i'm not a little girl anymore, but you are still taking care of me; before 2 days, Hogwarts.

Снегът побеляваше всичко с такава бързина, че започнах да се страхувам, че ще затрупа училището и след необикновено силен и студен полъх на вятъра ще се превърнем в голяма ледена фигурка, после заклинанията над училището ще се отслабят, мъгълите ще ни открият и ще превърнат Хогуортс в ледена пързалка. Все пак реших да постъпя разумно и да изляза навън, за да може ако случайно училището замръзне и се превърне в капан аз да съм навън и да мога да потърся помощ. Отворих шкафа до леглото ми, където на преден план се мъкнеше купчина зимни дрехи, най-вече огромни дебели пуловери и навлякох един с еленчета- не ми пукаше, че не е особено модерен, беше сладък и топлеше, а пък от коледните мотиви нямаше нищо по-приятно, надянах чифт стари дънки и дългите си до колената кожени ботуши. Измъкнах най-дебелото си черно палто от дъното на шкафа, облякох и него, а след като сложих и пухкава бяла шапка, ушанки и шарени ръкавици бързо можех да мина за нетърпеливо детенце, отиващо да прави снежни човечета в снега, а ако имах повече зелено по себе си и няколко звънчета щях да съм идеален елф на дядо Коледа. Какво да се прави, обичах празниците и настроението, което носеха, а Коледа ми беше най-любимия. За съжаление само Бъдни вечер прекарах вкъщи при родителите си, а после се върнах в Хогуортс, защото те заминаваха за Франция, а пък Оливър имаше работа в министерството. С него не се разбирахме както преди, все още му бях ядосана, че ме забърка в онази работа с черните магьосници. Родителите ни също бяха ядосани, но познайте, на мен също, въпреки че аз не бях направила нищо нередно. Вярно, бях се впуснала в битка с опасен магьосник, без изобщо да му мисля, но нали бях добре, невредима? Всъщност бях спасила безразсъдния задник на брат ми, не трябваше ли да се гордеят с мен и да ми стиснат ръката с почитание в очите? Добре де, те ми бяха родители, но поне можеха да ми кажат "Браво, смела постъпка" и да ми дадат допълнителна порция от вкусната празнична вечеря, а не да ми говорят постоянно как е можело да умра, застигната от някое проклятие... не е много оптимистична тема за Бъдни вечер, не мислете ли? Реших да не споря с тях и се радвам, че се върнах, защото очевидно имаха нужда от още време, за да забравят тази история, така че щях да се прибера вкъщи пак по Великден... Ако до тогава пак не бях решила, че трябва да се скарам с някой твърдоглав смъртожаден, който си е позволил да се заяде с мен. Както и да е, поне на нашите не им е скучно с дъщеря като мен, макар че предполагам, предпочитаха да ги изненадам с отлични оценки- които аз имах, а не с успешно бягство от разрушен бар със зъл магьосник по петите.

Заслизах към двора, където се надявах да срещна някой приятел или пък да се присъединя към целещите се със снежни топки ученици, които видях от прозореца, когато прекосявах коридора на втория етаж. Минах през голямата зала, като спрях на масата на Рейвънклоу- имаше малко ученици, повечето от които познавах, взех си една украсена с шарени звездички меденка и продължих към входа. Когато излязох навън студеният вятър ме удари право в лицето и аз потръпнах, опитвайки се несъзнателно да се предпазя зад меденката. Хапнах и последната хапка и побързах да прибера ръце в джобовете на палтото. Снегът стигаше до глезените ми и аз с тежка стъпка се запътих напред. Дворът беше доста оживен, въпреки снегът и студът- всеки се радваше, че най-сетне има възможност да се порадва на истинския разкош на зимата. Аз също. Усмивката шареше по лицето ми, докато вървях без определена посока и се оглеждах весело. Застина за миг, когато чух, че портата на училището пак се отваря и обърнах глава- можеше да е някой от Рейвънклоу, който е решил да се разходи с мен. Само че не беше никой мой съученик, а господин Суон, заместник преподавател в Хогуортс по... ами всъщност по всичко. Вече ми бе замествал по трансфигурация и история на магията. Предполагам бе някакъв гений, който го бива във всичко. Носеше дълго тъмно синьо палто и черна шапка, а ботушите му заследваха направените вече стъпки в снега, а мургавата му кожа бе порозовяла от студа, макар че той не трепваше дори и при най-силните пориви на вятъра. Той улови погледа ми- дори не бях осъзнала, че съм спряла да вървя и го зяпам. Сепнах се, обърнах се напред, стисвайки устни, за да не се скарам на себе си, и поех наляво, просто защото натам се насочиха краката ми. Направих се на разсеяна и заслужах скърцането на снега под обувките ми, замисляйки се.

Имаше нещо странно в господин Суон, нещо в държанието му към мен. Сякаш наистина му пукаше за мен. Имам предвид, той е добър учител, грижа го е за учениците му, но към мен се държеше по-внимателно и ме следеше по-отблизо. Бяхме водили няколко разговора, един път, защото се залутах в коридорите на шестия етаж и трябваше да питам къде е някакъв кабинет, вече не си спомням кой, а другите ни приказки са били, когато ни е замествал. Държеше се отзивчиво, но и някак странно, все едно се чудеше как трябва да говори с мен. Виждах го в часовете, нямаше никакви проблеми да разговаря с другите ученици, въобще не се замисляше, а при мен премисляше сякаш пет пъти всеки отговор. Миналата лятна ваканция мама беше споменала, че го познава, но не е идвал на гости или нещо такова, предполагам заради реакцията на татко, когато чу името му- направо се натъжи, а татко е винаги весел. Не задавах въпроси, а и не обърнах внимание. Родителите ми бяха известни сред обществото, мама дори беше учила в Хогуортс и познаваше почти всички учители. Но сега, когато се замислих за господин Суон... Той винаги се появяваше наоколо, независимо къде ходех. И при тази мисъл се сетих за нещо. Беше станало миналата година, в началото на шести курс, малко след като с Адам Стоукс, момче от моя дом, с което имах връзка, бяхме избягали от часове, за да отидем в Хогсмийд. Не ни хванаха, мислех, че никой учител не е разбрал. Но ето че Суон- не беше замествал при нас, не го познавах, знаех само, че е наскоро дошъл преподавател тук, ме спря по коридора и ме попита колко струва медовината в "Трите метли", а аз взех, че отговорих шепнешком, кимнах нервно и побързах да се отдалеча. После този странен въпрос ми изскочи от главата, защото седнах при Адам и... както и да е. Но сега тази странна случка и постоянните някак настойникови погледи, които засичах от страна на господин Суон, както и че се държеше по-грижовно с мен, ми се видяха подозрителни. Само след миг, когато си казах, че има нещо в тази работа, се скарах сама на себе си. Най-вероятно самичка си внушавах разни чудесии и Суон изобщо не ми обръщаше повече внимание от необходимото. Сигурно дори нямаше да ме познае, ако се видим из улиците на Лондон през някоя ваканция, както и би трябвало- извън училище защо да се познаваме?

Тръснах глава, за да прогоня тези мисли и продължих да вървя, като си затананиках "Jingle Bells Rock" и направо си заповядах да се отърся от всякакви затормозяващи мисли и да се съсредоточа върху приятното коледно настроение и красивите снежинки из въздуха. Чух стъпки някъде зад себе си, но реших да не се обръщам. Не само аз бях решила да изляза да се разходя, нали? Това кой друг върви из двора не ме засягаше. Хайде, зимно вълшебство, твой ред е да излезеш на сцената, помислих си вече спокойна и пак лекомислена. Спрях и вдигнах поглед към небето. Снегът красиво покриваше забранената гора в далечината, а небето бе кристално и сиво. Усмихнах се и си затананиках по-силно, танцувайки си леко, опитвайки се да уловя някоя и друга снежинка с език, като малко щастливо дете.

Jingle bell, jingle bell, jingle bell rock

Jingle bells swing and jingle bells ring

Snowing and blowing up bushels of fun

Now the jingle hop has begun...

Какво по-хубаво от една приказна зимна картина, весела песничка и възможност да си починеш от всички задължения, докато студът не ти пречи, ами те събужда и възродява? Не можех да се сетя.

Коледа наближаваше и Оливър трябваше да измисли да прави нещо, преди да е умрял от скука. Малко преди Коледната ваканция той имаше часове с по - големите курсове, затова предпочете да прекарат малко време в говорене, отколкото в учене. И без това нямаше да изпуснат много от материала. Откакто бе започнал да замества, повечето курсове бяха наваксали с материала за страшно много време и беше въпрос на време преди Суон да стане преподавател на пълен работен ден. За негово щастие, в момента няколко учителя бяха болни и той имаше работа.

Минаха няколко дни и Коледа настъпи. Обожаваше празника и всичко с свързано с нея, но сякаш тази година нямаше настроение за празнуване. Чувстваше се самотен, независимо от хората, с които общуваше. Няколко момичета му подариха картичка, което го зарадва, но това не променяше факта, че прекара Бъдни вечер съвсем сам в една магьосническа кръчма. Е, не беше напълно сам.

