Домът на Лайнъс

Нощта беше превзела малкото градче, на небе но се виждаха нито луната нито звездите..е тук там проблясваше и някоя друга по-ярка звезда, но повечето бяха скрити под гъстите облаци, които бяха нещо обичайно за небето над Лондон. Кварталът не беше много голям, беше един от крайните и не чак толкова добре устроен, затова и по улиците нямаше много осветление, човек трябваше много да се съсредотучи в ходенето, за да не падне някъде, а това не беше никак в полза на бързащата уеничка, която сега бродеше по улиците и търсеше една къща, в която беше поканена, но в която никога не беше ходила и нямаше и грам идея къде се намира.. А как и се искаше просто да замахне с пръчката и да освети мястото или пък още по-добре да знаеше как да се магипортира и направо да беше отишла там, но не все още беше ученичка и нямаше такива права, а отгоре на всичко нарушаваше вечерния си час и беше в нейна полза по-бързо да намери мястото..

..Поредната пресечка, която проверяваше и поредните къщи които оставаха зад гърба и, но от тази която и трябваше нямаше и следа и точно когато се беше напълно отчаяла, тя изникна пред погледа и, самотна и добре осветлена, нормална човешка къща на която по нищо не и личеше, че е обитавана от магьосник. Усмивката грейна на лицето на Дакота и дори леко започна да подтичва към къщата..Вече беше пред вратата, огледа се, приглади косата и дрехите си и се усмихна до уши, а след това ръката и се стрелна към вратата и почука няколко пъти. Не след дълго вратата изкърца и пред нея се показа един мъж..

-Здравейте, професоре-поздрави го тя все така широко усмихната.-Как сте днес?-попита очитиво и започна да нервничи с краката си, не беше сигурна дали все пак беше добра идея да идва толкова късно, ами ако имаше работа или други гости..ако прекъсваше нещо.., но все пак беше поканена така че нямаше защо да се притеснява.

Вечерта не беше както всяка друга. Бен седеше на дивана в хола и разлистваше стара книга със заглавие "1001 полезни магии". Гостенката му щеше да пристигне всеки момент. Не се бе виждал с момичето от толкова отдавна, че имаше чувството, че тя е забравила поканата му. Нещо му подсказваше обаче, че това не е така.
"Искате да бъдете чути? Искате всички да знаят името Ви? Използвайте "Сонорус"!" - прочете Бен и се засмя. Кой бе писал тези книги, по дяволите?
Почукване на вратата го изкара от унеса. Момичето явно вече бе тук. Лайнъс се изправи от дивана и бързо отиде до вратата. Отвори. Срещу него стоеше червенокосо момиче и му се усмихваше нервно.
-Здравейте, професоре!-поздрави го тя все така широко усмихната.-Как сте днес?
-Дакота! Здравей, миличка! Влизай, влизай! - подкани я Бен и направи място.
Момичето, подскачайки от крак на крак, се шмугна вътре и Лайнъс затвори вратата.
-Настанявай се! На масата има бисквитки, ей сега ще донеса чай! - провикна се Бенджамин и притича до кухнята. Чайникът вече вреше, затова мъжът просто го вдигна и понесе към всекидневната. На масата лежеше оставената от него книга и пръчката му. Той ги побутна и сипа чай в чашката на момичето, а след това запълни и своята.
-Как си, малката, какво става? Как беше в училище? - зададе въпросите си магьосникът, докато сядаше обратно на мястото си срещу момичето. Бутна книгата и пръчката в края на масата и отпи от чая си.
Толкова бе порастнала. Сякаш няколкото месеца, през които не я бе виждал, тя се бе издължила с поне десет сантиметра.
Бен се усмихна. Любимата му ученичка!

