Токчетата ми отекваха наоколо. Ударът на обувките ми о студения мраморен под произвеждаше този великолепен и изпълнен с величие и власт звук ме изпълваше и ме гъделичкаше. Мантията ми пък се влачеше и тихият и' звук беше едва доловим за простото ухо или по-скоро за този орган, който не беше свикнал да долавя и най-малките трептения, които за един трениран магьосник бяха нищо oсобено, защото той или тя ги чуваха всеки ден, когато тръгнеха за работа или дори учениците, вървейки по коридорите. Походката, с която вървях сега, показваше самочувствието ми. Но всеки знаеше, че то е с покритие. Много хора са дръзвали да заплашат Ребека, но само много малко са оцелявали и то със сериозни наранявания. 
- Идентифицирай се!- избълва някакво гласче зад една огромна катедра. Съществото, което беше издало този така тих вик, много трудно можеше да бъде забелязано, защото се беше почти скрило зад бюрото. Усмихнах се, а след това потропах върху мебела.
- Ребека Майкълсън- промърморих тихо и студено.
- Госпожице Майкълсън? Желаете да посетите трезора си?- попита таласъмът, който все още не се показваше изотзад. Противни твари- мислят само и единствено за злато и тези наклонности ме изкарват извън релси. Бих ги избила всичките, но после ще си навлека много проблеми. Но тъй... да се върнем в реалността. Макар много да обичах да се развличам и да мисля за тези така приятни неща като убийството и изтребването, все още си харесвах и да оставам жива, така да се изразя.
- Всъщност не, тук съм по заповед на Министерството. Сега ще ви покажа писмото- започнах тихичко да ровя из чантата си и го намерих- Заповядайте! Вътре ще намерите всичко необходимо.
Таласъмът взе едно ножче и отряза запечатаното писмо. Не виждах нищо друго от него освен, разбира се, гърбавия и дълъг нос. Той изсумтя и явно направи някакъв знак на таласъма в дъното на залата. Скоро съществото дойде при нас.
- Тази госпожица желае да бъде придружена в старите трезори. Иска да провери охраната и дали е имало взлом.
Погледнах таласъма, който можех да видя, естествено, и му се усмихнах зловещо, показвайки белите си зъби. Той направи вял знак да го последвам и скоро се озовахме долу. Извадих бързо пръчката си и замахнах към съществото.
- Империо!- помислих си и то веднага се подчини на волята ми.
" Няма да го убивам все още, защото ми трябва да се върна"- вътрешният ми глас се обади. Тръгнах бавно, а дребосъкът вървеше пред мен. Изведнъж видях някакъв мъж, който стоеше в сенките. Насочих пръчката си към него и извиках:
- Какво правиш тук?

Томас Ройс стоеше със скръстени ръце облегнал се на влажната стена от някакъв материал по-стар и от него. От всички неща на тази Земя, той обичаше най-много сенките. Колко беше забавно да виждаш всички и все пак никой да не те вижда. 
Толкова много богаташчета, чичковци и разни бабички без пенсии бяха минали покрай него и все пак никой не го забеляза. А сега тази млада "дама" го беше видяла може би с първия поглед, който бе хвърлила натам. Изумително.

"Мамка му" изруга Ройс и се изплю на земята. Прикритието му беше разкрито.
Сега трябваше пак да борави с думи, за да се измъкне от сложната ситуация.
"Е, добре"

Младежът се отлепи от сенките и направи една-две крачки. Между него и Ребека все още имаше достатъчно голямо разстояние, та тя да не се развърти като мелница и да го пребие. 
Въпреки че пръчката на момичето беше извадена, Том дори не благоволи да направи същото и със своята. Какъв беше смисъла? Нима тая щеше да успее да му направи нещо, ако той не й позволеше? Хаха, друг виц моля.

Ройс остана със същото каменно изражение като преди малко. Гледаше в студените очи на Ребека дълго, без въобще да се възхити от злия й поглед.
-Бих могъл да те попитам същото...- каза той флегматично.
Какво се очакваше да отговори? Да пропее като птиченце ли?  Щеше да си запази всичко, което искаше, за себе си.

