В тъмното, в слабата на и без това примигваща лампа светлина се появи черна фигура. Черна от главата до петите. Изглеждаше, че не фигурата се криеше в тъмното, а мантията прикриваше прекалено светлите части на това място. Защото в тази мъжка фигура имаше повече тъмнина от колкото са чували наобиколилите го стени през цялото време от както стоят на мястото си. А повярвайте ми, стоят там от много дълго време. Защото това място от отдавна, бе захвърлено и се появяваха тук само ненормалници търсещи не най приятните приключения за своят гръб и естественно ги намираха.
Из под черната мантия, на тази лека, примигваща светлина си личаха само ръце, спуснати перпендикюлярно на изправеното тяло. Ръце, които ако не се вгледаш няма да забележиш.И тях бе покрила тъмнината. Ръцете изрисувани с мастило бавно се вдигнаха и ето, че се различаваше глава. Но по добре да не бе свалял качулката този мъж, сега всичко около него изглеждаше още по зловещо от преди. В тъмното проблесна пламъче и не след дълго се различи пушек.
Саваж се облегна на стената зад гърба му. Поднесе увитият с хартия тютюн към устните си и за момент затвори очи. Никотина бавно въздействаше на тялото му.
- Сав. - Черният магьосник отвори очи. Пусна цигарата и тя се скри някъде под обувката му. Той се вгледа в тъмното пространство пред него. Познаваше този глас и точно него очакваше да чуе. Но никога не бързаше. Това бе от уменията които изпълняваше отлично, да не бърза и да не прибързва с решения.
Щом видя лицето на господарката си, той пристъпи в примигващата светлина.
- Всичко което кажеш, Елизабет. - На лицето на смъртожадния изплува една стандартна за него усмивка. Безжалостна, криеща зад себе си безброй много тайни. - Знаеш, че ми е нужно само едно - име. - Устните на тъмната фигура се движеха спокойно и бавно, но въпреки това думите му се чуваха отчетливо и ясно. - Да бъде, бавно, бързо. С мъки или не? Ако ми позволиш, мога да дам и на момичето ми да си поиграе. - Злокобната му усмивка придоби малко по доволен вид. Под "момичето ми" смъртожадният имаше предвид синият паяк, който в момента се разхождаше по дясната му ръка. Сав прокара пръсти по крачетата на паяка, с размерите на дланта му. Достатъчно отровна, за да убие мъчително и бавно. Магьосника прибра паяка под мантията си.
Следващото изречение на господарката му го удиви наистина. Знаеше го ог личен опит, тя не би оставила хората си и се интересуваше от това което става около тях. Но това Саваж да дойде да живее в имението и. Едва ли бе наистина добра идея.
- Благодаря, Елизабет. - Той леко кимна с глава - Но не мислиш ли, че детето ти след като ме види ще сънува кошмари? Или ще сочи вратата на стаята ми с думите "Мамо, там има торбалан". Наистина ли го искаш това?

Сав се усмихна. Но не и с усмивка излъчваща някаква топлота, доброта или нещо в този род. Просто една обикновенна усмивка. Което за него беше рядкост, просто усмивка заради посочен факт, сякаш с утвърждение.
- Да, права си, Елизабет. Няма да повярвам. Също така мога да се обзаложа, че в къщата ти не са идвали черни магьосници татуирани до такава степен. Не го приемай лично, за мен е чест да получа такава покана. - В този момент той и кимна с глава. Кимане от типа на поздравяванията преди години които бяха заместени от цели поклони. - Но аз съм си вълк единак.
През цялото време през което тя говореше и вобще от както Елизабет се бе появила Саваж не сваляше очи от нея. Той рядко сваляше очи от събеседниците си. Понякога тъмните му очи се стрелваха и сканираха обиколилото ги пространство. Той винаги внимаваше в произходящото около него. Сложно можеше да му се изплъзне нещо, много сложно.
- Сега като го казваш ... мисля, че бавното убийство ме привлича малко повече в този случай. Не си падам по тези неща, признавам. Но който иска нека го направи. Като цяло ти предоставям свобода, стига изхода да е смърт за проклетника във всеки случай.
Саваж се засмя щом тя произнесе и името. С характерният за него смях. По скоро безчуствен и мрачен от колкото весел. Може и да казваше, че не бе "по тези неща" но мъжа можеше определено да различи, че би била може би и не толкова наяве но някъде вътре в себе си, ако знае че това "име" е умряло бавно, в агония, изтезавайки се и молейки за смърт.
- Би трябвало много да е попречил. Би ли разяснила защо или тази информация не предназначена за разгласяне ? - черният магьосник спря за момент да говори и се замисли. - Всъщност, не съм сигурен дали искам да знам.
- До колкото разбирам и Орденът на Феникса, като един истински Феникс се възражда от пепелта, а това не е никак добре ... трябва да направим нещо по въпроса.
- Само се вързражда, Елизабет. - смъртожадния, и направи знак с ръка предлагащ и да се разходят. Не бе никак интересно да седят на едно място. Та цялата улица бе така тъмна и празна. Той продължи: - И като всеки Феникс, ще се превърне обратно в пепел може дори и с малко наша помощ. - На лицето му отново се намести злокобна усмивка. След думите си Сав замълча за по продължително време, вървеше замислен. Замислен доста задълбочено, но и продължавайки да внимава в обкръжаващата го картинка. По същият начин като сънят на кучето. Те спаха, но най малката промяна в обстановката и вече бе будно. По този начин вървеше и той задълбочено замислен, сякаш пробваше на вкус всяка мисъл, всяка дума. Отхвърляйки неправилните и оставяйки нужните на местата си.
- Като хубава шахматна партия. Всеки ход трябва да се премисли. - Произнесе той все така замислено.