Поляната на тестролите

- Робърт, много си лаком остави малко и за другите. Чу ли? Робърт, предупреждавам те! - мътните сини очи се присвиха и придобиха един крайно заплашителен вид, който принуди непослушника да се окопити. Действително имаше нужда от малко почивка, а и дамата, която стоеше там не търпеше да ѝ се противоречи. Тя държеше на думата си и ако въпросния тестрол отмъкнеше още едно парче месо, Корделиа плануваше да го превърне в плъх, а може и в пеперуда. Не беше решила, но знаеше, че ще го накаже. Е, Робърт също го бе разбрал и просто изцвили неодобрително и полетя надалеч, като остави в компанията на магьосницата няколко негови събратя.

Бе мрачно, не се бе свечерило все още, но тъмни облаци бяха надвиснали, а високите дървета, които заобграждаха полянката спираха достъпа на светлината от залязващото слънце. Небето бе изпъстрено в различните нюанси на червено, оранжево и жълто, като приличаше на картина сътворена от невероятен художник. Нямаше по - добър творец от природата и тя го доказваше всеки един път.

Кора се бе излегнала върху тревата. Оставяше нежните стръкове да гъделичкат лицето и оголените ѝ ръце, позволяваше и на някоя друга пеперуда да кацне в дланта ѝ, докато се наслаждаваше на залеза. Беше прекрасен, чисто блаженство за изморените ѝ очи, които имаха нужда от почивка. Имаше навика да се преуморява, работеше на макс, за да може да свърши всичко колкото се може по - бързо, че да ѝ остане време и за главната задача, която я бе отпратила обратно в Хогуортс. Трябваше да се сдобие с желаното и същевременно да се наслаждава на гърча, на който подлага избрани ученици.

Тънка усмивка се плъзна по лицето ѝ и метна ново парче месо към тестролите, които щяха да се изибят, за да вкусят това изкушение. Преди малко поне Робърт внасяше малко респект и другите не смееха да вдигат такава врява и да се опълчват един на друг. Бързо обаче решиха проблема с храната, така че нека да се върнем на нашата героиня, която отпочиваше след уж тежкия си ден. Всъщност, тя не работеше на пълни обороти като учител. Беше заместник по Отвари, което доста я улесняваше и ѝ предоставяше една лека, но и добре платена работа, която започна бързо да харесва. На хубаво бързо се свиква.

Защо обаче бе изтощена щом не се занимаваше толкова задълбочено с уроци?

Отговора на този въпрос се криеше в една доста специфична способност, която рядко биваше използвана. Поне не толкова често. Корделиа обаче бе принудена. Трябваше да открие начин, по който да вкара тайфа смъртожадни, с които да превземат училището, но естеството това не можеше да се случи без някой вътрешен човек, който да разузнае положението. Та, този вътрешен човек, от както бе пристигнал използваше във всяка една минута легилимантиката си, за да тършува из главите на учениците и персонала. Често се случваше някоя напълно случайна, нищо неподозираща личност, да чуе думи, които не разбират и биват от огромно значение. Ето защо нашата магьосница тършуваше. Тя трябваше да хване онава ненужно някому пърченце, което да добави в своя пъзел, но персонала бе огромен, а броя на учениците невероятен.

- Не е прилично да наблюдаваш хората докато си почиват. - измърмори някак раздразнено белокосата, когато усети нечие присъствие. Клепачите се дигнаха и мътните сини очи, зачервени от преумора, бавно, но сигурно се насочиха към появилия се субект. - Здравей!

Озера не знаеше по-непостоянно място то Хогуортс.Тук учителите се сменяха със скоростта на светлината, и бе въпрос на време да им цъфне някоя розова крава и да пищи за мястото на Велика Инквизиторка на Хогуортс.
Слава на Богу на директора все още не му се бе случило това преживяване и в наличност като преподаватели бяха пристрастен към цигарите кретен,пияница който дава всичко за жените и алкохола,няколко бивши - по техни думи - смъртожадни и албинос. Общо взето на кратко,замъкът винаги е бил дом на странни птици,като надали с тези две-три описания се изчерпваха "странностите" в странния свят.

