Внушителната сграда се изправи пред погледа ми и сякаш тук се намирах в друг свят. Имах чувството, че всички гледаха смаяно огромният замък пред тях. 
След като ни прибраха в замъка трябваше да се настаним-това ми отне повече време отколкото очаквах. Оказа се, че тук имало много правила. 
Жалко-значи нямаше да съм от примерните ученици.
Вечерята щеше да започне всеки момент. Възрастна стара дама, със строг поглед и строга прическа ни поведе надолу по коридора към голямата зала–така наричаха мястото където учениците всеки ден се хранеха и където се организираха тържествата.Дългата черна перелина на професор Маггонъгъл леко шумолуше по мраморния под. 
Влязохме в трапезарията и всеки трябваше да си намери мястото. 
Тъй като бях разпределена в Грифиндор се огледах за някои от тях. 
Не познавах никого.Когато се запътих към Грифиндорската маса всички погледи се впериха в мен. Лицето ми не издаваше никаква емоция. Бях свикнала постоянно да ме зяпат. И не ме интересуваше, че някакви си непознати момчета и момичета ме гледат. 
Заех мястото си до едно момиче. Беше с тъмна коса и мило лице. Или поне така изглеждаше. 
Огромният таван над нас представляваше истинска загадка. Многобройните свещи висяха във въздуха и блещукаха над главите ни. Гледката ме остави без дъх и вдигнах глава към тавана. 
Все още не познавах никого тук, но трябваше да си намеря приятели. Или поне се надявах на това. 
Сведох поглед към масата- беше отрупана с какви ли не вкусотии-пасти в разнообразна форма и цвят, мъфини, ястия със странен аромат изобщо всичко, което едно богато въображение можеше да си представи. 
Момичето, което стоеше до мен ми се усмихна и се обърна към мен.....

Първият ден в Хогуортс беше точно толкова вълнуващ и вълшебен, колкото брат ми беше описвал, колкото родителите ми казваха. И с натежало сърце се качих на столчето, където щяха да нахлупят Разпределителната шапка на главата ми. Знаех, че всички от семейството ми са били в Слидерин, очаквах и аз да бъда там, макар въобще да не го исках. И явно легендите за шапката бяха истински, защото тя се вслуша в молбата ми и ме изпрати в дома, който най-малко очаквах - Грифиндор. Не ме разбирайте погрешно, беше невероятно! Това беше като сбъдната, недостижима мечта. Щом шапката го оповести, хората на масата на дома започнаха да пляскат, докато аз слизах от подиума, за да заема мястото си, ухилена от ухо до ухо. Седнах до няколко вече разпределени деца, с които се запознах, както и с някои от по-големите ученици. 
Погледнах обратно към подиума, където момиче с огнено червена коса и красиво лице заемаше мястото на стола. Шапката не се колеба много, а бързо-бързо извика името на Грифиндор, на моя дом. Осъзнах, че се вълнувам, при това много. Започнах да пляскам с останалите, докато тя слизаше към нас с усмивка. 
Седна до мен, поглеждайки нагоре към тавана, почуда изписана по лицето й...после погледна към масата и всичките лакомства, които я прегъваха под тежестта си. Предположих, че не е знаела за това досега, или пък като мен е била твърде смаяна, за да не гледа така. Като се замисля, всички първокурсници гледаха така. 
Тя изглеждаше мила, а и едва ли щеше да е лошо да завържа някакви приятелства. Все пак, единствените хлапета, които познавах бяха семейни приятели, а те, естествено, бяха на най-отдалешената маса на Слидерин. С което контактите ми се изчерпваха. А освен това, с това момиче щях да спя в една стая през следващите седем години, така че...
- Здрасти. - поздравих с усмивка. - Аз съм Елъди...Елъди Атертън...ами ти?
Смътно чух, как шапката отреди някакво момче към Хафълпаф, преди да се съсредоточа отново в новата ми съученичка, чието име очаквах да чуя...