Една сутрин се събуди по - рано от обичайното. Облече един коледен пуловер и се насочи към Голямата зала, където закусва, а след това се върна обратно в стаята си. Определено нямаше какво да прави, а не искаше да продължава да стои затворен вътре. Облече палтото си, взе шапката и шала си и излезе от стаята си. Не беше сигурен къде отива, но се надяваше да не е тук.
Когато заизлиза от училището, той забеляза една доста особена личност - Анеля Денвърли. Познаваше я целият си живот. Спомня си, че родителите му бяха близки приятели с неговите родители. Семействата прекарваха празниците си заедно много преди малката Анеля да се роди. Когато се роди тя, обаче, Оливър често беше неин надзорник. И беше страшно трудно в началото, но с времето малкият Суон се научи да се грижи за нея, сякаш тя беше неговата по - малка сестра. И така, години след години, двете семейства започнаха да се събират все по - рядко, докато накрая не прекратиха всякакви взаимоотношения. Причината е нещо, за което Оливър Суон не обича да говори. Всъщност, никога не бе говорил за това. Сякаш не искаше да повярва, че онези хубави времена са приключили.

Оливър бе започнал да вижда Анеля все по - често из коридорите на училището, но тя по нищо не показваше, че си го спомня. Сякаш не го познаваше изобщо. Това караше Оли да се чувства объркан и леко пренебрегнат. Но въпреки това не спираше да бъде около нея. Не я преследваше по някакъв психарски начин, а просто искаше да се увери, че тя е наред. Но след като тя се вкара в беда на няколко пъти, и той трябваше да я измъкне, Оливър разбра, че ще трябва да бъде около нея по - често. Разбира се, правеше всичко без тя да разбира, защото не искаше да я обърква повече. Не искаше тя да си помисли нещо за него, което изобщо няма да е вярно. И така минаваха седмици, а Оливър изпитваше невероятната нужда да поговори с нея.
И сега, когато я видя, Соун имаше намерението да поговори с нея. Тя вървеше в неизвестна посока и скоро двамата се отдалечиха от училището. Приближиха се до една стара постройка, което се хареса на Суон. Все пак навън бе зверски студено, а може би в постройката беше малко по - топло. Чернокосият последва момичето и в постройката където възнамеряваше да бъде смел и да поговорят.
- Анеля!

Гласът му бе тих и премерен. За първи път казваше името на това момиче от толкова много време, че го почувства като някакъв странен спомен, много далечен и същевременно много близък. Сякаш до вчера разказваше приказки, докато тя се опитваше да заспи или гонеше "чудовища" от гардеробите, които я плашеха. Двамата бяха прекарали ужасно много време заедно, защото родителите им често ходеха някъде. Било то по банкети или просто семейни събирания, които не включваха децата.

- Помниш ли ме?

Въпросът сякаш бе крайно неуместен. Може би трябваше да уточни малко какво точно има предвид, но се надяваше тя да разбере и да отговори. Толкова много неща зависеха от този отговор. Сега, когато най - накрая бе събрал сили да я попита, Оливър можеше спокойно да огледа помещението, в което се намираха.
Постройката сякаш изглеждаше по - голяма отвътре. Нямаше много мебели и беше крайно запазена. Подът бе чист, а стаята съдържаше един креват, маса и два стола. Може би някой живееше тук през лятото. Всъщност, сега, когато се замислеше, Оливър бе сигурен, че някакъв мъж на неговите години бе живял тук преди известно време. За съжаление изчезна нанякъде и сега бе останало само това уютно местенце, което сега щеше да послужи на двамата да изчистят недоразуменията.

Оливър Суон се приближи до един от столовете и го избърса от прахта, а след това седна на него. Кръстоса механично краката си и откопча едно копче на палтото си. От толкова много напрежение около питането на въпроса, мъжът почти се бе изпотил. И за да избегне подобно нещо, реши да се охлади преди да е станало късно.

Гледах дълго старата пуста къща, преди да се приближа и се чудех на кого ли е, не й бях обръщала внимание досега. Любопитно момиче съм, отидох до вратата и отворих. Надникнах вътре, без да прекрачвам прага- имаше празно легло и прашясала маса. Бях в много особено замечтано настроение и си я представих в съвсем друг вид- пушек се издига от комина, пламъците на уютно греещата камина шарят по прозорците, две пурпурни завеси са спуснати до половината и разкриват високо коледно дърво в ъгъла, на другия прозорец има наредени коледни играчки и гори свещ, отвътре се чува весел смях и глъчка, две деца играят на килима пред елхата с новите си играчки- по-големият брат показва как се реди пъзел на малката си сестричка, а родителите седят на масата, пият греяно вино и водят приятен погълнат разговор. Нещо в мен трепна и аз трудно отхвърлих тази картина. Напомняше ми за моето детство, коледите в дома ми. Чак сега усетих и си признах нещо, което бях отказвала да си помисля дори- беше ми тъжно. Чувствах се самотна и изпитах силно съжаление, че тази коледна сутрин не успях да отворя подаръците си пред голямото дърво до камината в дома ни, че не пих горещ шоколад със захарни пръчици, направен с любов от татко, и че не се състезавах с Оливър по стълбите да видим какви лакомства има в чорапите закачени на камината. Досега правехме тези неща всяка коледа, бяхме едно семейство и аз се чувствах закриляна и обичана, като част от нещо, което никога няма да се промени. Още бяхме семейство и се обичахме, но за първи път осъзнах, че вече съм пораснала. Една година и завършвах Хогуортс, една година и бях готова за работа. Една година и официално щях да престана да съм тийнейджър. Богове, самостоятелният ми собствен живот беше на една крачка, ей сега щях да бъда избутана натам, а аз още не бях готова и сигурна дали искам да мина това разстояние. Осени ме ужасна мисъл- аз, амбициозната и решителна Анелия Денвърли, нямах представа какво ще правя с живота си. Ами ако не успеех да си намеря работа? Ако накрая ме изтикаха в мъгълския свят? Ако се забърках пак със смъртожадните и този път не успеех да се измъкна, което би значело, че или щях да стана една от тях, или да умра преди да навършва двадесет и пет... Не, не, не.

Стиснах очи и си поех дълбоко въздух. Влязох в къщата и се опитах да прогоня мислите. Прокарах ръка по масата и си затананиках отново.

Jingle bells chime in jingle bell time

Dancing and prancing in Jingle Bell Square

In the ...

-Анеля?

Гласът дойде откъм вратата и ми изкара ангелите. Тихото ми пеене секна и аз се завъртях толкова рязко, че бутнах единия стол и залитнах към леглото. Бях толкова погълната от многобройните си мисли, че не бях забелязала, че след мен е дошъл господин Суон. Когато се обърнах към него стоеше до вратата, но после влезе вътре и ме погледна. Предполагам съм изглеждала ужасена, но той не каза нищо, нито пък се смути от тази ми паникьосана реакция. Какво да направя, разсеяна съм и не съм обърнала внимание, че идва след мен. Бих се стреснала така от появата на всеки. Поех си дълбоко дъх, побутнах стола на мястото ми, и подпряла се на облегалката му отвърнах с възможно най-равен глас, макар че учудването ми си пролича:

-Да?

Сега когато вече ефектът на стряскането бе отминал, мозъкът ми зафункционира и се запитах какво прави тук. Защо беше дошъл след мен? Нямаше домашна, която да му предам, нито път това бе забранена част, че да дойде да ме предупреди да се връщам. Тъкмо да го попитам, когато той ме изпревари с въпрос, който ме закова на място и ме обърка още повече.

-Помниш ли ме?

Не отговорих веднага. Първо го изгледах с вдигнати вежди, после изражението ми застина с озадачен далечен поглед и леко отворена уста, докато наум търсих някакъв отговор на въпроса. Как така дали го помня? Естествено, нали само преди две седмици ми преподаваше трансфигурация и разсмя всички с веселите шеги и интересни теми за разговор с нас, а и всяка вечер го виждах на преподавателската маса на вечеря. Защо ме питаше това? Да не би да се познавахме и извън Хогуортс? Пропусках ли нещо? Не можех да си спомня. Дори не знаех първото му име, беше ми известен бегло като господин Суон. Вярно, малко ми бе познат по физиономия, но все пак вече втора година го виждам всеки ден в училището, а не мога да си спомня първия път, когато съм го видяла дали ми се е сторил познат. Честно, не можеше ли да пита нещо по-неясно, като например какво е правил на 23 март 2006? Тогава поне щях да имам много възможности за импровизиран отговор.

Той разкопча палтото си и седна на единия стол. Почувствах се крайно неловко да стоя там, скована, екипирана като за северния полюс и да го зяпам безмълвно, затова седнах на края на леглото и свалих шапката си, давайки назад дългата си наелектрезирана от плата коса. Все още не бях отговорила на въпроса му и мълчанието вече започваше да ме изнервя. Хвърлих поглед към него и видях, че и той не е особено спокоен, ами напротив, изглеждаше дори по-нервен от мен. Добре, Анеля, просто кажи нещо, какво толкова, един глупав въпрос, хайде, подканих се наум. Наместих се леко, изтръсквайки снега от ботушите си и отговорих, гледайки съсредоточено как снега покапа по дървения пот:

-Ами да. Защо да не ви помня? Миналата седмица преподавахте при нас, замествахте директор Озера. Господин Суон, нали?

И както ставаше често, когато се престраших да говоря, не млъкнах след този отговор. Мразех да се чувствам неловко и да се притеснявам какво да кажа, затова просто започнах да бъбря. Вдигнах глава и заоглеждах къщата. Не изчаках да видя реакцията му, защото честно казано, този въпрос "Помниш ли ме?" доста ме притесни. Сякаш очакваше да го познавам като повече от учител. Не мисля, че го зададе в онзи смисъл, но все пак е хубаво да уточня, че имам достатъчно здрав разум, за да не се забърквам с учителите си... Тъмните магьосници са друга работа, те не ми преподават и общуването им с мен не ги поставя в опасност от уволнение. Не че имах кой знае колко романтични отношения с някой зъл магьосник, но познавах няколко и бях открила голям враг и добър приятел. Струваше ми се странно да се сприятеляваш с учителите си, защото подобно приятелство може да направи другите ученици пренебрегнати, а останалите учители подозрителни, независимо как всъщност са нещата. Нямах нищо против да си говоря с господин Суон в навечерието на тази първа след Коледа сутрин, все пак беше ваканция, повечето ученици и учители ги нямаше и хората, останали тук сами, търсеха компания. И аз имах нужда от мил и стоплящ душата разговор, защото наистина, след като го осъзнах, ми бе трудно да приема, че нещата не са същите и вече не съм дете.

