Най - сетне изпитите Т.Р.И.Т.О.Н идваха. Монтгомъри беше един от малкото ученици, които се радваше на изпити. За него това си бе уникална възможност да покаже на всички своето превъзходство над останалите. С изключение на няколко ученика от Рейвънклоу малко можеха да се мерят с него по успех и отдаденост. Макар и да си нямаше идея, ако беше мъгъл в мъгълско училище, то останалите деца щяха да се скъсват да го тормозят. Все пак за негово щастие си бе чистокръвен магьосник и имаше магическа пръчка, която знаеше как да използва. Дори имаше шанс да бъде и атлет. Впрочем не мечтае ли всяко малко момче да бъде велик спортист? С наближаването на изпитите, Монтгомъри си бе планирал много внимателно посещенията в библиотеката, казано с други думи почти заживя там. Напускаше библиотеката само за бързо ядене и сън в общата. Е, за него нямаше проблем. Все пак трябваше да покаже амбиция и най - вече да е най - добрият. Е, беше време отново да напусне топлото легло и да продължи да следва плана си. Отне му няколко минути да се надигне. В последно време имаше проблем със съня и почти не спеше. Нещо неясно го чоплеше жестоко отвътре, но не знаеше какво. Е, надали това имаше някакво значение щом не е свързано с изпитите му. Изниза се доста бързо от общата на Слидерин и се запъти към познатата дестинация. След няколко минути вече бе пред богата колекция на книги в общата. Обеща си за утре да си вземе разрешение за забранената секция. Сега трябваше да се задоволи само с това което има на разположение. Отне му известно време, но успя да събере доста голяма купчина книги и веднага заби нос в тях. Времето отново започна да лети неусетно. Минаха няколко часа от идването му и някак си неусетно клепачите започнаха да му тежат. Стана с цел малко да се освежи. Миг по - късно отново бе със забит нос в поредната книга. Е, трябваше още малко да се раздвижи, защото само миг по - късно положи глава върху една страница на една от книгите и бе потънал в неспокойна дрямка...

Точно това му липсваше, някой да му развали плановете. Разбира се, че Елодия, тя просто ненавиждаше плановете му и сякаш изпитваше удоволствие да му ги разваля. Наистина беше адски безотговорна. Просто си решаваше някакви неща и толкова. Е, какво пък може би малко разсейване щеше да му дойде добре. Взе си нещата и остави книгите на масата. Може би по - късно щеше да се върне и не му се обикаляше пак да ги търси:
- Е, какво се случва покрай теб, Елодия? - Попита младият Маккой. Е, знаеше отговора, но просто трябваше да попита. Бас държеше, че имаше някакво ново момче и така нататък. За нейният личен живот се носеха легенди в училището. Незнайно как мислите му се върнаха върху Ади. Прекрасната хафълпафка с която имаше толкова невероятни мигове. Наистина се чувстваше ужасно, но какво да се прави. След провала му с момичето на мечтите му той се изолира от света. Освен заяждане с грифиндорци, което често преминаваше и в дуели и мотането с Елодия, той почти не общуваше с никой. Едната половина от училището бяха глупаци, а другата мътнороди, та и нямаше голямо желание да общува с някой. Просто искаше да се докаже. Все пак му се искаше Ади да е до него. Колкото и да отказваше да го признае и пред себе си, той я обичаше и наистина бе влюбен в нея. Правеше някакви жалки опити да се залъже, че всичко е били просто някаква шега, но наистина не можеше да се хване на тази лъжа. Е, за щастие умееше да си пази тайните и не бе споделил с Елодия. Не му се мислеше какво щеше да е ако тя знаеше за това. Наистина се радваше, че приятелката му го измъкна от библиотеката. Имаше нужда да вкуса нещо по - силно и да задоволи никотиновия си глад. Умираше за едно огнено уиски и прекрасния вкус на тютюнев пушек. Обичаше пороците си. Често понякога сам се наливаше до припадък. Това му помагаше да спи по - спокойно, но скоро нямаше такава възможност заради ученето. Всъщност нямаше против нищо, което го разсейваше. Все пак не беше машина и не можеше единствено да поема информация. Трябваше му отдушник и алкохола определено се справяше с тая роля. Така докато мислите му пропускаха бурно, Елодия вече бе започнала да му говори...