Не се вълнувах особено в кой дом ще бъда. Беше ми все едно само да бъда далече от черните магюсници.Затова и когато шапката обяви с тръбен глас"Грифиндор" просто станах спокойно от подиума и се отправих към масата за да се настаня. 
Момичето, което стоеше до мен ме поздрави и се усмихна.
-Здравей, аз съм Бетани-Джорджиана Ле Роукс-отвърнах. И ти ли си в Грифиндор? -попитах, не бях чула къде е разпределена.
Посегнах към един мъфин и отново заоглеждах стаята-толкова много момичета и момчета, преподаватели, толкова много хора събрани на едно място. Какво ли щеше да ме очаква тук? 
Обърнах се отново към Елоди и казах:
-Таванът е прекрасен нали?

- Здравей, аз съм Бетани-Джорджиана Ле Роукс.- тя каза с мелодичен глас. Хареса ми. А освен това, знаех това име. 
Ле Роукс. Семейство на чистокръвни. Наистина, гадеше ми се, че познавам хората заради кръвния им статут, но нямах друг избор, след като бях израснала сред хора като родителите си. Но пък ако им кажех, че съм се сприятелила с поне един чистокръвен, то тогава може би нямаше да се цупят толкова, че съм в Грифиндор, со което се стигна и до следващия й въпрос.
- И ти ли си в Грифиндор? - това ме озадачи...
- Ама...естествено, че съм в Грифиндор, седим на една и съща маса, все пак!- засмях се тихо и се сместих навътре, за да седне още един първокурсник, отреден за нашия нов дом.
Бетани посегна напред да поеме един от вкусните мъфини, а аз реших да последвам примера й - много от учениците вече похапваха, така че едва ли щеше да е лошо - а и не можех да устоя на всичкото това ухание! Определено беше най-невероятният мъфин, който бях яла през живота си...
- Таванът е прекрасен нали?
Въпросът й ме извади от транса, в който бях изпаднала. Затова доста недодялано я погледнах, докато асимилирах думите, преди да погледна към спокойното, отрупано със звезди небе, което се рееше над нас.
- О, да, определено! Брат ми ми е казвал, че таванът изглежда като небето отвън. - замислено се усмихнах. - Освен когато има бури. Ако навън вали, таванът ще го отрази, без да ни осигурява душ. 
Оставих мъфина в чинията пред себе си, защото наистина беше вкусен, но не беше мъдро да се тъпча, преди дори да е започнало официалното пиршество. 
- Имаш ли братя или сестри? 

Атертън....Атертън....-не ми говорше нищо.Сега разбрирам, че е трябвало да внимавам повече когато леля ми Деметрия ми обясняваше за магюсническите семейства и чертаеше дълги и разклонени родословни дървета.
-Ама стествено, че съм в Грифиндор-каза тя. Нямаше как да знам, тъй като в момента, в който я попитах още ни разпрделяха и не се бяхме настанили на масите. 
Думите й преминаха през главата ми като на сън.
-Извинявай-просто не бях тук. - казах и се усмихнах леко. Бях се замислила за черните магюсници.Ако тук срещна някой от тях, не знам как бих реагирала.
 Елъди сподели, че брат й е разказвал за тавана. Спомена, че кагато имало бури таванът ги отразявал. Харесвах бурите. Бях се родила в такава нощ. 
-Значи и брат ти е учил тук?-предположих. Все още ли е в Хогуъртс?-попитах и отпих от чащата с шампанско на масата. 
До Елъди се настани още едно момче от нашият дом. 
Замислих се за стаите. Обясниха ни, че ще живеем всички заедно. Това можеше да се окаже доста вълнуващо, но се притеснявах, защото досега никога не бях живяла с някой друг.Бях свикнала сама да се разполагам. 
Елъди ме попита дали имам братя или сестри. 
-Нямам братя и сестри, но имам много лели и братовчедки, което си е почти същото-отвърнах небрежно.

