След време с иглите се свиква.
 
И със звука на пистолета. И това, което правя в момента, е глупаво. Арогантно отвъд всякакви граници, според брат ми, но ако го слушах, кой знае къде щях да бъда сега?
 
Защото довършвам татуировка на дясната си ръка. С лявата си ръка.
 
Иън щеше да ме убие, ако знаеше.

Но той в момента се размотава някъде навън по света с приятелчетата си от министерството. Не завиждам, честно. Напротив, съжалявам го, че е толкова прикован. 
 
Болката върви ръка за ръка с татусите. Който казва, че не го е боляло, лъже. Естествено, че боли, но не е в това въпросът, а в това да издържиш  до края, часове смъдене, жилене. Защото ако го прецакаш, няма как да го скриеш после.
 
А да го правиш на себе си е още по-трудно. Не можеш да мърдаш. Не можеш и да се наместиш. И боли много, но сaм си го правиш и няма кого да обвиниш. Някак контролиран мазохизъм в името на изкуството.
 
А какво аз правя? То не е изкуство.
 
Потапям иглата в мастилото и включвам пистолета отново. Ръбът на гръмотевиците на дясната ми ръка е черен, плътен и груб, точно както аз харесвам татуировките си. Нищо женстевено и нищо нежно, просто гръмотевици. Запълвам линията чак до китката си.
 
Поглеждам отражението си в огледалото от различен ъгъл, и съм арогантно задоволен с резултата. Като чирак, не мога да правя татуировки на клиенти без надзора на собственика, но когато става дума за мен, той няма възражения. Но виж, за това може и да се ядоса. Изхабих доста мастило.
 
Аз съм Арчър Селуин Крос. Лятото работя като татуист в студио в Лондон, а пък през годината почти насилствено ходя на училище.

Ходи разбери.




Вече съм почти на седемнайсет. Точно така, още една година и се махам от тук. Не,ч е искам да си ходя, големият замък наистина ще ми липсва, но пък тръгвайки си оттук ще означава малко освобождаване. Един ден ще се измъкна от всичко, но махането на оковите на замъка е първата стъпка. 


Много неща от миналото си не помня или умишлено заличавам - като бели петна в паметта ми. Родителите си обаче помня кристално ясно. Бяха щастливи заедно. Учили в Слидерин, а това пък само по себе си е хедстарт за високите постове в редиците на смъртожадните. Така и бях отгледан - с идеята, че има само един господар, и че този господар е Тъмния лорд. Тъмния лорд, към когото се предполагаше, че и аз един ден трябва да се присъединя. Докато родителите ми не умряха, покосени директно от ръката на своя господар. Убити. 


Брат ми, за разлика от мен, явно е имал повече разум в главата си, за да може само на петнайсет да хване малкото си братче и да се укрие с него, за да не бъдем убити и двамата. Така половината ми детство изчезна. Три години брат ми се грижи за мен, докато нещата отшумяха, три години ме учи, как да се заяитавам със или без магия, три години ми наливаше в главата всичко, което би могло да ми помогне по какъвто и да е начин. Три години....


Докато не пристигна писмото ми за Хогуортс. Сивата сова влетя право през отворения прозорец на малкото апартаментче, в което се криехме, на плика - името ми изписано с красиви букви. 


Когато бях по-малък винаги бях мечтал да отида в училището на родителите ми и брат ми, да разгледам величествения замък, да видя, дали фантазиите ми се застъпваха с реалността. Обаче с тъмните събития в живота ми, светлите мечти избледняха. В мен вече нямаше нищо, освен желанието за мъст. 


Обаче като всчко 11-годишно дете от моя вид, и аз бях във влака на първи септември, гледайки през прозореца семействата на всички деца, които заминаваха. Брат ми, който махаше със залепена на лицето си, фалшива усмивка. 


През цялото пътуване всички говореха, всички бяха притеснени в кой дом ще се озоват. За мен едва ли имаше съмнение - бях чистокръвен до последната клетка в тялото си, всички от семейството ми са били в Слидерин. И въпреки това не ми пукаше. 


Гледах прозореца, където виждах слабото си отражение. Тъмната коса, тъмните оши, правия нос - толкова много приличах на тях, толкова много бях...себе си. Мразех го. Може би това беше причината да се реша да си направя татуировка още на четиринадесет - черен гарван на гърба си. И след тази първа татуировка, все едно се пристрастих. До този момент по тялото ми вече има много и разпръснати малки татуировки, всяка със собственото си значение, всяка символизираща част от живота ми. 


Както и да е.


Пристъпвайки към столчето, усетих в себе си вълна на неспокойствие, било то и за момент. Колко иронично. Значи все пак и аз бях леко притеснен, независимо от факта, че въобще не ми пукаше. Независимо от факта, че нямаше значение. 


Когато седнах на столчето, нахлупиха на главата ми голямата шапка - твърде голяма за 11-годишната ми глава. И когато я нахлупиха, в мислите ми настана пълен хаос. Милиони въпроси изникваха и аз не можех да ги следя. Докато не реших да се състредоточавам на всеки един поотделно. Така поне щеше да е по-лесно.

Първият въпрос, на който се спрях, беше каква отвара бих направил. Хм, лесно - сила, естествено. По-лесно е да победиш, когато си силен, нали?

Следващият въпрос беше за това, какво бих искал да знам за историята. Може би за великите дела - заяото, сли или добри, те пак са велики, а когато знаеш какви са били те, по-лесно би било да се ориентираш, какъв трябва да бъдеш, за да може един ден и твоето име да стои в учебниците на малките хлапета. 

А какво бих искал да науша в Хогуортс? Всичко свързано с магията, макар, че доста неща вече знаех от брат си, бях много над нивото на обикновените първокурсници. Затова, може би и тайните на замъка  да знаеш тайните на нещо би осигурило по-лесно уединение...а за човек като мен, уединението беше важно.

Следващия въпрос ме изуми. Коя отвара бих изпил от изброените. Кой идиот би изпил отвара, съдейки само по вида й?! Най-безобидно изглеждаяите можеше да причинят болезнена смърт, а най-страшните - вечно щастие или нещо подобно. 
Затова се спрях на черната отвара. Беше само въпрос, все пак - нямаше наистина да ме карат да пия отвари...

За кое същество бих искал да зная повече? Хм...може би задуховете. Те биха могли да кажат, какво е да си не-напълно мъртъв, но не и жив...чудих се, дали и родителите ми не витаят така някъде....

Последния въпрос беше, каква дарба бих искал да имам. Би било яко да мога да ставам невидим, но за това си имаше заклинания и мантии, така че този отговор би бил безсмислен. Но, виж, да четеш нечии мисли...животът би бил толкова по-лесен, ако знаех какво хората мислят.

И после махнаха шапката от главата ми, но на мен не ми пукаше. Не особено. Не ме интересуваше в кой дом ще ида, нито какво ще стане с мен. Исках само да знам, дали някога ще стане по-лесно, дали някога нещата наистина ще се оправят, както казваше брат ми.

Само за това ми пукаше. Защото аз отдавна бях не-напълно мъртъв, но не и жив.