Както повечето от действията на Ейвъри Пиърс и това беше необмислено и глупаво.беше подвъпрос дали щеше да съумее да се опази жива.Но тя не беше глупава, просто беше луда.И един Бог знае как тази идея се бе родила.Но преди да се усети Евъри вече вървеше към забранената гора.Беше съвсем спокойна и през ум не й мина, че може нещо там да я убие.Не беше толкова злогледа като родителите си, които в подобна ситуация биха предположили,че ще намерят най-мъчителният си край в тази гора.Но все пак щяха да отидат.Да, семейство Пиърс бяха луди и вероятно имаха сериозни психически отклонения, които очевидно се бяха предали и на Ейвъри.Тъмнокосото момиче се определяше като щура, защото звучеше далеч по-добре.Но не можеше да се отърве от мисълта,че на семейството й има нещо.Може би беше някакво заболяване,което все още не беше открито.Но беше факт,че всичко се дължеше на възпитанието.А Ейвъри беше различна, защото не искаше да е част от всичко това.Тя не си признаваше,но предпочиташе да остава за празниците у дома, вместо да се прибира вкъщи при родителите си и перфектната й сестра,която просто не понасяше.Тя имаше различен път, който нямаше нищо общо с този на семейството й или поне така й се искаше.
Момичето се озова в забранената гора.Огледа се наоколо и се запъти към езерото.Не за първи път посещаваше това място и до момента нямаше кой знае какви произшествия.Тя се приближаваше бавно към езерото, като не усещаше,че вдигаше страшно много шум.Можеше да привлече вниманието на някое същество.Тогава чу нечий глас.Не беше сигурна дали така я успокои или я стресна.
-Нощно посещение на забранената гора е присъщо единствено за Слидерин.- Отбеляза тя, като видя момичето от нейния дом, което седеше на брега на езерото.Дори по тъмно разпознаваше своите хора.
Тя пристъпи напред и пред нея се разкри красива гледка.Съвсем ясно се виждаше Хогуъртс.

Само един слидеринец бе достатъчно смел, за да посети забранената гора.Учениците от останалите домове бяха прекалено страхливи и предпочитаха да прекарват нощите в удобните им и безопасни легълца Животът им не се нравеше особено на Ейвъри, която беше по-скоро приключенски тип.Предпочиташе да е далеч от дома си.Колкото по-далеч беше ставаше все по-хубаво.Сякаш в такива моменти забравяше гласовете на родителите й, които така усилено й повтаряха,че ще се провали.С нейните действия най-много щяха да я изключат, но това не е провал,нали?Момичето търсеше проблемите постоянно, несъзнателно или не.Причината а това бе неизвестна и на самата нея, но поне й беше забавно, а нали това беше най-важното.
Ейвъри се усмихна на събеседничката си и се загледа в езерото.Тя беше ценител на красивото, а такава гледка не се виждаше всеки ден.Може би щеше да се вижда, ако всяка вечер посещаваше това място.Тя се чудеше защо не го правеше по-често, но това може би бе,защото гората беше забранена, а и нямаше възможност да се измъква всеки път.
-Ейвъри.-Каза тя без да откъсва поглед от езерото.-Ако те изпортя ще разберат, че и аз съм била тук.-Тя погледна момичето и се подсмихна.-Как е твоето име?
Госпожица Пиърс се надяваше действията да не се развият по скучен начин и да превърнат „великото“ й посещение на това място в нещо, което да те накара да заспиш.Винаги можеше да стане нещо неочаквано.Едва ли щеше да е много приятно,ако им се беше явило някакво странно същество, но  пък може би така щеше да стане интересно.