- Не наблюдавам,а се любувам.Има разлика. - с цигара в ръка младия мъж пристъпи на поляната.Пред него на земята се бе излегнал въпросния албинос,може би и най-странното същество в училището.И все пак Крис отдавна бе спрял да съди хората по външния им вид и още от ученическите си години имаше добри отношения с това момиче.Тя бе мила,умна,красива.Някои я намираха за плашеща,но просто не я познаваха.Не я бяха виждали в светлината в която той я е виждал,не знаеха на какво е способна.Просто я отбягваха,точно както правеха и с него.Смотльото от Рейвънклоу,внука на директора.
- Как си,Кара? - погледна тестролите.Усмихна се.Бяха симпатични същества,но и те като госпожицата до него имаха странен вид,но за разлика от Карделия,тестролите бяха невидимиза тези които не са се докоснали до смъртта.Пък и това бе единственото питомно стадо отвъд Айфеловата Кула насам,по дяволите. - Как ти се отразява работата?Надявам се малките дяволчета не те мъчат...боже,не че ние бяхме по-различни.

Смехът му отекна наоколо.Приятен и заразен.Той си дръпна от цигарата едва сдържайки се да не получи отново пристъп на смях докато си мислеше за ученическите си години.Когато бе наистина голям загубеняк,тогава изглеждаше като човек за който няма дом,но зареди великия си дядо шапката е решила да остави Крис в Хогуортс.И го бе сложила в Рейвънклоу.
Като млад той търсеше забавления и рискове.Правеше постоянно бели и хич не учеше.А сега..директор на Хогуортс.Не случайно пророчески вести го бяха изкарали напълно некадърен и малоумен,но и в това имаше нещо вярно.Кой друг освен него и единствения и неповторим Дъмълдор би наел на работа смъртожадни?Бивши смъртожадни.Които без галеони щяха да се превърнат в жадносмъртни...така де щяха да умрат от жажда.
- Знаеш,че ако има нещо можеш да ми споделиш. - започна той. - Защо всъщност си тук?Вече почти никой не посещава тестролите...което не знам дали е за добро или лошо.Нали разбираш...
От една страна бе добре,ако учениците не ги виждаха,от друга тези скелетни коне си оставаха сами ей така,скитаха се наоколо и се надяваха на поне малко храна.
Два от тях почнаха да си цвилят,явно се караха.Обикновено когато имаше хора наоколо се навърташе един малко по-нахален тестрол,който си позволяваше малко повече,но и в това бе чара му.Озера не бе срещал по-нахално и добродушно всъщност същество.Даже,ако човек си мъкнеше постоянно с него месо,кончето щеше да го следва като куче.

- Любуваш се? На какво? - смръщи недоволно вежди, когато видя не кой да е, а самият директор на Хогуортс. Гледаше да го избягва от както се бе нагърбила с тази работа, защото нещата, които вършеше не искаше да му се отразят. Така де, не можеше да спре да действа по плана, но и същевременно ѝ пукаше за нейния стар приятел и гледаше просто да го държи на страна от неприятностите. Ето обаче той я беше открил, а Кора бе прекалено изтощена, за да скочи на крака и да избяга с писъци, а това въобще нямаше да съмнително. Приклепа няколко пъти и отново затвори очите си, за да си отпочинат. - Уморена съм. Всъщност съм доста преуморена и не заради учениците. Впрочем с годините нивото е паднало, трябва да направиш нещо по въпроса. - измърмори някак недоволно момичето и се присегна за поредния къс месо, който хвърли.

Тестролите бяха като нея. Самотници, отритнати от обществото, обитаващи околията, така че да се скрият за човешките погледи заради външността си. Вярно, че на магьосницата бе спряло да ѝ пука относно чуждото мнение, но аналогията бе убийствена, а и бе невъзможно да не се спомене, особено когато се намеси и някой, който пък нямаше нищо против странности, защото бе свикнал с тях и ги бе приел с отворени обятия. Рядкост бяха такива хора и обществото трябваше да се гордее с тях. Жалко, че не всички го осъзнаваха.