Факт е, че подобно държание не беше от най-интелигентните предвид факта, че Ребека имаше и пръчка, и подчинен. Е, все пак Ройс все още се съмняваше в нейните умения, но все пак си беше опасничко.

-Не може ли човек да си повиси тук, ей така? Малко на мръсен въздух. Понякога се чувствам като къртица. Имам нужда да си покопая? Ти нямала ли си подобни желания?

Томас вдигна доволно вежди и зачака отговор...

Хвърлих изпепеляващ поглед на момчето. Какво си въобразява? Че е някакъв цар или може би, че владее всичко и всички и може да ги върти на пръста си. Това помещение специално беше забранено за посетители или хора без придружител, защото трезорите бяха прекалено строго охранявани и все пак стари. Никога не се пускаше човек в Гринготс без таласъм, който да те придружава. А този тук се беше облегнал и наблюдаваше всичко и всички сякаш си беше у дома. Днешните хора нямат и грам възпитание. Но въпреки това може да се възползвам от ситуацията. Все пак и аз не бяха добро момиченце вече. Накарах таласъма да се разкара от пътя ми и започнах да се приближавам към мъжа, който дори не трепна. Сините ми очи го пронизваха и сякаш разглеждаха като на рентген. Ръката ми потрепери, защото вече не издържаше толкова време във въздуха, висяща и чакаща, но хватката ми беше стегната. Това издаваше колко съм твърда и може би безмилостна, но може би това хлапе ме подценяваше. Не бива да го прави или просто може да ми се отплесне ръката и да остане без някое и друго око.
- Всъщност аз бих могла да ти отговоря. От Министерството на Магията решиха да ме изпратят да проверя старите трезори за нарушители и ако има такива, веднага да ги накажа и предполагам да сложа по-силни заклинания и защити и ето те и теб! Беззащитно хлапе, което се разхожда, където не му е работа.- промълвих тихо, но този шепот отекваше безмилостно в стените и пронизваше плътта.- А сега... Обясни ми. Какво търсиш тук или ще трябва да се погрижа за теб, като те изпратя директно в Азкабан и повярвай, мога да го направя.
Очите ми засвяткаха застрашително и може би биха хвърляли огън наоколо, ако бяха по-специални. Следващите му думи обаче ме накараха да се засмея зловещо. Всичко отекна наоколо, разбира се.
- Да си повисиш? Ти или си много тъп, или много нагъл.
Вече бях достатъчно близо, за да докосна гърдите му с пръчката си и да прогоря  дупка в мантията му.

Никой ли не разбираше, че на Томас грам не му пука от разни хорица, дето му разказват някакви нещо, от които никой не се интересува, най-малко той. Аре малко по-сериозно.
Коя беше тая бабичка да казва на такъв велик човек като него какво да прави? Да не би да му беше майка или настойник? Коя беше тя всъщност.

Ройс веднага разбра- властна, безмилостна, даже злобна и тотално досадна. Тя беше като него. Малко аврори или за каквото тя там се представяше се държаха така, освен най-строгите разбира се.
Друго какво я издаде? Таласъмът, когото тя така избута. Е бива ли? Кой кого трябва да възпитава сега, а?

-Не знам, бабче, за каква се мислиш или какво си мислиш, ама на мене тия неща не ми въздействат- каза бавно Ройс.- Тия игрички може при някого другиго, при мене- не. И знаеш ли защо? Защото аз съм ги измислял!

Том не очакваше дамата веднага да проумее за какво става дума, той просто разтягаше локуми. Цел- никаква. По-скоро да ядосва досадната чанта.
И все пак, не благоволи да си извади пръчката. А може би беше важно, защото ако деменцията беше хванала Ребека, тя можеше тотално да полудее и да го убие просто защото се е побъркала. И то тотално.

-Какво ми се правиш тука на нещо, което не си, а? Да провериш старите трезори, тъй ли? Нима? А тоя тука- Ройс избута леко Ребека и се приближи към странно държащия се таласъм. Той само се хилеше и се оглеждаше насам-натам. Ройс щракна два-три пъти с пръсти пред лицето му. Без реакция.-Искаш да ми кажеш, че това е нормално? Все едно си го напила с ацетон. А и освен това, ако при нормални обстоятелства бутнеш така таласъм, както преди минута, нямаше да ти се размине,  нали?
След кратка пауза той продължи:
-Проклятието Империус... помня първия път... Забавно беше.