Нещата винаги можеха да се обърна и случващото се бе много ясно доказателство за това.Може би беше лош късмет.Но проблемите все намираха това момиче.Беше й рано да умира.Все още не беше завършила, целият живот беше пред нея, все още не  беше живяла.Това  важеше и за Алисън.Беше им рано да умират, прекалено рано.
Ейвъри  все още не можеше да повярва и не искаше.Да се залъгва беше по-хубаво от реалността.Може би Алисън просто се шегуваше.И   трябваше да получи някаква награда за актьорска игра, която лично госпожица Пиърс щеше да й връчи.Не можеше да бъде истина,просто не можеше.Нямаше ли да има поне една спокойна вечер?Но ако беше убита от това нещо,каквото и да е…никога нямаше да намери покой.
-Кажи ми, че това е просто някаква извратена шега.-Каза тихо Ейвъри, като бавно се обърна.
Очите й срещнаха тези на  чудовището.Но нека го наречем „ нещото“, защото звучеше далеч по-добре.Беше толкова истинско, че момичето вече си представяше надгробната  си плоча.Убита от Нещото в забранената гора.Едва ли щяха да намерят телата им.Те щяха да са дълбоко в корема на Нещото.
-Не се шегуваше.-Смотолеви момичето, като  сякаш не беше чула последните думи на нейната нова приятелка.Смееше да я нарича приятелка,защото щяха да си умрат заедно.Не бе особено приятно да умреш заедно с непълно непознато момиче и телата ви да се разложат в корема на Нещото, затова „приятелка“ беше по-хубаво определение.Приятелка, на която знаеше само името.
Изведнъж тъмнокосата госпожица се опомни.Това не беше тя.Тя беше момичето,което поемаше рискове.Е, животът й беше мил и не искаше да го губи, но трябваше незабавно да се стегне.
-Предлагам бавно и внимателно да се оттеглим.-Каза тя вече по-сигурна в думите си, като извади пръчката си за защита.

Както знаете или поне се досещате  Рок  от време на време, даже честичко си правеше екскурзия до Забранената гора. Което впрочем му бе донесло няколко мъмрения от учителска страна, както и някои други неприятности, за които обаче сега няма да стане дума. Естествено имаше и случаи минали без  проблеми. Да в библиотеката също можете да го срещнете, само че там по - трудно можеше да се усамоти. Но и това е друг въпрос. Така че му хрумна да се разходи и тръгна към гората. Впрочем първо се отби до къщата на Хагрид и си разделиха кутия бонбони. След това продължи докато не стигна до езерото. Нямаше никой и нищо. Освен една катеричка, но тя се скри. Рок реши да направи една тренировка. Свали мантията, за да не му пречи и първо загря. Добре. Продължи с коремни преси, клекове и лицеви опори. В последните не го биваше особено, затова бяха по-малко. Завърши с "бой със сянка", т.е с въображаем  противник. В един момент, тъкмо бе направил ритник със завъртане се чу пукане на съчка. Момчето веднага се обърна и извади пръчката си. Все пак мястото  не беше безопасно. Оказа се едно момиче.

Хана отвори бавно очи и промърмори нещо на носа си. Когато стана да се оправя се удари и от сега нататък денят й щеше да е крив. Брюнетката се оправи възможно най-бързо и излезе от стаята си. Трябваше й малко спокойствие, защото главата й щеше да гръмне, затова веднага след излизането от огромната сграда се запъти към Забранената гора. Често си бе навличала неприятности за това, но къде другаде можеше да иде, за да си отпочине?
Госпожица Салмън подритваше тук-там някое камъче или листенце и си подсвиркваше, сякаш нямаше никакви грижи, а всъщност беше обратното. Не разбираше защо един ден можеше да е щастлива и усмихната, а следващите два-три да са пълни само и единствено с главобол или все някой й беше крив.
Някой вече беше превзел нейното местенце, което я накара да се намръщи, но пък й беше и забавно как момчето от Грифиндор се биеше със въздуха. Направи една крачка напред и настъпи паднала клонка, което прикова вниманието на червения. Момчето извади пръчката си и я насочи срещу Хафълпафката, което я накара да залепи на лицето си подигравателна усмивка.
- Не знаех, че съм толкова страшна.- проговори тя най-накрая и се приближи бавно.

Момичето беше непознато за Рок. Може би я беше мяркал по коридорите или в евентуален общ час с нейния дом, обаче не бе сигурен така ли е. Поне не я бе запомнил. Но и не можеше да познава всички шестокурсници. Още повече, че и той не спадаше към най-общителните. Не, че беше някой темерут. Да не се отклоняваме. Малкото, което можеше да каже за нея беше, че носи цветовете на Хафълпаф, че е на неговата възраст - поне на толкова изглеждаше, както и че не й липсват кураж - иначе нямаше да е тук или самочувствие. За което пък говореше репликата й.
 Момчето също извика една усмивка на лицето си в отговор на думите на брюнетката
 - А защо реши, че си или че си единственото страшно нещо тук? - отвърна и тъмнокосият с въпрос.