- Да, има нещо такова, но ако помниш и аз не бях от най - ученолюбивите. - не го виждаше, но знаеше, че се усмихва. Много лоши спомени бяха свързани с това училище, но усмивката на Кристиан бе една от светлините, които ѝ бяха подхвърляни. Беше щастливка, че сред толкова много противни, тормозещи психиката, нещастници, съществуваше поне едно човешко същество, което я караше да се смее и да се радва, че е в Хогуортс. Е, като изключим уроците, разбира се, тъй като те винаги бяха на първо място. Зубърси работи.

- Помня. Също помня и какви проблеми създаваше.

- Даа... стига с тези минали времена.

- Ооо, да не вземеш само да се разплачеш. - Корделиа не можа да се сдържи и се засмя. Високият ѝ глас прокънтя из гората и беше доста странно как едно малко, миловидно същество можеше да притежава подобен смях, но бе факт. Даже изплаши тестролите, а те не се славеха като същества със слаби ангели. Тези странни коне изцвилиха няколко пъти и отскочиха във въздуха, така че да се отдалечат от този кошмар за ушите, който Леда Верласкес наричаше "звук от медени камбанки", а други определяха като "пукащ тъпанчета ужас". Е, поне за пореден път Озера успя да допринесе за една положителна емоция у тази дама, която така дълбоко бе потънала в проблемите си, че не се сещаше да отдели малко време за развлечения.

Как може да не се сетиш да се отделиш за малко то реалността? Невероятно, но факт - Кора го умееше. Тя така задълбаваше в наложените си задачи, че губеше представа за нуждите си. Нуждата от смях, от малко радост, от отвличане на вниманието. Нещо толкова просто често ѝ убягваше заради амбициозността, която я тласкаше само и единствено към жизненоважни постижения.

- Сантименталности. - каза тихо магьосницата, опитвайки се да звучи нехайно, и си позволи отново да наруши спокойствието на очите си, като ги отправи към близката фигура. Не го лъжеше, просто му спестяваше част от истината. - За това съм тук. Припомням си старите времена, а и тук получавам нужното спокойствие.

На лицето на мъжът се бе появила физиономия. Много ясно, че нямаше да почне да циври като момиченце, и все пак някак си не му допадаше Кора да гледа да него така. Макар, че има ли какво да се говори... Крис бе направо трагедия в ученическите си години.
Погледна летящите тестроли и се усмихна. Не веднъж се бе шегувал с гласът на Бялата Кралица, но това си бяха приятелски шеги между тях, а някои хора направо прекаляваха. В магьосническия свят не се приемаше добре това да си различен. Имаше твърде много рамки и стереотипи за разбиване. А Кристиан Озера сякаш бе спец по тези неща. Той показваше един огромен среден пръст на всеки който мислеше,че да си различен е странно и опасно и едва ли не трябва да те изгорят на клада. Просто им показваше една усмивка и ги подминаваше. Такива хора в обкръжението си не искаше.
- Спокойствие? Хм...

Не знаеше колко тук може да се получи спокойствие. Все пак това бе забранената гора. Имаше няколко красиви поляни, които наистина заслужаваха да се видят, но като цяло бе опасно място. И, ако не знае на къде отива човек лесно може да се изгуби и да стане храна на някой и друг гигантски паяк примерно. Крис вече бе изживявал този Ад, не веднъж. Нямаше намерение да го преживява отново, затова и сравнително се бе научил да се оправя в тази проклета гора, а и сега знаеше много повече магии, чудничко направо.

- Искаш ли да се поразходим? Или ще стоим още тук? Почва да се стъмва, а знаеш какви гадинки има наоколо. Вярно,че вече сме по-опитни магьосници, но това не значи, че съм заобичам паяците с размерите на слон например. - смигна и закачливо като се озова до нея. На лицето му се разля приятелска усмивка. Бе му толкова приятно, че старите му приятели са решили да станат учители и да предадат това което знаят на другите. В историята на Хогуортс винаги е имало смели преподавали, а сега Крис наистина можеше да се похвали с добър екип от учители, независимо колко странни бяха те и какви хобита имаха. - Тъкмо да ми разкажеш какво прави през последните години.
Някак си изражението на лицето и не му допадаше, но не каза нищо. Просто стоеше и я гледаше като пълен идиот, какъвто понякога беше.
- Кора... вярваш ли на това което Пророчески Вести пишат за мен?