-Доста е студено, нали? Ако не валеше такъв пухкав сняг, щеше да е ужасно време. Но сега е красиво, като в приказка. - Защо, за Бога, говорех за времето? И не млъкнах, ами продължих, като махнах ръкавиците си и с едната позабърсах мокрото си от снежинките палто. - Малко се намокрих. Знаех, че не е идеално за разходка, но трябваше да се насладя на зимата. Какво всъщност е това място? - бъбрех непрестанно и посочих около мен, старата едностайна постройка. После се сетих, че съм в коледно настроение не без причина. - Весела Коледа, макар и с ден закъснение. Хогуортс е особено спокоен по празниците, нали?

Усмихнах се и най-сетне замълчах, оставих ръкавиците си на матрака до мен и чак тогава вдигнах поглед към него. И тогава се замислих, че моето небрежно бъбрене, досущ в стил учител-ученик, не е това, което иска да чуе. Отново се сетих за въпроса му и потрепнах леко, сякаш бях усетила внезапен порив на студен вятър, макар че в тази стара сграда беше завет и въпреки отворената врата топло. Имаше нещо, което пропусках. Нещо, което господин Суон, очакваше, но аз не можех да дам, защото нямах представа за какво става въпрос. Никаква. Очите ми минаха през лицето му и аз вдигнах леко вежди. Исках да знам. Исках да ми каже откъде трябва да го познавам и защо говори с мен. Зачаках думите му и се съмнявах и той като мен да започне да говори за времето и колко красив е снега. В момента зимата не бе това, което го интересуваше и докато го гледах и чаках да каже нещо, и в моите мисли тя отиде на заден план.

п.п. към девет ще пиша следващия си пост, извинявам се предварително за забавянето.

Оливър я погледна учудено. Дали тя дори знаеше първото му име? Всичко това го караше да се чувства неловко, но самото чувство му беше странно, като се има на предвид колко близки бяха преди. Тя му беше страшно близка в миналото и той бе започнал да се привързва към нея. Но тогава станаха онези неща и...
Може би не беше чак толкова уместно да се разкрива пред нея. Нищо чудно родителите `и да са `и забранили да общува с него или нещо от сорта. Предвид как се развиха нещата, подобно нещо нямаше да е изненада за мъжа. И все пак той стоеше там, напълно решен да разкрие себе си и общото им минало пред нея, може би нещата щяха да се върнат към нея, когато `и кажеше пълното си име.
Той се намести на стола си, а след това тръгна да казва нещо, но спря. Не можеше да намери правилните думи, с които да започне. Всичко беше толкова странно и объркващо. Та, той бе като нейният по - голям брат през по - голямата част от живота `и. Тя бе станала неизменна част от живота му. Как бе възможно да го забрави? Изобщо, как бе възможно да забравиш толкова важни хора в живота си? Може би, Оливър не беше чак толкова важен за младата магьосница.
- Може би ако ти кажа цялото си име, ще се сетиш...казвам се Оливър Деймиън Суон. Познаваме се много преди да започна да преподавам в това училище, дори и много преди и ти да дойдеш да учиш тук.
Издуха силен вятър, което накара мъжа да стане и да затвори вратата светкавично и с трясък, а веднага щом го направи, сякаш помещението се затопли и стана по - приятно. Ако знаеше, щеше да затвори вратата по - рано. Но тогава всичко щеше да изглежда странно пред ученичката. Все пак, двамата бяха преподавател и ученик. Да бъдат сами в подобна постройка на толкова разстояние от училището си беше подозрително.
- Мисля, че принадлежеше на някакъв магьосник, който работеше в училището за известно време. После му бяха възложили някаква работа, като пазач на дивеча или нещо от сорта. Не съм особено сигурен, но замина нанякъде. Може би е мъртъв, а може би ще се върне някой ден. Надявам се да се върне някой ден. Тази къщичка е приятна. Може би `и трябват още мебели, но е на хубаво място.
Реши да отговори на въпроса `и и да се надява тя да не се обърка от признанието, което бе направил по - рано. Като цяло предпочиташе двамата да не говорят за това. Никога. Просто искаше тя да знае кой е той и този товар да падне от плещите му. След това нямаше нужда да коментират. Той самият не обичаше да говори за миналото си, още по - малко за чувствата си и такива неща. В това отношение си беше типичен мъж.
Тя все още не казваше нищо, а това притесняваше чернокосия магьосник. Усещаше как стомахът му се свива на топка и всеки момент ще изпразни съдържанието на червата си върху прашния под. Но всичко беше толкова нечестно. Двамата имаха наистина хубава и чиста връзка. Бяха имали толкова много първи неща заедно. Оливър бе присъствал на първите `и крачки, на падането на първият `и зъб и други незабравими неща. Бе започнал да харесва всяка една част от нея и сега, когато вече беше пораснала и почти зряла жена, се радваше, че я познава. Но като я гледаше, имаше усещането, че съзерцава експонат в някой прочут музей. Експонат, който няма правото да докосва, който е само за гледане.
Въздъхна, а след това се облегна на стола и наведе главата си към стола и се загледа в тавана. Той контрастираше на останалата част от къщата, защото бе снежно бял.

Оливър Деймиън Суон. Оливър. Деймиън. Суон. Оливър Суон. Оливър.

Повтарях си името му отново и отново в главата си, докато не бях готова да се разплача от отчаяние. Не защото не можех да се сетя за нищо, ами защото името му наистина ми говореше нещо. Бях го чувала и преди, по дяволите, бях убедена в това. Суон може и да не ми говореше много, Деймиън ми беше познато, но пък Оливър... Оливър бе име, което бях казвала често някога. Не знам дали беше интуиция, заблуждение, самоубеждаване или шесто чувство, но бях убедена, че това име е било част от живота ми.

Погледнах мъжът, който стоеше на стола до масата и ми обясняваше за къщата. Някакъв магьосник живял тук, но умрял или заминал, не съм сигурна, сюжетът ми се губи. Не го слушах кой знае колко, а просто го наблюдавах. Защото трябваше да се сетя. Щом имах името му някъде дълбоко в ума си, значи трябваше да имам и спомен за човека някъде там... Може би ако не бях учила много, щях да знам по-малко и щеше да ми е по-лесно да изровя това, което търся. Но пък какво бих правила без текстовете на мъгълските рок банди или пък без малко известния факт колко е популацията на пандите в Китай? Рок музиката беше наистина велика, а пък пандите бяха прекрасни и много сладки животни.

С усилие спрях да мисля за малките черно бели сладурчета и се изправих от леглото. Суон говореше за тази къща и нещо в начина, по който разказваше ми се стори познат. Но откъде, насилих аз съзнанието си. Трябваше да мисля логично. Беше преподавател от скоро и не беше това. А и той каза... Преди Хогуортс. Преди моите шест пълни години в Хогуортс. Значи преди 11-тия ми рожден ден? Тогава е нямало как да се запозная с 10 години по-голям от мен мъж сама... Значи имаше нещо общо с родителите ми. Върнах се в онзи летен следобед, когато беше станало въпрос за заместник преподавателя господин Суон, и се сетих какво казаха нашите. Мама каза, че го познава, но имаше сериозна разлика във възрастта, а и той беше нов, следователно не от училище, не й е преподавал, питах я и тя каза, че не са се засичали в Хогуортс. А татко, който стоеше на мястото между двете на масата внезапно спря да се усмихва и остави вилицата си. Татко рядко униваше или не коментираше някоя тема, но по въпроса за Суон остана безмълвен, сведе глава и се прокашля. Помня, че мама му хвърли тъжен поглед и смени темата внезапно. Тогава не обърнах внимание на това странно държание, но сега се замислих. Баща ми харесваше всички и имаше мнение за всички. А щом не се разбираше със Суон, значи е станало нещата са подозрителни, а щом не искаше да говори за него, значи бе нещо сериозно.

-Познаваш родителите ми, нали? -попитах аз на глас, като бях застанала отново по средата на стаята и гледах с отнесен поглед стената, докато мислите ми препускаха.

Не можеше ли той да ми каже кой е и откъде ме познава? Това игра на гатанки ли беше? Ако импровизирах малко на такава игра винаги стигах до отговора, но тук не знам дали щеше да се получи. Сетих се за играта асоциации. Все едно той се опитваше да ми обясни някоя дума или фраза и ми бе дал жокер, който да ме доведе по-бързо до истината. Като малка играх на тази игра с мама, само че с герой от приказки. Беше някакъв вариант на асоциации. Тя ми казваше две прости изречения за някой приказен герой и аз трябваше да се сетя кой е. Имахме няколко рунда и ако познаех всичките, тогава ми купуваше някакъв малък подарък. Помня, че тази игра бе единствената, която ме успокояваше понякога, както и четенето на приказки. Когато мама и татко ги нямаше нямах настроение, а когато и тях, и Оливър ги нямаха, се чувствах беззащитна и самотна и посягах към книжките си. Тази игра също ми служеше да се сприятелявам, спомням си, че на една детска площадка близо до Диагон-али играх повече от час с някакво момченце, седнали в пясъчника, а спечелелия даваше някоя от играчките си на другия- получих няколко лопатки и една кофичка, но после ги върнахме... Тази игра...