Томас вдигна леко вежди и загледа Ребека, очаквайки да избухне като вулкан или нещо такова...

Гледах го. Той правеше своите малки демонстрациики, а аз просто бях като че прасната с мокър парцал. Такова безобразие. Наистина има хора, които са си за Азкабан без престъпления. Не мога да повярвам. Ще ми държи лекция. 
- Така ли? Ти ли си ги измислил?- попитах злокобно и го допрях до стената.- Гледай сега, малкия. Мери си приказките, защото не знаеш с кого се захващаш. 
Отдръпнах се и го погледнах със светещ поглед и пламъче, което нашепваше "Мразя те". Все едно расли в гората. Поне в Хогуортс да ги учеха на обноски. Може би не беше ходил и нa училище. Поне да го бяха научили на нещо игрите в парка и хулиганите, например, на улицата. Не, не.. просто не мога да понасям такива хлапетии, които се правят на велики.
"Той разпозна Империус. И какво от това. Все пак може да ми послужи за нещо"- подсмихнах се и го погледнах пренебрежително.
- Е, може би ме хвана, но все пак не можеш да обясниш защо си тук, а това държание е все пак недопустимо към служител на Министерството- една злобна и студена усмивка се появи на лицето ми.
Започнах бавно да обикалям около него, а ръката ми докосваше съвсем леко тялото му.
- Ще трябва да те отведа с мен. Какво ще кажеш?- попитах и за пореден път забучих пръчката си на същото място, едва не запалвайки дрехата му. Черното петно се увеличи.  Какво ли щях да правя с него? Обичайното- да се забавлявам, да го изтезавам и после да го убия. Чудесен план. Пък и съм свободна за вечерта. А защо не и трите по едно и също време- Докато го изтезавам, да се забавлявам, опитвайки се да го убия. Чудесна комбинация, не мислите ли?
Докато го чаках да отговори, замахнах към таласъма и го накарах да отвори един трезор. Надникнах вътре и го разгледах от горе до долу. Беше почти празен. Не знам чий беше, но беше странно да е толкова празен. Старите трезори обикновено са на древни родове, а този беше чистак бърсак.
- Да имаш нещо общо?- попитах и го погледнах подозрително.

-Ама ти все още ли се правиш на служител на Министерството? Докога бе, мило?
На Ройс му писна от разни игри, а това, че му гореше мантията, направо не му допадаше. След последните й думи, Томас направи няколко крачки в страни, извади пръчката си и така лека-полека оправи петното. След това отново я прибра и влезе в опразнения трезор. Разгледа го. Разбира се, че той го беше обрал. Беше преди минути, когато всъщност беше направил същото като Ребека, макар и по по-различен начин. Беше го направил буквално за секунди, отвориха му два трезора,  той взе каквото можа от единия , сложи всичко в мантията си, затвориха трезора. Таласъмът под Империус беше убит и беше добре скрит в другия трезор. След това затвори двата трезора и се облегна на стената, чакайки да излезе от някой недъгав, който нямаше да го забележи. При идването на тая нещата се промениха. Е, все пак си беше забавно.

Причината за цялата работа- Ройс беше черен магьосник все пак. Всяваше хаос. 
Най-забавното възможно нещо. 

Та Ройс оглеждаше трезора и направи една изненадана физиономия, дигна леко рамене и излезе от трезора.
-Не знам кой е, ама не съм. Сигурно е бухалът.

Томас излезе и се облегна на стената. 
-Колкото до отговора на другия ти въпрос, вече ти казах, стоя си и си чакам. Не е нужно да омагьосвам разни идиоти, за да вляза тука- излъга той. Всъщност той знаеше, че без да го направи чисто и просто няма начин да се влезе.- И не ме пипай повече с бабешките си пръсти, че вече не знам колко пъти трябва да се къпя, за да се почистя...