- Пророчески вести? - промърмори момичето и приклепа няколко пъти, за да асимилира казаното. Беше в такъв момент от деня, в който мозъка ѝ се изключваше и му трябваше малко време, за да си обнови софтуера. Ето защо в първия момент тази комбинация от думи не ѝ говореше нищо, ама абсолютно нищо и празнината, която бе в главата ѝ ясно се очертаваше по недоумяващата физиономия, която имаше. Хубавото беше, че проблясъка не закъсня и бе последвано от едно протяжно "аааа", след което млъкна и остави тишината да ги обгърне за минута.

Ръцете ѝ се пуснаха по мантията, която бе разпростряла на поляната и върху която лежеше, а след това прокара пръстите си и по роклята. Харесваше ѝ да усеща плата по себе си, но всъщност така се подготвяше, за да се изправи, така че приглади още няколко пъти дрехите си, след което се надигна до седнало положение и отправи очаквателен поглед към фигурата, която се бе надвесила над нея.

- Не. Не им вярвам. - каза белокосата и бавно се изправи на краката си. Може би щеше да подаде ръката си, за да и помогнат, ако не бе прекалено затормозена от глупостите, които чуваше в чуждите глави, което пък на свой ред включваше и някой друг интересен факт за директора. Нещата, които чуваше не включваха заместник директорката, а ако се случеше да попадне на подобна мисъл, то тя бе провокирана от прочетената статия в "Пророчески вести". - Всъщност, до колкото слуховете могат да бъдат верни, разбрах, че си падаш по по - младо. Така де, ние, които сме на 24 вече сме такива дърти чанти. - усмивка се разля по лицето ѝ и постави дланта си на чуждото рамо. - Хайде, господин директор, да тръгваме преди да са плъзнали паяци и да си се разпищял като малко момиченце.

Действително забранената гора не бе приятно място за обитаване, когато слънцето се скрие. Огромните паяци рядко се оказваха най - страшното нещо, което може да бъде открито. Тези дървета криеха още по - големи опасности, които никой не може да предполага, че съществуват. Представете си колко страшно е, щом самият директор искаше да се разкара по - бързо.

- Последните няколко години... - няколко напълно неприятни мисли минаха през главата ѝ. За момент се почувства сякаш нищо не се бе променило. Той си бе същия. Същият Кристиан, който помнеше. Със същата лъчезарна усмивка, небрежно поведение и интерес към необичайното. Е, бе пропушил, но това бе една незначителна подробност, която Кора пренебрегна. Все едно пак бе в училище, но когато трябваше да разкаже какво е правила през времето, когато не се бяха виждали - устата ѝ пресъхна. Думите изчезнаха и не искаше да каже нищо по тази тема, а не искаше да го лъже. - Ами, разучавах. Намерих си нови хобита и се отдадох на тях. Общо взето нищо чак толкова вълнуващо. - почеса се някак неловко зад врата. - Ами ти? Директор. Ако не ми беше писал писмо за да ми предложиш работа, едва ли щях да разбера.