По дяволите! Поех си рязко дъх и се обърнах към господин Суон. Той беше спрял да говори и ме гледаше. Направих крачка към него и спрях, а очите ми се разшириха. В главата ми проблясна кратка сцена, един-единствен ярък спомен, дошъл внезапно...

Същото това лице, само че с поне десет години по-младо, без брада, с рошава тъмна коса и одраскана буза, този мъж, тогава момче, със синя тениска с надпис "I love this game" в неоново жълто, държи три червени лопатки и зелена кофичка и ги подава към някакво неясно момченце, като казва "Задръж си ги приятел, достатъчно кофти е, че те би момиче.", а после се обръща към малко момиченце с рокля на цветчета и розова шапка с периферия, навежда се да я прегърне през рамо и казва: "Моята малка Ани, знаеш толкова много. Сладолед или горещ шоколад предпочиташ?", а момиченцето отговаря с тънко, но сериозно гласче: "И двете, Оли". А слънцето залязва и обагря небето в розово и оранжево над тях, над красивите покриви на Лондон.

Предполагам дълго съм седяла с опулени очи и отворена от изненада уста, с поглед, вперен право в господин Суон, застинала в крачка, така, сякаш научавам голяма новина, защото той вече ме гледаше с притеснено и въпросително изражение.

Богове, обичах тази бледо розова рокля с цветчета във всеки нюанс на розовото и виолетовото, винаги я носех с розови гумени ботуши, а розовата шапка с периферия все още бе някъде из шкафовете в стаята ми. Бях на пет или шест, когато бях луднала по розовото и това продължи някъде година две. Спомням си и как се появи драскотината на лицето на рошавото усмихнато момче, което беше с момиченцето, тоест с мен. Играхме из хола на война между феи и пирати- не питайте, нека просто кажа, че беше моя идея, породена от друга моя детска мания- и аз го одрасках с нокът, когато посегнах да взема меча му, но се оказах прекалено близко. Той се хвана за бузата и ме погледна със свити вежди, но широка усмивка, аз изписках и избягам да се скрия в укреплението от възглавници, което представляваше магическата свръхсекретна база на всесилните феи. Бяха забавни времена, потънали съвсем, съвсем дълбоко в ума ми, толкова дълбоко, че ми трябваше време, внезапно напомняне за тези детски игри и от десет години нечувано име, което да ги извика на повърхността. Бяха готови с гръм и трясък и аз се изумих какво нещо е човешкият мозък- пази всичко, просто трябва да знаеш как да го потърсиш, или в този случай ти трябва късмет и малък тласък, за да стигнеш до истината. А ето каква бе истината.

Оли, момчето с щръкналата коса, широката усмивка, шарените тениски и забавните игри, момчето, което ме разхождаше из Лондон, четеше ми приказки и всеки път оставаше с мен, докато заспя, сгушена до безброй плюшени играчки, беше същия този мъж с набола брада, къса модерна прическа и елегантно палто, който ми преподаваше в училище... беше господин Суон.

Ако не грешах, разбира се, което бе малко вероятно, значи току-що бях установила чудо, един неизвестен факт. Господин Суон, най-добрият ми приятел от детските ми години, синът на едни от най-близките приятели на родителите ми, човекът, който ме пазеше от чудовища и ме водеше за сладолед, младото момче, което непрекъснато бъбреше с мен, въпреки че аз не водех много смислени разговори тогава, момчето, което ме уверяваше, че всичките ми мечти ще се сбъднат и всички неща, в които наивно по детски вярвам са истина... беше той, мъжът, който седеше пред мен.

А аз не го бях познала. Изпитах рязко чувство за вина, въпреки че всъщност не бях виновна- просто докато не чух името му нямаше как да свържа спомените, той се беше променил много, вече бе зрял човек, а и не го бях виждала от колко, десет години, имам предвид, преди да стане учител тук. Още не можех да повярвам, че е той. Толкова бях изумена, че не знаех какво да кажа. Все пак накрая отворих уста и промълвих:

-Оли? - и както всеки път ставаше, щом промърморих нещо, желанието ми да говоря ме заля и аз забъбрих с развълнуван и радостен глас: - Оливър? Ти... Ние бяхме приятели. Играл си на феи и пирати с мен, нали? Богове, на колко бях тогава? Носех само розово... Ами прическата ми, виждал ли си по-разнообразно чудо, имах от всичко, от плитки, до диадеми и безброй фибички и опашки, и то по едно и също време. Леле, какво чудо съм била .

Засмях се и си наложих да се държа малко по-спокойно, въпреки че се чувствах някак странно щастлива и ми се искаше да заподскачам. Вярно, не е нищо необичайно да срещнеш приятел от детинство, но пък тази ситуация, някак интересно получена от съдбата, беше нещо необичайно и според мен вълнуващо, нещо, за което си струва да се говори. Дръпнах съседния стол и седнах срещу Оливър. Усмихнах се и го погледнах. Беше толкова различен. Вече не бе момченцето с широките тениски, бухналите къдрици и съвсем момчешкото детско излъчване, а се беше превърнал в истински мъж. Пораснал. И честно да ви кажа, пубертетът си знаеше работата. Аз сега харесвах външния си вид, но ако и аз след десет години изглеждах така добре, така елегантна и някак будна, без капчица изтощение във външния си вид, то тогава супер, още по-хубаво. Продължих да се усмихвам леко и заговорих:

-Съжалявам, че не те познах, наистина. Явно ми е трябвало малко разбъркване на мозъка, малко побутване, за да се сетя. Аз... не мога да повярвам. Ти... Вие сте ми преподавател.

Сведох поглед и се засмях тихо, после затраках с пръсти по масата, докато чаках той да отговори, а в главата си си повтарях какво се случваше. Малкото момиченце в мен много се радваше, че е срещнало пак своя втори по-голям брат. Хвърлих бегъл поглед на господин Суон от другата страна на кръглата маса и се запитах наум как щяха да стоят нещата сега, какъв беше той за мен. Когато го погледнах не го чувствах като по-голям брат. Донякъде като стар приятел да, но имаше още нещо. Не знаех какво, не можех да го определя, затова се съсредоточих върху малката Ани, която се радваше, че е срещнала своя верен добър приятел, който й правеше компания, когато мама и татко ги нямаше и винаги успяваше да я разсмее и успокои.

Оливър кротко чакаше докато тя се сети. Беше сигурен в едно нещо, и то беше, че тя ще се сети. Независимо от многото години, които бяха минали, той все още я познаваше. Знаеше, че тя е невероятно умно младо момиче и че ще се сети за него, просто `и трябваше време. А за тяхно щастие, в момента, разполагаха с цялото време на света.
Въоръжи се с много търпение и търпеливо продължи да чака, като гледаше как изражението `и се променя за части от секундата, което го караше да мисли, че може би тя най - накрая се е сетила. И след малко тя наистина се сети. Не `и отне много време. Честно казано, Оливър си мислеше, че двамата ще си поседят тук около два часа, докато накрая той не реши просто да `и каже и не се върнеше в училището, но не. Тя успя да се сети и това го зарадва повече от каквото и да било в момента.
Погледът на мъжа светна и изпита невероятен възторг, но не успя да покаже никаква реакция. Не можеше да си позволи да покаже реакция, защото това щеше да издаде многото чувства, които се криеха под повърхността на това безизразно лице. През годините бе усъвършенствал безизразното лице до неузнаваемост. Рядко показваше истински емоции на обграждащите го хора, защото просто не им вярваше. В този суров и гаден свят не можеш да имаш доверие на абсолютно никого и Суон бе научил това по трудния начин. И все пак искаше да бъде себе си пред нея. Искаше да може да се зарадва, да я прегърне, да бъде истински с нея. Знаеше, че не трябва да се налага да бъде някой друг пред нея, но беше твърдо рано за да прави каквито и да било заключения и затова остави времето да покаже.
- Да, прекарахме много време заедно.
Това бяха единствените думи, които сякаш успяха да се откъснат от устните му. Искаше да каже толкова много, но същевременно не успяваше да каже абсолютно нищо. Може би беше някакъв вид сценична треска, или просто беше притеснен и не знаеше какво да каже. И той се притесняваше и той не искаше да обърка нещо с многото говорене, но за щастие бе добър в това да прикрива всичко. Абсолютно всичко.
- Ако имаш някакви въпроси към мен ще съм повече от радостен да ги отговоря.
Продължи да говори, като една лека и невинна усмивка се появи на лицето му. Една от най - истинските усмивки от месеци, може би година, насам. Може би най - истинската. И изведнъж настъпи тишина. Тишина, която възнамеряваше да прекъсне веднага, защото иначе щеше да се побърка.
- Аз от своя страна имам само един въпрос към теб и се надявам да не прозвучи твърде нахално, но не можеш да ме виниш. Беше огромна част от живота ми за много дълго време.
Отново настъпи тишина, което не се хареса на Оливър, но беше по - добре от напразното му говорене. Изправи се и започна да ходи из стаята нервно. Не знаеше дали щеше да бъде уместно да разпитва, но искаше да знае. Трябваше да знае. Спря на едно място и се обърна към нея.
- Какво се случи с теб след това?
Въпросът, зададен по този начин, бе страшно объркващ. Но се надяваше тя да усети, че има предвид след като той изчезна от живота `и. Бе твърде болезнено за да го изказва на глас. Мъжът седна отново на стола си и се втренчи в нея, любопитен да чуе какво има да му каже тя.