Хана се подсмихна и поклати глава. Знаеше, че беше виждала това момче, но така или иначе не го познаваше. Сигурно една от причините е била, че просто не се интересува от заобикалящите я или е говорила с приятели, или пък е внимавала.
- Според светкавичното ти реагиране. А пък и може да съм от съществата, които виреят тук. Всичко е възможно ъ ... Как ти е името?- попита най-накрая госпожица Салмън. 
Брюнетката седна спокойно на земята и се заслуша внимателно. За колкото и безстрашна да се представяше тук беше пълно с всякакви същества и трябваше да си пази гърбът.
Отправи погледът си към непознатия и изчака той да заговори, макар че можеше да запомни само името му от лекцията, която си мислеше, че ще изнесе.

- Малко предпазливост не вреди - отвърна Рок, повдигна рамене  и с лявата си ръка прокара пръсти през косата си. Възползва се от факта, че непознатата брюнетка беше седнала на земята, а той все още стоеше прав, за да погледне към  пазвата й. Задържа за няколко секунди поглед там.
 - А и както сама каза всичко е възможно - "или почити всичко" - завърши наум - Особено на това място.
 Последва примера на момичето и на свой ред седна на земята срещу нея.
 - Рок - отвърна момчето на въпроса й как се казва - Рок Хауърд.  А твоето?

Брюнетката се засмя вътрешно, но така и не го показа външно. Изражението й беше все така ледено. Какво ли не беше чувала за него, но един от многото слухове й беше най-интересен и смешен.
Хана беше предпазлива, защото се намираха всякакви извратеняци, които можеха да й навредят. Внимателно наблюдаваше движенията и погледите на Хауърд. Да се представеше ли с истинското си име или да го сменеше?
- Салмън - започна тя с фамилията си. - Хана Арайъти Салмън, единствена и неповторима. - каза с огромно самочувствие и повдигна едната си вежда. Сега беше моментът да разбере дали всички я познаваха. Да, беше станала особено самовлюбена или от толкова много маски беше забравила, коя всъщност е.

- "Леле" - мина през ума на момчето. "Ама че огромно самочувствие. Интересно на какво се дължи?" - Да тя беше привлекателна, а семейството й вероятно бе известно и разполагащо със солидни финансови възможности. Разбира се Рок нямаше как да е сигурен за последното, просто предположи на ум. Впрочем за него красотата или богати родители не бяха основание за самочувствие. Не и за прекалено такова .
 - Чистокръвна, от стар род предполагам? - попита показвайки по този начин, че не е сред тези, които я познават. А безразличието във въпроса намекваше, че малко го е грижа.

Брюнетката така и не свали самодоволната си усмивка и се подсмихна при мисълта си какво може да премината през ума на момчето. Безразличието с което беше зададен въпросът към нея я нервира малко, но така и не го показа. Изражението й си оставаше едно и също.
- Чистокръвна с незнайни родители. - отвърна Хана и не показа частица на тъга или слабост. Когато завършеше и станеше велика магьосничка щеше да намери семейството си, ако то все още беше живо или се беше изпарило от лицето на Земята.
- Ами ти? Да не би да си смесена кръв? - попита тя, сякаш вече знаеше отговора.
За миг отмести погледа си от събеседника си и погледна към небето. Клоните на дърветата го скриваха. Така както трябваше да бъде.

- Значи поне до някъде познах - отбеляза Рок донякъде на себе си. В смисъл беше отгатнал, това че е с чиста магическа кръв.
 Откъсна една тревичка и започна да я върти между пръстите си.
 - Смесена - потвърди. Интересно, че събеседничката му сякаш вече знаеше отговора. - Мама  беше мъгълка.
 Бръкна в джоба си и извади два бонбона. Бадем обвит в бял шоколад и кокос. Лапна единия.
 - Искаш ли - предложи й другия.

Хана поклати глава отрицателно, когато й бе предложено бонбончето и извади пръчката си, като се заигра с нея. Не я ползваше особено често, освен в часовете когато се налагаше или когато я мързеше да направи нещо.
Завъртя пръчката си и вместо да седеше на земята, вече седеше в удобен стол, изпънала крака на малка масичка. Прибра пръчката си и погледна към събеседника си отново. Когато говореше с някого държеше постоянен очен контакт, сякаш беше директор на някоя компания или беше отишла на интервю за работа.
- Разкажи ми повече за себе си. - подкани го госпожица Салмън и се концентрира върху думите на събеседника си, макар че в същото време пилеше и ноктите си.