- О, да. - отговорих малко по-тихо, леко залисана от мислите си за семейството - Имам брат. Казва се Лойд и е най-големият нещастник на света. И, слава на Мерлин, не, вече не учи тук, завърши преди две години. 
Завъртях поглед и си спомних брат си - висок, строен, красив...нахален, досаден и превзет. Идиот. Не познавах по-повърхностен човек, но ми е брат, нали? На семейството се прощава. Но Лойд понякога прекалява. 
Бетани обясни, че има много лели и братовчеди...хм, какво ли имаше предвид?
- Лели и братовчеди само от твоето семейство или принципно? Защото всъщност аз и ти също се падаме братовчедки. - засмях се. - Много, мноооого далечни братовчедки, а-ла кой си ти?
Наблядавайки чашата й, отново се засмях. Е, не исках да си остана Елъди завингаи, не и с човек, който очаквах да бъде мой приятел.
- Може да ме наричаш Ел. Или Лиз, както решиш!

От думите, които Елъди каза за брат си си направих извод, че изобщо не го харесва. Зачудих се каква ли бе причината за да го мрази? 
-Изглежда, че не харесваш брат си-казах и преметнах част от косата си назад-беше толкова дълга. Златисто-червените ми кичури заблестяха на свитлината на свещите. 
-Лели и братовчедки само от твоето семейство ли или принципно-защото всъщност аз и ти също се падаме братовчедки-отвърна Елъди.
Това твръдение ме озадъчи. Погледнах я невярващо. Никой никога не би споменавал подобно нещо, дори не бях чувала името й, нито фамилията й. Но пък от друга страна родът Ле Роукс беше толкова голям, че нямаше да се учудя ако имах братовчеди по всички храища на света. И И нямаше как да ги познавам всичките.
Елъди се усмихваше, а аз все още я гледах невярващо. 
-Ти наистина ли си моя братовчедка? -  попитах като устата ми се изкриви в иронична и невярваща усмивка. Очаквах да ми обясни точно по каквА линия сме братовчеди. 
-Можеш да ме наричаш Ел или Лиз-както искаш-каза новата ми позната.
Вярно е, че Лиз нямаше нищо общо с Елъди, но пък ми харесваше повече. 
-Ще те наричам Лиз-отвърнах и се усмихнах.

- Не, че не го харесвам...брат ми е просто по-особен. Тоест, напълно нормален за един от семейството ми...просто мразя това, че ни класифицират спрямо това, каква е кръвта ми. По дяволите, всички сме еднакви магьосници, на мен лично не ми пука, дали нечии родители са и двамата чистокръвни, или най-обиковени мъгъли. Факт е, че повечето от днешните магьосници са смесени...иначе нямаше да оцелеем. - избълвах на един дъх, преди да си поема дъх, за да продължа, малко по-спокойно, с лека, тъжна усмивка. - И всъщност се оказва, че аз май съм особената. Семейството ми не мисли като мен. Те са чистокръвни до дъното на костите си и смятат останалите за...хм, по-низши. От Слидерин, до един. Не ми се мисли, какво ще кажат като разберат, че съм изневерила на традицията. 
Огледах се навреме, за да видя, как на споменатата маса сяда някакво момче. 
- И да, щом си чистокръвна, то семействата ни са свързани някъде много, много назад в родословните дървета. Значи си ми някоя хилядна-си-братовчедка. Не се обиждай, ама аз не приемам всички за семейство. Приемам само хората от моята фамилия за свои. Иначе става просто отвратително - по дяволите, дори не бих могла да погледна на някои момчета по същия начин, ако ги зачитах за членове на семейството си. - поклатих глава заради тъпия си коментар, преди да се облегна малко назад. - Както и да е. Много мрачна тема подехме, нямам какво хубаво да кажа за нашите. Защо не ми разкажеш ти за своето семейство?
Насилих усмивка на лицето си, опитвайки се да игнорирам чувството, което ме пробождаше. Те ми бяха семейство. Аз не бях като тях. Аз ги обичах. Те ме обичаха. Те имаха зададени виждания. Аз не можех да прогледна като тях. Бяха твърде ограничени. 
Харесвах свободата. Харесвах особеността. Харесвах живота и нямах намерение да пропилея всяка минута от него в непрестанни мисли за това, какво би било станало, ако, ами вместо това щях да действам. Дори това да ми костваше толкова много. 
И гледайки Бетани, с дългата й, огнена коса, през която все едно надникваше залезът, се усмихнах по-свободно.  Изглеждаше като човек, който не би имал против да прекарва време с черната овца от семейство Атертън.