- Да, прекарахме много време заедно. - отвърна след кратко мълчание Оливър.

Вдигнах за миг поглед и се усмихнах. Така беше. Имахме толкова много моменти, той беше направил детството му много много щастливо и истинско. След като се сетих кой е и свързах нещата в главата ми се изсипаха още куп спомени. Бяха толкова много- как рисуваме семействата си на общ голям лист, за да може да им го дадем като подарък, щом се приберат, как той ми разказва забавни истории от своето детство, които ме карат да се кикотя, а той всеки път щом чуе смеха ми се ухилва и разрошва косата ми, и как играхме на всевъзможни комбинации на футбол, волейбол и баскетбол из двора. Не се сдържах и се усмихнах широко при тези спомени. После се сетих как един път и Оливър- съвпадение на имената, колко хубаво, който по принцип отиваше с нашите, бе принуден да остане вкъщи с нас, и как първо двамата се държаха малко дръпнато, сякаш се съревноваваха за моето внимание, но после ги накарах да играем на бягане с препятствия- тоест тичане и скачане по всички мебели- и така накрая се съревновавахме тримата в щура игра и бе една от най-забавните вечери, идеална за едно енергично и безспирно малко момиченце. Дали и той си спомняше същите неща? Спрях да барабаня по масата и улових погледа му за секунда. В очите му проблясна нещо, а моите както винаги, бяха съвсем открити, така че предполагам можеше да разбере как се чувствах.

-Бяха много забавни дни. Ти беше като мои по-голям брат. Сигурно съм те подлудявала, аз нямах спирка тогава. - засмях се и добавих с небрежно махване на ръка: - Не че сега съм по-послушна или нещо такова, но поне сама отговарям за постъпките си пред мама и татко. - сетих се за още един наш момент и побързах да го споделя: - Помниш ли когато счупихме сватбената чаша на татко, онази със сребърните ивици с панделка, която стоеше до библиотеката? Вкопчих се в крака на татко с молба да не ти се кара, макар че всъщност трябваше да се моля за себе си, нали аз метнах онази фигурка на Зевс по нея... Леле. - разсмях се и поклатих глава.

Детството е прекрасно време за всеки. Най-чистото, най-забавното, най-безгрижното. А когато си го споделил с някого, то тогава този човек винаги ще ти е скъп, независимо годините. И да си го забравил, веднага ще се сетиш за него и сърцето ти ще се изпълни с положителни чувства.

А ние споделяхме толкова много. Всъщност най-хубавите ми детски спомени бяха или с него, или с по-големия ми брат, които също се казваше Оливър, затова наричахме мистър Джо, както бе второто му име, но с него винаги е било по-непринудено, защото ставаше въпрос за приятелство, а не за роднинска връзка.

Оливър- нека разясня, че става въпрос за господин Суон, а не за брат ми, прекъсна мислите ми и потока от спомени, като попита какво се е случило с мен след това.

В първия момент смръщих вежди и го приех като директна обида, в смисъл че съм била толкова добро и сладко детенца, а сега за нищо не ставам. После осъзнах, че едва ли има предвид това. Защо всъщност го бях забравила? Къде изчезна той? Цялото семейство Суон изчезна от живота ни, а аз дори не знаех причината. Нямах спомени за това, явно е било извън обсега ми за информация. Просто си спомням, че изведнъж нашите спряха да ходят на гости, идването на Оливър да си играе с мен стана все по-рядко и накрая съвсем спря. Бях малка, усещах липсата му, но не можех да осъзная какво точно съм загубила, времето минаваше... и ето ни тук, след като не бяхме се виждали от толкова години, че дори го бях позабравила. Разбрах какво искаше да знае. Докато обмислях отговора, той се поразходи из стаята и после пак седна. Въпреки че се държеше спокойно и уравновесено, сякаш нищо кой знае какво не става, според мен и той се вълнуваше поне колкото мен.

-Ами растях. Не си спомням нещо важно от детството ми, след като ти... си тръгна. Беше нормално и доста по-скучно. На единадесетия си рожден ден получих писмото си и дойдох тук. Нямах търпение. И вече шест курса се справям, и то доста добре при това. Оказа се, че съм много твърдоглава и малко безразсъдна. Не са ме изключили и всъщност имам добри оценки, но скимне ли ми нещо го правя и имах малко проблеми тук-там, но пък беше забавно. Тази година завършвам. Брат ми работи в министерството, нашите са добре, отидоха по работа във Франция, аз съм все такъв дечко покрай тях, но май пораснах, щом не съм с тях за Коледа. Не че съжалявам, оказва се, че Хогуортс крие много изненади. - усмихнах му се и дръпнах стола си напред.

Така си беше. Вече бях много по-малко самотна, дори напротив, чувствах се много радостна и пълна с топлина. Оливър Деймиън Суон, моят Оли, най-неочакваната и най-приятната изненада.

Беше мои ред да задам същия въпрос и съм убедена, че отговорът му щеше да е по-интересен от моя. Все пак той бе завършил и стигнал до тук... Как? А защо беше напуснал живота ми, когато бях малка? Е, този въпрос нямаше да го задам, не исках да нахалствам, пък и се съмнявах да е по негова вина. Тук имаше нещо,което и двамата сме пропуснали. Или поне аз. Нещо между Денвърли и Суон, но какво... може би по-нататък. Нямаше време за негативни и неловки теми сега.

-Ами ти, Оливър? Или предпочиташ господин Суон? Това е много объркващо. Ти си моят преподавател, ти си възрастен вече, тоест зрял, а същевременно и моя най-добър приятел от детинство... - сдържах се да кажа, че сега не е просто преподавател, защото ми беше интересно да говоря с него и го познавах, но такива неща не се казват, защото не знаеш в какъв смисъл могат да прозвучат, а аз не исках да плаша или развалям нещата с Оливър. Но на моменти наистина се колебаех на ти или на вие трябва да му говоря. И двете ми се струваха правилни. - Какво стана с теб? Как стигна до Хогуортс? И... до мен?

И моите въпроси можеха да се тълкуват по различни начини, но той щеше да разбере. Все пак ме познаваше толкова добре, още откакто си играех с кукли и си казвах мнението за всичко и всеки, бях толкова чиста и искрена. И знаете ли, това не се бе променило много, още бях пряма и любопитна, както и донякъде наивна, но това последното беше, защото си позволявах да вярвам и виждам добрата страна на хората, което не смятах за недостатък. Всеки има добра страна, зависи как ще го погледнеш. Малката Ании винаги бе живяла в мен, но нейната вяра, надежда и безстрашие ми бяха липсвали. А сега, когато Оливър стоеше срещу мен я чувствах будна, което ме правеше, независимо малка или голяма, възможно най-добрата Анеля. Най-смелата, най-чистосърдечната, най-жизнерадостната.