Свежа порция разсейване, просто идеално. Макар за момент да се почуства леко неудобно слушайки за плътските удоволствия на Дия. Е, може би това й беше просто природата. Все пак щом на нея й харесваше, кой беше той да се меси? Веднага щом седнаха, Монтгомъри си поръча две огнени уискита, пресушавайки едното на екс. Приятната топлина се разнесе в тялото му и всеки негов мускул се отпусна леко. Точно от това имаше нужда. Последва и цигара в устата. Вече всичко не изглеждаше толкова отвратително:
- Мисля, че мога да ти помогна с развалянето на проклятието, но защо поне не подбираш малко? - Отговаряйки на въпроса се надяваше, че няма да продължат темата за интимния му живот. Все пак имаше една думичка, която го описваше - катастрофа. За какво му беше момиче, та той бе изгубил своята Ади, нима някоя можеше да я замести? Силно се съмняваше, че има втора като нея, която може да го направи щастлив. Е, какво пък все пак си имаше книгите и винаги можеше да се рови в тях. Все пак му се щеше да приложи знанията си върху някое ново магическо проучване, а не как да помогне на приятелката си да смени партньора си. Във всеки случай щеше да е по - лесно просто да й помогне отколкото да човъркат темата, защото със сигурност щяха да стигнат и до неговият личен живот. Тази тема определено беше попаднала в раздела с теми, които никога няма да обсъжда с Елодия. Все пак тя имаше огромен опит, а той просто се бе влюбен като последен кретен. Сигурно ако научеше щеше да му се подиграва. Затова трябваше и да е по - внимателен в момента. Спомни си как се бе разревал след като се напи сам и крещейки на огледалото всичко което изпитваше към Ади. Все едно огледалото щеше да го разбере или да му помогне. Щеше да глътне спокойно второто си питие щеше да измисли глупаво оправдание и да се върне в библиотеката или в общата. Реши обаче първо да се подразни с Елодия. Двамата обичаха да си подхвърлят дребни закачки, макар понякога да бяха се превръщали в доста груби шеги:
- Е, скъпа ми Дия, какъв е плана за деня? - Знаеше как мрази плановете. Тя веднага му хвърли изпепеляващ поглед, а на неговото лице се появи малка лукава усмивка. Наистина се очертаваше един хубав ден. Всеки път щом видеше израза на лицето й когато успееше да оцели в десетката с някоя подобна шега се чувстваше адски доволен от себе си...

Интересно как успяваше всичко да го сведе просто до плътските удоволствия. Тя наистина притежаваше нещо първично в себе си. Може би това му бе и любимо в нея, но защо трябваше да чопли и неговият живот? Наистина не можеше просто така да го обсъжда. Самият въпрос, обаче му оказа доста влияние. Някак си неусетно започна да пие доста по - бързо от това както го бе планувал. Добре, че ставаха, защото ако бе пил още малко и щеше отново да си припомни всичко свързано с Ади. Наистина изпитваше жестока болка само докато си помислеше за нея. Е, докато още се владееше трябваше бързо да промени темата:
- Дия имаш два варианта. - Започна с обичайния си провлачен говор. - Единия със сигурност ще проработи, а другия може би. - Елодия го изгледа за миг, е поне тя наистина се доверяваше на знанията му ако не друго:
- Е, всезнайко давай варианта, който ще проработи, защото ми омръзна вече от това проклятие. - Повдигна непринудено рамене слидеринката. Е, значи бе решено, трябваше просто да приготви отвара. Не беше много сложна имайки се предвид с опитите му с отровите. За нещастие трябваше да я покани в неговата стая, а там бяха снимките на Ади и бельото му. Хич не му се искаше приятелката му да види и двете. Колкото да беше близък с нея тези неща трябваше да си останат само за него. Е, трябваше да опита да я излъже някак си за да може поне малко да поразтреби стаята си:
- След час ела в моята стая и ще мога да започна с приготвянето на отварата, а не искам да видиш тайните ми запаси от съставки. Опита се да придаде каменен вид на лицето си и Дия да се върже на това. Огненото уиски също оказваше влияние и усещаше колко трудно му е да сдържи напиращите сълзи...