Елъди обясняваше как за нея нямало значение дали си чистокръвен или мъгъл. Никога не бях разсъждавала над този въпрос.
-Не ме интересува дали някой си е чистокръвен или мъгъл или обикновен човек-казах й. Разделям хората на такива, които харесвам и такива, които не харесвам-допълних. 
-Може би по някакъв начин всички чистокръвни са свързани помежду си-отвърнах. 
Тя каза, че не приемала всички за семейство. Усмихнах се при това твръдение, защото аз бях толкова хладна и студена с другите по принцип, особоно ако ми бяха неприятни, а и вярвах единствено на семейството си. 
-Не бих приела всички чистокръвни за мое семейство-засмях се с ирония-и слава Богу допълних. 
Много малко бяха хората, които ми бяха приятни. Елъди ми допадаше, защото беше забавна, а и не беше от онези магюсници, които фанатично отричат всички останали и се смятах за велики. 
-Това, че сме наследници на велики родове не означава, че сме нещо повече от другите-изказах мнението си. Не мислиш ли, че всички преувелечават в отношението си към мъгълите? 
Мъгалите например са наполовина истински магюсници, но това не ми пречи да се сприятеля с един от-заявих. Това са само излишни предразсъдъци на комлексари, които не виждат нищо по-долече от носа си-добах и се огледах наоколо. 
-Окей да сменим темата-подех. Искаш да знаеш за моето семейство. Добре...
Ами всъщност ние сме само жени-започнах разказа си. Живея в Графство Кент в голямо средновековно имение с майка си баба си, двете ми лели и братовчедка ми Лукреция. 
Просто ние сме нещо като женско царство. Усмихнах се.

Хареса ми това, че тя се съгласи с мен за чистокръвните и отказа ми да ги приемам за семейство.
- Напълно съм съгласна и за мъгълите. - кимнах. - Тоест, чудя се какво е да си като тях. Те са толкова иновативни! Имам предвид, наистина, ние си имаме магията и разчитаме на нея, а те измислят нови неща всеки ден! Е, ако това не е гениално, то не знам, какво е!
Изслушах, каквото имаше да каже за семейството си, и зададох първия въпрос, който ми хрумна. 
- Само жени? Ами баща ти? - веднага осъзнах, какво съм казала, преди да свия устни. По, дяволите, едва ли бяха само те, защото го искаха. Насилвах си късмета... - Съжалявам, не съобразих. Не се чувствай длъжна да отговаряш...

-Аз не смятам, че всички сме еднакви магюсници-казах, сещайки се, че Елъди спомена нещо такова в началото. 
-Всеки магюсник е различен и има различен потенциял. Някои имат дарбите да станат велики магюсници-други не. Но в никакъв случай не смятам, че всички магюсници сме еднакви. И може би съвсем скоро ще го узнаем. Тук е пълно с всякакви хора-помислих си.
Каза, че е съгласна с мен за мъгълите. Кимнах утвърдително. 
Попита ме за баща ми.
-Не се извинявай за нищо-повдигнах рамене. Баща ми почина преди много години, когато съм била на 3. Не смятах да изпадам в подробности. Може би когато я опознаех щях да й разкажа всичко.

