Беше един от онези дни в които се събуждаш с въпросът "Защо съм се родил?", е или поне беше такъв за мен. Още от самото си събуждане си го зададох. Но и наистина, защо съществувахме всички ние? Не намирах смисъл в това да си тровим животите по какъвто и да е начин.
Днес не бях на работа. От доста дълго време не се бях явявала и може би бях уволнена, но намирах и други начини да остана сита и задоволена от този тъй жалък живот. Оправих се и излязох да тичам. След последната ми среща в тъмното в Забранената гора започнах да тренирам сутрини и вечери малко излизах.
Излязох от къщата си и сложих слушалките в ушите си, като си пуснах тонизираща музика. Ето това ми трябваше и бях машина. Докато тичах се замислих за това как от доста дълго време не бях виждала някой от старите ми съкурсници или просто приятели, не че имах особено много. Първа дестинация - детската площадка. Може би там щях да намеря някой стар познат, защото самичка започвах едва ли не да изперквам.
- Гледай къде ходиш! - измърморих през зъби, когато се блъснах в някакъв мъж, но от някъде ми беше познат. Стойката, очите, изражението. Харви! - Харви! Не мислех, че ще те видя тук. - едва ли не изписках и го прегърнах. Не го бях виждала от цяла вечност.
- А кое е това малко хлапе с теб? - попитах го и разроших детенцето.

Отстъпих няколко крачки назад и огледах внимателно Харви и след това погледът ми отново попадна на малкия сладур. Колкото и безчувствена да бях или да играех на такава, малките деца винаги ме караха да се усмихна. Тези малки ангелчета знаеха как да оправят настроението и живота на по-големите.
- Живея, Харви. На теб на какво ти прилича? - отвърнах иронично и си зададох за цел да остана сериозна, макар че това щеше да стане малко по-трудно от колкото съм си представяла. При въпросът му, дали и аз имам дете се засмях. Може би и аз щях да имам ако ТОЙ не беше мъртъв. Погледнах го за миг, като усетих как нещо в мен се пречупва, а след това погледът ми се отправи към останалите деца и не отговорих нищо. Радвах се за всичките ми приятели, макар и да бяха малко, че бяха щастливи. Те го заслужаваха, наистина.
- Ами ти от кога? Как? - запитах го аз, като вълнението в гласа ми се усещаше. За Бога той беше само на 21, а вече имаше дете, докато аз щях да си остарея сам самичка. Поне после нямаше да ми се налага да сменям памперси и като станат тийнейджъри да си тровя нервите.

- Всичко е наред Харв. - казах, като внимателно наблюдавах какво прави с малкото детенце. Може би щеше да е по-добре ако си осиновя едно и заживея сред мъгълите. Повечето магьосници ги ненавиждаха, защото те не бяха "специални" като нас. Не можеха да размятат пръчките и да летят на метли, но бяха много по-добри или някои от тях.
- Трябва да се чувствам поласкана. - обадих се отново, като се приближих. За мен беше чест, че има някой, който да ми сподели това, че си има дете. Да, странно беше, но нямаше нищо по-добро. Взех една от играчките и я подадох на малкия Тоби, който я хвана и след това я изпусна.
- Честно казано, мислех си че ще си останеш онзи свободен и независим хлапак, вместо да те виждам с дете. - засмях се и погледнах към него. Какво можех да кажа сега? Какво щях да го попитам? Е, явно тичането ми за днес се отлагаше, но пък за сметка на това можеше да си прекарам и добре.

Изслушах внимателно старият си приятел и се усмихнах. Наистина, кой би предположил че великият Харви ще сменя пелени, ще храни деца и ще ги гледа и пази като очите си, но ето че идваха и тези моменти. Когато бях в негова компания се чувствах малко по-спокойна и знаех, че каквото и да му кажа щеше да си остане само и единствено между нас. 
Малкият се разплака и беше време да поспи, макар че нямах нищо против да го подържа малко. Когато Харв се приближи чухме някакъв странен звук и количката вече "пътуваше" по уличката, която обграждаше площадката. Изправих се и хукнах малко след мъжът пред мен, като го задминах и извадих пръчката си.
- Аресто Моментом. - казах, насочила пръчката към количката и след това не беше огромен проблем. Радвах се на това, че не излизах никъде без нея, макар че ми се беше случвало само два пъти да я забравя и на това, че излизах всеки един ден да тичам. Това ме беше направило много по жизнена и бърза. Хванах дръжките на количката и обърнахме посоката.
- Трябва да внимаваш повече. - засмях се като се приближихме до Харви, който гледаше леко изумен. - Какво? Не можеш да свикнеш, че съм станала по-добра от теб ли? - попитах го, като погледнах за кратък момент към Тоби. - Одрал ти е кожата.