Без да осъзнае се бе стоварил върху Елодия. Монтгомъри започна да усеща нейното тяло под своето. Всяка нейна извивка, всеки неин мускул. Тогава го разбра всъщност може би и очевидното. Приятелката му беше жена. От кога дявол да го вземе, Елодия беше жена? Изведнъж в тялото му имаше експлозия на усещания. От една страна чувстваше прекрасните извивки на тялото й, топлия дъх, приятния аромат на кожата й. Определено му харесваше да я чувства по такъв начин. Та тя беше адски красива, можеше да има всеки който пожелае. Наистина успя да разбере, защо толкова много мъже я желаеха. Та самия той изпитваше изкушение да сложи устните си върху нейните, но тогава един малък глас изникна някъде в съзнанието му. Това може би беше шепота на неговата съвест, която му напомняше за всичките години приятелство между тях. Все пак докато не падна върху нея дори не я приемаше за жена, а просто за човек на който макар и трудно вярваше и разчиташе. Не можеше просто така да захвърли всичко, а все пак не се и вписваше в нейния тип. Доколкото знаеше, тя правеше томбола за отрепки и най - долният тип печелеше. Наистина не можеше да си я представи да бъде само с един и то като него. Монтгомъри беше пълна противоположност на хората с които излизаше. От знатен род и с бляскаво бъдеще. Младият Маккой бе пълен с амбиция за доказване, а Елодия си падаше по типове със съмнително минало и без бъдеще. След кратък спор със самият себе си, слидеринецът реши да се довери на съвестта си. Нямаше смисъл да захвърля сегашните си отношения заради просто една целувка. Все пак обичаше Ади и вече достатъчно я беше наранил. Опита се да се надигне мънкайки под нос:
- Аз... ъх, съжалявам, не исках! - Дори гласът му не мязаше на неговия. Бе станал някак изтънял, все едно бе видял нещо наистина страшно. Направи опит да стане, но падна доста тромаво на сантиметри от нея. Все пак вътрешно продължаваше да спори. Дали трябваше да я целуне и да забрави за Ади. Дали Елодия можеше да му отвърне с подобни чувства или просто щеше да му се изсмее в лицето. Изведнъж от хубав деня се бе превърнал в нереален и то само за няколко минути и едно падане...

Дообре, какво беше станало токущо? Да не би Мъри..не нямаше как просто, познаваха се от толкова години щеле да усети, ако той проявяваше интерес към нея, нямаше проблеми да усети всеки мъж бяха лесни за разчитане. Чакай малко тя ли беше момичето..абсурд. Мъри не харесваше момичета като нея, за него тя беше разюздено момиченце което само се забъркваше в проблеми..както сега, пък и напоследък я отбягваше. Явно бе доста самовлюбена че да си помисли, че той изпитваше повече от приятелски чувства към нея, но какво му се въртеше в главата и коя беше другата.. И все пак.. тя го дръпна обратно при нея и му се усмихна лукаво, а той я гледаше очудено, явно изобщо несхващаше намеренията и. Мъри отново се беше озовал на сантиметри от нея и този път не го чака да я гледа опулени сякаш за първи път разбираше че виждаш ли тя е добре развита жена. Ел скъси и последното разтояние между тях. Устните и се докоснаха с неговите, а той беше толкова стъписан че първоначално не отговори на целувката и, но бързо се окупити и изненадващо за нея не изглеждаше да му е първата целувка, определено добре знаеше какво да прави, а как само го беше подценила. Целувката им продължи повече отколкото бе очаквала. Мъри първи се отдръпна от нея и крекрати целувката им. Странно но нещо в нея искаше все още да усеща устните му. Момчето дори не я одостои с погледа си и това малко натъжи Елодия, дали не беше прецакала всичко, дали не сгреши със своята спонтанност?
-нали не мислиш че ще оставя някоя друга да ти е първата, ти си най-добрия ми приятел и заслужаваш най-доброто а аз мога да ти го предложа-опита се да се пошегува с него сякаш станалото не беше нищо за нея. изправи се и уви ръце около него-хайде води ме в стаята ти, за да изпробваме леглото ти най-накрая.

