Навън беше като приказка - ледено студено, без напитки, без дори капчица топлина, а само сняг. Тази форма на водата не ми се нравеше - не харесвах снега- прекалено се цапа човек от него и е студено. Предпочитах лятото... Дам, лятото е страхотно и бях позабравил зимата, но хей.. ето ме отново в Лондон и то пред къщата ми. След сладникавата ми "ваканция". Погледът ми огледа празнично украсената къща, която сякаш ми нашепваше със своята загадъчна усмивка- " Влез, цялото семейство те чака". Със самодоволна усмивка на лице и куфар, който се носеше зад мене, пристъпих малката вратичка и започнах да отъпквам снега, който продължаваше да вали монотонно. Мантията ми плющеше всеки път, щом се забързвах по малки наклонени площи. В едната си ръка държах пръчката, която ми беше верен другар в живота, а в другата букет от червени рози. Все пак трябваше да се подмажем на Афи, когато се видим след толкова много време. Надяваме се да не е взела тигана и да ме причака зад някой ъгъл и току виж ме халосала. Не се бяхме виждали от.. 1, 2, 3, 4... Около 7 месеца. Дам, наистина толкова са. Замахнах с пръчката, за да премина през поредната портичка, защитена от защитни заклинания, и най-сетне се покачих по каменните стълби. Куфарът хлопна до мене. Усещах стомаха, който ми се подиграваше - това можеше да означава 2 неща: или да съм гладен, или да съм притеснен. Може би и двете по много. А може би по-скоро първото. Почуках на вратата с пръчката- от шума не остана и помен. Дочуха се стъпки и отключване. Сега беше моментът и.... БАМ! Отхвърчах назад, като ударен от блъджър. Паднах върху задните си части и се взрях напред, не схващайки какво се беше случило току що. Наклоних глава настрана. Отстрани изглеждах сигурно като малко детенце. Букетът беше паднал до куфара и лежеше безжизнено, крещеейки - ВОДА! ИСКАМ ВОДА! Може би скоро щеше да се изправи и да започне да скандира - В-О-Д-А!
- Здравей, Аф!- промърморих и погледнах към силуета, който се беше показал на вратата.

Надигнах се на лакти и се загледах в лицето и', опитвайки се да проникна дълбоко в мислите и'. Телепатията все още не ми се отдаваше- може би по-скоро Легилемантиката. Никога не съм бил добър легилемант и никога сигурно няма да стана. Но за разлика от това имах други полезни качества, които наистина не бяха за изхвърляне. Погледнах я с игриво пламъче в очите, но тя просто "отби" тази ми атака и се завъртя на пети. Бях виждал тази къща само няколко пъти, защото я купихме, когато се оженихме- това беше първият път. След това няколко пъти, за да пренесем багажа и да се нанесем и след това аз заминах. Тези посещения се брояха на едната ми ръка, но все пак... Ако майка ми беше тук, сигурно щеше да каже " Как може да изоставиш семейството си, за да се шматкаш насам-натам". Дам, може би това щяха да са и' думите. Но въпреки всичко гледам, че Афродита не ме беше забравила. Не можех да опиша радостта си от това. Усетих, че ръцете ми вече плуваха в световния океан през ръкавите. Изправих се с усилие и направих прословутото сложно движение с пръчката, която не се беше счупила (като по чудо) и почувствах топли вълни. Въодушевено влязох вътре и се събух в антрето, защото Аф щеше да ме убие, ако накалям цялата къща. Оставих куфара и влязох по чорапи в дясната стая и огледах. Приближих се до Афродита. Дори малкото студен въздух беше накарал ангелското и' лице да поруменее. Дръпнах книгата от ръцете и' и я хвърлих на масичката. Хванах ръцете и' и я повдигнах, така че да сме един срещу друг, изправени, лице в лице.
- Извинявай, че не бях писал, но нямах възможност, но дори за миг не съм ви забравил. Искам да го знаеш...- лявата ми ръка докосна бузата и', а дясната я притисна към мене. Устните ни бяха на сантиметри. - Не съм го казвал сякаш от години- Обичам те!

