Нямаше нищо по - досадно от ходенето по магазините. Навсякъде беше пълно с разни досадни лелички, кресливи деца и нагли търговци. Младият Маккой мечтаеше за домашно духче. Определено един верен слуга щеше да му е от голяма полза за подобни досадни задължения. Все пак той искаше да изучава магия и да обезсмърти своето име. Е, засега нямаше и трябваше да върши и това сам. Без желание се спусна по улицата, като видимо странеше от всички останали. Силно впечатление му направи и едно тлъсто, ниско и страшно пъпчиво хлапе. То яростно скачаше и ревеше на средата на улицата събирайки  погледите на всичко живо. До него слабичка жена се опитваше да го успокои, но без особен успех. Монтгомъри се досети, че това най - вероятно е много страдалната му майка. Тук слидеринецът не се стърпя и реши да се намеси. Извади тихомълком своята пръчка и едвам чуто прошепна:
- Имобулус! - При което туловището на хлапака започна да губи тежест. Сигурно за първи път в живота си се бе почувствал така лек, ако се съдеше по огромното му тяло. Не след дълго паника обзе него и майка му. Двамата започнаха да реват с всичка сила, а около тях тълпата видимо се паникьоса. Целият този хаос развесели малко Монтгомъри. Чудно колко полезна можеше да бъде една видимо лесна магия, стига да се използва в правилния момент. Е, тази постъпка със сигурност щеше да попадне в и без това късият списък с добри дела, които някога е вършил. Нямаше по - върховно удоволствие от това да накаже тлъстото, разглезено хлапе. Вече с доста по - приповдигнато настроение, младежът продължаваше по пътя си, като все се стараеше да избягва останалите. Не след дълго стигна една от най - рисковите зони на "Диагон - Али" . Сладкарниците, магазините за сладолед и прочие. Тук обикновено гъмжеше от деца, които толкова се бяха унесли в яденето, че забравяха да гледат къде вървят и поради това често се случваше да се срещнат хора с изпоцапани мантии. Младият Маккой се концентрира с все сили и тръгна много внимателно. Не след дълго видя и първото препятствие по пътя си. Някакво малко момиченце с видима наслада погълваше някакъв сладолед на клечка. Монтгомъри не отделяше очи от нея и почти успя да я заобиколи, когато почувства натиск върху гърба си и полетя напред. Резултата беше ясен, новата му мантия се нуждаеше от пране. Част от сладоледа се бе размазал точно на слидеринският герб:
- Извинявайте! - Чу зад себе си нечий доста нежен глас. Щом се обърна видя една красавица от Хафълпаф с доста стреснат вид.
- Няма страшно и без това на змията ми й се прияде нещо студеничко! - Направи опит за шега младежът и за да засили ефекта се озъби с оная негова зловеща усмивка на момичето...

- Разбира се, че съм от Слидерин. - Заяви леко изненадан Монтгомъри, нима имаше друг вариант? - Е, Ади, за мен е чест да се запознаем. - При което се наведе леко и едвам докосна с устни ръката на момичето. Тя изглеждаше шокирана. Явно не бе виждала много кавалери, но това не бе голяма изненада. Все пак магьосническия свят беше залят с мътнородска паплач. За младежа те бяха меко казано нецивилизовани и сега заразяваха всички с техните отвратителни привички. Надяваше се искрено, че някой ден този въпрос ще бъде решен и наследниците на древни магически родове ще получат полагащите им се по рождение права. В този момент, за негово съжаление това изглеждаше само като много далечна мечта. Е, все пак беше още млад и имаше цял живот пред себе си за да я осъществи. В момента единствено можеше да полага усилия в училището с надеждата да се изучи достатъчно за да тръгне по пътя на величието. Ех, величие... още една негова мечта. Беше готов на всичко за да може да обезсмърти своето име. Разбира се за това имаше твърде много време. Сега пред него имаше едно красиво девойче и беше време за поне за малко да позабрави своята амбиция и самолюбие и да се опита да направи добро впечатление. Вътрешно трябваше да признае, че социалните умения му бяха доста слаба страна, но все пак можеше да опита:
- Е, драга Ади, имаш ли планове за днес или би приела разходка с един приятен слидеринец? - При тези думи се появи и усмивка на бледото му лице. Все пак за него бе по - добре компанията на един единствен човек, а Ади определено имаше вид на интересна личност. В този момент през главата му мина една интересна мисъл. За пръв път щеше да се мотае с човек от дом различен от Слидерин. Това определено можеше да бъде доста полезно изживяване. След миг новата му позната прие поканата за разходка с усмивка:
- Тогава, мадам, водете! - Изрече Монтгомъри и протегна ръката към хафълпафката. Доволен от себе си, че този път не успя да оплеска нещата тръгна след момичето. Да, разходка, това беше нормално и хората го приемаха, нали? Определено имаше напредък в отношението си към хората и това му носеше приятно чувство на задоволство...