Какво се случваше този ден? Самата Елодия го беше целунала и той дори не направи опит да я спре. Върхът на цялата ситуация беше нейната покана за вечер заедно. Просто да си легнат заедно и после да се правят, че нищо не е станало. Някак си просто не можеше да го види. Та той я познаваше от толкова време и бе развил силна връзка с нея. Не можеше просто да преспи с нея и да се прави, че това никога не е ставало. Това просто нямаше как да стане. Твърде рисковано за да му допадне. Правейки нещо такова означаваше да нарани Дия и Ади, а те бяха може би единствените му близки хора. Не виждаше просто как може да допусне нещо такова. По дяволите, Елодия ухаеше прекрасно, а не рискуваше ли повече ако я отблъснеше сега. Определено бе попаднал ситуация с двойно острие. Което и да избереше щеше да сгреши. Е, можеше поне да опита да отвлече вниманието й от това. Засега това му се струваше най - удачния вариант. Все пак засега успяваше да запази тайната за връзката си с Ади от нея. Просто трябваше да продължава в същия дух. Наистина му се искаше този ден да свърши по - бързо, защото не се знаеше още какво може да се случи. Както бе тръгнало като нищо от някъде щеше да появи и хафълчето и тогава просто щеше да е в патова ситуация. Тогава му дойде и може би най - добрата му идея за деня. Та той беше от Слидерин и крайно време бе да започне да се държи както си трябва. Какво можеше да направи една змия хваната в капан? Еми да лъже много ясно. Трябваше просто измисли подходяща лъжа и всичко щеше да е наред. Елодия продължаваше да го прегръща и да диша във врата му. Това го подлудяваше до такава степен, че започна да губи своята концентрация и да сваля гарда. Трябваше да се стегне веднага. Изправи се неуверено и успя да процеди през зъби:
- Съжалявам, но имам връзка с Диана Старк от Слидерин! - Въобще съществуваше ли такава? Нямаше значение стига само лъжата да минеше. Подаде ръка към Дия готов да й помогне да се изправи. Искаше просто да направи отварата и да й помогне, защо всичко трябва да е толкова сложно. Облиза устни нервно и установи, че още усеща топлината на целувката, която бяха споделили...

-Диана Старк...- Елди замръзна на място, коя по дяволите беше тази Диана. Вярно, че нямаше приятелки дори сред момичетата, но що годе знаеше имената им, а прехвърляйки няколко пъти списака с имена не можеше да се сети за никоя с това име. Но най-важното беше, че според думите му той си имаше гадже -Що за приятел не казва такива неща-изкрещя насреща му тя, като вече леко се усещаше как подпалва-аз ти казвам всичко, знаеш абсолютно всичко за мен а ти си траеш, да не се окаже накрая че имаш и по-богат опит от мен. Всъщност много добре се целуваш за момче което доскоро твърдеше че няма гадже, явно трябваше да те целуна, за да разбера този факт, а? И с кой мозък ми позволи да те целуна?? ако наистина имаш гадже нямаше да го допуснеш познавам те добре...или пък може да искаш и ти да опиташ от удоволствията , които най-добрата ти приятелка предлага безплатно..тва ли е, искаш да ме изчукаш, ако е така още тук може да го направим- гласа и кънтеше по пътеката по която вървяха. в един момент беше свикнала мъжете да я използват и попринцип нямаше против, но не бе очаквала това от Мъри, той се бе подиграл с нея.. Ръката и се заигра с копчетата на палтото и и скоро то беше на земята, а момчето я погледна невярващо, явно я смяташе за толко луда че наистина да иска да се отдадът един на друг тук.., но не това правеше. Когато най-накрая намери пръчката си тя измагьоса няколко снежни топки и ги насочи срещу слидеринеца, който се опита да се предпази, но неуспяваше, те бяха много, а и летяха с голяма бързина- не очаквах и ти да се държиш така с мен...и явно оная пачавра не те задоволява достатъчно щом търсиш утеха в мен- свали пръчката си надолу и нвколко от летящите топки паднаха преждевременно, след което тя хукна да бяга напред, далеч от момчето, защото дори като нейн най-добър приятел и той не я беше виждал да плаче, а в монента сълзите започваха да се стичат от очите и.

