъра нежно галеше зачервените ми от напиращите сълзи,бузи, а сега дори не можех да различа дали те бяха причината или целувката.
Намерих очите му. Бяха като тъмни бездни,в които буквално можеше да се изгубиш, в косата си имаше една почти изсъхнала тревичка от лежането, а правилните форми на лицето му бавно придобиха яснота. Вирнах брадичка с намерението просто да си отида, но докато правех крачка напред и тялото ми се отърка в неговото, сякаш някакъв странен звук отекна в съзнанието ми. Приличаше на някаква сирена, която заглуши правилният разум и накара ръцете ми да хванат лицето на момчето срещу мен. Впих устни в неговите и макар в гората да не бе особено тихо заради птиците, които прелитаха от време на време, чух собственото си стенание. Обърнах го, разменяйки позициите от преди малко и го притиснах към дървото може би доста яростно. Продължителността на целувката ми убегна заради замъгленото съзнание но след като се отделих устните ми бяха подпухнали, а от очите се стичаха сълзи.
- Съжалявам. - прошепнах, не знаейки въобще за какво говоря и обърнах гръб на момчето, прокарвайки длани по цялото си лице до корените на косата.

Заглавие: Re: Езерото Пон Сеп 01, 2014 12:15 am

Целувка.
Да. Хареса му. Много. Момчето беше настръхнало. Тръпки се прокарваха по тялото му. Топли и студени вълни минаваха през него. Беше изпитал чувство, което не беше изпитвал от много време насам. Виктор не можеше да каже нищо. Мълчеше. Гледаше в кристално сините й очи, които се бяха напълнили със сълзи. Неочаквано, опитвайки да си тръгне, тя отново впи устни в него. По време на целувката обърнаха местата си. Сега момчето беше се облегнал на дървото, с едната ръка докосваше лицето и с толкова мека кожа, а другата беше положена на гърба, или малко по - надолу. Чувствата, които връхлитаха в него като птици бяха напълно различни от характера му. След като приятният момент завърши, слидеринката се извини. Но закакво ? По лицето и се стичаха сълзи. Обърна му гръб, но младежа отиде пред нея. Не знаеше какво да прави. Обикновено в такава ситуация се смееше, подиграваше се. Нещо му ставаше. Това момиче.. влияеше му. Това не беше Виктор, който всички познаваха. Пред нея стоеше напълно различен човек. Взе ръцете й, хвана я за брадичката и повдигна лицето й към него. Прегърна я и я заведе до мястото където се бяха срещнали. Където тя го заплашваше.. където той й се противопоставяше. Взе черната си мантия и я постели на земната повърхност. Седна точно до робата си и издърпа синеоката да седне отгоре на нея. Двамата се гледаха и нямаше какво да кажат. Положението беше неловко. Просто стояха. Точно като дървета, докато Виктор не премести главата на момичето върху рамото си и я прегърна. Друго чувство - разкаянието - беше настъпило в него. Разкайваше се, че е говорил по този начин с нея.
- Ам, не е по мой стил, но.. Извинявай, че ти говорих по този начин. - каза с тих и много спокоен глас. Шумът от малките пойни птички беше изчезнал. Чуваше се само неговия глас. Можеше да усети как сърцето му пулсира много, много бързо. На лявата му ръка ясно личеше белег. Белег, който беше причинен от неговата майка след лудницата. Внезапно почувства болка от него. Поради тази причина леко изсъска. Не знаеше какво да каже. През няколко секунди бършеше сълзите й.
- Ако искаш може да ми споделиш какво ти е.. защо плачеш ? - предложи слидеринеца. През това време в мислите му имаше само едно - целувката. Да, тази целувка. Толкова му беше харесала.

