-Бързооооо.. – побутна го тя. – Хайде бе, ще го изпуснем!
-Вървя де, вървя де...- каза той с по-плътния си глас.
Това беше вечерта, която чакаха от 2 седмици насам. Небето бе ясно, чисто, кристално черно. Светлините бяха изчезнали, изоставени назад в шумния и ярък град. Тук, на ръба на светлината, в полето, което бе осветено само от голямата луна, шумът беше единствено от щурците. Те огласяваха тишината със своята песен, кривеха я и я оформяха по начин, който на двамата, ходещи за ръка, беше уникален. Едно голямо дърво се извисяваше напред в равнината. Дърво, което бе давало подслон на поколения млади момчета и момичета. Неговите клони, под които са се разменили хиляди целувки, създаваха обстановка на сигурност, на закрила. Дървото закриляше своите посетители. То се радваше и живееше за тях. Точно натам се бяха запътили те. Това бе тяхното място... това, на което отиваха, за да останат само те, сами със себе си и своите чувства. Не се разсейваха от нищо, не им пречеше никакъв външен фактор. Просто тишината, слабата лунна светлина и тихия шепот на техните устни.
-Мислиш ли, че ще видим някоя тази вечер? – попита тя, а в гласът ѝ се усещаше вълнение.
-Разбира се, че ще видим! Казах ти, че ще дойдат заради теб...
Тя стисна ръката му по-силно.
-Обърни се натам. – каза той и посочи голям участък от небето леко в ляво от тях, докато сядаха и се подпираха на вековният ствол.
Тя се сгуши в него и загледа небето. Божичко, те бяха толкова много! Милиони, милиарди светещи звездички блещукаха над тях. И всики бяха красиви по своему. Примигваха по своя чаровен начин, оформяха невъобразими фигури, даваха живот на фантазия и мечти. Те я пленяваха. Не можеше да откъсне очи от тях. А в ухото си чуваше неговия глас. Тих, мелодичен, спокоен... нашепваше красиви думи. Такива, които топлеха душата и радваха ума. Нашепваше, а тя усещаше топлия му дъх по врата си.  
-Ооо... – ахна тя.
Метеоритът образува дълга черта на небосвода точно там, където те гледаха. Ярка следа, която сякаш свързваше милионите малки звездички. Една следа, която изразяваше толкова много. А след това, само секунда след като се бе появила, тя изчезна със същата грация, с която бе дошла.
-Казах ти, че ще дойде....Пожелай си нещо...-каза той тихичко.
-Готово! – чу той нейния глас. Беше приглушен, но изпълнен с възбуда.
-Ще се сбъдне, това е сигурно. Винаги се сбъдват!
-А ти какво си пожела? – полюбопитства тя.
Той се засмя тихичко, а след това на лицето му остана само усмивка.
-Защо се смееш? – чу той да излиза от нейните устни.
-Защото – прошепна тихичко той – моето желание вече се е сбъднало.
Той отново помълча.След това хвана лицето ѝ и я погледна в очите.

-Когато ми кажат „Пожелай си нещо”, първото нещо, за което се сещам, си ти....  

Е, чак толкова добро... Благодаря! ^_^

Не чак толкова?! Госпожата ми постоянно повтаря, че скромността не краси човека    Не скромничай! НЕВЕРОЯТНО Е! Особенно както сме си едни романтички ^^ И като пишеш нещо друго задължително го оставяй тук, да му се порадваме и ние    
    

Хахаха, благодаря :PP Не сте казали, че искате, аз имам толкова много... :D

Заявявам ти го в такъв случай !

Сестра ми това и аз му го заявих ( че е невероятно <3 ) , но пък плачи и завиждай сестро ( в добрия с мисъл на думите ) той ми бе дал и още едно негово произведение да чета ... и уж каза, че ще ми дава още там си и остана! И все пак това тук съм наистина влюбена в него ^^ Непоправима романтичка...


( Малкото Зло е... :D )

Ще го изнудим за още..заедно!  

Държите да е пак нещо от тоя сорт или забавничко? :D По желание на клиента, естествено :D

Ами колкото и да ме изкушаваш...гласувам за забавното.
Но ние сме като пирании, хиени и лешояди в едно - всичко искаме! :D <3

Всичко, всичко, всичко нито сладко нито солено не отказваме давай      

Предварително се извинявам ако има грешки, тва е писано отдавна и не ми се поправя :D

 
 