"На косъм!" Казах си аз и се усмихнах, когато видях облекчението в очите на Харви. Само как се беше напрегнал първоначално. Не можех да повярвам, че толкова лесно можеше да му се изкара акъла, но бях сигурна в едно - той се бе променил към по-добро, заради това малко сладко детенце. А когато започна да му обещава сърцето ми се размекна още повече. Нямаше нищо по-ценно от родителската обич. Нещо, което ми беше чуждо от доста дълго време.
- Пак заповядай, Харвс. - продумах и го ударих приятелски по рамото. Това, което харесвах в него беше, че беше истински приятел и макар и да бяхме от противоположен пол го нямаше онова сексуално привличане. Просто добри приятели.
- Ще чакам совата с нетърпение и гледай да не изгубиш детето. Не искам после да плача и за теб. - казах, засмивайки се и си тръгнах малко след тях. Този ден нямаше да го забравя абсолютно никога. Това беше един от най-прекрасните ми дни, макар че със ставането си бях решила нещо съвсем различно.

Прибрах се след леката си тренировка и си взех бърз ободряващ душ. Все пак не искаш да правя лошо впечатлени, макар и че с Харви се познавахме от дълго време. Знаех, че ще разпитва, но това не ми беше проблем. Щом искаше да узнае нещо щеше да го направи. Колкото и да го обичах, като приятел естествено, понякога ми идваше да го убия.
- Осем часът в Продънения котел. - прочетох на глас и се усмихнах. Да, магьосниците имахме странни имена на магазините и заведеният. Колкото и дълго да бях живяла тук все още не можех да свикна с тези имена. Отворих си гардероба и избрах черна рокля с дълъг ръкав. Беше леко официална, но все пак си заслужаваше. "Наконтих" се за съвсем кратко време и докато се обърнах беше станало време да излизам. Размахах пръчката, иначе щях да закъснея и за секунди се появих пред Продънения котел и зърнах старата си дружка.
- За мен тоник. - казах, когато сервитьорката дойде до нас. 
- Ти какво очакваше, Харв? Да гледаш деца не е детска работа. - засмях се и се огледах неловко. Не обичах да говоря особено много за себе си, но той щеше да изкара нужната му информация по един или друг начин.
- Знаеш, всичко си е нормално. - отговорих простичко и се усмихнах.

Внимателно изслушвах и наблюдавах Харви. Беше ми забавно с него и най-важното в момента не ме насилваше да говоря за миналото. Днес щяхме да се забавляваме и да забравим всички проблеми както едно време. Знаех, че каквото му кажех щеше да си остане между нас. Знаех, че каквато и глупост да направехме щеше да ни е забавно. 
Говорехме си и се смяхме. Бях забравила какво е да се смееш истински. Бях забравила какво е да си с приятелска компания и да се забавляваш след неговата смърт. Още не го бях преодоляла, но пък трябваше да продължа напред. Засмях се когато той разля бирата върху ризата си и му се наложи да постои малко без нея, защото женските погледи определено бяха залепени по него.
- Харв, пиян си. - промърморих срещу него, когато се приближи и ме целуна съвсем леко. Какво му ставаше? Имаше дете, за Бога. Стоях като статуя и асимилирах всичко това, което каза и се случваше. Каквото и да ставаше нямаше да го направя. Не можех да оставя приятелството ни да се развали заради една простичка целувка. Сервитьорката мина с подноса на който имаше няколко чаши уиски. Взех едната и я изпих на екс и се приближих към Харви.
- Не се извинявай, Харви. - казах като се приближих към него и го хванах за рамото. Не знаех какво да кажа или направя. Поне целувката не означаваше особено много, което ме успокояваше поне малко, но когато някой се напиеше никога не се знаеше до къде ще се стигне.