Заглавие: Re: Езерото Пон Сеп 01, 2014 12:26 pm

Сълзите сами течаха от очите ми, сякаш някой бе завъртял кранчето на чешма. Хлипах почти безшумно, опитвах да се успокоя, не исках да плача пред никого, още по-малко пред непознат, който току що ме бе целунал..и аз му бях отвърнала. Не знаех какво ми става,нещо сякаш се пречупи, емоциите изплуваха на повърхността, а тялото ми конвулсивно потрепна. Макар да усещах как бърше сълзите ми, не спирах. Не можех да спра. Плачех като новородено бебе, а той дори не се възпротиви, напротив попита ме защо плача. Нещо в мен трепна от изненада. Нима с този човек наистина седеше до мен, позволяваше на сълзите ми да мокрят черната му,прилепнала блуза?!
- Аз... - изхлипах и вдигнах глава от рамото му. Сигурно изглеждах потресаващо ужасно, чувствах очите си парещи, а гърлото стегнато. - Не мога да си обясня какъв дявол те задържа още тук. - засмях се през плач и сама избърсах горещите браздички от бузите си.
- Съжалявам, не знам какво ми стана. - въздъхнах за да успокоя сърдечния си ритъм, пак положих глава върху рамото му, само защото не желаех да го гледам втренчено в очите. Щях да изгубя речника си или да направя нещо глупаво. Дясната ръка се настани между бедрата ми, а с лявата се опитвах да премахна няколко непокорни тресчици от тениската на момчето. Нямах абсолютно никаква идея защо, просто дори най-малкото нещо като това ме изнервяше в момент като този. Без да осъзнавам,че може би не трябва да подръпвам така черния плат в областта на гърдите му, започнах да говоря. Май беше много по-лесно да излееш душата си пред непознат.
- Нали знаеш как има моменти, в които не издържаш? Нищо съществено не е станало.. сега като погледна нещата. Обаче...- срещнах тъмните очи до себе си.- Избухнах. Преди прекарвах цялото време с брат си, бяхме неразделни, от както стана.... инцидента. Сега той си намери други приятели, аз поех по свой път и макар да усещам обичта му.. не знам. Не мога да го опиша. Имам някакво натрапчиво чувство,че наистина съм го направила...имам предвид... убийството. Не съм сигурна, не знам. - поклатих глава.- Губи ми се момента, сякаш някой е изтрил с гума четири часа от деня ми. Сигурно не съм в ред. - засмях се нервно, позволявайки на една сълза да се стече надолу. - Извинявай за блузата. - ръката ми все още бе върху тялото му. - Благодаря,че ме изслуша... май не си толкова голяма отрепка. - осъзнавах,че в момента аз съм именно такава. - Аз съм Амилия по между другото. - бях изляла душата си пред него, бях споделила невероятна целувка от която вътрешностите ми потрепваха всеки път щом погледнех устните му, а дори не знаехме имената си.

Заглавие: Re: Езерото Пон Сеп 01, 2014 8:37 pm

Сълзи.
Тези капчици в които имаше един процент вода и деведесет и девет процента чувства не спираха да се стичат от лицето на синеоката. Нещо го беше задържало при нея. Някаква магия. Не е заради това, че беше красива или че искаше още и още да опитва вкуса на меките й устни. Ръцете му галеха кестенявите и коси. Искаше да я изслуша. О, Боже.. това не беше в негов стил. Когато най - накрая се реши да говори го погледна. Очите и бяха кърваво червени, но тя пък беше прекрасна. Дори и така. Вместо историята, която се надяваше да чуе, тя попита, или по - скоро разсъждаваше на глас "какъв дявол го е задържал тук". Засмяха се. Тя през сълзи, а Виктор защото наистина се питаше същото. С едната си ръка слидеринката започна да маха тревички от блузата му, докато започна да разказва своята история. Близка с брат си. Намерил нови приятели. Убийство - явно това беше за което говореше в началото на разговора им. След като драматичният разказ завърши, момичето се извини, а след това и представи. Амилия. Какво красиво име.. От седналата поза, която бяха заели двамата, Виткор легна на зелената, в същото време топла площ. С главата си подкани и Ами да направи същото. Намести я на гърдата си, където беше сърцето му - което биеше в скоростта на светлината. Беше развълнуван.
- Наистина тъжна история.. много съжалявам за родителите ти. - гласът му трепереше. - Виж сега, не знам кой е брат ти. Явно сте имали - имате много силна връзка помежду си. Ако наистина е била такава, значи още е. - опитваше се да и даде някаква надежда. Да бъде силна. Не я познаваше, но не искаше да гледа как страда. При такива ситуации слидеринецът се присмиваше и засипваше човека отсреща с обиди, с думи поради които ги караше да се чувстват по - зле. Слънцето, което до преди малко озаряваше почти всичко в Хогуортс, се скри.
- О, забравих да се представя. Обикновено не си казвам името, Виктор.. Виктор Стоунхел. - докато казваше името си се почесваше по белега. Белег, който всъщност представляваше черти, приличайки на буквата "А". Усмихна се и премести лицето й, така че да застане срещу неговото. Бавно се приближи към нея и отново се случи. Цялото му тяло настръхна.