Оливър очакваше да чуе разкази за безбройните `и приключения. Очакваше да разбере малко повече за нея, докато го нямаше, а тя всъщност му спести доста неща. А може би просто не се бяха случвали неща, които си струва да бъдат споделени пред някакъв непознат. Все пак Оливър вече бе непознат за нея. Двамата бяха прекъснали общуването си за много време. През това време се бяха изградили нови характери и бе възможно сега да разговаряха със съвсем различни хора, от тези, с които бяха свикнали преди години. Тя продължаваше да разказва, а Суон любопитно я изслушваше. Когато тя спомена за брат си, Оливър потрепна изненадан. Не бе виждал брат `и от няколко години. Последния път го видя, защото имаше някаква работа в министерството. И тогава разбра къде е Анеля и някои други подробности около момичето. Брат `и бе човечен, не искаше да застава на ничия страна в караницата между родителите и бе нормално, докато Оливър и Анеля от своя страна бяха в центъра на нещата и всичко се случваше може би заради тях. Но Оливър бе твърде горд за да попита родителите си каква е причината да не общуват със семейство Денвърли. А може би го беше и страх от това, което може да чуе. Затова минаваха години, а в къщата му все по - рядко се говореше за семейството, което някога е означавало толкова много за всеки член от неговото. И така беше по - добре. Майка му, разбира се, никога не спираше да подканва баща му да се сдобрят. Да бъдат отново приятели. Да се извинят взаимно и да продължат животите си, но той от своя страна имаше огромно мъжко его, което не искаше и да чуе за подобен вариант. И така, докато накрая майката не се умори и просто реши да престане да говори. Всеки човек, рано или късно, разбира, кога трябва да престане да преследва дадено нещо, а тя от своя страна бе крайно разочарована, но накрая се примири. Нямаше какво друго да направи. След малко Анеля приключи с краткият си разказ и Оливър установи, че сега щеше да е времето да разкаже той. Искаше му се да избегне тази част някак си, но нямаше да бъда възпитано, а и приятно, просто да стане и да си излезе. Трябваше да събере всичките си сили и да сложи притеснението на заден план, за да успее да разкаже каквото и да било. И докато премисляше всяка своя дума, той се чудеше кое по - точно да `и разкаже. Определено имаше неща, които не можеше да каже на момиче като нея, а и изобщо на човешко същество, било то магьосник или мъгъл. Суон си имаше своята порция от неща, които никога не би казал на никой, а сега трябваше да мисли по - бързо, преди тя да започне да се усъмнява в думите му. Все пак, кой мисли толкова дълго време за да разкаже малко от живота си?
- След като завърших Хогуортс бях готов да стана аврор. Беше една от любимите ми професии, ти от своя страна сигурно си спомняш, че непрекъснато говорех за това, независимо каква беше темата на разговор. Учих за аврор, но се отказах в последния момент. Не беше нещо, което мислех, че ще може ма задоволи нуждите ми. Исках да помагам на хората, исках да бъда човек, към когото всички да се обръщат, когато имаше някакъв проблем. Затова записах право. В началото беше интересно и вълнуващо, но след време лекциите ставаха прекалено досадни, а не можех да задържам вниманието си на каквото и да било. Отказах се и от правото и записах медицина, но и от това се отказах, защото не исках да работя някаква мъгълска работа. Можех да стана лекар и в магьосническият свят. И понеже вече бях твърде възрастен за да започвам да уча каквото и да било, реших да стана учител. Беше нещо, което ми харесваше, а и имах ваканции, когато учениците имаха ваканции. Беше перфектната професия за мен.
Когато приключи с разказа си, Оливър реши, че вече е крайно време да излизат от тук. Ако се върнеха в училището сега, може би щеше да намери да прави нещо интересно през останалата част от деня. Суон се насочи към вратата и я отвори, а тогава огромно количество сняг се изсипа срещу него, превръщайки го в снежен човек. Затвори с бързина вратата и се обърна към ученичката.
- Явно ще останем тук за по - дълго. Не мисля, че ще успеем да стигнем до училището в тази виелица.
И докато говореше забеляза в края на стаята камина. Това го изненада, предвид факта, че бяха тук вече повече от един час, а сега за първи път я виждаше. Това щеше да им спести мръзненето, на което бяха положени преди малко. Приближи се до нея и изрече заклинане, при което камината се запали и започна да затопля стаята. Мъжа се обърна към момичето с преценяващ поглед, а след това бавно смъкна палтото си, като го сложи на стола си, а стола доближи до камината. Така щеше да изсъхне за нула време.
- Какво ще правим сега?
Въпросът му бе закачлив, а забавната нотка в гласа му се долавяше с лекота. Приближи се до леглото, при което легна на него и подпря главата си с ръце, заглеждайки се в тавана.
Защо трябваше да се чувства толкова неловко около нея? Той я харесваше и бе прекарал голяма част от живота си с нея. Искаше да може свободно да говори и общува с нея, без да се притеснява как могат да изглеждат действията му отстрани. Преди време между двамата не можеше да застане нищо, а сега сякаш двамата стояха между двамата. Оливър можеше да опита и да достигне до нея, но тя също трябваше да поиска да поправи взаимоотношенията им. Не можеше той да е единствения. Не вярваше, че само той иска да общува отново с нея. Искаше да повярва, че двамата отново можеха да бъдат приятели и щеше здраво да работи за да го постигне. Като за начало, трябваше да спечели доверието `и. А Оливър знаеше, че това не е нещо, което се печели много лесно.
Тайно плъзна погледа си по нея. Огледа я хубаво и установи, че се бе превърнала в красиво младо момиче. Предпазливо продължи да я оглежда, а след това отдръпна погледа си, защото не искаше да прилича на някакъв перверзник, които оглежда ученичките. А може би беше точно такъв. Продължи да гледа тавана, докато тя не започна да говори, тогава отново я погледна.

Колко интересно. Наистина. Той беше минал през много варианти, докато открие правилния. И аз трябваше да запомня, че първото решение за бъдещето не е последно и може да се промени. Ако не ми харесаше някоя професия, щях да започна друга. Вярно, Оливър беше наистина луднал по професията аврор и знаеше с какво да започне, а аз нямах представа. Исках да се занимавам с нещо интересно, с нещо, което никога да не ми е скучно. Не искам да стана като онези жени, затрупани с работа, която мразят, без социален живот и приключения, изморени от всичко. Нямаше да го позволя. Аз бях достатъчно креативна, силна и смела, за да търся и открия професията, която да ми пасне. Исках и да съм полезна на обществото, но и полезна на самата себе си. О, има време, докато завърша, щях да мисля за това друг път. Сега имах събеседник, с когото си струваше да говоря.

Оливър стана и предложи да излезем. Надигнах се от стола и в главата ми се завъртя мисълта, че мога да се бия със снежни топки със заместник преподавателя по всичкология, но после той отвори вратата и снегът се изсипа върху него, а аз трябваше да вложа цялата си воля, за да не се засмея. Той я затвори бързо, а аз хвърлих поглед през замазания прозорец и видях каква виелица се виеше вън.

-О! Това вече е прекалено зимно. - промърморих и се върнах на стола.

Ами ако останехме тук с дни, без храна и вода? В първия момент бях леко паникьосана от тази неочаквана снежна буря, но се сетих, че ние сме магьосници. Аз не си носех магическата пръчка, но господин Суон сигурно си я беше взел. Можеше да си измагьосаме храна, пък и той бе опитен магьосник, щеше да знае как да ни измъкне.

Май нямаше да ходим никъде, Оливър беше прав, щяхме да поостанем. Аз прокарах пръсти през косата си и чух силно пук- я виж ти, камина! Оливър придърпа стола си пред нея, а аз се усмихнах. В стаята бързо започна да се затопля. Той ме попита какво ще правим сега с развеселен глас и аз му хвърлих поглед. Беше седнал на леглото, направо легнал с ръце под главата и оглеждаше тавана.

Не можех да преценя дали се чувствам сигурна или нервна от факта, че бяхме хванати в тази стара къщурка като в капан. Не се страхувах или нещо такова, но наистина ли беше добра идея.

-Ще чакаме виелицата да отмине. - отвърнах и свих рамене.

Знаех, че не трябва да стоя така скована, все още със зимно палто и сняг в косите, а трябва да се отпусна и почувствам удобно, защото честно казано бях деветдесет и девет процента сигурна, че ще висим тук с часове. Можех да оползотворя времето. Все пак това бе Оли, не го бях виждала от години, имаше какво да си кажем, все пак тогава бяхме неразделни, нищо че още бях дете и носех розово. Погледнах го и се изправих от стола. Вече не беше Оли, беше двадесет и няколко годишен мъж, мой преподавател, не можех да го моля да играем на асоциации или да ми разказва приказки. Но ни трябваше занимание, трябваше да запълним тези часове.

Откопчах палтото си и като се загледах в камината го махнах, поставяйки го на облегалката на дървения стол. Погледнах надолу и за миг се скарах на себе си, че съм сложила този огромен коледен пуловер. Огледах тоалета си и сама одобрих дънките си- бяха любимите ми, леко надрани в рок стил, а кожените ботуши си бяха класика. Не че имаше значение как изглеждах де и какво бях облякла, нямаше причина да се контя или нещо такова, дори и да знаех, че ще се окажа с подобна компания в стара постройка. Дадох косата си назад, зад раменете, за да не закрива страните ми, и се огледах, като се чудех къде да седна. Щеше да е прекалено да седна на леглото при него, независимо каква беше ситуацията, поне не и сега, ей-така изведнъж. Той ми беше учител, все пак, а аз бях добро и разумно момиче. Или поне се надявах да съм. Поне един-два пъти на месец, като например днес.

Накрая просто седнах леко на края на масата с лице към Оливър и го погледнах. Какво да правим наистина? Усмихнах се весело и отговорих:

-Да играем на нещо? В чест на добрите стари времена. - засмях се и наклоних глава. - Предложи игра.

Нямах представа за какви игри говоря, беше просто обща идея. Той беше по-голям, знаеше повече игри, когато сме играли аз съм била просто дете без нормални идеи. На него трябваше да му хрумне нещо. Важното беше да е забавно и да няма неловки мълчания. Все пак наистина се радвах и чувствах някаква привързаност към него. Все пак той бе направил детството ми много забавно и истински, защо да не направи и този ден такъв? Огънят в камината бе приятно затоплим мястото, атмосферата бе много уютна и имахме цялото време на света- е, поне докато можехме да излезем навън без да станем снежни човеци- и много години за наваксване.