Смехът му отекна наоколо. Момичето нямаше и на идея колко е право, но и колко грешеше.
- Дърти чанти? - той поклати глава и се усмихна. - Не бих описал никого точно с тези думи, но ....
Но просто предпочитанията на директора бяха сменили посоката си. Някога се интересуваше от съвсем нормални жени, такива на неговата възраст. Ама това сигурно е било в ученическите му години. Просто той си бе един такъв, детски акъл в изобилие. Е можеше да бъде сериозен, ако се налагаше, но нямаше намерение да убива забавлението.
- И моля те ... с тези паяци не се понасяме от години. Мисля, че последния път ми дадоха да разбера, че видят ли ме пак ще ме схрускат за вечеря. - поясни той и направи физиономия. Всеки имаше страхове, а един от тези на Кристиан бяха паяците. Дори и мъничките. Но едно бе домашното паяче в Хогуортс, друго бе Т-рекст-паяците в Забранената гора. Затова и нямаше търпение да се махне от тук.
Те тръгнаха на някъде, а Крис я слушаше. Извади цигара и я запали, навик. Проклет навик от който не можеше да се отърве. А и не искаше, честно казано.
- Много описателно, няма що. Май ще трябва да ти дам верита серум. - разбира се само се шегуваше. Никога не би накарал някого да си казва това което му е на сърце с верита серум или пък проклятието круцио. Просто бе жалко и грозно. - Покрай мен няма нищо ново. Или поне аз така си мисля.
Повдигна рамене и издиша димът от цигарата. Очите му гледаха само напред, някак си избягваха тези на бялото момиче. Може би това се дължеше на факта на къде бе отишла темата им. Към дядо му, директорското място, като цяло Кристиан. Напоследък Пророчески вести му бъркаха в душата си някакви пълни глупости, и цяло чудо, че не бе отпратил Рита Скийтър като таласъм който си иска златото, което по право принадлежи на някой магьосник.
- Аз, директор. - устните му се разтеглиха в тъжна усмивка. - Никога не съм мислил, че ще бъда. Но нещата се разбиха по този начин. Не знам много по случая, но дядо ми и заместник директорката загинаха преди година и тогава разбрах, че той е решил аз да бъда следващия директор. От магисабора бяха много недоволни, в министерството проверяваха завещанието толкова обстойно сякаш бе фалшиво. И макар и някои да искаха да се назначи друг директор, в крайна сметка уважиха последните думи на дядо ми. В друг случай дори не бих се добрал до пост на учител даже. И знам, че просто ти бе добра ученичка по онова време, казах си защо пък не, защо да не стане учител.Когато седнах на директорския стол, половината си дадоха оставките, заявиха, че от Хогуортс нищо няма да остане, щом е в моите ръце ...
Той замълча, а сърцето му се сви. За един кратък период и той си бе помислил същото, бе си помислил, че не става за нищо. Че само ще развали това така прекрасно и невероятно училище. Но благодарение на нови хора и стари приятели, Хогуортс все още се крепеше, а Кристиан нямаше да позволи нещо да се случи на учениците в него, учителите, персонала и на самия замък.
- Е Хогуортс е още цял нали? Това би трябвало да е добър знак. - ухили се. - Искаш ли да отидем в Хогсмийд? Да пийнем по един бирен шейк?

Гледаше го, слушаше, мигаше, за да покаже, че все още обитава света на живите и кимаше от време на време, за да даде вид, че слуша, макар че изпусна половината от нещата, които каза, но пък основното се заби в главата ѝ и определено не ѝ допадна. Не ѝ харесваше да го вижда така унил, просто, защото не му отиваше, ама въобще. Ако го бяхте видели, както тя го бе виждала в продължение на седемте години в Хогуортс, едва ли някога щяхте дори да си помислите, че този човек е способен на друг вид изражение освен показването на една широка 24 каратова усмивка. По онова време беше толкова фриволен и се забъркваше в толкова много глупости, за които пък на свой ред Корделиа умираше да слуша. Може би това бе причината да се сприятелят, че дори и да се сближат.

Нали знаете: чуждата кокошка - патка.

Белокосата бе на същия принцип. Толкова много искаше и тя да върши простотии, за които не веднъж бе убеждавана от Кристиан, но липсата на смелост все я възпираше и така не и даде полето за изява, за което бленуваше. По - късно поне осъзна, че ученето е по - полезно и общо взето се превърна в книжен червей и не се оплакваше от това. В книгите понякога се намираха още по - интересни приключения, а и някои бяха така добре описани, че в комбинация с нестихващото въображение на Кора тези истории се превръща в реалност за нея, което пък по - късно се оказа малък проблем, тъй като ѝ бе трудно да прецени дали някои неща наистина ѝ са се случвали.

Всеки луд с номера си, а други с цяла програма.

- Изчезнали? - сякаш не бе присъствала последната една година. Някой ще каже, че извънземни я бяха отвлекли и не я бяха връщали до този момент. Та, целия магьоснически свят бе гръмнал покрай това събитие, а Кора разбираше чак сега и макар невежеството си, тя не се поколеба да попита, все пак трябваше да бъде в крак с нещата тук. - Значи това е причината. - почеса някак замислено брадата си и отправи погледа си към мъжа. - Заподозрени по случая има ли?