- Имах предвид, че всеки един от нас, който попадне тук в началото е еднакъв - независимо от това, дали е чистокръвен или мъгълокръвен - всички сме такива, каквито сме. А вече това, доколко се развиеш зависи само от теб самия. - усмихнах се. - Затова сме тук, все пак, нали? За да можем да бъдем и ние велики един ден.
А когато я попитах за баща й, тя просто сви рамене и ми каза, че е починал пред много години, или по-точно, когато била на три. Не каза повече, не я и винях, едва я познавах все пак. Може би някой ден щях да й разкажа повече за семейството си и за себе си.. Може би и тя щеше да стори същото, или поне така се надявах.
- Е, какво смятасш за ученето? Кои предмети ти се струват интересни? - замислих се върху собствения си въпрос, преди да кимна, взела решение. - Според мен са трансфигурацията и вълшебството. Не само са най-интересни, ами са и най-полезните. Не всеки трябва да се учи да забърква отвари и да гледа звездите. Има си хора за това, но аз не съм от тях...
Погледнах я от крайчето на очите си - имаше нещо в тази огнена коса, което я правеше уникална. Огнена, червена коса....чистокръвна. 
И отново, в рамките на две минути, от устата ми изскочи поредния неуместен въпрос.
- Да не би твоят род да има нещо общо с този на Уизли?

-Да, наистина от нас зависи-казах. Замислих се, че аз никога не съм се стремяла да съм велика, дори не исках силите си в някои моменти. Беше ми странно всичко това. 
Лиз ме попита какво мисля за ученето и ми каза, че най-много й харесвало вълшебството и транфигурацията. Аз не харесмах трансфигурацията, но вълшебството ставаше. 
-Аз харесвам часовете по отвари-винаги съм харесвала правенето на отвари. В рода ми много се правеха отвари.
Допадат ми и часовето по история на магията-доплъних-макар всички да казват, че е голяма скука. И обжовам летенето-усмихнах се. 
-Харесваш ли куидич?-това беше играта, която се играеше тук. 
-Уизли ли? Кои са Уизли?-попитах учудено и се огледах дискретно наоколо.

- Не мога да правя отвари - сбърчих нос. - Винаги обърквам нещо и или нещо избухва, или нещо прогнива. Плюс това, вечно да следиш секунди и завъртания и разбърквания не ми се нрави много-много. И историята не харесвам, просто много ми се доспива...
И после спомена летенето и куидича, когато се засмях най-чистосърдечно.
- О, по дяволите, да! Едва ли ще намериш човек, който да обича летенето повече от мен! За куидича, обаче, не знам. Харесва ми, обичам да го играя, но не мисля, че съм достатъчно добра за да се хавля. Просто го харесвам, това е. 
Разклатих чашата си и я погледнах, когато зададе псоледния си въпрос. 
- Кои са Уизли, а? Ами, как да го обясня, и те са много голям магически род, най-вече чистокръвни. Ама са родоотстъпници, та не ги гледат с много добри очи. Та те всичките до един са с червени коси, а твоята също е доста особена, затова предположих, че може да има нещо. Явно съм се заблудила, съжалявам. - отпих от тиквения сок. - Разкажи ми за дестството си.

-Значи не харесваш отварите и историята. Е, предполагам, че при всеки е различно. 
-И аз не съм играла досега куидич, но може би ще се запиша в отбора догодина. Ще видим.
-В какъв смисъл са родоостъпници тези Уизли? -попитах я защото ми стана интересно за тях.
Да, наистина косата ми беше много особен цвят-златисто червена, но в никакъв случай огнена. 
Тя пожела да й разкажа за деството си. 
-Ами, какво точно да разкажа. Имах хубаво дество. Ирастнах сред много жени-можеш да си представиш какво е. Живеех в голямо старинно имение, по кръвна линия съм чиста англичанка. Затова и съм се занимавала със всичко, което правят благородничките в Англия.
Яздих, рисувах, бях обучавана във всички изкуства-танци, музика, езици, свирене на пияно. Това беше много важно за майка ми и лелите ми. Тъй като сме изтъкната фамилия, благороднци и бла бла. Не съм правила много магии или поне не си го спомням. 
Смятам, че роднините ми са успели в начинанието да ме направят истинска дама. 
Засмях се.
 Принципно много държах на произхода си и се гордеех с него. Това със сигурност си проличаваше и не зная дали е правило впечатление, но не се и интересувах. Просто знаех корените си. Много от връстниците ми ме мислеха за надута, горделива, вироглава-и аз наистина бях такава, не общувах със всеки, не всеки ми ставаше приятел, от мен се излъчваше една особено студенина.
-Ами твоето дество какво беше?

