Зимата наближаваше на Дерек изобщо не му се стоеше в училището. Постоянно търсеше извинения да се измъкне от часове и тренировки за да прекара време разхождайки се. Днес беше такъв ден. Беше с измъкнал от часовете под пред текст, че е болен. Облече си любимото черно кожено яке и излезе от замъка. Вървеше пеша до близкото село от където се магипортира в мъгълската част на Лондон. Малко забавления с мъгълските момичета щяха да му се отразят добре и без това не се беше виждал с Хармани от няколко седмици. Беше й писал един два пъти но момичето така и му отговори. Явно беше продължила напред без него. Не знаеше, защо но при тази мисъл сърцето му се свиваше. Чувстваше се самотен и тъжен. Все едно отново беше малко дете и пак беше преживял пожара в който бяха загинали семейството му. Явно определено имаше нужда от забавление.
Влезе в един мъгълски клуб и седна бързо на бара. Поръча си голямо уиски без лед и зачака. От някъде до слухът му достигна познат звук - медения смях на Хармани. Навсякъде можеше да разпознае този звук, сред какъвто и шум да се намираше. Огледа се и я видя стоеше сред група от момчета и се смееше, галеше гърдите на едно от тях. Стисна юмруци. Бармана остави чашата до него а Дерек я изпи на екс. Стана от мястото си и отиде при Хармани. Едно от момчета я обарваше а в следващия миг юмрука на Хейл се срещна с носът и лицето на момчето. Чу се пукот беше сигурен знак, че му е счупил носът от раз. Погледна момичето, хвана я за ръката и я дръпна към себе си. Щом излязоха от бара я гледаше свирепо.
- Можеше поне да ми кажеш, че вече си продължила напред и че ще се натискаш с първата пияница което срещнеш.
Пусна я, и хвана ръката си. Кокалчетата го боляха и имаше малко кръв. И преди беше удрял, но никога толкова силно.