За каква по - точно игра говореше тя? Оливър се обърка, а в съзнанието му започнаха да препускат не чак толкова чисти помисли, което не беше на добре. Един път започнеше ли да мисли такива неща, нямаше отърване. Но интересно беше, че досега той я възприемаше като своята по - малка сестра. Сега обаче, тя беше пораснала и двамата не се бяха виждали от близо десет години, ако не и повече. Сега нещата определено бяха по - различни. Тя вече не беше неговата по - малка сестра, а той вече не беше нейният по - голям брат. Ролите им бяха съвсем различни и от Оливър зависеше дали иска да остане в живота `и, а това нямаше как да стане ако имаше мръсно подсъзнание и я оглеждаше толкова подробно.
Разтърси главата си и се опита да мисли за нещо друго, нещо малко по - нормално. Опита се да помисли над въпроса `и, но нищо не му хрумваше в момента. Може би трябваше да стане и да излезе. Така имаше вероятност да не направи някоя глупост, което със сигурност щеше да стане ако бе продължил да стои в една стая с нея. Понамести се в леглото, а след това се изправи в седнало положение и погледна към нея, накланяйки главата си на една страна.
Точно в този момент се чувстваше като малко момче. Момче, което бе видяло това момиче и бе хлътнало до уши по нея. Харесваше всяка една част от нея и искаше да я заговори, но никога не събираше смелостта. Този, вече сексуално изразен млад мъж, се прехласваше по едно момиче на 17 години. Определено нещо не му бе особено наред. Но при положение, че бе имал толкова много първи неща с нея, как се предполага, че няма да започне да расте с нея. В смисъл...той сякаш живееше когато е около нея. Сякаш тя бе неизменна част от живота му. И когато беше с нея, когато тя растеше - той растеше също. Трудно е за обяснение, но той се чувстваше точно така. Сякаш всичките тези години, в които е бил индивидуално човешко същество са се изпарили и точно сега, в тази уютна къщичка, той отново беше тийнейджър. И сякаш всичко започваше отначало. Странно, нали?
- Не знам никакви игри, надявах се ти да измислиш нещо.
Продължи да увърта като поредния идиот, защото не знаеше какво да каже. Чувстваше се глупаво, че не може да направи нищо по въпроса на странните чувства вътре в него, защото не беше нормално да ги има. Изобщо не трябваше да ги има. Трябваше да бъде просто един миг между учител и ученик, а не миг, в който учителя осъзнава някакви си извратени неща, които не могат да го накарат да мисли трезво, още по - малко да се сдържа да не направи грешка.
- Какво ще кажеш за 10 въпроса, или там както се казваше онази игра, в която можеш да зададеш всякакъв въпрос на другия?
Сериозно ли? Само това ли можеше да измисли? Боже, мъжете наистина не можеха да мислят, особено когато имаше други фактори, които да задръстват мозъците им. Може би трябваше да направи нещо с тази виелица отвън и да се прибере, а след това никога да не излиза от стаята си. Имаше усещането, че тя е наясно с чувствата му. Сякаш, всеки поглед, с който го стрелкаше съдържаше думите: "Знам. Знам какво си мислиш, но няма да се случи, защото си по - голям от мен и това, което искаш не е нормално." Чувстваше се невероятно засрамен от потока от мисли, които бе преминал през главата му и трябваше да го заглуши с бързина.
- Е, давай, ти си първа.
И това беше единственото, което бе способен да каже. Нямаше намерението да казва нищо повече, докато не се наложи да отговори на въпроса `и. Стана от леглото и се приближи до прозореца, погледна и направи отчаяна гримаса. Не знаеше колко още ще успее да издържи на това напрежение, на което съвсем сам се подлагаше. Върна се обратно на леглото, на което този път седна и качи краката си до тялото си.

Аз да измисля нещо? Ох, защо, защо, защо не се сещах за никаква нормална игра? О, Анеля, самосъжалих се наум, докато гледах с прехапана устна и замислен поглед пода, надявайки се да ми скимне нещо. Това мълчание ме убиваше. Надявах се господин Суон да измисли нещо. Трябваше да измисли нещо, нали него подканих. Хайде де. Ох, аз и моите дразнещи мисли, аз и моите объркващи въпроси...

- Какво ще кажеш за 10 въпроса, или там както се казваше онази игра, в която можеш да зададеш всякакъв въпрос на другия? - предложи накрая Оливър.

Боже, трябва да мисля преди да говоря. Ако не беше отговорил скоро щях да започна да се обяснявам, че говоря за нормални безобидни игри, а не му правя някакви неприлични намеци. Когато най-сетне предложи играта си отдъхнах. Защото аз не правех намеци и не исках той да си мисли такива неща. Добре, той не си мислеше. Аз бях малката Анеля, момиченцето, на което е бил бавачка... Все още бях малката Ани за него, нали? Стиснах устни при следващото ми заключение- не бях сигурна дали искам още да мисли така за мен. Което бе ненормално. Аз обожавах Адам, той бе перфектното гадже, обичаше ме толкова много, а аз дори още повече. Бях толкова щастлива, че съм с него. Не исках да го нараня, нямаше да се понасям, ако направех нещо лошо към него. А сега, когато стоях в тази къща, сама далеч от замъка, в снежна буря, със свой учител, който всъщност се оказа мой приятел, и задавах такива двусмислени въпроси... Всичко щеше да е наред, ако нищо подозрително не се въртеше в съзнанието ми. И мисля, че беше така. Просто се радвах да го видя, всякакви други чувства имах само към Адам. Не можех да си позволя друго. Пък и не исках да уволняват никого заради мен. Тръснах глава да разкарам тези мисли. Прекалено много мислех. Нищо не се случваше, а аз вече разсъждавах над това нищо.

Той стана и отиде до прозореца. Проследих го с поглед, после надникнах навън от мястото си. Снегът валеше още по-силно и се вихреше бурно из въздуха, все едно танцуваше, завладян от някакъв див ритъм. Олеле. Да не би да бях пропуснала съобщението за най-голямата снежна буря за тези петдесет години? Как, нали слушах прогнозата за времето, преди да се върна в Хогуортс? Обещаваха сняг и възможност за пързаляне с шейни, такива весели неща. Е, май щяхме да постоим тук. Добре, че имаше камина. Вече се бе стоплило, а играещите по стените пламъци правеха къщата по-топла и приятна. Липсваше само малко коледна украса и щеше да е като малка коледна къщичка от приказките.

Аз трябваше да започна. Десет въпроса. Добре, ето над това можех да мисля. Играта беше безобидна и забавна, между двама стари приятели, които искат да си наваксат клюките. Както обикновено, трябваше просто да започна да говоря, имах първоначален въпрос, а нещата щяха да се появят после сами. Добре, че говорех много, понякога бе от полза. Убиваше мълчанието и се появяваха интересни идеи, които не би казал, ако мислеше по-дълго. Импровизацията бе моето призвание, биваше ме.

-Окей. Започвам. - поех си дълбоко въздух, натиснах с ръцете си и се качих на масата, за да седна удобно. Разлюлях крака над дървения под и вдигнах глава към Оливър. - Защо се грижеше за мен, когато бях малка, само защото родителите ти те караха ли или защото ти беше забавно? Какво дете бях, любопитно ми е да чуя от друг? Много ли съм се променила? Как ме помниш толкова добре, минали са десет години? Чак сега ли се сети за мен, когато откри че съм в Хогуортс, или и преди това знаеше къде съм и как съм? Какво става със семейството ти, женен ли си? - този въпрос беше малко личен, но исках да чуя потвърждение, че не е- нямаше халка. Е, щях да се радвам да е женен или сгоден например, но явно не беше. - Къде живееш сега, извън Хогуортс? Какво е да видиш някого след десет години?Тоест, аз съм израснала пред погледа ти... разбираш. Много ли те тормозят учениците? За някои ученички няма да питам, ясно ти е, че си имаш обожателки. - засмях се. Бях чула момичета от моя дом да говорят за него преди две седмици след трансфигурацията- доста го харесаха. - Засега тези стигат. Отговаряй и питай на свой ред. Обещавам да ти кажа истината, независимо какво питаш. Ти също, настоявам. - усмихнах се. - Все пак се познаваме от векове всъщност, няма смисъл да се лъжем. Ти беше най-добрият ми приятел тогава, ценях го, независимо че бях на шест. Така че... да. Давай.

Млъкнах и свих рамене леко с усмивка на лице. Защо ми трябваше да дрънкам това за лъжата? Нямаше никакъв смисъл който и да е да лъже на такива въпроси. Беше обикновена игра, а и си имахме доверие, независимо годините, нали? Поне аз му имах, макар че още се чувствах малко странно в компанията му, не че не беше приятна, просто беше ами, малко странно. Щеше да ми трябва време да свикна съвсем. Играта беше лесен начин да се отпуснем и разговорим.