- Може да се запишем в отбора заедно, или поне аз, ако сикам да осигуря на Грифиндор последно място при класирането за купата на домовете. - засмях се, после въздъхнах. - А родоотстъпниците. Ами, просто не приемат, че са чистокръвни и гледат да не го изтъкват, Уличат се по мъгълите. Като се замисля, не знам защо ги класифицират. Та, по дяволите, по тази логика и аз съм родоотстъпница. 
С интерес слушах за детството й, а когато попита за моето се намръяих. 
- Моето детство? Нямах такова. Всичко беше ужасно, когато бях малка. Мина общо взето като твоето - безброй уроци, танци, музика, езици. Аз и брат ми през цялото време учехме нещо. Нашите ни караха да упражняваме магии от малки, казваха ни, че е полезно и предполагам наистина е така. И докато в твоето детство има някаква топлина, моето...моето беше дупка - студена и горчива. Никога я нямаше семейнста топлина. Никога не сме били като истинско семейство, а като група хора, събрани на едно място, спящи под един покрив. - замислих се и опитах да игнорирам избилата горчивина по езика ми. - Освен това никога не съм била като брат си - винаги разочаровах нашите, защото не обичах да бъда като тях. Не ме разбира поглешно, Бетани, обичам тези хора, но не искахда бъда като тях. Те бяха чистокръвни и дружаха само с такива, а може би и сама знаеш, че пвечето такива семейства са били на... на неговата страна...на Ти-знаеш-кого. И около мен вечно беше пълно с... с лоши хора, с убийци и лъжци, с крадци и измамници. Родителите ми не са такива, не, но ми беше достатъчно да гледам приятелите им. Гадеше ми се от тях. не желаех да бъда такава. Което ме отдалечи много от майка ми и баща ми психически, схващаш ли? 
Въздъхнах тежко, отдавна не бях говорила за нашите, а да споделям за тях пред това момиче, което едва познавах ми се струваше грешно, но в същото време и толкова правилно. Обърнах глава към подиума,където директора казваше словото си, преди да ни приветсва да ядем на корем а после да се омитаме по леглата. Аз чувах, но не слушах. Бях твърде заета с това да мисля за тях и за реакцията им като разберат, че още веднъж ги бях разошаровала с новата си, златисто-червена вратовръзка, вместо сребристо-зелената, която трябваше да виси около врата ми.

Лиз ми разказа подробно за детството си. Може би не всички семейства бяха идеални като моето. Вярно е, че бях загубила баща си, но това обкръжение от жени ме беше направило силна и устойчива. 
-Съжалявам, че е било така-казах.Може би родителите ти са искали много повече от теб. А техните и твоите желания са били съвсем различни. 
-Мислиш ли, че има ученици тук, които ще станат черни магюсници?-попитах и шепнейкии се наведох по-близо до нея -глупав въпрос, естествено, че имаше такива, но този въпрос ме вълнуваше. 
-Нали знаеш-ако са настраната на ти-знаеш кого.... 
Когато мислех за черните магюсници на лицето ми избиваше червенина и ярост. Мразех ги от дъното на душата си.
-Казваш, че приятелите на вашите са били такива-какво е да познаваш черен магюсник Лиз? Общувала ли си с тях? Какви са те?
Никога не бях имала "честта" да се срещна с такива. Но знаех, че един ден трябваше да се подготвя. И мислех, че този ден скоро щеше да дойде. 
Очаквах Елъди да ми разкаже за тях. 
-Колко надежден е всъщност замъка?-запитах. Мислиш ли, че ако бъдем нападнати....искам да кажа някога ще удържим ли? 
Започнах да говоря по-тихо и предпазливо. 
-Вероятно и в тази зала има стотици от тях-казах и се намръщих.