Момичето отказа предложената й почерпка. Може би пазеше фигура или не ядеше сладко.
- Ако искаш. Тъкмо ще има повече повече за мен - повдигна рамене момчето и изяде  и другия бонбон. После се надигна взе,  от земята  мантията си, която както помните бе свалил в началото на тренировката, изтръска я няколко пъти,  след което я облече. Обаче това е идея - измърмори и на свой ред замахна с пръчката си. Сега и той беше седнал на стол вместо на земята. С тази разлика, че неговият беше по - неудобен от нейния, но това е подробност.
 - Какво точно искаш да знаеш? - отвърна брюнетът с въпрос

Явно Рок щеше да повтаря движенията на Хана, но това не й пречеше. Тя се облегна на стола си и затвори за момент очи.
- В какво семейство си отраснал? Какво е било детството ти? Как се справяш с магиите и кога узна, че си магьосник? - зададе въпросите си госпожицата и отвори очи, като впери любопитен поглед върху брюнета. 
Дали се интересуваше? Не! Но пък ако станеха врагове все пак трябваше да има нещо, което да използва срещу него, ако изобщо имаше какво. Не й изглеждаше от онези, които са имали проблеми като малки, което щеше да я приспи малко, но пък трябваше да се държи като дама и да не показва особено отчаянието си.
Брюнетката изпука кокалчетата на пръстите си и се приготви да слуша.

Защо ли се интересуваше от тези неща? Вярно, че и самия Рок притежаваше от едновременно положителното и отрицателно качество наречено любопитство при това не малки количества, но дали беше само това или Хана имаше и задни мисли?
 - Първите 8 години живях само с майка ми - започна. - Знаех за баща ми, но не го бях виждал. Докато мама не се разболя и умря - замълча за кратко. - Тогава разбрах какъв съм и го видях - ясно, че говореше за баща си за пръв и единствен път. Приемният ми баща, впрочем него много повече го възприемам като такъв,  също е магьосник. Що се отнася до магиите зависи какви са, но средна работа. - Последното не бе съвсем вярно, защото в бойните заклинания например много го биваше. - Всъщност любимите ми предмети са:  гзмс, билкология и древни руни. Сега е твой ред да кажеш нещо за себе си.

Хана се заслуша внимателно и присви очи за момент. Огледа се наоколо и тръгна да казва нещо, но веднага затвори уста, като присви устни докато не се реши да говори.
- Всъщност няма какво много да се разказва. Израснах в сиропиталище, после едно семейство ме взе под крилото си, но след като се появиха силите ми ... е не веднага, но в по-късен период ме върнаха отново. - интересното в госпожица Салмън беше, че говореше с това с усмивка на лице понякога, а друг път беше с ледено изражение, макар че от вътре можеше и да умира.
Беше отхвърляна от бебе и беше свикнала. Държеше се студено, защото не искаше да се показва слаба и това го знаеше само и единствено тя и дневникът й, който криеше много добре.
Брюнетката затвори очи и си пое дълбоко въздух. Нещо, което правеше винаги, когато говореше за миналото.
- И след това се озовах тук. - довърши тя най-накрая.

Рок внимателно я изслуша. Магьосница израстнала сред мъгълско семейство и отхвърлена от тях, а  вероятно и от връстниците си. Явно никак не й е било лесно. Донякъде, само донякъде можеше да си представи, какво й е било.  И може би затова беше дръпната. Като защитна реакция. Сигурно сега е момента да ви кажа, че Рок имаше малко по - различно мнение относно взаимовръзката между изразяването на емоции пред други и вътрешната слабост или сила, но това си бе негово мнение.
 - Да те отхвърлят не е много приятно - промърмори той.

Рок се беше замислил за момент, което предизвика странното чувство у Хана, че обмисля казаното от нея и може би я съжалява. Тя не искаше съжалението на никой. Не говореше много за това, защото винаги я съжаляваха.

- Щом така мислиш - повдигна рамене Рок и стана от стола. На ум пък си каза:" Май осиновителите ти с право са се отрекли от теб.  Или пък ти първа си го направила".
 Извади пръчката си, замахна с нея произнасяйки нужните магически думи демек заклинание и столът му изчезна така, както се беше появил.
 - Отличителна черта на слабаците , е че не никога не показват емоциите си особено публично и че могат да губят - заяви категорично. - Може пак да се видим, а засега довиждане. И между другото още  не сме приятели
  Махна й с ръка и се запъти към замъка