Лошо, лъжата не работеше. Все пак от кога пък неговият интимен живот бе станал интересен. Нямаше слава на Ромео, а все пак става дума и за сравнение с този на Дия. Имайки се предвид целият жизнен опит, който притежаваше слидеринката, то Монтгомъри не можеше да я настигне дори и тя да бягаше срещу него. Да, той имаше просто Ади, но тя му бе предостатъчна. Едно момиче на което можеше да се отдаде спокойно и просто... просто да я обича. Най - лошото беше реакцията на приятелката му. Та те се познаваха от деца. Младият Маккой я приемаше за може би най - доверения си човек, но все пак трябваше да има тайни. Как можеше Елодия да го обвини, че иска просто да се възползва от него. Та той я ценеше почти колкото ценеше и самият себе си. Не можеше просто така на снега да я оскверни. Тези мисли го подлудиха вътрешно. Беше ядосан на себе си, на Ади, Дия и целият останал свят. Никой ли не можеше да го разбере или беше толкова потънал в своето его, че вече не чувстваше нищо? Нямаше отговор, а яда му вземаше връх и скоро изплува:
- Нямам намерение да се възползвам от теб! - Изкрещя с пълно гърло. - Та аз те уважавам и ценя, наистина ли мислиш, че мога да сторя нещо подобно? Права си, няма никаква Диана Старк! - Тук направи кратка почивка да си поеме за кратко дъх. - Влюбен съм в момиче от Хафълпаф, което прогоних с омразата си към мътнородите! Сега доволна ли си, знаеш ми тайната? - Изведнъж просто замлъкна. Беше излял мислите си в някакъв безпорядък при това викайки. Какво се случваше с него, дали полудяваше? Губеше ли контрол над себе си? Може би, но какво значение имаше? По отвратителен начин бе изгубил момичето, което обичаше, а по сега личеше, че можеше да загуби и човека на който държи. Е, какво пък, винаги му е било по - добре сам. Нека всичко го зарежат и го оставят, на кой въобще му пукаше за просто един слидеринец...

-Хафълпафка- изкрещя Елодия.-Някаква шибана хафълпафка??-беше очаквала много неща от него и дори след толкова години знаеше, че не го познава изяцяло. Едва ли всъщност имаше човек на когото Мъри доверяваше целия си живот, но никога не беше очаквала такова нещо от него. Мислите и я върнаха назад в спомените и, ракзриваща картина на тях двамата, бяха на поляната, която разделяше домовете им, двамата се смееха, ядяха желирани бонбони и обсъждаха Хогуортс и домовете му, та той се подиграваше на язовците колкото нея и той като нея ги намираше за най-ужасния дом в училището, а сега твърдеше, че е влюбен в някоя въртиопашка от там. Кръвта и продължаваше да кипва, това определено не беше момчето с което бе израстнала. Добре, че все пак имаше някакъв контрол над силите си, защото в противен случай няколко светкавици щяха да се забият в слидеринеца, а още няколко щяха да са изпратени по всяко момиче от жълтурковците.-Ти определено не си човек, който познавам-отново изкрещя насреща му. Разбира се много пъти си беше представяла как Мъри си хваща приятелка, но в повечето случай беше момиче от техния дом, което и тя харесваше и беше с чиста кръв от добър род, а тази...сигурно дори кръвта и не беше чиста. Някоя мътнороднка, които той суматия пъти беше споделял, че мрази. Всъщност като се замислеше, никоя нямаше да е достойна за него, висчки бяха под тяхното ниво.-Няма да ти позволя да  бъдеш с това момиче, ще я съсипя, повярвай ми- О, да определено тя нямаше да го остави да се наслади на тази пачавра. Дори не знаеше коя е, но вече я мразеше. Оставаше само да измисли как да го откъсне от нея, за негово добро разбира се, някой ден щеше да и е благодарен, че не го е оставила на първата срещната...