- Няма по-сигурно място от Хогуортс. - изрецитирах бързо, напълно убедена в думите си. - Няма опасност да ни нападнат, не и тук. Ако някой успее да разбие защитите, обаче, ще си имаме главоболия с нещо много могъщо и гадно. Но не се безпокой, мисля, че вече няма такова...
Нацупих се при думите й. Очакваше да й разкажа за лочите пичове?
- Гледах да не общувам с тях, а и родителите ни държаха мен и брат ми настрана. Не можеш обаче а пропуснеш, какви са. Нагледна красиви и изискани като нас. Отвътре...отвътре са...зли. Просто зли. Обичат да убиват, обичат да тормозят и да измъчват. И никога не ги е било срам да го правят пред невръстни деца. Освен това те убиха родителите на най-близкия ми приятел. Мразя ги. - свих рамене в загуба. - И несъмнено ще има някои съученици, които ще станат част от тях. Не знам, Бетани, някои от тях...- погледнах към масата на Слидерин -...са деца на смъртожадни. Как може да очакваме да станат добри?
Имаше изключения, естествено, но никога не можеше да гледаме прекалено позитивно на нещата. Не беше редно. Или поне така се убеждавах, откакто бях придобила възможността да мисля и да разсъждаввам, тоеат, от около осем-девет години. Насилих се да се усмихна.
- Знаеш ли какво, предлагам да не им се даваме, а? Да станем толкова добри, че да ни е страх да ни се опълчат! Ако успеем да постигнем това, то ще бъдем непобедими. - извих вежда и се подсмихнах. - Докато не се наложи да се борим помежду си, естествено.

Елъди твърдеше, че нямало по-сигурно място от Хогуъртс. И аз мислех така. Тя ми разказа за злата природа на черните магюсници, които е познавала. При думите им в главата ми нахлу кръв, и по лицето ми изби червенина от яд. Когато тя спомена, че са убили родителете на приятеля й, се ядосах още повече и бях на ръба да кажа, онова което се възприах да споделям. 
Тя предложи да станем много добри и да не се боим от тях.
-Никога не съм се бояла-казах и спокойно повдигнах рамене. 
-Знам как да се изправя срещу тях когато му дойде времето. Смигнах и отново отпих от чашата до себе си. Блудкавата горичво-сладка златиста течност се разля в гърлото ми и тялото ми бе облято от топла вълна. 
-Докато не се наложи да се борим по между си-промълви тя. 
-Да се борим по между си ли?-засмях се почти истерично?-че каква заплаха можем да бъдем една за друга?
Нямаше да е лошо да бъда по-предпазлива-все пак не се познавахме добре. Можех да очаквам, трябваше да очаквам всичко от всеки. Знаех го много добре. Това не ме уязви-бях достатъмно твърда. 
Загледах се в залата-беше толкова огромна и толкова силно осветена, че светлината вече дразнеше очите ми. Искаше ми се да се махна за малко оттук-и без това не се впечатлявах особено от това, което ставаше потънала в разговора с новата си позната. 
-Известно е, че повечето черно магюсници произлизат от Слидерин-заключих. Не мога да си обясня каква е тази жажда за величие? 
Ти какво мислиш Лиз?-попитах я като лукаво и издайнически й се усмихнах.
Искаш ли един ден да станеш велика магюсница? 
Сините ми очи заискряха като диаманти. Любопитно ми беше какво ще ми отговори и дали и тя беше като всички останали.

Не можех да проумея, как така не я е страх. Как така е подготвена. Очевидно нямаше идея, какви са тези хора. Нямаше идея, какво говори...
Но друг въпрос изникна в главата ми - дали не я бяха учили да се дуелира.Майка й и лелите й. Дали не я бяха подготвили?
- Знаеш ли как да се биеш? - попитах, преди да се състредоточа върху лицето й. Беше красиво момиче, определено!
- Това беше фигуративно. - обясних. - Не мисля, че ще се налага да се бием помежду си. А и си права, не мисля, че бих се обърнала срещу приятел...
Заслушах се в следващите й думи. За Слидерин и за черните вещери и вещици. Не успях да скрия кривата си гримаса - всички от семейството ми бяха учили там, все пак
- Естествено, че искам. - насилих усмивка. - Все пак, затова сме тук, нали?