Дакота огледа стаята, беше точно така както си я беше представя, небеше много голяма, но не беше и малка, беше уютна и леко разхвърляна, но изглеждаше добре, имаше доста книги, което не беше изненада за нея. Бен и подаде чаша чай и тя побърза да отпие като лакомо мече, за нещастие чаят беше доста топъл и се изгори, но от друга страна беше много хубав и сладък, което я изненада, защото никой друг нормален човек не пиеше чая си с толкова много захар. Усмихна се лекичко към мъжа
-Ами добре съм..в училище е, ами знаете, нищо интересно, много задачи покрай изпитите, малко свободно време..Май нищо интересно не ми се е случвало от доста време, но пък нали сега сме почивка и сме напълно свободни та се надявам да наваксам..Ами вие как сте, какво правите?- попита го, Бен бе един от любимите и преподаватели, в него имаше нещо толкова мило и успокояващо, че винаги се чувстваше превъзходно около него и знаеше че каквото и да я притеснява можеше да го сподели с него..

Бен се усмихна насреща. Компанията му бе приятна. От кога не бе имал гости? Година, може би? Прекарваше времето си сам, четейки, пишейки или пък слушайки нещо по малкото радио, стоящо на стената. Хората го мислеха за затворен тип, между съседите се носеше мълва, че е болен психически и още куп подобни клюки. Но те бяха мъгъли и това не интересуваше мъжа. Компанията на книгите му бе достатъчна. А когато му доскучаеше, той винаги можеше да поиграе с котето в мазето. Огромното мазе бе направено специално така, че той, превръщайки се в пума, да може спокойно да потича. Но дори това понякога омръзваше и Лайнъс излизаше за някоя нощна разходка. Ароматът на прясно окосена трева му помагаше да мисли по-добре, оставяше въображението му да рисува нови и нови картини.

Думите на Дакота го върнаха в реалността. Отново осъзнаваше колко диво летят мислите му.

-Много се радвам, миличка! - отвърна той и отново отправи една усмивка.

Беше много горд с момичето. Добра ученичка, възпитаничка на грифиндор, с добро възпитание и изключително умна. Перла, която мъжът много ценеше.

-Аз ли? Моите дни не са с нищо по-интересни от тези на малката Принцес, лежаща отзад. - отвърна мъжа и се засмя.

Бялата котка леко измърка и понеже бе чула името си, стана и се приближи до двамата седящи. Огледа Бен, след това Дакота и малки крачки се приближи до момичето, отърквайки се в краката ѝ. Дори не почака покана. Скочи на дивана, след което с още няколко крачки и се озова в скута на Дакота, свивайки се на топчица. Започна силно да мърка.

-Явно не си любимка единствено на мен, м? - отново подхвърли Бен.

Обърна се и се зарови в книгите зад себе си. Извади една наглед доста стара, с оръфани корици, грижливо закрепени с магипласт. Отпред, с големи червени букви, пишеше "Времето - тайната, която все още разгадаваме".

Бенджамин внимателно постави книгата на масата и хвърли един поглед на Дакота.

-Подготвил съм нещо доста интересно за днес. Прочетох това малко четиво и си мисля, че това, което мога да ти покажа от него, доста ще ти допадне. Но преди това, кажи ми, какво знаеш за времето?

Лайнъс се облегна назад. Мъркането на Принцес изпълваше цялата стая.

Пренцес се беше настанила удобно в нея и очевидно много и харесваше да бъде милвана и обгрижвана от Дакота, защото мъркаше доволно. Това пък беше цяло щастие за момичето, което толкова много бичаше животни и особено тези мили, сладки и мързеливи жовотинки. Така и се искаше да я намачка и нагушка, но я беше страх да не я стресне и да отиде в краката на професора. Замисли се за това което и беше казал, ако му беше толкова скучно и еднообразно ежедневието, защо не дойдеше да преподава в Хогуортс, така поне щеше да е постоянно да е зает с нещо, а и щеше да го вижда много по-често, на което тя много щеше да се зарадва, но не беше сега времето да зададе този въпрос.

Дакота погледна книгата , която той остави на масата, изглеждаше доста стара и доста използвана. Щяха да говорят за времето и той и зададе въпрос като за начало, тя се зачуди как да отговори..