Е, поне реакцията й беше нормална. Все пак Слидерин не се славеха с любовта си към Хафълпаф. Подразни го заплахата. Вярно, Елодия си бе своенравна, но наистина ли очакваше младият Маккой просто да седи и да гледа? За да стигне до Ади трябваше да мине първо през него. Надяваше се все пак да й влее разум в главата. По някакъв негов си начин наистина се бе превързал към Дия. Просто трябваше да измисли нещо и то бързо с което хем да насити вълка, хем и агнето да остане цяло. Не виждаше смисъл от викове и крясъци. Приближи се до приятелката си и я хвана за ръката. След миг я придърпа и в прегръдка си. Успя да усети риданието на приятелката си върху гърдите си. Може би и слидеринката бе наранена колкото него, но по - скоро ада щеше да замръзне отколкото някой от Слидерин да признае нещо подобно. За един малък миг той отново я почуства жена. Погледна я право в очите и му се прииска отново да я целуне, но не биваше. Затова я целуна нежно по челото и започна да шепти едвам чуто:
- Виж и аз не мога да се позная, Дия. Не знам какво ми става, но просто не мога да си я избия от главата. Колкото и да ми е неприятно трябва да те помоля да седиш далеч от момичето ми! - Тук леко повиши глас. Беше сигурен, че приятелката му ще схване намека, но какво ли щеше да реши е друг въпрос. Е, нямаше голямо значение. В момента Монтгомъри и Ади бяха оставени на заден план. Първо трябваше да помогне на приятелката си да се отърве от поредната отрепка с която се е забъркала. Трябваше да я пусне бързо от прегръдките си, защото колкото повече стояха така, толкова повече се увеличаваше желанието за нова целувка. Изчака малко Дия да преглътне сълзите си и я пусна:
- Е, мисля, че е вече време да тръгваме, не мислиш ли? - Подкани я слидеринецът и се опита да пусне подобие на усмивка върху лицето си...

Слидеринката изтри сълзите си и вирна наперено глава. За нея бе радкост да показва чувствата си, но дори когато ги показваше не си даваше голяма свобода. Момичета като нея не трябваше да плачат, те бяха силни и дисциплинирани, а не ревли.. Ел избута Мъри от себе си.
-Момичето ти..-Елди изпувтя силно с насмешка-Мисля, че за 16 години добре си ме опознал и знаеш, че дори твойте заплахи няма да ме спрат- Ама какво му ставаше, кое подяволите беше това момче. Един слидеринец не можеше да се държи така, независимо дали става дума за обувки или момиче, те не се държаха така с другите си съдомници. Как смееше да и изпраща заплахи, о да определено не беше изпуснала тази нотка в гласа му. 16 годишно приятелство можеше да отиде на вятъра заради някоя гъзовейка...Как и се искаше хубаво да го нашамари и натупа такаче да се свести и да си стане нормалния Мъри, нейния Мъри.-Никъде няма да ходя с теб-кресна му тя. Просто забрави, че ме има и съм ти търсила помоща. Явно вече трябва да разчитам на други хора...