Стоях и не знаех какво да направя. След като изчезна през ума ми минаха хиляди мисли, но нито една не беше съществена. Да не би да се страхуваше да изгуби приятелството ни? Когато бяхме малки ни беше много по-лесно, отколкото сега. Не се притеснявахме, а и дори да го правехме приемахме всичко като на игра и нищо друго. С Харви бяхме най-добри приятели, дори като брат и сестра и каквото и да станеше никога за нищо нямаше да му се скарам или да го съдя, а най-малко да му се сърдя.
Застанах до вратата и почуках, като не чух никакъв отговор. В мен се водеше война "за" или "против" да вляза, но която и страна да спечелеше пак щях да вляза и да говоря с него. От друга пък исках просто да напусна заведението, но не. Ината ми беше прекалено голям и трябваше да му кажа, че всичко е наред и няма да го убивам. След няколко минутки през които стоях през вратата и чаках, накрая натиснах дръжката надолу и отворих вратата като влязох и събух обувките си. Седнах до Харви и се облегнах на стената.
- Знаеш ли? Годините докато бяхме малки ми липсват. Каквото и да направехме го приемахме на шега, а сега всичко е толкова сериозно. Не искам да си мислиш, че ти се сърдя, заради това. - усмихнах се леко и се загледах в тавана. Исках да кажа още толкова много неща, но не знаех как. Поне можехме да си говорим на спокойствие. Прегърнах го, като се заиграх с косата му. 
- Всичко е наред, Харвс. Когато бях на 5 едно момченце ме целуна по устата и беше някак забавно, защото после избяга, а няколко секунди след това играехме на криеница. Беше забавно.

- Харви, не можеш ли да млъкнеш поне за момент? - попитах го накрая. Не че не би ме приятно да го слушам как постоянно пелтечи свързани или не неща, но за момент ми се искаше да останем на тишина. Бях забравила колко бъбрив беше и това ме караше в момента да се засмея. Колкото и да бяхме пораснали не трябваше да изгубваме детското в себе си и щях да му го докажа.
- Стани! Без повече сълзливи моменти днес. - казах като се изправих и му подадох ръка. Лунапаркът беше една чудесна идея. Поне за малко можеше и да ни разведри. Когато той хвана ръката ми, размахах пръчката, която все се намираше у мен, а понякога се учудвах къде я свирах. 
Бяхме на Лунапарка и щяхме да се забавляваме. Смехът на малките дечица, тийнейджърите и възрастните се чуваше от километри. Всеки се забавляваше и точно това беше целта ни днес. Разбирах Харви много добре, но трябваше да разпусне, а какво по-хубаво от това? Погледнах го като му се усмихнах и все още не бях пуснала ръката му. Поне нямаше да го изгубя така. Очите ми зашариха навсякъде, докато не попаднаха на гондолата. Щеше да бъде забавно, но преди това може би трябваше да хапнем нещо.
- Имаш ли ми доверие? - защо изобщо го питах това? Естествено че ми имаше доверие.

- Ако мислиш да ми се туткаш като първият пич с ръце в джобовете не си познал. - казах като се засмях и застанах скръстила ръце пред гърдите си. В момента тотално се държах като някое хлапе, а нацупената ми физиономия го доказваше още повече. Това ми държание не беше доприсъщо за мен, но исках да се забавляваме. Поне една вечер, както когато бяхме малки.
- Какво ще кажеш за гондолата, а след това стрелба или захарен памук? - запитах енергично като очите ми не спираха да шарят наляво-надясно. Можеше и да се е отървал за малко от детето си, но това не пречеше още едно "дете" да му се качи на главата. Без дори да изчакам отговорът му го забутах към гондолата като се качихме. Изживяването беше невероятно и така си спомнях за приятните детски моменти.
Харви беше доста изненадан от държанието ми, като се имаше в предвид, че не съм особено момичешко момиче, но това се променяше рано или късно. Засмях се когато един от тийнейджърите се изповръща върху приятелката си. Горкото момче. Тя никога нямаше да излезе с него повече.