Ей ме на ….След толкова дълъг живот,свършвам в кофа за боклук…А какво ли не ви дадох? За пари ли,а? За много ли? Неее,определено не ме изхвърлиха за пари…Тук,в последния момент,преди моето рециклиране си припомням живота…. моето създаване…как сглобяват металните ми кости,как слагат шушяк на моята глава….
Онзи ден бе горещ и работниците вървяха бавно,с леки залитания по улицата. Имаше две жени с дълбоки деколтета,които държаха няколко от моите братя. Докараха ме с камион в един магазин и ме оставиха на централно място. Естествено! Не искам да се хваля,но аз бях най-красивия чадър.Мъж се спря и ме взе,започна да ме оглежда, но ме върна с думите : „ Аа,не става” . „Що кво ми е бе?” , но той надали ме чу. Така стоях на припека цял ден. На вечерта старата продавачка ме прибра в прашасал кашон. Смрадта беше ужасна! Имаше мухъл навсякъде,а две хлебарки се……..гонеха!
            Сутринта дойде бързо.Вече се бях запознал с още няколко чадъра и един дъждобран.Той ми разказа,как старец го купил,за огромната грижа,която е полагал за него,как всеки ден го е чистел от прахта,държал на чистичка закачалка и го е носел само по нужда. Много исках да имам стопанин като неговия.
            Когато през деня ме оставиха на сергията,видях две дечица. Те сочеха стар човек и викаха: „Той е дебел” , „Той не е дебел” . Започнаха да се смеят и побягнаха с вика „Той е супер дядка” . И тогава…..дойде Тя! Беше висока,млада,с дълга черна коса и красиви зелени очи.Стрелнах я с влажен кравешки поглед,говорещ „О,да вземи ме бейби”! Тя сякаш ме чу,погледна ме и….ме купи.Да,определено умеех да омайвам жените. Веднага ме окачи на китката си и ме овеси на връзчицата.Очите ми бяха на височината на колената й и докато се полюшвах,видях колко дълбоко изрязани бяха прашките й. Ох лелеееееее,чак пръчките ми се накъдриха.....тя наистина беше хубава.
            Щом стигнахме в къщата,Тя ме остави в една кутия,в която имаше бастун и стара пръчка. Две дечица изтърчаха от едната стая,гонейки трето,което викаше силно “Аа,за наденицата ли питате?” . Тук определено беше весело. Изведнъж единия хлапак ме грабна и ме метна яко. Усетих силния удар в стената,исках да извикам,да го напсувам ( определено на майка ) , но нямах уста .
            Няколко дни минаха така,докато се възстановявах от болката в първата пръчка от дясно. Един ден дойде гостенин. Странното му произношение би ме накарало да наостря уши ( ако имах такива ) и ме заинтригува. Изговаряше буквата „Л” по много странен начин. Набиха ми се няколко думи като „куечка,уево,уодка и муеко” . Добре че тоз си отиде доста бързо,иначе щях да помисля че вали дъжд…толкова голяма беше локвата пред мен от смях!
            Та те така….дните минаваха в слушане на различни бисери като „Колежкее,пусни сигнал!” „www точка , а тва го няма..пропускаме го „ и още хиляди подобни. Започнах да се отегчавам,докато един момент в къщата се появи някакво същество…Много се зачудих какво беше това,докато чух едно от децата да вика „ Мамоо,патката влезн`а!” . Я,това било патка значи. Брей ама патка бе,дълга с клепнали уши…с малки крачета…лошото е че често идваше да ме душка и ме препикаваше с вдигнат крак. Добре че беше Тя…Тя ме спаси със простото „чиба! Чиба от тук псе такова!” . Явно „псе” беше името на патката. Ама тя патката беше доста миризлива де.Ай остана някъде за 15 минути,ай къкаше и след нея купчинка до купчинка. С кво я хранеха тия хора не знам,ама яко вонеше! Както и да е,превъзмогнах го…
 Един ден,скучаейки и без да знам защо повтаряйки си „ Абе верно къде е батко?” , погледа ми попадна на сериините номера на бастуна и пръчката. Станаха ми интересни,взех да си правя разни анаграми и с това се развличах доста време,докато една сутрин,събуждайки се на мястото им видях два нови чадъра.Нови нови…не бяха толкоз нови ама…нейсе. Лека полека завързахме приказка и от дума на дума стигнахме до бастуна и пръчката. Те явно ги познаваха и така тримката решихме да ги издирим. Обаче откъде да почнем? Мислихме,мислихме…и единят се сепна „ Все още имаме номерата им нали?” и аз безмълвно кимнах. На другия ден се измъкнахме от кутията и тъй като нямахме крака ( за жалост ),запонахме да се търкаляме по пода,белким стигнем до изхода. Аха да изляза и…вратата се отвори и ПРААС! Пръчките ми изпукаха в стената. Май зат’ва ме изхвърлиха де … ба го у късмета! Важното е че ги открихме..ей тука до мене са. Ако си повдигна двете строшени „ребра” , мога да видя горната част на бастуна. То само тя е останала май….другото мишките го завлякоха нанякъде… Добре поне, че една си сви гнездо върху шушяка ми,та поне не съм самотен…
 

 Nice а? 

Вижте - пожелахме си и момчето веднага ни го поднесе... ^^
На мен ми харесва, но края ми е тъжен. Бедното чадърче. И все пак не мога да не призная, че ми бе изключително смешно на части :D и... както се казва "Момчето си намерило патката.."

Такъв е живота - радост и тъга :D

Човече пишеш... Уникално. Нямам какво друго да кажа, просто... Искам още!