Заглавие: Re: Езерото Пон Сеп 01, 2014 9:14 pm

Беше наистина удобно да можеш да излееш всичко върху някой, макар този някой да не е твой приятел, дори познат. Някак си се чувствах олекнала с десет килограма, в момента не ме интересуваше дори и да беше психопат, готов да ме разпори на хиляди парчета, тук се чувствах добре. Гледката тук беше като същинска райска картина.Равната като килим трева се разтилаше в широки пътеки.Две слаби и високи брези се извисяваха в близост до езерото, а около тях на туфи цъфтяха интересни ниски цветя с бели, лилави и цикламени фунийки. До нас сякаш бяха засадени ниски рози в преливащи се нюанси на розовото и лилавото, разпръсващи нежния си и завладяващ аромат, като милиони малки парфюмчета. От дясната страна, перпендикулярно на цялата тази красота се разполагаха няколко иначе небрежно нахвърляни камъка, чиято цел бе да пропускат струящата вода, извираща сякаш от нищото, вливаща се в езерото. А в него можеше да видиш отражението си по-добре отколкото в огледало, то шумолеше весело под разбиващите се милиони капки. Ако някой търсеше покой или просто искаше да се чувства по-близо до природата, тук бе мястото на мечтите му. Въздъхнах, наслаждавайки се на гледката
- Роден си за бъдеш победител, а? - подметнах във връзка с името му. - Отива ти. - погледнах очите му и изведнъж последва нещо,което не очаквах да се случи повторно. Останах със затворени очи и полуотворена уста, след което внимателно всмуках долната си уста, усещайки вкуса му.
- Така ли приключват всички твои спорове? - пошегувах се, обръщайки тялото си. Легнах по корем и подпрях брадичка на лактите. Косата ми се спусна по дължината на лицето и преглътнах. Не разбирах себе си. В друга подобна ситуация щях да избода очите на онзи, който смееше да се приближи до мен, камо ли да направи нещо друго без позволението му. Дали защото бях прекалено изнервена и просто се поддадох на инстинкта или защото малко хора имаха нервите и куража да ме изтърпят.

Заглавие: Re: Езерото Вто Сеп 02, 2014 9:08 pm

Романтика.
Да, тя беше навсякъде в този момент. В този момент красивото момиче изглеждаше по - отпусната. Причината сигурно беше, че разказа всичко, което я мъчеше отвътре. Не всеки ден можеше да се запознаеш с някой, да се заяждате, да се целунете и да споделиш проблемите си. Гледката, която се откриваше пред тях беше повече от прекрасна. Слънцето се скриваше. Залезът правеше водния басейн уникален, сам по себе си. Водата беше като стъкло, не помръдваше. Всичко беше толкова.. роматично. Когато се пошегува, казвайки че името му отива. След което последва нещо, което се равняваше на всичко друго - целувка. Поредната прекрасна. Не очакваше да го направи отново. Искаше я. Искаше да продължат. Да останат завинаги така. Мина ли целувката, го попита дали така свършват всички спорове. Всъщност не. Завършваха със зашеметяване или с много кръв. Но не за него.
- Разбира се, че не. Просто днес стана нещо с мен.. не знам какво. При такива ситуации аз се държа грубо, подигравателно и много по мой начин. - обясни той като я гледаше в сините очи, които бяха като океан. Не мина много време и взе пръчката си, насочи я към една от многото рози. Засили и махна, като изрече "Уингардиум Левиоса". Червената роза се изтръгна от почвата и отиде в ръцете му. Виктор усети аромата й като за начало, а след това я сложи в меката й коса.
Скоро щеше да настъпи и вечерният час на учениците. Но за Бога.. искаше още да е с нея. Не му пукаше дали ще наруши някое правило. Всяко късче от тялото му крещеше..