- Знаеш ли, изчакай да стигнем до Хогсмийт и тогава ще ми разкажеш на по питие, защото имам чувството, че това ще бъде една дълга история. Иначе, не се притеснявай за сега се справяш добре, но мисля, че една по - твърда ръка ще ги оправи тези несретници, които наричаме "ученици". - потупа го по рамото и му отправи една почти искрена усмивка. Изтощението си личеше във всеки един маниер и това не изключваше физиономиите, така че момента, в който трябваше да го окуражи, може би до някаква степен се провали, но поне опита. - Нали знаеш, че винаги можеш да върнеш инквизиторския режим. - представи си за момент как тормози бедните малки създания и за части от секундата онази окуражителна усмивка премина в психарска, което бе доста притеснително, но да се надяваме, че господин Озера щеше да остане сляп за тази физиономия.

Кристиан, Великия Инквизитор на Хогуортс.
Не за първи път тази мизерна мисъл му минаваше през главата, но реакциите му бяха все еднакви - да ококори очи, да погледне с погнуса на въпросната "титла" и да се моли някога да не го облекат целия в розово и да не му направят кабинета изцяло с чинийки на котенца, розови покривчици, кресла от бонбонено розово кадифе и ... общо взето розово. Все пак бившата инквизиторка на Хогуортс не бе известна само с делата си.
- Моля те недей ... - той поклати глава, а Кора просто се разсмя. В далечината пък проблясваха прозорците на замъкът, но вместо да се отправят към него те тръгнаха по пътя към голяма порта на която имаше два глигана. И така тръгнаха по пътя към Хогсмийд. Не говореха много, всичко май бяха решили да оставят за онова "едно" питие. За първи път директорът се запита дали да не отидат в "Свинската глава", щеше да е много по - ... празно. Но вместо да си отвори устата с това предложени, той просто отоври вратата на трите метли.
- Два бирени шейка. - щяха да започнат с нещо наистина леко. Настаниха се на една маса до един от прозорците и Озера се усмихна на бялото момиче. - Ако случайно реша да върна инквизиторския режим, което няма как да стане освен, ако не ми приложат много силно Империо ... ти ще си по - добра инквизиторка от мен. Така де, все пак честно ... винаги когато ми кажат това си представям моя милост в розово.
Направи гримаса. Отпи от току що дадения му бирен шейк.
- Но това е друга тема. Не мисля, че учениците ни са чак толкова лоши, че да заслужават нещо такова. Как изобщо ти хрумна? - повдигна въпросително вежди. Бе просто очевидно, че момичето което някога бе познавал сега се бе променило, и то много. На външен вид Корделиа Верласкес си бе съвсем същата - симпатично албиносче което плашеше хората, защото бе различна. Но щом я опознаеше човек щеше да разбере, че тя е една интересна личност и определено трябва да и бъдеш приятел. Но докато се взираше в светлите и очи, директорът виждаше колко много се е променило онова малко свито бяло момиче което той познаваше. Нямаше обаче какво да каже. Той самият се бе променил. Бе улегнал, бе станал още по - голям задник, и сега когато го нямаше дядо му да го контролира, тровеше всеки във Хогуортс с цигарите си. И най - лошото бе, че все повече ученици бяха започнали да пушат, но той не можеше да им каже нищо. Може и да беше директор, но това бе тяхно мнение.
- Иначе относно случая за Изчезналите-мъртви-директори ... не, няма заподозрени. Помня, че по едно време Пророчески вести бяха погнали баба ми. Твърдяха, че от ревност е заколила като прасенца двамата директори...
Направи отвратена физиономия. На този свят надали имаше нещо което мразеше повече от Пророчески вести и това, че си врат носа навсякъде. А как само извъртаха нещата ... просто не бе истина.

Пп: Извинявай, че е толкова кратко ;х

» След няколко часа на поляната

Поляната на тестролите

Поляната на тестролите

Similar topics

Similar topics