-Амии времето има много значения, тоест в метеорологично отнощение, времето в пространството, времето в което живеем- професорът само кимна и тя продължи.- В метеорологията времето е съвкупност от метеорологични явления в атмосферата, който се случват на дадено място и в даден момент. То е от значение за всички, защото всички се интересуваме дали когато излезем ще вали или ще грее слънце, дали зимата ще е студена и така нататък. Според мъгълите пък във Вселената има три пространствени и едно времево измерение. С него измерваме продължителността на състоянията и събитията. С времето също така измерваме определени периоди от живота ни, примерно чрез календарите отбелязваме дните и годините, които минават , чрез часовника определяме в коя часто от денонощието сме..В мъгълския свят, много хора мечтаят да могът да го спрат, да го променят..-тук тя спря за малко и се замисли, че дори тя би искала да върне времето на зад, ако можеше. Макар че вече след цели пет години тя не се противеше на магическата си част толкова много, все още всеки ден се питаше какво щеше да е ако си беше останала просто обикновено момиче. Тази година бяха олимпийските игри,дали сега усилено щеше да се упражнява за тях и дали щеше да изпълни мечтата си..Тръсна глава, не трябваше да мисли за това сега, това вече беше минало.- Хората приемат времето като минало, настояще и бъдеще, опитват се да измислят начини да го променят, измислят уж машини на времето, телепорти и други неща с който да оправляват някаква малка част от времето, да го надхитрят, но все още не им се получава, поне така мисля аз-продължи да бъбри тя. –От друга страна ние магьосниците имаме малка преднина, ние можем да се магипортираме, което ни позволява мигновенно предвижване на далечни разтояния, което си е един вид надхитряване..Съжалявам професоре, доста се отплеснах в размишленията си, но кажете вие точно какво искате да си говорим за времето..

Бен седеше срещу момичето и слушаше в захлас, почуквйки с пръст по книгата.Точно заради това харесваше Дакота. Умът ѝ щракаше като часовник. Прескачаше от тема на тема, поглеждаше от всяка гледна точка, изброяваше хиляди факти, а мисълта ѝ тичаше необуздана, неспособна да се задоволи само с това, което има на момента, а прескачайки напред и назад.

-Не, не, много добре, че се отпускаш. Исках да чуя какво мислиш ти, за да ти кажа какво мисля аз по въпроса. -каза мъжът и се изправи.

Закрачи из стаята, започвяйки да размишлява на глас.

-Магьосниците сме много напред в това отношение спрямо мъгълите. Ние имаме времевърти, ние се магипортираме, ние създаваме и трием спомени. И все пак в едно сме равни.

Лайнъс замълча за малко, сваляйки очилата от лицето си. Зяпаше стената отсреща, но въобще не виждаше. Умът му се рееше на друго място, препускаше точно както този на момичето зад него, в гъстите дебри на съзнанието и познанието.

-Представи си, миличка, че времето е влута. Всеки от нас се ражда с една пълна банкова сметка. И в момента, в който ние се родим, започваме да харчим. Плащаме за всичко, което правим.

Заобиколи масата и се приближи към камината в другия край на хола, върху която стоеше малък пясъчен часовник. Бенджамин го взе в ръка и го обърна, за да почне да тече. Пясъкът моментално започна да се спуска по стъклото, запълвайки празнината отдолу.

-Точно затова времето е най-ценното нещо, което притежаваме, Дакота. Не е златото, не са вещите... Времето е!

Лайнъс направи кръг из стаята. Часовничето вече бе преполовило пясъка отгоре и отдолу. Приближи се обратно към дивана и масата, на която седеше Дакота.

-Внимавай как хабиш времето си, мила. Да отделиш на някого от него е най-скъпият дар, който можеш да дадеш. Не го давай на хора, които не са заслужили тази привилегия. Защото ако го прахосваш безцелно, ако с него не си купиш уникални спомени и незабравими моменти...

Бен се наведе и остави пред момичето вече спрелия пясъчен часовник. Песъчинките не мърдаха.

-...ти ще си пропиляла своето богатство.

Бенджамин стоеше и гледаше момичето в очите. Усмихна се, а след това се върна и се настани обратно на мястото си срещу нея.

» Бенджамин Лайнъс
» Домът на Джонатан Шейкшав
» Домът на семейство Елементум
» Домът на мис Перигрин за чудати деца - Рансъм Ригс

Домът на Лайнъс

Домът на Лайнъс

Similar topics

Similar topics