-Не казвам, че мога да ги победя със сигурност-казвам просто, че не ме е страх от тях. 
Доголяма степен се смятах за неуязвима и недостижима. Просто бях доста сигурна в себе си и в собствените си сили. 
Макар и да не приемах много дружелюбно обстоятелството, че съм магюсница и това да ми докарваше големи проблеми. 
-Дали знам да се бия?-естесвено, че знам отвърнах. Как иначе ще мога да се защитяб?
Бях се научила заради баща си. Трябваше да знам как да се изправя пред враговете си. 
Елъди ме увери, че иска да стане велики магюсница. 
Знаех си, че е като всички останали.
-Аз пък не искам да ставам велика магюсница. Може да ти звучи доста самоуверено, но смятам, че вече съм такава. Смигнах й леко. Още откакто съм се родила-допълних и свих рамене. 
-Дори не знам защо ме изпратих тук нашите-направих лаконична гримаса. Истината е, че изобщо не исках да идвам. 
Може би приятелката ми щеше да се шокира от факта, че не припадах от въление и ентусиазъм да бъда в Хогуъртс-както всички останали хукнали да си купват принадлежности, учебници и постоянно имаха на лицата си онези самодоволни и горди усмивчици, онези любопитни погледи сякаш искаха да узнаят всчико за магюсничеството и за училището само за един миг, сякаш фактът, че са в Хогуърст им беше достатъчен. 
-Честно да ти кажа аз не съм особено привлечена от факта, че съм магюсница-отвърнах. Тоест не го смятам за толкова голама работа. 
Още от малка изпитвах трудности с приемането на произхода си, с това което съм. 
Усмихнах се леко и огледах отново залата. Всчики сияеха сякаш това беше най-щастливият, най-гордият миг в живота им. За момент изпитах жал заради всички тях-трябваше за преминат през много неща и сигурно щеше да е много трудно, защото в никакъв случай не беше лесно да си магюсних, а аз най-добре знаех това. 
-Хайде да говорим за нещо друго-казах-не смятах да ки развалям настоението с черни магюсници. Отпих от чашата си и я оставих. 
-Запозна ли се вече с повече ученици-попитах я.

- Оу. - беше единственото, което успях да измисля след доста дългата й реч. Премигах няколко пъти, за да збистря главата си. - Като се замислч, това че сме такива, каквито сме, наистина е доста прецакващо. Винаги трябва да се крием в сенките и да се пазим да не ни видят мъгълите. А това е глупаво. Не би трябвало да се страхуваме от тях. - когато осъзнах, какво съм казала, леко се притесних и затова се засмях. - Ох, извинявай, явно кръвта ми проговори за момент. Имах предвид, че наистина не е върховно през цялото време. ИМа си и предимствата обаче, ако си мързелив. Например ако тии трябва дистанционното а е чак на масичката, какво правиш? Ба-бум, магийка и е при теб. Доста улеснява живота...
Следващата й молба беше да не говорим повече за това, затова насилих усмивката си още повече и кимнах.
- Запозна ли се вече с повече ученици?
Замислих се за момент. Това беше първия ни ден все пак, но въпреки това познавах доста от децата.
- Аха. Във влака се запознах  с доста от съучениците ни. Пътувах с няколко, които разпределиха в Грифиндор и Рейвънклоу, мисля. Видях и няколко от по-големите. - претеглих опциите си, преди да продължа. Да й кажа с риск да ме намрази, или да продължа без да ми пука? Въздъхнах, опитвайки се да достигна компромисно решение. - Освен това познавам доста от децата в Слидерин заради семейството си. Всъщност, истински не познавам почти никого. Може би само Арчър, но... - преглътнах буцата в гърлото си, когато се сетих, че сега и той беше в Слидерин. Очаквано беше, нали? Захвърлих косата си назад и изкуствената усмивка цъфна на устата ми може би за десети път в рамките на две минути. - Това е общо взето. Ами ти?