- Не си видяла добре, синеочке! Те са бели... - прошепнах тихо, а докато говорех, устните ми докосваха нейните. Усмихнах се чаровно и заговорнически и свалих ръката си, хващайки нейната. Тя се отдръпна, а аз се намръщих. " Извинете, госпожо МакКуин." - помислих си и се засмях на тези си мисли. След няколко минутки влезе в стаята и донесе топъл шоколад или нещо подобно. Върху него имаше сметана и то доста. Поех чашата. Отпих от течността и оствих прибора на малката масичка, където в този момент лежеше книгата. Имах мустачки от сметаната. Поне ги усещах, а и Афи ми се смееше, но хей... какво от това. Доближих се до нея. Точно зад нея имаше библиотека, а до самата библиотека беше камината.
- Липсвах ли ти? - попитах едва доловимо и ръката ми се промъкна по дължината на кръста и я допря до мене. Устните ни се допряха без да има реална целувка. Промъкнах езика си и близнах горната част от устата, а след това и долната. Прониквайки бавно през двете цепнатини, езикът изключително лесно достигна до нейния, като се заигра с него. После започна да се върти около оста си и да прави игриви движения. Температурата в стаята се повишаваше, както и ние с нея. Целувката беше една от онези, които хората помнеха през целия си живот. За да е по удобно, се обърнах и се подпрях на библиотеката, придърпвайки Афи до мене. Езикът ми, след като направи своето проучване, се прибра, а като го стори, зъбите ми решиха, че  ще е крайно наложително да ухапят леко долната и' устна.
- О, наистина съм ти липсвал!

- Ммм и то много
 Какво целувка какво нещо, какъв невероятно палав език имаше този мъж. Ръцете ми само се плъзнаха по ръцете, вратът, лицето и тялото му. Минаваха през всеки един инч до който могат да достигнат, с цел да усетя познатото вълнение и малките пеперудки които се надигаха отново в стомаха ми а съзнанието и погледа ми се замайваха опиянени от приятният му аромат. Малките ми длани достигнаха до неговите и се плъзнаха по тях сключвайки пръсти с неговите.
-Нямах си и на идея колко самотно и депресиращо ми беше 7 месеца без теб! Надявам се и ти да си страдал и да си бил самотен като мен през цялото това време.
 Усмихнах се игриво и се завъртях на пръсти отдалечавайки се от него а жилетката ми остана в ръцете му. Потникът който носех отдолу беше с дантелен гръб а дънките прилепнали. Седнах отново на дивана и взех чашата си с шоколада и отпих.
- А колкото до цветята не приемам увехнали цветя. Трябва ти нещо повече за да ми се подмажеш а дотогава диванът се разпъва и става легло скъпи.

Намигнах закачливо и го гледах. Може би щях да получи положителна или отрицателна реакция но и в двата случая поне една или две вечери щеше да прекара на дивана.

- Не е важно на мене да ми е добре, важното е на другия на му е зле- засмях се и я погледнах очаквателно, сякаш нещо очеизвадно трябваше да се случи. Тя ме гледаше някак въпросително.

Последвах момичето, като оглеждах всеки един детайл от обзавеждането. Харесваше ми и дори да не ми- трябваше да се съглася с жена ми, иначе ме чакаше тиган по главата или онези тенджери под налягане, които се използват за боб. Бутнах вратата, която имаше някакъв механизъм и се самозатваряше и влязох най-сетне в спалнята. Хвърлих се на леглото и усетих някакви вълнички.
- Какво е това легло?! Сякаш има вода вътре!- възклокнах, като боднах с върха на пръчката си чаршафа. - Accio Афродита!

- Воден матрак е, затова чувстваш вода.
 Засмях се леко и станах докато го гледах как ляга и се сгушва под завивките. Боже какъв мързел, очаквах вечеря, роклята подаръци подмазване а не мързел и намеци че ме иска до себе си. Беше гадно чувство въпреки, че ми се искаше да го убия и след това да го съживя и заровя жив. Все пак го завих и погалих косата му.
- Дано сънуваш кошмари скъпи. И заспивай защото не съм ти простила все още.
Седнах от другата страна на леглото, с книга в ръка и се зачетох в четивото. Това че му бях сърдита не значете че не ми беше приятно да стоя до него и да го гледам. След няколко минути и Злодеида се появи и легна между двамата ни и започна да мърка и леко да забива ноктите си в Джейкъб. 
- Виж и на Злодеида й липсваше.

Засмях се леко и погалих пухкавата козина на милата ми животинка а след това разроших и косата на Джейк другата ми сладка малка гадинка. Замахнах с пръчицата си и завесите се дръпнаха скривайки слънчевата светлина за да може по лесно моята гадинка да заспи.
- Е сладки сънища мило.