Срещата с новата му позната определено носеше доста изненади. Още преди да успее да се опомни и вече прекрачваше прага заедно с Ади. Монтгомъри се опита да си придаде спокоен вид, но все още беше в шок, момичето обичаше да говори и почти не му оставяше време да отговори на въпросите й. Е, трябваше да признае, че определено му допадаше компанията й. В един от моментите в които младата девойка си поемаше дъх, младият Маккой побърза да отговори поне на част от въпросите с които бе залян:
- Моето име е Монтгомъри Джеймс Маккой и ще бъда шести курс в Слидерин. -  Изрече машинално той. Тук малко го хвана срам от самия него. Беше на разходка с чаровна мома, а звучеше като някой мъгълски робот. Опита да се усмихне, но не успешно, все пак не много роботи можеха да се усмихват, нали? Пое си глътка въздух с цел малко да се отпусне. Помогна му. Някак неусетно, Ади, пожела да види домашният му любимец. Нямаше нищо против да покаже своята змия на момичето, но го беше срам от баща му. Без съмнение Джеймс обикаляше пиян имението потънал в жалкият си позор. Последното което искаше, обаче бе да отрязва девойката по груб начин и просто се опита да се направи, че не е чул въпроса. Сещайки се за баща си нещо в него кипна. От както се помнеше единственото, което бе получил от родителят си бе унижение и болка. Мразеше го чистосърдечно и не веднъж бе желал смъртта му. Отне му няколко минути да успее да се отърси от спомените си и веднага забеляза как Ади го наблюдава с любопитство. Опита се да прикрие мислите си с небрежна усмивка:
- В момента искам само да прекарам малко време с теб! - Каза Монтгомъри и усети приятно усещане в гърдите си. Да, наистина искаше да прекара още време с нея. Компанията й наистина беше страхотна и му се щеше да е около нея, колкото се може повече...

Да предложиш на слидеринец екскурзия с мъгъли си бе определено идея за милиони. Младата Ади определено беше преизпълнена с енергия и ексцентрични идеи. Нищо лошо, разбира се, но оставаше въпроса как да отклони тази покани. Някак си не можеше да се представи в къща и компания на същества без капчица магическа сила. Погледна тайничко към новата си позната. Определено тя можеше да предизвика интереса на хората покрай нея. Въпреки, че беше от Слидерин и по правило вече трябваше да я унижи публично, Монтгомъри бе усетил странно влечение към нея. Определно усещаше огромно желание просто да я прегърне и да се опита да бъде нежен. Тъй като за разлика от отварите в това нямаше никакъв опит, той беше длъжен да почака, както се казваше да успее да улови момента:
- Разкажи ми за себе си? Виждала съм те в училището, но ... ами никога не съм имала някакъв контакт с теб. Обикновено избягвам слидеринци, опитвам се и тези от Грифиндор да избягвам напоследък. - При което красивите очи на момичето се забива право в лицето на Монтгомъри. Е, тук поне можеше да признае, че можеше да говори за своя род с часове. Все пак той беше Маккой. Усмихна се мило на момичето и започна да разказва:
- Засега аз съм последният наследник на стар и уважаван род. Само до преди половин век бяхме считани за един от най - великите магьоснически родове, дори някой ни сравняваха и със самия Слидерин. - При тези думи направи кратка театрална пауза за да покаже своята гордост от сравненията. - Аз и моите роднини до един сме учили тайната на магията и вълшебството именно в зеления дом на Хогуортс. Е, вече рода ми поизгуби малко от аурата си заради оня глупак, който се нарича мой баща! - Монтгомъри буквално просъска последното изречение. Веднага щом се досети за човешката карикатура Джеймс, то в момчето избухна безсилен гняв. В очите му проблесна злокобен пламък. Понякога докато лежеше в своето легло в Хогуортс успяваше да се преспи единствено с мисълта как убива баща си и отърва всички Маккой от издънката Джеймс. След миг успя да се овладее и да се опомни. Та той беше насред "Диагон Али" с едно от най - красивите момичета, които някога е срещал. Просто в този момент нямаше право да мисли за своя "мил татко" и се изнервя ненужно. Е, все пак тя попита и той бе длъжен да отговори на въпроса й. Няколко секунди по - късно се опита да разведри малко атмосферата и да махне мислите си от баща си. Погледна към Ади, която изглеждаше някак разстроена от разказа му:
- Защо избягваш грифиндорци, нали те ви пазят от големи и лоши слидеринци? - Надяваше се красавицата да оцени хумора му...