Проблемът на мъжа се съдържаше в това, че през целият си живот, родителите му са се опитвали да го предпазят от всичко. И може би това не е чак толкова голям проблем, но когато порасна започна да се забърква в каши и ставаше все по - трудно да го измъкват от тях. И затова те започнаха да му намират неща, с които да се занимава. И скоро му имаха достатъчно доверие за да се грижи за Анеля. Това беше най - голямата доза доверие, която някога щеше да получи от родителите си. Нищо друго не беше чак толкова голямо и значително, като това да ти дадат да гледаш едно дете. И той се справи безупречно и с това. Откри в лицето на малката Анеля едно забавно и будно дете, което беше неговото сестриче, за което даваше целият с живот. И отново идваме до момент, в който родителите му спряха да посещават нейните родители. Идваме до момента, в който двамата бяха разделени завинаги. Е, не завинаги...
В същия ден Оливър получи писмото си от Хогуортс и трябваше да замине почти веднага. И си имаше доста работа на главата за да мисли за това малко момиченце, а и никога не бе смятал, че раздялата им ще бъде за толкова дълго време. Мислеше си, че е нещо временно. В същия ден, Оливър си спомня, че родителите му го гледаха разтревожено и притеснено, но всичко отмина със седмиците. И така, той се съсредоточи върху ученето си. Беше най - добрият от випуска. Беше наистина добър и се справяше перфектно. Мислите за малкото момиче намаляваха и тя бе започнала да прилича на този образ, далечен образ, от миналото, които може би никога и не е съществувал.
И така, един ден Суон се събуди и реши, че иска да я намери. Беше в седми курс и скоро завършваше, но искаше да я намери и да получи този завършек на нещата, за да може да продължи напред. Намери я с помощта на брат `и, а останалото го знаете. И през всичките тези години, той не успя да каже абсолютно нищо, защото не искаше да сбърка, не искаше да се натрапи, не искаше да изглежда като някакъв странник, търсещ момиче, по - малко от него. Не беше нормално да я търси, но ето, че я намери. Намери я и прекара две години в опити да я заговори, а днес най - накрая го бе сторил.
- Родителите ми ми нямаха никакво доверие. А аз исках да им покажа, че могат да ми имат цялото доверие на света. И един ден се наложи да те наглеждам, заедно с брат ти. В този ден, ти вдигна температура и се наложи да те заведа до болницата. Родителите ти, както и моите родители, бяха страшно изненадани, че съм успял да се справя с нещо такова. Това ме издигна в очите им, а ти...ти започна да ме търсиш и да искаш да бъда около теб. Понякога само аз можех да те накарам да спреш да плачеш или да си изядеш храната. И ти, както всеки човек на тази планета земя, се променяш с времето. Открих брат ти преди няколко години и той ми каза, че си тук, но не си ти причината да започна да преподавам тук. В продължение на известно време се опитвах да те заговоря, но знаеш, че това не е лесно и не можеш да го направиш всеки ден, трябва си точно време и място. И сега, когато най - накрая успях да ти кажа всичко се радвам, че това нещо вече не ме преследва и мога да продължа напред. Просто исках да получа някакъв вид завършек за спомените ми с теб. Ти си се променила, аз също. А относно това дали съм женен, не виждам по какъв начин би било интересно на толкова младо момиче като теб, но не съм. Имах няколко гаджета през годините, но нищо сериозно.
Това беше възможно най - дълго продължилото говорене на Оливър през целия му живот, но искаше да отговори на въпросите възможно по - бързо преди да ги е забравил и да е станало неловко между него и Анеля.
Когато тя го попита за това дали е женен, се почувства леко объркан, но веднага осъзна, че тя го е попитала просто и чисто от любопитство. Няма начин и тя да има някакви дълбоки и силни чувства към него, не беше възможно. Само той бе способен на подобни чувства, но какви бяха тези чувства все пак? Оливър можеше да погледне по - трезво на нещата и осъзна, че няма как да има чувства към нея. Когато я погледнеше виждаше онова малко момиче, на което може да е брат и всякаква връзка със сексуалното го караше да изтръпва. А след това да съжалява, че бе посмял да си помисли подобно нещо. Тя с нищо не бе по - различна от останалите ученички, е различна беше, защото имаха история. Но физически бе като останалите. А Оливър бе имал достатъчно забежки с ученички за да знае къде свършват. Не можеше да позволи на мъжките си пориви да унищожат поредната му хубава връзка с жена. Трябваше да бъде разумен. А, и ако не се лъже, имаше уговорка с момиче след няколко часа, което щеше да избистри ума му напълно. Разбира се, ако успее да излезе от къщата. За сега това се явяваше топ проблем.
- Живея в апартамент в Лондон. Не е много, но ми харесва. Деля го с най - добрия ми приятел, който няма никаква представа за магията, но поне организира страхотни купони. Бих те поканил някой път, когато го няма, защото определено не е човек, с който искам да те запозная. Не влияе добре на малки момичета. А и каквито и да било момичета, всъщност. А колкото до ученичките. - направи кратка пауза и се усмихна заговорнически. - Ученичките ще си бъдат ученички.
Оли действително се затопляше към нея. Виждаше я като семейство. Говореше с нея, както би говорил със сестра си. Това чувство бе страшно приятно и нещо, към което се бе стремял през всичките тези години. Почувства се глупаво, че я бе оглеждал преди малко, но все пак си бе типичен мъж, не можем да го съдим заради това. От една страна искаше да стигне до причината за скарването на семействата им, но от друга - нещата бяха добре сега. Родителите му имаха други семейни приятели. Дори Оливър бе на косъм от това да се сгоди с дъщеря им, но се оказа, че тя не си пада особено по мъже. Но това е съвсем друга история. Родителите на Оли имаха други семейни приятели, а той току - що бе разчистил всякакви съмнения с Анеля, затова нямаше причина да се дълбае в една заздравяла рана и да се правят нещата още по - зле.
- Както казах по - рано - всеки човек се променя. Разбира се, радвам се, че си запазила детското в себе си и че си продължила да бъдеш добра и смирена, хубави качества са.
Оливър Суон се усмихна приятелски, а след това се понамести на леглото, при което се сети, че е настъпил неговия момент да я попита въпрос. Скочи светкавично, като краката му се спуснаха на пода с трясък, който се разнесе из цялото помещение.
- Мой ред е! Аз променил ли съм се? Знаеш...след десет години. Макар, че ти не си ме спомняше, така че предполагам, че съм се променил много. Какви хобита имаш? Нещо, интересно, което може би споделяме. Като малки колекционирахме салфетки, а после и марки. Нещо от това да е продължило да присъства в живота ти? И накрая, кой е любимия ти предмет в училище? И каква искаш да станеш като пораснеш, сигурен съм, че ще е нещо точно прилягащо на характера ти.

Когато той започна да говори аз се усмихнах и се почувствах точно така, както трябваше да се чувствам- леко носталгично по отминалите времена и истински благодарна и радостна, че съм срещнала стар приятел. Това, че бяхме получили възможност да се видим и да си поговорим отново, беше страхотно, но с нищо не променяше драстично живота ми тук, което бе още по-страхотно, защото аз бях много доволна от положението си. Слушах го с интерес как разказва за детството ми и от време на време се засмивах. Така беше. Аз бях дете, което имаше нужда от внимание и разнообразни занимания и той все измисляше как да ме забавлява и разсмива. Освен това още тогава си бях голям инат и много често, когато вечерях с родителите ми, когато бях съвсем малка, просто обръщах чинията наопаки върху масата и започвах да барабаня по нея, като се смеех и си пеех някаква песничка. Това беше моят начин на бунт, който докара на мама много покривки, които не стават за нищо.

Може би не трябваше да питам дали е женен, но ако имаше нещо, което слушам повече от разума си, това беше любопитството. Щом нещо ме глождеше и ми беше любопитно, то тогава питах, без да има някакъв особен замисъл въпроса, а просто от това чисто любопитство. Понякога любопитството можеше да ми изиграе лоша шега, но пък беше по-добре от да си мълча. Мразех да си премълчавам, независимо дали някаква глупост или нещо важно.

Когато той стана и зададе своите въпроси наум заизреждах отговорите. Само на последния не знаех. Преместих се от масата на стола и като зарових пръсти в пухената яка на палтото ми, се захванах да отговарям.

-Да, преди беше момче и косата ти бе най-разбърканото нещо, което съм виждала. Помниш ли шарените тениски? Сега си вече зрял човек. Промяната ти е предполагам също толкова поразителна колкото моята, защото и ти си преминал от един етап в друг. Аз те помня, просто нямаше как без подсказка да свържа образът на Оли и господин Суон. - свих рамене и преминах нататък. Хобита? О, това се казва тема. - Обичам да чета и да скитосвам. Все още си пазя колекционираните като малка неща, но отдавна съм спряла да събирам. Предполагам магията на колекционирането се е изгубила с годините и останаха просто множеството кутии със салфетки и марки. Точно хоби... не знам. Всичко, което ме заинтригува и забавлява. Най-често се появява ново хоби всеки ден .- обикалянето на замъка и часовете в библиотеката бяха хоби, нали? - Нямам любим предмет, всеки до една степен ме вълнува, може би малко повече вълшебството и трансфигурацията. Ако има нещо, в което ме бива, то това са училището и ученето. Оценките ми са нещо, с което се гордея. С тях мога да започна каквато и да е работа, но проблемът е, че не знам с какво точно искам да се занимавам. Аз си нямам любима професия от детинство, към която да се насоча веднага. Предполагам, че когато завърша, ще импровизирам и ще видя какво ще се получи. Къде ще се озова.

Усмихнах се. Цялата тази работа с живота бе да не правиш дългосрочни планове. Нали знаете, не можем да сме сигурни дори с утрешния ден- можеше да настъпи природно бедствие, война или просто магията да изчезне- и трите се надявам никога да не стават, но е така, не можем да предвидим какво ни чака, може би утре щяхме да се озовем на място, за което дори не сме предполагали. Е, не е нужно да са чак такива драстични лоши неща, но хипотетично си е така, така е устроен светът. Това му е хубавото на живота. Винаги има с какво да те изненада, а неговата непредвидимост е най-сладкото, като черешката на тортата.

Аз никога не съм се ровила в миналото, но сега се сетих за нещо, което всъщност ме интересуваше. Имаше и сериозни въпроси, чиито отговор исках да знам, но не бяха просто от някакво случайно любопитство и не можех да ги задам ей така, без да мисля. Затова ги прехвърлих в ума си, огледах ги от всички страни и ги зададох. Какво пък, така или иначе сигурно и той си мислеше за тях, просто не искаше да повдигне темата, но аз пък изгарях от желание да разбера. Все пак засягаше не само семействата ни, не само господин Суон, а и лично мен, затова исках да знам какво е станало. Какво се е объркало, че Оливър да изчезне от живота ми.

-Ъм, Оливър... - започнах аз и го погледнах с леко притеснено изражение. Нямах представа какъв ще е отговора, затова се чудех и каква ще е реакцията. Ами ако се ядосаше и напуснеше къщата с гръм и трясък, независимо снежната виелица? Е, след малко щях да разбера. - Какво стана тогава? Защо ти изчезна от живота ми? Как се объркаха нещата? Аз бях много малка и никой не ми е давал обяснение, а после всичко се загуби във времето и не ми е хрумвало да питам досега. Разкажи ми.

Загледах се в играещите пламъци в камината и затропах малко нетърпеливо с пръсти по масата. Какво ли щях да чуя сега? Каква беше историята, случката? Щом е прекратила едно приятелство не само между нас двамата, ами и между две семейства, то тогава, ако не друго, си струваше да бъде разказана, особено на лично докоснат с нея човек като мен.

» My first day in Hogwarts
» Arrival at Hogwarts.
» Hogwarts is my home <Ади и Рок>
» lost in the woods - few days ago
» After four days !

i'm not a little girl anymore, but you are still taking care of me; before 2 days, Hogwarts.

i'm not a little girl anymore, but you are still taking care of me; before 2 days, Hogwarts.

Similar topics

Similar topics